Р Е Ш Е Н И Е
№ 68
гр.
Пловдив, 30.04.2020г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ,
в публичното заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАГДАЛИНА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА СТОЙНОВА
ВЕЛИНА АНТОНОВА
при участието на секретаря НЕЛИ КИРИЛОВА
в присъствието на прокурора НИКОЛАЙ
БОЖИЛОВ
като разгледа докладваното от съдия ДЕНИЦА
СТОЙНОВА ВНОХД № 624/2019г. по описа на съда
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХXI
от НПК.
С Присъда №39/24.10.2019г., постановена по
НОХД №321/2019г., Окръжен съд – *е признал
подсъдимия А.Я.П. за виновен
в това, че на 15.07.2018г. в района на км.218+300 от Автомагистрала „Т.“,
област *, при управление на моторно превозно средство - товарен автомобил марка
„*“ с рег.№ *е нарушил правилата за движение по пътищата, а именно : чл.20 ал.1 ; чл.20 ал.2 и чл. 23 ал.1 от Закона за движението по
пътищата и причинил по непредпазливост смъртта на едно лице – Н.М.К. и средна
телесна повреда на едно лице – М.Н.Н., изразяваща се в счупване на бодилестия
израстък на лявата лакътна кост и спукване на основата на III дланна кост на лявата ръка, причинило трайно затрудняване на движението на
левия горен крайник за повече от 30 дни, за което и на основание чл.343, ал.4
вр. с ал.3 б. „б“ предл. 1-во вр. с ал.1 б. „в“ вр. с чл.342 ал.1 НК и чл.58а
ал.1НК е осъден на ТРИ ГОДИНИ лишаване
от свобода, изтърпяването на което,
на основание чл.66 ал.1 НК, е отложено с изпитателен срок от ПЕТ ГОДИНИ,
считано от влизане на присъдата в сила. На
основание чл.343г вр. чл.37 ал.1 т.7 НК подсъдимият А.Я.П. е лишен от правото да управлява
моторно превозно средство за срок от ШЕСТ ГОДИНИ, считано от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са
възложени направените по делото разноски, присъдени в полза на органите на
съдебната власт, които са ги направили, както и разноските, направени от
частните обвинители М.Н.Н., М.В.К. и Н.С.Н., за участието им в
наказателното производство.
Недоволни от присъдата са останали и подсъдимия,
и частните обвинители, които, чрез своя защитник и повереници, я атакуват с
единствено оплакване за явна несправедливост на наложените на
подс. П. наказания за извършеното деяние. Подсъдимият счита определените от
съда наказания за неоправдано завишени, несъобразени с наличните по делото смекчаващи
отговорността му обстоятелства, а частните обвинители в противовес, намират
наказанията и приложението на чл.66 ал.1 от НК за необосновано снизходително,
несъобразено с високата обществена опасност на деянието и причинения с него
тежък съставомерен резултат. На тази база се правят искания, съответно от подс.
П. – да се измени присъдата със съществено редуциране /намаляване/ размерите на
наказанието лишаване от свобода и лишаване от правоуправление, а от частните
обвинители – да се измени присъдата със завишаване на наказанията, които да се
определят в размер, близък до максимално възможния, предвиден в санкционната
част на нормата на чл.343, ал.4 вр. с ал.3 б. „б“ предл. 1-во вр. с ал.1 б. „в“
вр. с чл.342 ал.1 НК, като се отмени приложението на чл.66 ал.1 от НК и се
постанови лишаването от свобода да се изтърпи ефективно от подсъдимия.
В
съдебно заседание жалбите и направените с тях искания се поддържат от
подсъдимия, частните обвинители и техните защитници и повереници, като
изложените в жалбите доводи и оплаквания се доразвиват в пледоариите пред съда.
Представителят
на Апелативна прокуратура - Пловдив счита
жалбите за неоснователни, а присъдата за правилна и законосъобразна във
всичките й части, поради което моли да бъде потвърдена изцяло.
ПЛОВДИВСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с приложените по делото доказателства,
прецени направените оплаквания, становищата на страните и служебно извърши
проверка на правилността и законосъобразността на обжалвания съдебен акт в
пределите и предмета на въззивната проверка по чл.313 и чл.314 от НПК, намери
за установено следното:
Депозираните жалби са подадени в срок, от надлежно легитимирани
страни в процеса, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са
процесуално ДОПУСТИМИ, а разгледани по същество – НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Производството по делото е протекло по
глава 27 от НПК, в хипотезата на чл.371, т.2 – направеното от подсъдимия
самопризнание на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти,
съпроводено с декларацията за отказ от възможността да се събират нови
доказателства по тези факти.
За да
постанови атакуваната присъда, Окръжният съд е ползвал направеното от подс. А.П.
признание и подкрепящите го доказателства, събрани в хода на разследването, на
базата на които е приел за установена следната фактическа обстановка:
На
15.07.2018г. - неделя, около 10.00
часа свидетелката М.Н. потеглила с личния си автомобил „*“, модел „*“ с peг. №
*, от град * за с.*, * област. Същата се движела по АМ „Т.“ в посока *. В
автомобила пътували още приятелят ѝ
св.В.К.- на предна дясна седалка, а отзад вляво - дъщеря ѝ - пострадалата Н.М.К. на 13 години. След разклона за гр.*
автомобилът на Н. претърпял повреда - предният капак внезапно се вдигнал и
ударил предното панорамно стъкло, което се напукало. Въпреки това, същото
предоставяло добра видимост на водача. Н. отбила автомобила в лентата за
принудително спиране, където св. К.успял да затвори и да върже с въже предния
капак на автомобила. Свидетелката Н., след консултация с баща си и след като
узнала, че след няколко километра в нейната посока за движение се намира
бензиностанция, решила да продължи и изчака там пътна помощ, като управлява с
по-ниска скорост автомобила, включвайки аварийните светлини. Н. продължила
движението с автомобила в дясната лента със скорост около 70 км/ч. и включени
аварийни светлини. По този начин около 14,00 часа достигнала километър 218+300
на АМ „Т.“. Времето било слънчево, горещо, пътното платно било сухо. Пътят бил
прав и предоставял много добра видимост. Движението в нейната посока било слабо
интензивно.
По същото време в същата посока се движел подсъдимият А.П.,
управлявайки товарен автомобил марка „*“, модел „*“, с рег.№ *. Подсъдимият П.
нямал достатъчно опит като водач на МПС, тъй като придобил правоспособност само
няколко месеца по-рано - на 26.03.2018г. В
зоната на км. 218+300 в землището на гр. * товарният автомобил, движещ се със
109км./час, започнал бързо да настига предно движещия се лек автомобил „*“,
движещ се значително по-бавно от него - с 68км/ч. Въпреки прекрасните атмосферни условия и
липсата на зрителни прегради на пътя, подсъдимият отклонил вниманието
си от пътната обстановка и не възприел обозначаването на „*“-а като опасност,
поради по-ниската му скорост, чрез включените аварийни светлини. При това П. не намалил скоростта си на движение, а се доближил на
разстояние по-малко от 70 метра от това превозно средство. Доближавайки със
значително по-висока скорост от тази на л.а. „*“, в последния момент
подсъдимият възприел погрешно движението на този автомобил като движещ се
назад. Давайки си сметка за възникналата опасност от удар между двете превозни
средства, П. предприел заобикаляне отляво
на „*“-а. Безопасното извършване на тази маневра обаче е изисквало първо
спазване на необходимата дистанция. А.П. е предприел изпреварването твърде късно и то, поддържайки същата скорост, при
което последвал удар между предна дясна част на т.а. „*“и задна лява част на
л.а. „*“ с първоначална контактна повърхност от около 0.65-0.7м. Ударът станал
на около 1м. източно от линията на ориентира и 1.5 м. северно от южния край на
платното за движение - в лентата на движение на л.а. *. Тъй като ударът по
характер бил заден-ексцентричен (за л.а. *вдясно от надлъжната ос на масовия
център, а за л.а. * вляво), същите са ротирали надясно около вертикалната ос на
масовите си центрове, при което на около 20 м източно от ориентира, л.а. „*“
започнал да навлиза в южното крайпътно пространство, а т.а. „*“на около 75 м
източно от ориентира и след настъпилите удари в неравностите по терена и
последвалите обръщания, същите се установили на местоположението, в което са
фиксирани в огледния протокол. И двамата водачи не са задействали спирачните
системи на процесните МПС, непосредствено преди удара.
След настъпилото ПТП
около двата автомобила се събрали множество лица, които започнали да оказват
помощ на пострадалите. В най-тежко състояние била пострадалата Н.К., возеща се
на задната седалка на л.а. „*“. Същата била откарана с линейка по спешност в
МБАЛ „*“ - *, където, въпреки оказаната квалифицирана медицинска помощ,
починала на 25.07.2018г.
Според заключението на СМЕ на труп детето е получило
от произшествието черепно-мозъчна травма - фрагментно и линейно счупване на
черепния покрив и на черепната основа, кръвонасядане на меките черепни обвивки,
контузия и оток на мозъка, черепно размекчение, кръвонасядане на лицето,
охлузване на гръдния кош. Смъртта е настъпила вследствие черепно-мозъчна
травма, довела до парализа на жизнено важни мозъчни центрове.
В резултат на ПТП-то свидетелката и частен
обвинител М.Н. също получила травматични увреждания. Според заключението на СМЕ по
писмени данни, същата във връзка с претърпяната автозлополука на 15.07.2018г. е
получила контузия на главата, тялото и крайниците. Мозъчно сътресение. Счупване
на бодилестия израстък на лявата лакътна кост и спукване на основата на III
дланна кост на лявата ръка. Експертът – медик сочи, че тези увреждания са
причинени от действието на твърди тъпи предмети, каквито се явяват детайли от
вътрешността на купето в лек автомобил. Последните две увреждания са причинили трайно затрудняване
на движението на левия горен крайник за повече от 30 дни и представляват средна
телесна повреда по смисъла на чл.129 ал.2 от НК. Останалите увреждания са с
характер на лека телесна повреда.
Според заключението
на АТЕ, мястото на удара се намира на около 1 м източно от линията на ориентира
и на около 1,5 м северно от южния край на платното за движение – в лентата на
движение на л.а. „*“. Скоростта на движение на т.а. „*“е съответствала на
скоростта непосредствено преди удара – 109 км/ч. Скоростта на движение на л.а. „*“
“ е съответствала на скоростта непосредствено преди удара – 68 км/ч. Скоростите
и на двете МПС са били съобразени с конкретната пътно-климатична обстановка и
със състоянието на всяко от тях. При така подбраната скорост на движение
подсъдимият А.П. като водач на т.а. „*“не е бил в състояние да осигури
минималната безопасна динамична надлъжна дистанция, възлизаща на 38 м. За да го стори, същият е следвало да
изравни скоростта си на движение с предно движещия се лек автомобил и би
следвало да задейства спирачната система от момента, когато разстоянието между
двата автомобила е възлизало на 70 м. Предвид механизма на удара –
заден-ексцентричен, водачът на л.а. „*“ не е имал техническа възможност да предотврати
настъпването на ПТП. Този автомобил се е движел праволинейно в своята лента на
движение, при което е бил застигнат от задно движещия се т.а. „*“.
Автоекспертите са категорични, че основната техническа причина за настъпване на
пътно-транспортното произшествие е несвоевременно задействане на спирачната
система от страна на водача на та.а „*“, поради което същият не е имал
техническа възможност да изравни скоростта си на движение с тази на предно
движещия се лек автомобил и да осигури минимална безопасна надлъжна дистанция
от 38 м. А несвоевременното задействане на спирачната система може да бъде в
причинно – следствена връзка с отклоняване на вниманието му от конкретната
пътна обстановка, моментно заспиване и др.
Според заключението
на комплексната автотехническа и съдебномедицинска експертиза, двете охлузвания
отпред на гръдния кош на пострадалата Н.К. е възможно да са от предпазен колан,
но също така е възможно и да са причинени от елементи на облегалката на
шофьора. Ето защо вещите лица не могат на база установените травматични
увреждания на детето да заявят дали същото е било с поставен предпазен колан.
При това обаче експертите са категорични, че констатираните травматични
увреждания, довели до смъртта на Н.К., биха се получили, без значение дали е
бил поставен предпазен колан или не. Ударът е с много голяма кинетична енергия
в посока отзад напред, като ударният импулс е бил с направление от задна лява
част на автомобила /където е седяла пострадалата/ косо в дясно. Сочи се още, че
главата е подвижна част на тялото и фиксирането с предпазен колан не фиксира
главата. Експертите сочат, че при прилагане на активна сила, която предизвиква
изменение на първоначалното движение на водача и пътниците, възниква резултатна
сила, равна и противоположна по посока на активната сила. Така вещите лица са
изчислили, че в случая движението на торса на пострадалата К. би било с
ускорение не по-малко от 12 м/сек в посока обратна на ударния импулс.
Следователно, под въздействието на резултатната сила първоначалният контакт е
настъпил с главата на пострадалата в елементите на задна лява врата.
При
осъществения служебно, в предмета и пределите по чл.313 и чл.314 от НПК,
въззивен контрол не се констатираха допуснати от първостепенния съд съществени, неотстраними процесуални нарушения, които по смисъла на чл.335 ал.2
от НПК да предпоставят отмяна на
присъдата на процесуално основание. Изложените
към присъдата мотиви покриват изискванията на чл. 305 ал.3 от НПК и дават възможност
на страните да реализират правото си на защита в пълен обем, а на въззивния съд
– да осъществи въззивната проверка в предмета и пределите й, очертани в чл.313
и чл.314 от НПК. Предвид
проведеното съкратено съдебно следствие, в рамките на което подсъдимият е
признал всички факти и обстоятелства по обвинителния акт, се дължи проверка на
процесуалната дейност на първостепенния съд - налични предпоставки за съкратено
следствие, спазване на регламентирания ред за допускането и провеждането му,
постановяване на присъдата в съответствие с чл. 373 ал. 2 и 3 от НПК. Отразеното в протокола от проведеното съдебно
заседание говори, че желанието на подсъдимия да се ползва от привилегията на
посочената процедура при определяне на наказанието за инкриминираното деяние е
изразено ясно, недвусмислено и информирано, съзнавани и приети са от него
ограниченията, които този процесуален ред предвижда във връзка с приобщаването
на доказателствата по делото в изключение от принципите за устност и
непосредственост, което изключение изрично е разписано в закона. Инициираното от самия подсъдим и защитника му
провеждане на съкратено съдебно следствие и заявеното в тази връзка признание
на изложените в обвинителния акт факти, е обезпечено от доказателствата,
събрани в хода на досъдебното разследване, поради което окръжният съд не е имал
основание да откаже разглеждане на делото по този ред. От друга страна, макар и
страна в процеса, законодателят не е обвързал провеждането на специфичната по
характера си процедура, с изискването да има съгласие за това и от частните
обвинители, на които, и на техните повереници е дадена възможност да вземат
отношение по този въпрос, но то е без правно значение, като при проведено
съкратено съдебно следствие в посочената хипотеза, частните обвинители също са
обвързани с фактологията, отразена в обвинителния акт и нямат възможност да
ангажират доказателства за оборването й.
Правилно оценявайки наличието
на предпоставките на закона за провеждане на съкратено съдебно следствие по
реда на чл.371 т.2 от НПК, придържайки се към изискванията за допускането му,
при постановяване на присъдата окръжният съд се е отклонил частично от
разписаното в чл. 373 ал.3 от НПК и в тази връзка нарушение на процесуалните
правила се констатира. Нормата на чл.373 ал.3 от НПК предписва задължение на
съда да приеме в мотивите към присъдата обстоятелствата, изложени в обвинителния
акт, а според даденото с ТР№1/2009г., ОСНК на ВКС тълкуване, недопустимо е
отклонението от тези фактически обстоятелства и отричането им или въвеждането
на нови факти, които не са отразени от обвинението и не са признати от
подсъдимия.
Тъй като окръжният съд, при изготвяне на мотивите си към присъдата, е възприел
подход на смесване и преплитане на факти и правни изводи, в известна степен затруднено се явява тяхното отграничаване,
както и осъществяване на проверка относно това стриктно ли е спазено
изискването на чл.373 ал.3 от НПК. Внимателният прочит на мотивите, конкретно на обособената от
самият окръжен съд фактическа обстановка, на л.56 – гръб до л.57 – гръб,
говори, че отклонение от изискването на закона е налице. Сред фактите, изложени в обвинителния акт, които прокурорът е обвързал с инкрикриминираните нарушения на правилата за
движение по пътищата, попълнили диспозицията на бланкетната норма на чл.343 от НК / л.2 и л.3 от номерацията на обвинителния
акт/ и които подс. П. е признал
по реда на чл.371 т.2 от НПК, не са отразените от окръжният съд във
фактическата обстановка, приета за установена от него : че подс. П. е отклонил вниманието си от пътната обстановка и поради
това не е възприел обозначаването
на „*“-а като опасност, поради по-ниската му скорост, чрез включените аварийни
светлини, както и че е предприел изпреварване на преднодвижещия се автомобил „*“, но твърде късно и
поддържайки същата скорост. Такива
факти обвинението не е счело за установени, не е отразило в обстоятелствената
част на обвинителния акт, не са били поставени на вниманието на подс. П. и той
не ги е признал. Поради това недопустимо е едва с мотивите към присъдата да се
навеждат тези нови факти или на описаните с друго смислово значение да се
придава ново такова, респективно, да се прави правна оценка на фактология,
която липсва описана в обвинителния акт и която е възприета
от прокуратурата. Ако съдът е считал, че посочените от него в допълнение факти се извличат от доказателствата, а фиксираните от прокурора
не намират опора в тях, е следвало да откаже провеждане на съкратено съдебно
следствие и да разгледа делото по общия ред, а не да допълва релевантната
фактология с факти, които счита, че са доказани и установени от него самия за
първи път с мотивите към присъдата.
Посоченото до тук,
макар и нарушение на процесуалните правила, според този състав не представлява основание
за отмяна на присъдата и връщане на делото на окръжния съд, друг съдебен състав
за ново разглеждане, тъй като в правомощията на апелативния съд, като съд по
фактите и правото, е да корегира непрецизностите и неточностите с настоящото
решение. Посоченото нарушение е отстранимо, а безцелното и необосновано връщане на делата
на първата инстанция в случаите, когато нарушенията са отстраними, е в разрез
със забраната по чл.335 ал.2 от НПК. Или, обобщено следва да се каже, че не се
споделя фактическата обстановка, изложена в мотивите към атакуваната присъда,
единствено в посочените по-горе части, тъй като фиксираните факти са приети от
съда в отклонение на процедурата, по която е протекло наказателното съдебно
производство – по чл.371 т.2 и сл. от НПК. Иначе, в останалата част,
фактологията е коректно отразена в мотивите, съответства на приетата от
обвинението, извлича се от и кореспондира с направеното от подсъдимия А.Я.П. самопризнание по реда на чл.371
т.2 от НПК и подкрепящите го, събрани по досъдебното производство доказателства,
доказателствени средства и способи, подробно фиксирани, изброени изчерпателно и
последователно в мотивите към атакуваната присъда, което прави ненужно
повторното им отразяване в настоящето
решение.
При правилно установена фактическа
обстановка / с корекциите, отчетени по-горе/ крайният извод, до който е
достигнал окръжния съд, е правилен и законосъобразен. И въззивния съд намира,
че по категоричен и несъмнен начин е доказано, че подс. П. е осъществил от
обективна и субективна страна състава на престъплението, в извършването на
което е обвинен и признат за виновен с атакуваната присъда – чл.343, ал.4 вр. с
ал.3 б. „б“ предл. 1-во вр. с ал.1 б. „в“ вр. с чл.342 ал.1 НК.
Не е спорен по делото настъпилия съставомерен и противоправен
резултат, обуславящ и по-тежката квалификация на осъщественото от подс. П.
деяние – смъртта на Н.М.К. и средна
телесна повреда на нейната майка и частен обвинител М.Н.Н.. Освен признати по
реда на чл.371 т.2 от НПК, относимите към този резултат
факти
намират своята изобилна опора в приложените по делото писмени доказателства и
доказателствени способи – медицинска документация, акт за смърт и удостоверение за наследници, заключения
на изготвените експертизи в частта им с медицинска насоченост. В последните, изготвени
компетентно, обосновани и мотивирани, са отразени констатираните по тялото на
пострадалата Н.К. телесни увреждания, направен е категоричен от медицинска
гледна точка извод, че те са резултат от настъпилото ПТП, а
причинената черепно – мозъчна травма е пряката причина за смъртта на пострадалата, настъпила няколко дни след
произшествието. На базата на обективните
находки по делото -
здравословното състояние на другата пострадала М.Н. и
изводите на експертите, обследвали тези находки, неоспорим е и извода, че на
последната е била причинена средна телесна повреда по смисъла на чл.129 ал.2 от НК, като за констатираното по медицински път увреждане също е направен извод от
медицинска гледна точка, че е причинено в резултат на настъпилото на
инкриминираната дата транспортно произшествие, участник в което е и подс. П..
Съобразявайки всички обективните находки на местопроизшествието, отразени в протокола за оглед, подложени
на подробно експертно изследване и резултатите от него, заявеното от подсъдимия в обясненията му и откриващото се в показанията на свидетелите, окръжният съд е направил обоснован и мотивиран извод, че непосредствената
и пряка причина за настъпване на
съставомерния резултат е неправомерното поведение на подсъдимия П. като водач на МПС и че между
това поведение и смъртта на Н.К., и телесно
увреждане на М.Н., е налице пряка причинно – следствена връзка. Признатите по реда на
чл.371 т.2 от НПК от подсъдимия в този смисъл факти намират нужната подкрепа в
доказателствения матерал.
Този състав намира, че в пряка причинно - следствена връзка с инцидента са допуснати от
подс. П. нарушения на изискванията на чл.20 ал.2 изр.2 и чл. 23 ал.1 от ЗДвП. Тези
нарушения се откриват обезпечени с факти, изложени в обвинителния акт, които
подс. П. по негова инициатива е признал, намиращи опора в неговите обяснения, в показанията на
свидетелите и в изводите на изготвената автотехническа експертиза. С
бездействието си на опасността, която не е имало обективна пречка подсъдимият
да възприеме – автомобил, движещ се в неговата пътна лента със значително по-ниска скорост и включени
аварийни светлини /факти, отразени в обвинителния акт и признати от
подсъдимия/, П. е нарушил правилото на чл.20 ал.2 изр.2 от ЗДвП, тъй като не е
оценил адекватно
възникналата опасност за движение и
не е реагирал на нея / на 70м. преди удара/ по
начина, по който законът му предписва – с намаляване на скоростта така, че да я
изравни с по-бавно движещият се, поради възникнала авария л.а. „*“и
по този начин да запази безопасна дистанция между двата автомобила от 38м., при
която удар не би настъпил. Доколкото сред описаните от обвинението факти се
съдържат и такива за неправилна субективна оценка на пътната обстановка от
подс. П. - че предният автомобил се движи назад към него, е нужно да се
отбележи, че посоченото не е сред
обстоятелствата, които да изключват вината на дееца, поради което е без правно
значение / в този смисъл е Решение № 46/1983 г. по н. д. № 1074/82 г., III н.
о. ВС/. Необоснованата субективна преценка на пътната обстановка не съставлява
извинителна грешка, а е основание да се приеме, че деянието е извършено по
непредпазливост / Решение № 486/2009 г. на ВКС по н. д. № 508/2009 г., III н.
о./. Посоченото бездействие е
довело и до нарушаване на нормата на, която
изисква от водач на пътно превозно средство да се движи на такова разстояние от
движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в
него, когато то намали скоростта или спре рязко. Както е посочено в ТР № 12/83 г. на
ОСНК на ВС, скъсяването на дистанцията може да се дължи на намаляване на
скоростта на движещото се отпред моторно превозно средство или на аварийното му
спиране, на несъобразената скорост на движещото се отзад превозно средство и
др. подобни. Ето защо преценката и избора на безопасна дистанция всеки водач
трябва да направи съобразно с конкретната пътна обстановка – метеорологични
условия, състояние и релеф на пътя, технически възможности на автомобила, който
управлява, скоростта на движещото се пред него превозно средство и т.н. В
случая приетите от обвинението, описани в обвинителният акт, признати от подс. П.
по реда на чл.371 т.2 от НПК факти, намиращи своята опора в изготвената по
делото автотехническа експертиза сочат, че движейки се със скорост от 109
км./ч. и намиращ се зад автомобил, който се движи значително по-бавно – с 68
км./ч., подс. П. не е поддържал безопасна дистанция от 38м., и въпреки приближаването
си към преднодвижещия се автомобил продължил да управлява своето моторно –
превозно средство в условията на технически несъобразена такава, предпоставяйки
по този начин възникването на удара с движещият се пред него л. а. „*“и
причиняването на съставомерния резултат.
Тези нарушения са в нужната пряка причинно-следствена връзка със съставомерния резултат
и поради това правилна е преценката на окръжния съд, че подсъдимият П. виновно
/по непредпазливост/ е извършил деянието, за което е ангажирана наказателната
му отговорност.
По отношение на третото инкриминирано
нарушение – по чл.20 ал.1 от ЗДвП, този състав намира, че неправилно окръжният
съд го е приел като осъществено и като също намиращо се в причинна връзка със съставомерния резултат. Формулираната в тази разпоредба загуба на контрол
от страна на водача върху управляваното от него МПС е налице, когато поради
субективни външни и/или вътрешни фактори, водачът се е разсеял, не е управлявал
автомобила с необходимата степен на концентрация в пътната обстановка, поради което е извършил неадекватни действия с органите на управление на
превозното средство или не е извършил
задължителните такива при възникване на определена опасна пътна ситуация. Такива
обичайно са случаите на заспиване на водача, отклоняване на вниманието му,
разсейване и др. И ако в обвинителния акт факти в този смисъл бяха изложени –
че подс. П. е заспал, отклонил е вниманието си, не е наблюдавал през цялото
време пътната обстановка и поради това не е забелязал движещият се пред него, с
бавна скорост автомобил и поради това не е реагирал адекватно,
процесуален проблем в казуса нямаше да има. Но, обвинението не е обвързало нарушаването на чл.20 ал.1 от ЗДвП с факти за
загуба на концентрация и внимание от страна на подсъдимия, както недопустимо и
във фактическата обстановка, и в правните си изводи окръжният съд е приел, в
отклонение от принципите на съкратеното съдебно следствие – чл.373 ал.3 от НПК.
Съдът дължи произнасяне във фактологическите рамки, очертани от обвинението, а
то е счело, че загубата на контрол се изразява в неправилна манипулация с волана на управлявания от подс. П. автомобил,
в момента на предприемане на маневра
заобикаляне на л.а. „*“ отляво /л.2, абзац 5 от номерацията по обв. акт/, без да отрази какви са били правилните
манипулации. Тоест,
прокурорът е обвинил подс. П. за извършено действие - неадекватно боравене с
волана на управлявания от него автомобил, а окръжният съд го е признал за
виновен за това, че е бездействал, тъй като не е възприел опасността и не е реагирал
навреме, поради разсейване. Впрочем, подсъдимият в обясненията си сочи, че е
наблюдавал 4-5 км. преди инцидента автомобила „*“, което твърдение не се явява
опровергано от останалите доказателства по делото и вероятно и поради това
прокурорът не е отразил сред установените от него релевантни факти загуба на
концентрация и внимание върху пътната обстановка. Права е защитата на подсъдимия да отбележи и че в
обвинителния акт липсват конкретни факти, както липсват
и доказателства, ударът между двата автомобила да се дължи на загуба на контрол върху превозното средство от страна на
подс. П. и то в момента на предприемане на отклонението в ляво. За такава загуба на
контрол говори в обясненията си подс. П., но
след съприкосновението между двата автомобила, а сред посочените от автоексперта технически причини за настъпване на
произшествието не е неправилна манипулация с волана на автомобила. И
накрая, предприемането на действията по отклоняване на автомобила в ляво / а не по изпреварване, както непрецизно окръжният съд е посочил в мотивите
си/, се е случило едва, когато удара между двата
автомобила е бил непредотвратим,
поради което дори и да се приеме, че е допуснато нарушение на чл.20 ал.1 от ЗДвП, изразяващо се в неправилна манипулация с волана на автомобила, то не е в
причинна връзка с инцидента и резултата, който е следствие на неизпълнение на задълженията по чл.20 ал.2 изр.2 и
чл.23 ал.1 от ЗДвП, които много преди настъпване на удара, най - късно 70м.
преди това, подсъдимият П. е следвало да спази, за да предотврати произшествието. Поради посоченото до тук този състав намира, че инкриминираното от прокурора нарушение по чл.20 ал.1 от ЗДвП, освен, че не се установява да е допуснато, то не е и в причинна връзка със съставомерния резултат, поради което за извършването му подс. П. следва да бъде оправдан.
В следствие на допуснатите от
подсъдимия П. нарушения на правилата за движение по пътищата се е стигнало до
съприкосновение между управлявания от него и св. Н.
автомобил, в резултат на
което на пострадалата
Н.К. са били причинени тежки травми, несъвместими
с живота, довели в своята съвкупност до смъртта й
/ настъпила дни по-късно/ и средна телесна повреда на св. М.Н. - съставомерния резултат от деянието, с който резултат неправомерното поведение
на подсъдимия като водач на МПС е в пряка причинно – следствена връзка. Известна
е в тази насока трайната съдебна практика, според която, ако в резултат на произшествието са причинени телесни
повреди и те са единствена причина за настъпилата по - късно смърт на пострадалия, е налице причинна връзка между
деянието и резултата, обуславяща
наказателна отгворност за настъпилия по-тежък резултат /Решение № 176 от 11.X.1987г. по н. д. № 129/87г., 3
н.о. ВС/.
Правилно е и затова се споделя становището на
окръжният съд, че деянието е осъществено и от субективна страна, по
непредпазливост – небрежност. При
небрежността липсват конкретни представи за престъпния резултат, но това не означава,
че деецът няма някакви най-общи представи за това, което върши, за
обстановката, в която действа и за възможните опасности. В разглеждания случай
е безспорно установено, че подсъдимият П. е причинил престъпния резултат, без да е
предвиждал същия, без да го е искал и целял. Той обаче е
пълнолетно лице, без данни за изключваща вменяемостта му
душевна болест, достигнал възрастта за психическа и социална
зрелост. Или, налице са били всички субективни
предпоставки, за да може подсъдимият да предвиди настъпването на престъпния
резултат, като е бил длъжен и е могъл да изведе в
съзнанието си представата за общественоопасните последици от своето неправомерно поведение.
Спорният
въпрос по делото всъщност е справедливостта на наложените на
подс. П. наказания за осъщественото от него деяние. В депозираните въззивни жалби и пледоариите
пред съда от страните в процеса се набляга
именно на относимите към решаването на този въпрос
факти и обстоятелства. Следва да се отбележи, че конкретизирането на размера на наказанието и начина
на изтърпяването му не може да е резултат само на механичен математически сбор
на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. На същите се дължи
цялостна оценка, очакван резултат от която е налагане на наказание, което с
оглед на тежестта на извършеното и личността на дееца, най-добре ще допринесе
за реализиране на целите по чл. 36 от НК, като субективните очаквания на страните в процеса, резултат от различната
им процесуална позиция, не може да са решаващи, а оценката на съда следва да
почива на обективните данни по делото, преценени през призмата на относимите
към процеса по индивидуализация законови разпоредби.
Проследявайки процесът по индивидуализация на
наказанията настоящият състав не открива да са допуснати съществени,
неотстраними нарушения в рамките на този процес. Преобладаващо
коректно са отчетени смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, без да се открива те да са
надценени/подценени или да обсъждани и анализирани превратно. По категоричен
начин е установено, че подс. П. е лице с чисто
съдебно минало, в млада възраст към инкриминираната дата, а и понастоящем,
който е изразил нееднократно чистосърдечно и искрено съжаление за случилото се, което се отразило негативно и на неговата психика и емоционално състояние.
Много добри характеристични данни са събрани за подс. П.. Те са обусловени от доказателствата
по делото, сочещи на положителното му отношение към полагането на обществено –
полезен труд, като поради възникнала в близък период преди инцидента, естествена житейска ситуация /смърт на баща му/ именно на П.
преимуществено са били възложени задълженията по поддържането
на семейния бизнес, осигуряващ средства за издръжка на цялото семейство. Тези
задължения подсъдимият изпълнява наред с ангажиментите,
породени от предприетите действия по надграждане на образователния му ценз -
обучение във ВУЗ, и наред с осъществяваната от него активна спортно – състезателна
дейност. Единствено, според този състав, на незначителният опит на подс. П.
като водач на МПС е отдадено неправилно еднозначно смекчаващо
вината значение, тъй като този факт има двуяко отражение върху отговорността
му. Защото, вероятно този минимален опит е допринесъл съществено
за настъпилия инцидент, поради породените и от
него неправилна оценка на пътната обстановка и неадекватно реагиране на
ситуацията, а както правилно сочи частното обвинение, липсата на опит и рутина
в упражняването на тази, без съмнение, рискова дейност е изисквало подс. П. да прояви засилено внимание към обектите от околната
действителност, за да може да оцени своевременно всяко изменение
в пътната ситуация, което да му позволи, въпреки липсата на стаж и
опит като водач на МПС, да
предприеме нужните адекватни действия, за да предотврати
инцидента. От друга стана факт е, че не е изключение в съдебната
практика, липсата на опит като водач на МПС, да се отчита и като смекчаващо
отговорността на дееца обстоятелство.
Съществено значение за определяне на
справедливите наказания за извършеното деяние и дееца има и характеристиката на
подсъдимия като водач на МПС. В справката за нарушител / л.56, т.1
от дос. пр./, за краткият период, в който подс. П. е придобил
правоспособност до инцидента, са отразени две предходни негови нарушения
на правилата за движение по пътищата – за превишаване на разрешена за пътния
участък скорост от 11-20 км./ч. и за неизпълнение на
изискването за преминаване на периодичен
преглед на автомобила по смисъла на чл.147 от ЗДвП, като следва да се отчете, че последното нарушение е извършено от подс. П.
само три месеца, преди инкриминираната дата. И двете нарушения не се отличават с грубост и фрапантност, за което
говори и факта, че са санкционирани с фишове, с наложени глоби от 20лв. и 50лв.
Не може да не направи впечатление, че
по-същественото от тях – по чл.21 от ЗДвП, според справката е извършено
на 06.02.2018г., почти два месеца, преди П. да придобие правоспособност като
водач на МПС. Това говори, или че подс. П. е управлявал МПС без да има нужната
правоспособност, което е сериозно нарушение на правилата, но за осъществяване
на такова доказателства по делото липсват, или, че се касае за установено по
електронен път нарушение, санкционирано, чрез
електронен фиш, в който случай независимо от това кое лице управлява
автомобила, нарушението се отразява на собственика на МПС. И за този състав по-вероятна
е втората хипотеза, както сочи и защитата, тъй като е
видно, че за управление без нужната правоспособност на 06.02.2018г. подс. П. не
е бил санкциониран, наред със санкцията по чл.21 от ЗДвП, а такова значимо нарушение
не би се подминало от контролните органи, ако то е било осъществено. Или, обобщено, за подс. П. нарушаването на
правилата за движение по пътищата не е инцидентна
проява, но той не може да се квалифицира, както частното обвинение претендира, като „хулиганин” на пътя и като
водач с трайно формирано пренебрежително отношение и незачитане
на законовите изисквания, извършващ
системно
груби, фрапантни и безпардонни нарушения на правилата за движение по пътищата.
Констатираните в полза на П. смекчаващи отговорността му обстоятелства, не се вместват в критериите, визирани в чл.55 от НК – да са
многобройни и/или с изключително значение, при наличието на които и най –
лекото предвидено в закона наказание да се яви несъразмерно тежко в сравнение с
деянието и дееца, както се претендира от подсъдимия и защитата му. Те
наистина обуславят значителен превес на
смекчаващите над отегчаващите отговорността обстоятелства, както правилно е
преценено от окръжният съд, но не и приложението на чл. 58а ал.4 вр. с чл.55 от НК. Преценката на този състав за необходимостта от прецизиране
на обвинението и присъдата, с отпадането на нарушението по чл.20 ал.1 от ЗДвП,
също не може да наклони везните до там съществено, че да мотивира успешно
приложението на исканата от защитата на подсъдимия смекчена наказателна отговорност.
Заявеното пред този състав оспорване на изложените в обвинителния акт факти, че
в близост до мястото, където е възникнала авария на л.а. „*“/отваряне на
предния капак/ е имало бензиностанция и имено натам се е отправила водачката –
св. Н., за да повика пътна помощ, влиза в противоречие с процедурата, по която
е протекло делото и тези факти са признати от подс. П. по негова инициатива, съдържат
се и в показанията на пострадалата Н., така че недопустимо е сега да се
оспорват. Изобщо в обвинителният акт факти за съпричиняване на резултата от
водача на автомобил „*“ не са изложени, обвинението не е приело наличието на
такова, и ако подсъдимият и защитата му са мислели иначе, не е следвало да
настояват за съкратено съдебно следствие. Така че коментарите в тази насока на
защитата и държавното обвинение не следва да се вземат предвид, тъй като факти
в посоченият смисъл в обвинителния акт липсват, а искането сега, на втора
инстанция въззивният съд за първи път, в производство по реда на чл.371 т.2 от НПК, да ги установява и на тяхна база да формира различни правни изводи, влиза
в разрез с правилата на закона и даденото тълкуване с посоченото вече ТР / виж
в този смисъл и Решение № 126/ 2018г., постановено по дело № 372/2018г., 1
н.о., на ВКС/.
Първостепенният съд е противопоставил
на смекчаващите отговорността на подс. П. обстоятелства, в негов ущърб,
предходните му нарушения като водач на МПС, като по
изложените мотиви този състав намира, че то е едно безспорно установено такова, както и конкретната възраст на починалата Н.К.. Права е защитата на подсъдимия, че последното не може да се отчита
допълнително като отегчаващо отговорността обстоятелство, а именно на него и на
„обществената опасност” на деянието частното обвинение набляга. Следва да се отбележи обаче, че тази опасност е
съобразена от законодателя при определяне на санкционните рамки за всяко
извършено престъпление, в частност инкриминираното, а смъртта на
пострадалата е елемент от състава на престъплението, поради което важи
забраната на чл.56 от НПК този резултат да се отчита допълнително като
отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство. Безспорно
загубата на дете е изключително тежък емоционален удар за родителите и най –
близките на пострадалата и винаги казуси с пострадали деца се възприемат с мъка, огорчение
и гняв не само от близките, но и от обществото. ВКС обаче не веднъж е имал
повод да посочи, че тежестта на деянието не може да се мотивира с конкретната
възраст на пострадалия, тъй като всеки човешки живот е еднакво ценен, а
за загубилите близък човек мъката е с
еднаква тежест и отражение върху живота и психиката им,
без значение от възрастта на починалия. В контекста на изложеното субективните очаквания на
пострадалите и желанието им да се репарират причинените им болки и страдания,
чрез налагане на максимално възможното наказание на дееца, не бива да имат
решаващо значение в процеса на индивидуализация на наказанието, тъй като те са
фактор извън тези, които законодателят е предвидил в чл.54 от НК, а удовлетворяването на искането означава
безспорно наличните смекчаващи отговорността на подс. П. обстоятелства изобщо
да се пренебрегнат, което е неоснователна претенция, влизаща в противоречие с
основни принципи на индивидуализация на наказанието. Този състав, от своя
страна не намира процесуална пречка, в ущърб на
подсъдимия да се отчете, че деянието е резултат на допуснати две нарушения на важни
за
безопасността за движение по пътищата правила, като нарушаването й на едно е
достатъчно за съставомерност на деянието,
поради което наличието на две нарушения следва да се отчете в негова вреда,
наред и с допълнителните вредни последици от деянието – имуществените повреди
по управлявания от св. Н. автомобил, който резултат от деянието
не е съставомерен и се поглъща от инкриминирания такъв, поради което отчитането му не влиза в колизия с цитираната норма на чл.56 от НПК.
На базата на казаното до тук, като е отмерил наказанието лишаване от свобода при условията на чл.54 от НК, при съществен превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, в размер
на 4г. и 6м. лишаване от свобода и в размер на 6г. лишаване от правоуправление,
окръжният съд е намерил справедливият баланс между обществения интерес, и
личния – на подсъдимия и на пострадалите от деянието лица. В
съответствие с императива на чл. 373 ал.2 от НПК окръжният съд е редуцирал
определеното наказание лишаване от свобода с 1/3 до размер
от 3 години. Кумулативно наложеното наказание лишаване от правоуправление не
подлежи на редукция, а определеният размер е съобразен с
изискването на чл.49 ал.2 от НК, с данните за предишното
допуснато
от подсъдимия и санкционирано по административен ред нарушение
по ЗДвП и с тежестта на конкретно инкриминираните
правила за движение по пътищата. Всъщност, именно характеристиката на подсъдимия като водач на МПС е по-скоро с негативен оттенък, за разлика от
тази на личността му, проявяваща се в ежедневието и в останалите сфери на обществения живот. Тази
характеристика, изведена от механизма на осъществяване на конкретното
престъпление и конкретно допуснатите нарушения, от предходното нарушение на
правилата за движение по пътищата, извършено само три месеца преди инцидента,
налагат извод, че е необходимо да се въздейства по-сериозно върху П. като водач
на пътно – превозно средство, и за целта се налага лишаването от
правоуправление да е за по-дълъг срок, в рамките на който да се ограничи
възможността му отново да се прояви негативно при управление на МПС.
Законосъобразно
окръжният съд е приложил разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК по отношение на
наказанието лишаване от свобода.
Освен, че са налице формалните предпоставки на закона, съдът намира, че за
превъзпитание и поправяне на подсъдимия, не се налага да бъде изолиран от
обществото. Няма спор, че резултата от деянието е най – тежкия възможен –
загуба на човешки живот и че ръста на пътно-транспортните
произшествия изисква адекватна наказателна политика, но тя не би трябвало да се
отъждествява единствено и само с налагането на несъразмерно тежки наказания на
лицата, причинили съставомерения резултат, като не следва да се дава приоритет
на генералната пред индивидуалната превенция на наказанието. Не би могло да се
очаква, че наказание, чиято строгост надхвърля необходимото за поправяне и
превъзпитание на подсъдимия ще въздейства възпитателно и предупредително и
върху останалите членове на обществото. Само справедливото по вид, размер и
начин на изтърпяване наказание може да изпълни и превантивната функция на
наказателноправната репресия, като този състав намира, че определените
такива и начина на изтърпяване на лишаването от свобода в казуса
се явява съответно и справедливо. Известно е, и
това е отразено изрично в нормата на чл.66 ал.1 от НК, че прилагането на
условното осъждане следва да е съобразено най – вече с личността на дееца и
дали за неговото поправяне е нужно да изтърпи ефективно наложеното му наказание
лишаване от свобода. Отчетените по-горе обстоятелства, свързани със съдебното
минало на подс. П., с младата му
възраст, трудовата и социалната
му ангажираност, положителните характеристични данни, полагането на обществено – полезен труд, дават
характеристика на дееца, която го очертава като
личност с ниска степен на обществена опасност, за
поправянето и превъзпитанието на когото ненужно се явява изолирането му в
затворническо заведение. Определеният с присъдата максимално възможен изпитателен срок от 5г. е достатъчен да въздейства предупредително спрямо него и останалите
членове на обществото, а в неговите рамки подс. П.
следва да е особено внимателен и стриктно да спазва законовите изисквания и
правила, под угрозата при последващото им погазване да изтърпи наложеното
наказание лишаване от свобода в размер, който съвсем не е за подценяване.
Правилно, в съответствие с чл.189 ал.3 от НПК окръжният съд е възложил в тежест на
подсъдимия направените по делото разноски в полза на органите на съдебната
власт, които са ги направили и в полза на частните обвинители, по мотиви, които
се споделят и възпроизвеждането им е ненужно.
Поради
изложеното до тук и на основание чл.334 т.3 вр. с чл.337 ал.1 т.2
от НПК, ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯ
Присъда №39/24.10.2019г., постановена по НОХД №321/2019г. по описа на Окръжен съд – *, както я
отменя в частта, с която подсъдимият А.Я.П. е признат за ВИНОВЕН в това
да е допуснал нарушение на чл.20 ал.1 от ЗДвП, като
вместо това го признава за НЕВИНОВЕН и на основание чл.304 от НПК го ОПРАВДАВА
по първоначално повдигнатото му обвинение в този смисъл.
ПОТВЪРЖДАВА
присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на касационно обжалване и протест в 15 – дневен срок от получаване на съобщението, че е изготвено пред ВКС на РБългария.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :