№ 1349
гр. София, 27.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 138 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВА АН. АНАСТАСИАДИС
при участието на секретаря ВЕНЕТА К. ВАСИЛЕВА
като разгледа докладваното от ИВА АН. АНАСТАСИАДИС Гражданско дело
№ 20241110144400 по описа за 2024 година
Предявени са евентуално обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „**“ ООД, ЕИК **, твърди, че между него, в качеството му на цесионер и З.
Л. П., ЕГН ********** от гр. Плевен в качеството му на цедент, е бил сключен Договор за
вземания от финансови институции (договор за цесия) от 09.12.2019 г., с който му били
прехвърлени вземания в размер на 5000 лева, произтичащи от неоснователно обогатяване,
възникнали в периода от 01.12.2015 г. до дата на сключване на договора. Твърди, че З. Л. П.
в периода от 01.12.2015 г. до 09.12.2019 г. е платила на ответника „Профи Кредит България“
ЕООД сума в общ размер на 5000 лева без основание, при липса на сключен договор и без
да се основава на неравноправни клаузи от договори за кредит или на недействителни
договори за кредит, т.е. поради грешка. Вземанията за посочената сума, заедно с всички
принадлежности били цедирани в полза на ищеца с посочения договор. Твърди, че е
изпратил уведомление за прехвърляне на вземанията до длъжника, за което бил надлежно
упълномощен от цедента. Предвид тези твърдения, ищецът моли съдът да осъди ответника
да му заплати сумата от 100 лева, предявен като частичен от общата сума от 5000 лева,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 01.12.2020 г. до
окончателното й изплащане. С молба от 22.02.2022 г., в първото открито съдебно заседание
по делото, ищецът е предприел изменение на иска чрез добавяне на ново основание, като с
определение от 16.03.2022 г., след становище на ответник, съдът е допуснал изменението,
докладвайки претенция за неоснователно обогатяване в резултат и от извършени плащания
при начална липса на основание, във връзка със сключени между З. Л. П. и ответника
нищожни договори за потребителски кредити /овърдрафт, кредитна карта, договори за
обезпечения/ и/или отделни техни клаузи. След предприето по реда на чл.214, ал.1 от ГПК
изменение на иска по отношение на неговия размер, последно ищецът претендира да му
бъде върната от ответника сумата от 1869,80 лева, с която последният неоснователно се е
обогатил и представляваща сбор от недължимо платени такси в размер на 1799,80 лева по
пакет за допълнителни услуги и такси в размер на 70,00 лева по Тарифа, уговорени в
Договор за потребителски кредит № **/ 21.11.2018 г. В съдебно заседание на 05.12.2024 г.,
ищецът поддържа предявените искове и твърденията си, изложени в първоначалната искова
молба и последващите уточняващи молби, като заявява изрично, че отправя искане към съда
1
първо да изследва дали е платено без основание – по нищожен договор или нищожни клаузи
от него, и евентуално ако не бъдат установено такова плащане, да разгледа иска за платени
суми при грешка в изпълнението. Претендира сторените в производствата съдебни
разноски.
Ответникът „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, оспорва иска като
недопустим, евентуално като неоснователен. Излага съображения за неоснователност на
заявените претенции, като сочи, че между ответното дружество и което и да е от лицата,
индивидуализирани в исковата молба, не е налична облигационна връзка, която да е
източник на вземане срещу ответника. Твърди, че договорът за цесия не е породил правно
действие, тъй като не е имал годен предмет – не е индивидуализирано конкретното вземане,
което се прехвърля от цедента на цесионера, респ. се претендира от последния в настоящото
производство. Ответникът оспорва действителността на представения договор за цесия с
аргумент, че към датата на сключването му, прехвърленото вземане не е съществувало в
претендираните размери. Оспорва, че са извършвани плащания от цедента З. Л. П. в исковия
период, възлизащи в размер на процесната сума, евентуално претендира, че плащанията са
извършени въз основа на сключен договор. Прави възражение за погасяване на вземанията
по давност. Моли съдът да прекрати производството като недопустимо или в условията на
евентуалност да отхвърли претенциите като неоснователни и недоказани. В съдебно
заседание поддържа възраженията си. Претендира разноските за производствата.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и прецени събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено следното:
Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са процесуално допустими.
По исковете с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД
съдът с доклада по делото е указал на ищеца, че негова е тежестта да докаже извършено
плащане на процесната сума /след изменението - на 1869,80 лева/ от цедента му /праводател/
З. Л. П. в полза на ответника в периода от 01.12.2015 г. до 09.12.2019 г., сключване на
валиден договор за цесия със З. Л. П., по силата на който процесното вземане е цедирано в
негова полза, както и надлежното уведомяване на длъжника за извършената цесия от
цедента или от негов пълномощник, изрично упълномощен за извършване на описаното
действие. По наведеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца /по
всички искове/ е да докаже настъпването на обстоятелства, обуславящи спиране или
прекъсване на давността по смисъла на чл. 115 и ал. 116 ЗЗД.
В тежест на ответника съдът е възложил да докаже наличието на основание за
имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически факт, от който да произтича
валидно възникнало задължение за цедента за заплащане на посочената сума, както и
наличие на основание за задържане на полученото, което да не е отпаднало към момента на
приключване на устните състезания.
По делото са приети като писмени доказателства, представени от ищеца: заверено
копие от Договор за вземания от финансови институции от 09.12.2019 г., сключен между
ищцовото дружество, в качеството му на цесионер /наричан в договора ТЕМИС/ и З. Л. П.,
като цедент, представен и в оригинал за съпоставка; Пълномощно от 09.12.2019 г. и
Телепоща от 07.05.2020 г., с които цедентът П. е упълномощил цесионера да уведоми от
негово име длъжника /ответника по делото/ за цесията, по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, както
и уведомлението, с което ответникът е уведомен, че считано от получаването на телепощата,
т.е. 08.05.2020 г. /за което е прието по делото известие за доставяне, на л. 26/, „**“ ООД
заменя напълно цедента, в случая З. Л. П., като кредитор на „Профи Кредит България“
ЕООД по отношение на прехвърлените вземания. В хода на съдебното дирене, от страна на
ответника по реда на чл. 190 от ГПК са представени и сключените в процесния период
Договори за потребителски кредит между „Профи Кредит България“ ЕООД – като кредитор,
и З. Л. П., като кредитополучател, в случая ДПК № **/ 24.08.2018 г. и ДПК № **/ 21.11.2018
г., ведно с приложенията им.
Видно от ДПК № **/ 21.11.2018 г. и приложените към него документи вкл.
2
преддоговорна информация, искане за отпускане на потребителски кредит, СЕФ,
Допълнителна преддоговорна информация, представляваща приложение към СЕФ,
касателно параметри по ДПК и Споразумението за закупуване на Пакет от допълнителни
услуги /ПДУ/, преводни нареждания за усвояване на отпуснатата в заем суми, Погасителен
план, Анекс № 1/ 08.04.2019 г. и погасителен план към него, както и ОУ на „Профи Кредит
България“ ЕООД, страните по договора за потребителски кредит са уговорили на
кредитополучателя да се отпусне сумата от 3000 лева за срок от 24 месеца, при ГПР от 49,89
% годишно, с ГЛП – 41,17 %, с размер на месечна погасителна вноска от 185,46 лева или
общо за връщане сумата от 4451,04 лева, в която се включва сумата от 1451,04 лева,
представляваща възнаградителна лихва за кредитора. В случай на закупуване на ПДУ,
какъвто в конкретния случай З. П. е изразила съгласие да закупи, общото задължение по
кредита и по ПДУ възлизало на 8052,48 лева, като само възнаграждението за ПДУ било в
размер на 3601,44 лева, при размер на погасителна вноска за ПДУ от 150,06 лева, която се
прибавяла към погасителната вноска по основния ДПК от 185,46 лева, така че общата
месечна сума за погасителна вноска възлизала на 335,52 лева и била дължима до 1-во число
на месеца. Установява се от приетите по делото два броя преводни нареждания от
21.11.2018 г. /на л. 203/, че съгласно желанието на кредитополучателя за начина на усвояване
на отпуснатия му кредит, от страна на кредитора част от сумата в размер на 1093,93 лв. е
била наредена към „Кредисимо“ АД, за погасяване на старо задължение на
кредитополучателя П. към последното дружество, а разликата от 1906,07 лв. е била
преведена на кредитополучателя П. по посочената от нея лична разплащателна сметка в
„Българо – американска кредитна банка“ АД. За основание на извършените преводи и в
двата платежни документи е посочен номерът на ДПК – **.
От приетото по делото заключение на съдебно – счетоводна експертиза, което съдът
кредитира напълно, като обективно, компетентно и кореспондиращо с приетите писмени
доказателства по делото, се установява, че в периода от 31.12.2018 г. до 12.11.2019 г. в
счетоводството на ответника са отразени парични постъпления по процесния ДПК № **/
21.11.2018 г. със З. П. в общ размер на 5884,00 лева, като кредитът е бил погасен предсрочно
на 12.11.2019 г., при краен падеж по ПП /след анекса/ - 25.12.2020 г. Постъпилата по кредита
сума е послужила за погасяване на следните задължения: за главница в размер на 3000,00
лева, за договорна лихва в размер на 941,23 лева, за такса по пакета за допълнителни услуги
в размер на 1799,80 лева, за обезщетение по ЗПК в размер на 23,59 лева, за лихви за
просрочие в размер на 46,89 лева и за такси по Тарифата на ответника в размер на 70,00
лева. Вещото лице е установило, че при приложение на нормативно установената формула за
изчисляване на ГПР по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, с включване на възнаграждението /таксата/ за
допълнителния пакет услуги, размерът на ГПР по процесния договор за потребителски
кредит от 21.11.2018 г. възлиза на 159,19 %.
При тази установеност от фактическа страна, по твърденията на ищеца и по
отделните възражения, заявени от ответника, съдът достигна до следните правни изводи:
По действителността на Договора за финансови вземания от 09.12.2019 г.:
С приетия по делото Договор за вземания от финансови институции от 09.12.2019 г.
/нар. за краткост договор за цесия/, ищецът по делото „**“ ЕООД се легитимира като
носител на вземанията на цедента З. Л. П., като договорът е оспорен от ответника „Профи
Кредит България“ ЕООД с мотиви, че същият е нищожен, поради невъзможен предмет,
липса на съгласие, липса на основание, противоречие с добрите нрави, както и поради
неравноправност на част от клаузите, съставляващи същественото му съдържание, в
частност договореното възнаграждение, което се дължи на цедента.
Съдът намира изразените от ответника възражения за неоснователни, по следните
съображения.
Съгласно чл. 99, ал. 1 - 4 от ЗЗД: „/1/ Кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. /2/
Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено
3
противното. /3/ Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да
предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. /4/ Прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от
предишния кредитор.“.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или вземания по силата
на който способ, се стига до промяна в субектите на облигационно правоотношение, като
кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил едно свое вземане. Като всеки
договор и цесията следва да отговаря на условията за действителност, установени в общия
закон /ЗЗД/. Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат да
бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите следва да са
определени или определяеми към момента на сключване на договора, вкл. по отношение на
техния размер /така напр. Решение № 196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2017 г., IV
г. о., ГК/.
В процесния договор за вземания от финансови институции, страните са определили
предмета на същия, а именно всички вземания, произтичащи от неоснователно обогатяване
на длъжника „Профи Кредит България“ ЕООД за сметка на цедента, възникнали към
09.12.2019 г. /датата на сключване на цесията/, в резултат на плащания, извършени от
цедента по сключени с длъжника недействителни договори за потребителски кредит и/или
нищожни клаузи от тези договори.
От цитираната законова разпоредба и съдържанието на договора за цесия е видно, че
страни по договор за цесия са цедентът и цесионерът, като с този договор не се създават
нови права и/или задължения в правната сфера на длъжника, а само се променя субектът, на
когото трябва да се изпълни. Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва
да съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо, каквито са и процесните
вземания. В този смисъл вземането, определено като такова, произтичащо от института на
неоснователното обогатяване, се явява допустим от гледна точка на закона предмет на
цесията, което прави неоснователни възраженията на ответника за липса на предмет на
договора за цесия.
За да премине вземането върху цесионера е достатъчно да се постигне съгласие по
предмета, между досегашния носител на правото/вземането/ и лицето, на което се
прехвърля, като с това се счита, че договорът е изпълнен. Предвид оттегленото оспорване на
авторството на подписа, положен за цедента в договора, следва да се приеме, че съгласие за
прехвърлянето е постигнато между страните по цесията.
При съобразяване на представения договор за цесия и постигнатото по него съгласие
между страните, удостоверено с подписите им, съдът намира още, че възражения по
действителността на същия биха могли да правят единствено страните по Договора, но не и
трети за сделката лица, сред които се числи и ответникът по делото, тъй като за него липсва
интерес от такова оспорване. Докато за кредитора е важно и от значение кой ще бъде негов
длъжник, с оглед платежоспособността, за самия длъжник не е важно на кого ще плати, ако
се установи, че е налице дълг и същият своевременно е уведомен кой е актуалният носител
на вземането, за да се избегне двойно плащане, при прилагане на принципа „който плаща
зле, плаща два пъти“. Нищожността е най-същественият порок на сделките и на нея може да
се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото се явява и
длъжникът по договора за цесия, но възможността от такова позоваване е ограничена от
наличието на интерес. Такъв е налице, когато третото лице цели да отрече съществуването
на право на страна по оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга
или ограничава същото, или когато по силата на закона сделката поражда задължение за
това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не може да се породи при
сключването на договора за цесия, доколкото единствената предизвикана от него промяна в
правната сфера на длъжника е смяната на кредитора. Длъжникът не е легитимиран да
оспори валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в
предвидените от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или
4
допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. Отделно от това
длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия след получаване на
уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв интерес липсва и преди този момент, тъй като
изпълнението на новия кредитор може да бъде отказано само поради липсата на
уведомление. В случая длъжникът не отрича да е получил уведомлението по чл. 99, ал. 3 от
ЗЗД, съдържащо и покана за доброволно изпълнение, като възраженията му се изчерпват с
това, че същите не изхождат от лице с представителна власт. Съобщаването, съгласно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, следва да бъде направено от цедента, но в настоящия
случай е направено от цесионера. По делото е представено и прието изрично пълномощно от
цедента в полза на ищеца за уведомяване на длъжника за извършената цесия, като същото
не е оспорено по отношение на неговата истинност, поради което съдът формира извод, че
писменото изявление е направено от лицето, сочено за негов автор. Изложеното обуславя
извод за валидност на уведомяването на длъжника за цесията от изрично упълномощения за
извършване на това действие цесионер – ищец по делото.
С оглед изложеното, съдът приема, че по делото безспорно се установява, че към
датата на подаване на исковата молба, именно ищецът е носител на процесното вземане,
произтичащо от твърдяното неоснователно обогатяване на ответника, което вземане му е
надлежно прехвърлено по силата на сключения на 09.12.2019 г. договор за вземания от
финансови институции, както и че ответникът е надлежно уведомен за това прехвърляне.
По отношение съществуването на вземане в полза на цедента, впоследствие
прехвърлено на цесионера /ищеца по делото/ и неговия размер, съдът следва да разгледа и
наведените от ищеца основания за недействителност на ДПК, респ. отделни негови клаузи, в
т.ч. неравноправни такива по см. на чл. 143 от ЗЗП.
От съдържанието на представения договор за потребителски кредит, сключен при
общи условия, погасителен план, стандартен европейски формуляр и искане за отпускане на
кредит се установява, че процесният договор за кредит № **/ 21.11.2018 г. е изготвен на
разбираем език и съдържа всички задължителни елементи, посочени в чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, поради което е валиден източник на насрещни права и
задължения за страните по него, респ. не се явява недействителен по см. на чл. 22 от ЗПК.
Съдът намира за неоснователно и твърдението на ищеца за недействителност на
целия договор, на основание чл. 22 ЗПК, поради липса на правилно посочен годишен
процент на разходите /ГПР/, съгласно изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвиждаща в
договора да се посочи „годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин“ .
Годишният процент на разходите е изрично посочен /в размер на 49,89 %/ в раздел VI
от процесния договор, където са изрично изброени и останалите задължителни елементи от
предмета на договора – общ размер на кредита; ГЛП, размер на месечна вноска, обща сума
за връщане по кредита. В случай че се установи, както в настоящия случай от заключението
на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че ответникът „Профи Кредит
България“ ЕООД не е включил определен компонент в така посочения годишен процент на
разходите /в случая таксата/възнаграждението по ДПУ/ и с това същият надхвърли
максималния допустим размер по чл. 19, ал. 4 ГПК, правната последица от това
обстоятелство е нищожност на договорната клауза, уреждаща този параметър – ГПР, а не
недействителност на целия договор на основание чл. 22 ЗПК, като на самостоятелно
основание всички клаузи, които надвишават определения максимално допустимия размер на
ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, следва да считат нищожни, на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Според чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна.
По отношение валидността на клаузата, уреждаща т.нар. пакет допълнителни услуги,
съдът намира следното.
5
Допълнителни са тези услуги, които нямат пряко отношение към съществените
престации по договора за кредит, които за банката са предоставяне на парична сума, а за
кредитополучателя - връщане на същата, заедно с уговорената възнаградителна лихва на
определения падеж. Такива допълнителни услуги са например издаването на различни
удостоверения от банката, включително заверени копия от договора/погасителния план,
известяване със sms или по телефон за получено плащане, за дължимо плащане, за срок за
плащане и други. Всички тези действия са свързани с кредита, но не попадат в съществените
задължения на страните, нито са задължително присъщи на договора за кредит, поради което
е обосновано за предоставянето им банката да въведе такса, тъй като не са предвидени или
предвидими при калкулиране на обичайните административни разходи по отпускането или
управлението на един кредит.
За да събере законосъобразно от кредитополучателя такса за допълнителна услуга,
кредиторът следва точно и ясно да посочи в какво точно се изразява услугата/действието и
стойността й, да не е свързана с усвояването и управлението на кредита, както и да я е
извършил, каквото в случая не се установява.
В раздел VI от процесния договор за потребителски кредит е уговорено заплащане
на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3601,44 лева с
месечна вноска от 150,06 лева, при главница по кредита от 3000 лева и месечна вноска от
185,46 лева. Тази клауза от ДПК, съдът също намира за нищожна по следните съображения.
Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. От съдържанието на
представеното Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се
установява, че предоставените допълнителни услуги се изразяват в следните потенциални
услуги, предоставяни от кредитора, наименувани в ДПК като Пакет „Бонус“: 1.Приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на
определен брой погасителни вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой
погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на падеж и 5. Улеснена процедура за
получаване на допълнителни парични средства.
От гореизложеното съдът формира извод, че в случая допълнителните услуги
безспорно се явяват такива, свързани със същественото съдържание на договора за кредит,
т.е. за тях не следва да се дължи отделна такса от кредитополучателя, така че клаузата, която
предвижда такава, се явява нищожна, като противоречаща на закона, а платеното въз основа
на нея подлежи на връщане.
Нещо повече заплащането на възнаграждението за допълнителния пакет от услуги е
уговорено във фиксиран размер, разсрочен съобразно погасителния план към договора за
кредит, като дължимостта на същото настъпва със сключване на договора и не е в
зависимост от извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Единствената
цел, с която е предвидено от кредитодателя като съдържание на договора, е да доведе до
скрито оскъпяване на кредита с разходи, които не са реално извършени, което е
предпоставка за неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника и
обосновава извод за противоречие на клаузата, с която е уговорено, с добрите нрави, водещо
до нищожността й.
Трябва да се посочи и че Общите условия към договора за кредит предвиждат
необходимост от сключване на анекс към договора за кредит при ползване на всяка една от
услугите, а не възможност за кредитополучателя да се възползва директно от тях чрез
едностранно изявление, от което следва, че допълнителните услуги, свързани с отлагане на
вноски, тяхното намаляване и пр., представляват по своя характер изменения на кредитното
правоотношение, по съгласие на страните по реда на 20а, ал. 2 ЗЗД, а не допълнителна
услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
Поради изложеното, съдът формира единствен възможен извод, че ответникът дължи
връщане на платената по силата на нищожната клауза сума в размер 1799,80 лева.
По отношение на начислената такса в размер на 70 лева.
6
Видно от съдържанието на таблица 1 на стр. 5 от заключението на съдебно –
счетоводната експертиза и изложеното от вещото лице в открито съдебно заседание,
проведено на 05.12.2024 г., кредиторът е начислявал такси във фиксиран размер от 10,00
лева и 30,00 лева във връзка със забавено плащане на задълженията. Клаузата от договора,
която регламентира такова право за кредитора е нищожна, доколкото противоречи на
нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че при забава на потребителя, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата.
Съгласно чл.17.4. от ОУ на ответника, „Клиентът заплаща такси за извършени от
кредитора услуги по Тарифа. Клиентът се съгласява, че кредиторът има право на
обезщетение за всички разноски, свързани с действията по извънсъдебно или съдебно
събиране на просрочен дълг на клиента в т.ч., но не само разноските за телефонни
обаждания и/или писма за напомняне за просрочени задължения, посещения на място, смс-и
и други съгласно действащата Тарифа, за която клиентът декларира, че е запознат с
подписване на ДПК, като към датата на заплащане на съответната такса, същата се дължи в
размер според актуалната към момента на възникване на задължението Тарифа.“
По делото не е представена от ответника актуалната по време на действието на
процесния ДПК негова Тарифа за таксите.
По делото не се установява, че е извършен конкретен разход във връзка с извършени
действия от кредитора, относими към събиране на вземането при допусната забава и
просрочие, или относими към издаване на конкретен документ, свързан с размера на
задължението, който да подлежи на възстановяване, заради което да е начислена сумата от
70,00 лева.
По изложените съображения, съдът намира, че сумата от 70,00 лева е удържана от
ответника и съответно платена от кредитополучателя /цедента/ З. П. без основание, поради
което ответникът неоснователно се е обогатил със същата и дължи нейното възстановяване
на ищеца.
Като краен извод за съда се налага, че предявеният от ищеца главен иск е основателен
и доказан в пълния му размер, след увеличението по реда на чл.214, ал.1 от ГПК, а именно
за сумата от общо 1869,80 лева, представляваща сбор получените от ответника без
основание или въз основа на нищожни клаузи от ДПК суми за заплатено възнаграждение за
пакет допълнителни услуги от 1799,80 лева и такса по Тарифа от 70,00 лева.
По възражението за давност:
Предвид извода на съда за основателност на иска до посочения по-горе размер,
следва да бъде разгледано своевременно релевираното възражение за изтекла погасителна
давност, заявено от ответника с отговора на исковата молба.
Съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979 г. при неоснователно обогатяване, в хипотезите на
чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва да тече от деня на
получаването на престацията. В мотивите на постановлението е разяснено, че вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване, се погасяват с
изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Срокът започва да тече от
момента, в който е получено нещо без правно основание или от момента на отпадане на
условието или неосъществяването на условието по чл. 55 от ЗЗД. Следователно давностният
срок по всяко задължение е започнал да тече от момента на предаването на всяка от сумите.
С предявяването на иска давностният срок се счита за прекъснат /арг. чл. 116, б. „б“ ЗЗД/.
Съобразно задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2016 от
22.04.2019 г. на ОСГК на ВКС, предявяването на иска за парично вземане като частичен и
последвалото негово увеличаване по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК нямат за последица спиране
и прекъсване на погасителната давност по отношение на непредявената част от вземането. С
увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му част,
която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения размер
давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1 ЗЗД.
С първоначалната искова молба, предявена на 01.12.2020 г., ищецът е заявил частична
7
претенция до размер от 100 лева, а с молбата по чл. 214, ал. 1 от ГПК, подадена на
21.10.2022 г. е увеличил размера на иска до пълния претендиран размер от 1869,80 лева, с
което е спрял и прекъснал давността по отношение на увеличената част от иска или за
сумата от 1769,80 лева. Ищецът не е доказал в производството настъпване на други
обстоятелства, които да са водили до спиране или прекъсване на давността. От заключеното
на съдебно – счетоводната експертиза се установява, че претендираните от ищеца суми са
плащани в периода 31.12.2018 г. до 12.11.2019 г. Поради изложеното, съдът намира, че към
датата на подаване на исковата молба в съда – 01.12.2020 г., давностният срок по отношение
на частично заявената претенция от 100,00 лева, а след увеличението й на 21.10.2022 г. и по
отношение на увеличения размер от 1769,80 лева /доколкото всички плащания по процесния
ДПК и Споразумение за ПДУ, чието връщане се претендира по увеличения размер на иска,
са извършени в периода след 31.12.2018 г./, не е изтекъл и вземането е дължимо в пълния
предявен размер от 1869,80 лева, така че възражението на ответника в тази насока е
неоснователно.
Поради уважаване на главния иск, съдът не следва да разглежда евентуално
съединения с него иск.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има само ищецът.
Последният представя Списък на разноските по чл.80 от ГПК, съгласно който
сторените от ищеца в производството съдебни разноски възлизат на сумата от общо 384,79
лева, от която сума 74,79 лева – заплатена държавна такса, 300 лева – депозит за
възнаграждение на вещо лице и 10 лева – за издадени на страната съдебни удостоверения от
съда. В случая, ищецът претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300,00 лева, с оглед участието в производството, освен на упълномощен адвокат и
на юрисконсулт на дружеството. Съдът на осн. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. с чл. 37 от ЗПрП, вр.
с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, определя дължимия размер на
юрисконсултското възнаграждение в размер на 300 лева, като намира възражението по чл.
78, ал. 5 от ГПК, своевременно заявено от ответника, за неоснователно, предвид
фактическата и правна сложност на делото, броя на съдебните заседания и извършените от
пълномощника на ищеца процесуални действия в и извън съдебните заседания. С оглед
изложеното и предвид уважаването на предявения иск в пълния му заявен размер, на осн.
чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК на ищеца се следват в пълен размер и сторените от него разноски
в производството от общо 684,79 лева, сторени в производството по гр.д. № 15457/ 21 г. по
описа на СРС, 164 - ти състав.
На ищеца се следват и разноските в проведеното въззивно производство по в.гр.д. №
5468/ 23 г. по описа на СГС, III – В състав, в размер на 400,00 лева за заплатено адвокатско
възнаграждение, което съдът намира, че е в размер съответен на фактическата и правна
сложност на делото, като взима предвид и обстоятелството, че размерът на заплатеното и
поискано от ответника адвокатско възнаграждение за представителството в това
производство е било в дори по – висок размер от 487,00 лева.
В настоящото производство ищецът е сторил разноски за заплатен депозит за вещо
лице в размер на 100,00 лева. Съдът определя, съгласно направеното искане,
възнаграждението за осъществено представителство от юрисконсулт за ищеца в
производството от 100,00 лева, който размер е обоснован като достатъчен предвид
обстоятелството, че делото е върнато за ново разглеждане, без да е необходимо да бъдат
извършвани множество допълнителни фактическа и правни действия от страните, и е
приключило в едно съдебно заседание, като се е наложило единствено повторно изслушване
на вещото лице по счетоводната експертиза. Така в тежест на ответника следва да се
възложат разноски в размер на общо 200,00 лева.
Така мотивиран, съдът на осн. чл.235, ал.1-3 от ГПК,
РЕШИ:
8
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет.
7, представлявано от управителите **, ДА ЗАПЛАТИ на „**“ ООД, ЕИК ** със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „**“ № 70, ет. 2, ап. 80, представлявано от управителя
**, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД сумата 1869,80 лева,
представляваща предадена без основание сума, сбор от заплатено в периода от 31.12.2018 г.
до 12.11.2019 г. възнаграждение за пакет допълнителни услуги в размер от 1799,80 лева, и
заплатена в периода от 27.03.2019 г. до 06.11.2019 г. такса по Тарифа в размер на 70,00 лева,
от З. Л. П., ЕГН ********** от гр. Плевен на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, в
периода от 01.12.2015 г. до 09.12.2019 г., въз основа на нищожни клаузи по Договор за
потребителски кредит № **/ 21.11.2018 г. и Споразумение за допълнителен пакет услуги към
договора, което вземане е цедирано на ищеца „**“ ООД, съгласно Договор за вземания от
финансови институции от 09.12.2019 г., ведно със законната лихва от датата на исковата
молба – 01.12.2020 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Мотописта“, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано от управителите **, ДА ЗАПЛАТИ на
„**“ ООД, ЕИК ** със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**“ № 70, ет. 2, ап.
80, представлявано от управителя **, сумата 684,79 лева, представляваща сторените в
производството по гр.д. № 15457/ 21 г. по описа на СРС, 164 - ти състав, съдебно -
деловодни разноски, сумата 400,00 лева, представляваща сторените във въззивното
производство, проведено по в.гр.д. № 5468/ 23 г. по описа на СГС, III – В състав, съдебно -
деловодни разноски, и сумата 200,00 лева, представляваща сторените в настоящото
производство съдебно - деловодни разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните, чрез връчване на препис от същото.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9