РЕШЕНИЕ
№61/23.4.2019г.
гр. Девня
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ДЕВНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети април през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ВЪЛЕВА
при протоколист Искра Василева,
като разгледа докладваното АНД № 66/2019
г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.
59 и следващите от ЗАНН и е образувано по жалба на Й.Д.М., ЕГН: ********** *** против
Наказателно постановление № 18-0819-007139, издадено на 07.01.2019 г. от
Началник група към ОДМВР – Варна, сектор „Пътна полиция“ от 02.04.2015 г., с
което на въззивника за нарушение по чл. 20 ал. 2 от Закона за движение по
пътищата /ЗДвП/, на основание чл. 179 ал. 2 пр. 1 от с.з. е наложено
административно наказание „глоба” в размер на 200 лева.
Въззивникът обжалва
наказателното постановление, като счита същото за незаконосъобразно и
неправилно, постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и при
неизяснена фактическа обстановка. В жалбата си развива аргументи за непълнота и
неяснота на твърдяното нарушение, което е довело да нарушаване на правото на
защита на наказаното лице и е абсолютно основание за отмяна на обжалвания акт. В
с.з. въззивникът участва чрез редовно упълномощен процесуален представител –
адвокат, който заявява, че поддържа жалбата на посочените в нея основания и
искането за отмяна на наказателното постановление.
Въззиваемата страна – ОД на МВР – Варна, редовно
призована, не се представлява и не ангажира становище по жалбата.
Контролищата страна – ДРП, редовно
призована, не изпраща представител и становище по жалбата.
Съдът,
след преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, приема за
установено от фактическа страна следното:
На 28.10.2018 г. въззивникът Й.Д.М. се
движел с л.а. „***“ с рег. № В *** СА, собственост на Е. В. М. по път Трети
клас №9044. На 100 м. след кръстовището
с път 2009 при маневра десен завой автомобила попаднал в дупка на пътното
платно, при което водачът изгубил управление и предизвикал ПТП с незначителни
материални щети. Пристигналия на место автопатрулен екип преценил, че водача се
е движел с несъобразена скорост, поради което на водача бил съставен АУАН за
допуснато нарушение по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Акта бил подписан от въззивника
без възражения, като в законоустановения срок не постъпили възражения и пред
АНО. Приемайки фактическите констатации описани в акта за доказани АНО издал
атакуваното пред настоящата съдебна инстанция наказателно постановление, с
което наложил на нарушителя санкцията, предвидена в разпоредбата на чл. 179 ал.
2 пр. 1 от ЗДвП.
Горната фактическа обстановка съдът приема
за установена въз основа на гласните и писмените доказателства, събрани в хода
на съдебното следствие, които анализирани в своята съвкупност не налагат
различни фактически изводи. Приетата за установена фактология не се оспорва от
въззивника.
При така
установената по делото фактическа обстановка, въз основа на императивно
вмененото му задължение за цялостна проверка на издаденото наказателно
постановление по отношение законосъобразността, обосноваността и правилността
му, съдът прави следните правни изводи:
Относно допустимостта на жалбата:
Жалбата е подадена от надлежна страна в
законоустановения срок и е приета от съда за разглеждане.
Относно компетентността на административно
наказващия орган:
Наказателното постановление е издадено от компетентен
орган оправомощен с това съгласно
заповед № 8121з-515/14.05.2018 г. на Министъра на вътрешните работи – приложена
по делото /т. 2.7/.
Относно процесуалната законосъобразност на
обжалвания административен акт:
Описанието на допуснатото нарушение както в АУАН, така и
в НП е не само непълно, но и неточно до степен в която нарушителят няма
възможст да се запознае в пълен обем с вмененото му във вина нарушение, с оглед
пълноценно реализиране на защита си по него.
Служебната проверка на въззивния съд констатира, че в
хода на проведеното срещу въззивника административно – наказателно производство
е допуснато съществено процесуално нарушение, касаещо описанието на
нарушението, дадено както в АУАН, така и в обжалваното наказателно
постановление. За да гарантират в пълна степен правото на нарушителя на защита,
както актосъставителя, така и административно – наказващият орган имат
задължението да дадат конкретно, ясно и точно описание на допуснатото нарушение,
по начин, че то да може да се сведе до конкретна правна норма, която се твърди,
че е нарушена. Нещо повече - законосъобразното издаване на наказателното
постановление изисква пълно съответствие между описанието на нарушението,
дадено в АУАН и това, отразено в НП. Недопустимо е едва с наказателното
постановление нарушителят да разбира по какво административно обвинение се
ангажира неговата отговорност, тъй като правото му на защита в административно
– наказателния процес възниква от момента на съставяне на АУАН срещу него. В
настоящия случай е допуснато точно това - едва в наказателното постановление са
конкретизирани обстоятелствата, с които въззивникът не е съобразил скоростта си
на движение, внесени са нови фактически положения, непредявени на нарушителя
със съставения му АУАН. Със съставения акт на въззивника е предявено обвинение
за нарушение на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Цитираното правило обхваща широк спектър
от дължимо поведение на водача и затова може да има най - разнообразни
конкретни проявни форми. Същото вменява задължение за водачите на ППС при
избиране скоростта на движението да се съобразяват с конкретно посочени
обстоятелства, а именно - с атмосферните условия, с релефа на местността, със
състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера
и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост. Нито едно от
тези обстоятелства, с които водачите са длъжни да съобразяват скоростта си на
движение според повелята на чл. 20 ал. 2 от ЗДвП не е споменато в съставения
АУАН, като там общо е казано, че водача се е движел с несъобразена с пътните
условия скорост. Едва в наказателното постановление са посочени три от тези
обстоятелства, както и „други обстоятелства”, без да е конкретизирано какви
точно. Точното описание на нарушението очертава
обхвата на фактическото и юридическото обвинение против нарушителя и е от значение не само за пълноценното
реализиране на правото му на защита, а и за правилната преценка за неговата
виновност, респ. невиновност. Такова именно описание липсва в
процесните АУАН и НП и затова въззивникът е поставен в невъзможност да разбере
ясно, по какъв начин се твърди, че е извършено съответното нарушение, а това
реално и съществено е ограничило възможността да реализира пълноценно правото
си на защита. В случая нито в акта нито в НП е посочено с каква скорост е
управлявал автомобила си въззивника. Съгласно константната съдебна практика, за
да е налице описание на нарушението следва в обстоятелствената част да се
съдържат обстоятелства и факти, които описват нарушението с неговите обективни
и субективни признаци. Нарушителя се защитава срещу фактите, а не срещу
правната квалификация на нарушението, а понятието „несъобразена скорост” не е
факт, а правен извод.
При така изтъкнатите съображения, съдът намира, че
констатираните съществени нарушения на процесуалните изисквания по чл.42 т.4 и
чл. 57 ал.1 т.5 от ЗАНН представляват самостоятелно основание за отмяна на
обжалваното НП поради процесуална незаконосъобразност.
Воден от задължението си за
цялостна проверка на обжалвания акт съдът счита за нужно да обсъди и неговата материално
- правна законосъобразност и обоснованост:
Както бе изтъкнато, твърдяното като
неизпълнено от въззивника изискване по чл.20 ал.2 от ЗДвП обхваща широк спектър
от дължимо поведение на водача. Но доказателства за каквото и да е обективирано
поведение на въззивника, което да се намира в пряка причинно -следствена връзка
с настъпилото ПТП, в настоящото производство не са представени. Не са и не
могат да бъдат събрани доказателства за скоростта, с която той се е движел, за
да може да се направи преценка доколко същата е била несъобразена по смисъла на
чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Нарушението по чл. 20 ал. 2 ЗДП се изразява в управление
на МПС със скорост, несъобразена с
изчерпателно изброените хипотези, следствие на което водачът не може да
спре при наличие на предвидимо препятствие, или да намали, а при необходимост и
да спре при възникване на опасност за
движението.
Вменяването на това нарушение на въззивника се гради единствено върху
субективните възприятия на актосъставителя, които обаче не се подкрепят от
никакви други доказателства. Липсват обективни доказателства за това доколко
наличното на пътя препятствие /дупка/ е било предвидимо за водача, за да може
да се прецени дали той движейки се с по – ниска скорост би могъл да го избегне,
респ. да избегне настъпването на ПТП или пък се касае за препятствие което е
нямало как да бъде възприето от водача, респ. същият не е имал задължението да
намали скоростта или да спре.
С оглед на горното се налага
заключение, че административното обвинение се гради не на конкретно установени
факти по възникналото ПТП, а на една своеобразна необорима презумпция, че след
като поначало е възникнало ПТП, то винаги водачът е управлявал МПС с
несъобразена скорост, или в случая – че след като е попаднал в дупка на пътя,
то е могъл да не стори това, ако е карал по-бавно. Приема се също
безалтернативно, че всяко едно препятствие е винаги предвидимо. Последния начин
на обосноваване на административното обвинение е недопустим. Безспорно
хипотетично винаги съществува някаква скорост на движение, която е дотолкова
ниска, че би позволила на водача да спре пред което и да е препятствие.
Доколкото обаче водачът дължи движение не с хипотетична, а с реално съобразена
с пътните условия скорост, както и предвид това, че съгласно чл.6 от ЗАНН,
административно нарушение е само онова деяние, което е извършено виновно, то в
случая от значение е въпросът доколко действително установената скорост на
движение е съответствала на пътните условия и дали конкретното препятствие и
било предвидимо в светлината на същите тези условия. Последните въпроси не са
разглеждани от административнонаказващия орган в обжалваното наказателно
постановление, като е недопустимо тепърва да бъдат установявани от съда в
производство по обжалване на същото. Ето защо и предвид разпределение
доказателствената тежест в процеса се налага заключение, че в случая не са
събрани достатъчно данни за това, че жалбоподателят е извършил от обективна и
субективна страна посоченото нарушение, което мотивира съда да отмени
обжалваното наказателно постановление като неправилно.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 63
ал. 1 от ЗАНН, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 18-0819-007139, издадено на 07.01.2019
г. от Началник група към ОДМВР – Варна, сектор „Пътна полиция“ от 02.04.2015
г., с което на Й.Д.М., ЕГН: ********** за нарушение по чл. 20 ал. 2 от Закона
за движение по пътищата /ЗДвП/, на основание чл. 179 ал. 2 пр. 1 от с.з. е
наложено административно наказание „глоба” в размер на 200 лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВАС в 14 дневен
срок от съобщаването
на страните, че е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :