Решение по дело №820/2018 на Районен съд - Сливен

Р Е Ш Е Н И Е № 1073

гр. Сливен, 21. 09. 2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 Сливенски районен съд, Х-ти граждански състав, в публичното заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИНА КОРИТАРОВА

 

при секретаря МАРИАНА ТОДОРОВА като разгледа докладваното от съдията  гр. д. № 820 по описа за 2018 година, и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр.чл. 415 ГПК, във вр. чл. 124 ГПК.

Ищецът „Макроадванс” АД,, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С.Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, ЕИК ********* твърди, че  на 19.09.2016 г. бил сключил с ответницата М.Д.И., ЕГН: ********** ***  Договор за потребителски кредит № 24086 от 19.09.2016 г. , като й предоставил паричен кредит в размер на 850 лв.  със срок на издължаване осем месеца. Ищцовото дружество било финансова институция по смисъла на Закона за кредитните институции, вписана в регистъра на финансовите институции към БНБ и предоставяла потребителски кредити на физически лица по реда на Закона за потребителския кредит. Договорите за потребителски кредит изцяло се сключвали онлайн чрез интернет страницата на финансовата институция, като условията, които били договорени се били осъществявали чрез средствата за комуникация от разстояние /електронна поща и телефон/, като всеки договор се бил сключвал под формата на електронен документ и правоотношенията се били осъществявали съгласно изискванията Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за електронния документ и електронния подпис, Закона за платежните услуги и платежните системи и ЗЗД. Ответницата си била създала потребителски профил на официалната страница на финансовата институция, която в качеството си на кредитор била изпратила електронно съобщение до кредитополучателя в изпълнение на чл. 8 ЗПФУР и чл. 8 от Закона за електронната търговия, като запознал кредитополучателя с общите условия по договора и необходимата преддоговорна информация под формата на Стандартен европейски формуляр и Общите условия на финансовата институция за предоставяне на потребителски кредити на ФЛ . Съгласно чл. 7 от тези Общи условия, ответницата била получила уникален код, с който била потвърдила искането си да й бъде отпуснат потребителски кредит, като по този начин била декларирала, че била запозната с Общите условия на финансовата институция и със Стандартния европейски формуляр. Искането било одобрено от кредитора и той й бил изпратил електронно съобщение, съдържащо Договор за потребителски кредит и приложенията към него, съдържащи се в прикачен файл. Съгласно чл. 29 от ОУ страните се били уговорили, че чрез натискане на бутона „подпиши” длъжникът подписва всички страници на договора за потребителски кредит, заедно с ОУ и приложенията към него. Договорът се бил считан за сключен след получаване на изявлението на Кредитополучателя за сключването на договора, което ставало като последният бил въвел в потребителския си профил на интернет страницата на финансовата институция номера на договора и потвърждение от страна на кредитора съгласно чл. 33 ОУ. На 19.09.2016 г. кредиторът бил извършил преводно нареждане за отпускане на паричната сума към „Ипей” АД, като кредитополучателят бил усвоил кредита на касата на „Изипей” АД срещу документ за самоличност на 20.09.2016 г., за което представя разписка за извършено плащане и имейл кореспонденция. Ответницата била извършила две плащания на 18.10.2016 г. в размер на 194,63 лв. и на 24.11.2016 г. в размер на 194,63 лв., с което конклудентно била признала основанието на вземането. Твърди, че било налице неизпълнение по договора за потребителски кредит, изразяващо се в непогасяване на дължимите суми по кредита съгласно уговорения в чл. 2 от договора и погасителния план към него краен срок за погасяване на кредита-19.05.2017 г., с оглед на което задължението на ответницата била станало изискуемо на основание на настъпилия му падеж след изтичането на уговорения краен срок. Кредиторът бил подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и същата била издадена и връчена на ответницата по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което за него възниквал правен интерес на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК да предяви настоящия иск.

Моли съдът да признае за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество главница по кредита в размер на 670,43 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, сумата от 80,94 лв., съставляваща договорна лихва за периода от 20.09.2016 г. до 19.05.2017 г., сумата от 46,01 лв., съставляваща законна лихва за забава върху просрочената главница от 25.11.2016 г. до 08.11.2017 г. и сумата от 416,50 лв., непогасен остатък от неустойка, дължима за неизпълнение на задължението по чл. 20 за осигуряване на обезпечение.

Претендират се деловодни разноски сторени в заповедното и исковото производство.

В срока по чл.131 ГПК особения представител на ответната по иска страна депозира отговор на исковата молба, с който оспорва претенцията като неоснователна и недопустима.

Оспорва наличието на облигационни отношения между страните, породени от договора за потребителски кредит. Оспорва положените върху договора и приложенията по него подписи и твърди, че ответницата не ги е полагала. Моли да се отхвърли иска като неоснователен и недоказан.

Претенцията на ищеца намира своето правно основание в разпоредбата на чл. 422 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК. Налице е спор между страните относно дължимостта на вземането по издадена в полза на ищеца заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 5794/ 2017 г. по описа на Сливенският районен съд. Предявеният иск е допустим, тъй като във всички случаи, когато заповедта за изпълнение е издадена въз основа на предвиден в закона несъдебен акт /несъдебно изпълнително основание/ и е била връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, заявителят /кредиторът/, разполага с възможността да реализира правата си, предявявайки претенцията по чл. 422 от ГПК. Разгледан по същество, предявеният положителен установителен иск е основателен.

Вземането на „Макроадванс” АД срещу М.Д.И. произтича от Договор за потребителски кредит № 24086 от 19.09.2016 г. Касае се за договор за предоставяне на кредит от разстояние, при който освен общият закон- Закона за задълженията и договорите- намират приложение и три специални закона- Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за платежните услуги и платежните системи и Закона за електронния документ и електронния подпис. Легалното определение на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, според която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние- едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца- доставчик на услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис /ал. 2/, а съгласно ал. 3 преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях. Според нормата на чл. 3 от Закона за електронния документ и електронния подпис електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Това означава, че във всички случаи, когато законодателят изисква писмена форма, независимо дали формата е за действителност или за доказване, тя ще бъде спазена, щом е съставен електронен документ. Процесният договор за потребителски кредит е сключен при спазване на горните изисквания. Същият се предхожда от искане за кредит, която обективира желанието на ответницата за неговото сключване, което е било подадено по електронен път на сайта на кредитора /www.kinti.bg/ след като е създала профил в същия сайт. Били са й дадени указания от кредитора за попълване на всички задължителни полета в нейната заявка и й е била изпратена преддоговорна информация, а именно Общите условия и Стандартен европейски формуляр. Бил й е изпратен шест-символен код на посочения от нея телефонен номер, който въвела във формуляра си за кандидатстване, като по този начин потвърдила заявката си за отпускането на кредита и декларирала, че е запозната и приема Общите условия по договора и Стандартния европейски формуляр. След одобрение на кандидата за финансова услуга-в случая предоставяне на заем- на ответницата е изпратено на посочената от нея електронна поща електронен формат на договора за потребителски кредит. Същата е потвърдила сключването на договора, като е въвела номера на  изпратения от заемодателя договор в потребителския си профил. Едва тогава с потвърждението от заемателя договорът е сключен и сумата преведена. Изрично в чл. 29 от Общите условия е записано, че с натискане на бутона „Подпиши”, кредитополучателят подписва всички страници от Договора за потребителския кредит и Общите условия към него и приложенията към него. Съгласно чл. 33 от Общите условия договорът се считал за сключен след получаване на изявлението на кредитополучателят за сключването на договора, което се осъществява с въвеждане на номера на договора в потребителския си профил на  сайта на кредитора /www.kinti.bg/ и потвърждаване от страна на ищцовото дружество за успешно сключен договор, като последното е представено като писмено доказателство по делото.

Представената електронна кореспонденция е оспорена от ответната страна. По своята обща правна характеристика представените електронни съобщения  представляват частни диспозитивни документи, тъй като материализират неудостоверително изявление. При спора относно достоверността на отразеното не е нужно да се открива производство по реда на чл.193 от ГПК, а всяка от страните може да доказва с всички доказателствени средства твърденията си, според правилата за разпределение на доказателствената тежест по чл.154 от ГПК. Специфичната характеристика на така оспорената електронна кореспонденция е такава на електронен документ, който, според чл.3 от Закона за електронния документ и електронния подпис, е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Значението на електронния документ на доказателствено средство в исковия процес е регламентирано в чл.184 от ГПК, като съгласно ал.1, електронният документ може да бъде представен възпроизведен на хартиен носител, като препис, заверен от страните, под каквато форма е представена оспорената електронна кореспонденция. Тъй като законът смята съставения електронен документ за писмен документ – чл.2 ал.2 от ЗЕДЕП и в случая електронната кореспонденция не е подписана с електронен подпис, нито с квалифициран електронен подпис, нито с обикновен такъв, на който страните да са му придали стойността на саморъчен подпис, при оспорването й от ответника, следва да се прилагат правилата за частните недописани диспозитивни документи и съдържанието им следва да се преценява наред с всички останали доказателства.

Договорът за заем е реален договор и се счита за сключен след предаването на предмета на договора от заемодателя на заемателя. В случая се доказва, че в резултат на водената електронна кореспонденция, която е индиция за водене на преговори между страните и за постигането на съгласие за предоставянето на ответницата на процесната сума от страна на ищцовото дружество последното е превело сумата с платежно нареждане чрез системата „Ипей” на 19.09.2016 г., която видно от представената от „Изипей” АД разписка е била лично предадена на ответницата на 20.09.2016 г. Ответницата е извършила две плащания чрез системата за електронни разплащания „Ипей” на 18.10.2016 г. и на 24.11.2016 г. и двете в размер на 194,63 лв. С оглед на тези факти надлежно установени от представените по делото писмени доказателства от ищеца се потвърждава съдържанието на представените от ищеца частни неподписани диспозитивни документи и наличието на валидно сключен договор за потребителски кредит. Задължението е станало изцяло изискуемо с изтичане на крайния срок на договора-19.05.2017 г.

 С оглед на гореизложеното съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение, произтичащо от сключен договор за кредит. Ищецът  е изпълнил основното си задължение по договора и е превел сумата по кредита в размер на 850 лв. на ответницата. Видно и от представеното по делото заключение съгласно процесния договор за потребителски кредит е бил нареден превод от ищцовото дружество и е било автоматично генерирано потвърждаване от системата за електронни разплащания при получаване на сумата на касата на „Изипей” АД след предоставяне на документ за самоличност, като заемът в размер на 850 лв. е бил усвоен от ответницата. Безспорно е, а и видно от приложената разписка № 07000485891582/ 20.09.2016 г., че ответницата лично е получила заетата сума  в размер на 850 лв. на каса на "Изипей". Това извънсъдебно поведение на ответницата- получаването на определена сума с разписка, в която изрично като основание за превода е отразено "Кредит 24086"- потвърждава извода за облигационната обвързаност между страните. В хода на съдебното дирене ответницата не е представила надлежни писмени доказателства, установяващи погасяването на останалите паричните й задължения по сключения договор за потребителски кредит извън двете извършени погасителни вноски, които се признават от ищцовото дружество. Видно от заключението на вещото лице, което не е оспорено от страните и съдът кредитира като обективно и компетентно, че в счетоводството на ищцовото дружество са постъпили   две от  договорените вноски- ответницата е извършила две плащания чрез системата за електронни разплащания „Ипей” на 18.10.2016 г. и на 24.11.2016 г. и двете в размер на 194,63 лв.,  като към настоящия момент  задължението на ответницата възлиза на сумата от 670,42 лв., съставляваща неизплатена главница по договора за потребителски кредит,  сумата от 80,94 лв., съставляваща договорна лихва за периода от 19.09.2016 г. до 19.05.2017 г.,  сумата от 416,50 лв., съставляваща неустойка дължима за неизпълнение на задължение по чл. 20 от договора за осигуряване на обезпечение изчислена за срока на действие на договора и сумата от 48,71 лв.,  съставляваща обезщетение за забава върху просрочената главница за периода от 25.11.2016 г. до 09.11.2017 г.

В чл. 10 от процесния договор е уговорена неустойка, в случай, че длъжникът не изпълни задължението си да предостави обезпечение по чл. 20, ал.2 от договора, като същата е в размер на 7,14 лв. плюс 0,28 % от усвоения размер на кредита за първия ден на забавата и 0,28 % от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, докато кредита не се обезпечи и спира да се начислява с изтичане на срока на договора. Изплаща се на падежа на всяка погасителна вноска. Съгласно чл. 13 от договора се дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва.

 Съдът в настоящия си  състав намира, че предвидена в договора клауза за неустойка  е нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая обаче страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидели неустойка в размер, който надвишава многократно печалбата на кредитора /възнаградителната лихва по договора/.

            Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл.  от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка – 416,50 лв., възлиза на около половината от заемната сума. Предвидено е още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено, заедно със всяка вноска по договора, както към вноските се добавя сумата от  лева.

            Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечение на главното задължение. т. е. и санкционната функция на клаузата е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума с повече от двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка. Отсъствието на валидно съглашение за заплащане на неустойка. Поради това и искът  за установяване на вземането за неустойка по договора от 416,50 лв., се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В останалата си част установителната претенция следва да бъде уважена като основателна и доказана.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество направените в заповедното производство деловодни разноски в размер на 114,95 лв., както и направените в настоящото исково производство деловодни разноски в размер на 650,30 лв.  По изложените съображения Сливенският районен съд

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК във вр- с чл. 415 ГПК по отношение на ответницата М.Д.И., ЕГН: ********** ***, че дължи на Макроадванс” АД,, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С.Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, ЕИК *********  следните суми  : главница по Договор за потребителски кредит № 24086 от 19.09.2016 г. в размер на 670,43 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното плащане, сумата от 80,94 лв., съставляваща договорна лихва за периода от 20.09.2016 г. до 19.05.2017 г., сумата от 46,01 лв., съставляваща законна лихва за забава върху просрочената главница от 25.11.2016 г. до 08.11.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 5794/2017 г. на РС-Сливен.

ОТХВЪРЛЯ установителната претенция по отношение на сумата от 416,50 лв., непогасен остатък от неустойка, дължима за неизпълнение на задължението по чл. 20 за осигуряване на обезпечение като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОСЪЖДА М.Д.И., ЕГН: ********** ***, да заплати на Макроадванс” АД,, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Г.С.Раковски” № 147, ет. 5, ап. 14, ЕИК ********* и сумата от  650,30 лв., представляваща направени деловодни разноски в исковото производство и сумата от 114,95 лв., съставляваща разноски сторени в заповедното производство съобразно с уважената част на иска.

Решението подлежи на обжалване пред Сливенският  окръжен съд в 14- дневен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: