Р Е Ш
Е Н И Е № 208
гр. Сливен, 20.11.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди
и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Мария Тодорова,
като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 503 по описа за 2019 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение № 230/19.07.2019 г. по гр.д.№ 20/2019 г. на РС Нова
Загора, с което е отхвърлен предявения от „Профи кредит България“ ЕООД иск с
правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК за признаване за установено по отношение
на солидарните длъжници – А.А.А. и М.Щ.А., че същите дължат на ищеца сумата от
8103,32 лв. – главница, дължима по договор за револвиращ заем, ведно със
законната лихва върху нея, считано от 28.08.2018 г. до окончателното изплащане
като недопустим и неоснователен.
Въззивната жалба е подадена
от ищеца в първоинстанционното производство – „Профи Кредит България“ АД гр.
София, чрез пълномощника му и с нея се обжалва посоченото първоинстанционно
решение в цялост.
В жалбата си процесуалният
представител на въззивника релевира оплаквания, че първоинстанционното решение
е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Счита, че изводите на съда
относно просрочването на подаването на иска са неправилни, тъй като не е
отчетено, че денят в който изтича срока се е явявал почивен и по закон, в такъв
случай, срокът изтича в следващия работен ден. На следващо място се релевират
оплаквания във връзка с необоснованост на извода на съда, че е нищожно договореното
в процесния договор за револвиращ кредит възнаграждение – уговорено като 76,76
% възнаградителна лихва и 108,41% ГПР. Възнаградителната лихва била валидно
уговорена, тъй като нямало нормативен акт по време на сключването на договора,
който да посочва максимален размер, както и същият се явявал оправдан с оглед
финансовия риск за дружеството.
Въззивникът счита, че лихва от 76,76 % не накърнява
добрите нрави в небанковото финансово кредитиране, тъй като няма посочени норми
и такъв размер е в рамките на посочените
от БНБ лихвени проценти.
Твърди се, че в решението е приет максимално допустим за
добрите нрави в обществото размер на възнаградителната лихва – законово
определеният размер на лихвата при забавени плащания, което противоречи с
приетите изменения в ЗПК, които определяли по- висок максимален размер на ГПР и
респ. лихвата по кредитите.
Прави се извод, че
след като въззивната страна е търговец и сделката по предоставяне на небанков
кредит е търговска, то и въззиваемите следва да се подчиняват на режима на
търговски сделки и по специално чл. 430, ал. 2 от ТЗ, който не бил сочил
добрите нрави като критерий за преценка на размера на лихвата.
Аргументира се, че договорът е сключен преди измененията
в ЗПК и не се обхващат от нововъведеното ограничение за размера на ГПР.
Въззивникът не се съгласява и с изведената пет годишна
давност от „прекратяването“ на договора посочено в исковата молба, като счита
че пет годишната давност на вземането започва да тече от изтичането на срока на
договора. Излага възраженията си и срещу приложението на три годишната давност
по отношение на всяка вноска.
С въззивната жалба не са
направени доказателствени искания.
В законоустановения срок от въззиваемите
страни не са постъпили отговори на въззивната жалба.
В с.з. дружеството
въззивник „Профи кредит България“ ЕООД, гр.София, редовно призовано, не се
представлява. По делото е постъпило писмено становище от пълномощника му юрк. И.,
която заявява, че поддържа въззивната жалба и моли за уважаването й. Развива
аналогични на тези, изложени във въззивната жалба съображения относно
неправилността на първоинстанционното решение и основателността и доказаността
на предявените от дружеството искове. Претендира разноски и представя списък.
Въззиваемата страна А.А.А., редовно призована,
не се явява, представлява се от назначения в първа инстанция особен
представител – адв М.Н., която посочва че съображенията по отношение на неоснователността на
иска са развили в отговора на исковата молба и поддържа същите, моли
първоинстанционното решение да се потвърди. Претендира разноски.
Въззиваемата страна М.Щ.А.,
редовно призована, не се явява, представлява се от назначения в първа инстанция
особен представител – адв. М.К., който счита решението на първата инстанция за
правилно и законосъобразно, като споделя изводите на съда за изтекла давност,
перкомерна лихва и просрочена искова молба и моли решението да се потвърди. Претендира
разноски.
Пред настоящата инстанция не
се събраха допълнителни доказателства.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна проверка
на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно а с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо доколкото искът е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал. 4.
Съобщението е получено от ищеца на 16.11.2018 г. а исковата молба е изпратена
по куриер с пощенско клеймо от 17.12.2018 г., което се явява в срок предвид
факта, че 16.12.2018 г. е почивен ден
неделя и срокът изтича в следващия работен ден – 17.12.2018 г. Тъй като искът
не е оставен без разглеждане и съдът неправилно е посочил в диспозитива че
същия е недопустим съдът счита, че тъй като въззивникът не е лишен от
произнасяне по същество на първа инстанция следва само да отмени решението в
частта на „като недопустим“, тъй като това произнасяне е неправилно от
процесуална и от материалноправна страна.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че като краен изход на спора
обжалваното решение е частично законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната
от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал,
и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, настоящия състав на СлОС се солидаризира с част от направените
от първоинстанционния съд правни изводи, относно изхода на спора.
Първоинстанционното
производство е образувано по искова молба на "Профи Кредит България"
ЕООД против А.А.А. и М.Щ.А., с която е предявен установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за установяване
съществуване на задължение за заплащане на обща сума от 8103,32 лв.,
представляваща главница и лихва по договор за потребителски кредит, за която
сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
1064 от 30.08.2018 г. по ч.гр.д. № 1461/2018
г. по описа на НЗPC. Исковата молба е депозирана в законовия срок, след
указания дадени от съда във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Съдът намира за необходимо
да посочи, че в исковата молба са наведени фактически твърдения за „прекратен“
договор, които обаче са изоставени с въззивната жалба. Съдът установи, че
първата инстанция правилно е квалифицирала иска и е разпределила
доказателствената тежест съобразно наведените твърдения в исковата молба
относно произхода на вземането и тъй като във въззивната жалба не са направени
възражения по доклада или квалификацията и страната не поддържа твърденията си
за „прекратяване на договора“, съдът следва да се съобрази с правната
квалификация на първата инстанция и да я
счете за правилна.
Предмет на установителния
иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, представлява предявеното със
заявлението по чл. 410 от ГПК парично вземане, ведно с неговите принадлежности.
Ето защо, съдът дължи произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на
предявеното материално право в заповедното производство, като искът се счита за
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му
се цели да се установи дали оспореното в заповедното производство вземане
съществува. При уважаване на иска, заповедта за изпълнение влиза в сила и
следва въз основа на нея да бъде издаден изпълнителен лист.
Съдът следва да извърши преценка дали се касае за валидно правоотношение обвързващо двете страни доколкото от отвеника А.А., чрез назначения й особен представител е направено възражение за недействителност на договора за потребителски кредит и недействителност на клаузите за възнаградителна лихва и ГПР. В изпълнение на задължението си да се произнесе по всички възражения съдът следва да извърши преценка относно нищожност на клаузата за размера на възнаградителната лихва и определения ГПР посочени в раздел VІ от договора, поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД). Лихвата е определена в размер на 76,76%, а ГПР 108,41%. Настоящия състав на съда се солидаризира с мотивите на пръвоинстанционния съд, че възражението за нищожност на тази клауза (раздел VІ от договора) е основателно и доказано и че в случая е нарушен принципа на справедливостта. При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит от 12.03.2012 г., както и на поетите с него права и задължения, настоящият съдебен състав намира, че последният има правната характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. (така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015 г., І т. о.).
Накърняване на добрите нрави
по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип,
който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е
проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива
са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме
за основателно така наведеното възражение е необходимо да е налице значителна
липса на еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна
да е в размер, който чувствително надвишава това на другата, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. Съдебната практика за
нищожност на договор поради накърняване па добрите нрави приема, че "добри
нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна
категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения,
изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие,
свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът
прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз
основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси
с цел извличане на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически
по-слабия субект заемодателят реализира свръх печалба. С оглед тази конкретна
преценка, съдът прави извод дали са налице действия, които да правят договорката
нищожна поради накърняване на добрите нрави.
Принципно, възнаградителната
лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това
цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008
г. на ВКС, ІV г. о., "понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се
прави извод за нарушение, водещо до нищожност....". Когато едната
престация е предоставяне на парични средства, то насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява, както със
стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на
заетата сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Ето защо съдът намира,
че при потребителски заем за сума от 2950 лв., със сравнително кратък срок на
ползване -48 месеца (четири години), уговарянето на възнаградителна лихва в
полза на кредитора в размер на от 76,76 % от стойността на заема не е обяснимо
нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с
размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Поради изложеното,
съдът счита, че уговорката за заплащане на възнаградителна лихва в размер на
76,76 % е в противоречие с добрите
нрави, поради което е нищожна. Такъв извод може да се направи и относно
годишния процент на разходите, още повече, че както се отбеляза и по - горе,
кредитът е краткосрочен, за срок по - малък от 5 години и определянето на ГПР
от 108,41 %, съставлява нарушение на принципа на добросъвестно упражняване на
права. Посочените клаузи драстично нарушават принципа на справедливост и
създават условия за неоснователно обогатяване на дружеството.
По възражението на
въззвиника, че договорното отношение следва да се подчинява на режима на чл.
430, ал. 2 от ТЗ, където не било посочено основание за намаляне на лихвата
„добри нрави“, то съдът намира следното: На първо място, както самият въззивник
посочва, кредитът не е банков, тъй като дружеството е небанкова финансова
институция. На второ място, но не и по важност е аргументът, че за да се
приложи чл. 430, ал. 2 от ТЗ (допускайки че същия би бил приложим), то следва
уговорката за лихва да е действителна, тъй като недействителните уговорки не
пораждат правни последици, дори такива уредени в чл. 430, ал. 2 от ТЗ.
Съдът споделя изложения в
жалбата аргумент, че максималният размер на ГПР по потребителските кредити е
определен от ЗПК по-късно от сключването на процесния договор за револвиращ
кредит, поради това законът не простира действието си върху него. Това обаче не
означава автоматично, че клаузата е валидна – напротив, максималният размер на
процента на разходите определен със закона може да служи за ориентир за
еквивалентност и добросъвестност и при положение, че в настоящия случай
законово определеният размер е двукратно по-голям, т.е. с повече от 100% , то
явно социално-икономическите условия не биха могли да оправдаят този завишен
размер на ГПР.
Оспорването направено на
основание липсата на определен от БНБ максимален процент на договорните лихви
по заемите към онзи момент, което прави всички възможни договорени проценти валидни
и одобрени от БНБ е несъстоятелен и не се споделя от настоящата инстанция.
Размерът на насрещната престация по договори за кредит е ограничен от принципа
за добросъвестност и последиците при неспазването му не изключват приложението
на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Липсата на изрична подзаконова норма каквито са
сочените от въззивника постановления на министерски съвет, също не влече
дерогиране на закона.
Както самият въззивник в
жалбата си посочва – няма фиксирани размери на договорните лихви, така че не се
споделя възражението, че 76,76% възнаградителна лихва попада в границите на
посочените от БНБ лихвени проценти, тъй като такива граници към момента на сключване
на договора не е имало.
Във връзка с изследвания въпрос
за действителността на клаузата следва да се изследва и действителността на договорното
съглашение като цяло, като се съобразят, както общите правила на ЗЗД, така и нормите
на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД възможно е договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на
отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само
ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона
или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. Като съобрази данните по делото настоящият състав
намира, че нищожните клаузи на договора относно определянето на %
възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е
възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание
може да се изведе от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания
към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишният процент на
разходите -чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява
изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен акцент на
посочените уговорки. Неоправданото предвиждане на възнаградителна лихва в
размер на 76,76 % и ГПР от 108.41 % противоречи на справедливостта и
еквивалентността на престациите и не може да се оправдае с поетия от кредитора
риск по отпускане на заема, който е и обезпечен с задължаването на още две лица.
По тези съображения настоящият състав намира, че договорът за кредит е нищожен
на основание чл. 26, ал. 1, предл. ІІІ-то ЗЗД - поради противоречие с добрите
нрави.
Съобразно нормата на чл. 23
от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита. Правното основание да се претендира това вземане е
неоснователно обогатяване, а в настоящото производство, вземането се претендира
на договорно основание. Предвид това, настоящият състав приема, че доколкото
искът по чл. 422 от ГПК е с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за който е
издадена и заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, то
е недопустимо присъждане на претендираната сума на друго основание, различно от
търсеното. Това е така, защото установителните искове следва да са идентични на
претенциите, заявени в заповедното производство, по основание, размер и период.
Ако съдът признае установителния иск за главницата за основателен до размера на
невърнатата сума, след влизане на решението в сила се дължи издаване на
изпълнителен лист по заповедното производство, по което е постановена заповед
за изпълнение, съобразно заявлението - че е налице неизпълнение на
задължението, произтичащо от договора, за връщане на главницата. След като
договорът е недействителен, задължението не може да произтича от него, тъй като
между страните не е било създадено валидно облигационно отношение, което да е
обвързало страните, съобразно уговорените клаузи. Сумите се претендират на
договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за кредит, за
което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 от ЗПК, като дадено по недействително правоотношение.
Съдът намира за необходимо
да посочи, че неправилно и в заявлението и в исковата молба претендираната сума
е посочена като главница, тъй като видно от претендираното и обявено за
недействително в настоящото производство договорно правоотношение се касае за
неизплатена главница и възнаградителна лихва.
Поради гореизложеното исковата
претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 422 ал. 1 от ГПК се
явява неоснователна и правилно е била отхвърлена изцяло макар и с доводи
различни от настоящите. В тази връзка въззивната жалба следва да се остави без
уважение.
Поради изхода на спора
безпредметно е обсъждането на останалите възражения.
Тъй като първоинстанционното решение
следва да се потвърди, то право на разноски възниква за въззиваемите, които не са
извършили такива.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 230/19.07.2019 г. по гр.д.№ 20/2019 г. на Районен съд – Нова
Загора, в частта на фразата „КАТО НЕДОПУСТИМ“, като неправилно и
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 230/19.07.2019 г. по гр.д.№ 20/2019 г. на
Районен съд – Нова Загора в останалата част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.