№ 1719
гр. София, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 169 СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИНА М. ГЕНЖОВА
при участието на секретаря ДИМИТРИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ИНА М. ГЕНЖОВА Гражданско дело №
20241110116351 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.
Производството е образувано по искова молба на Г. А. Н., чрез
пълномощника адв. Д. М., срещу „..“ ООД, с която е предявен осъдителен иск
с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платени по нищожна
клауза от договор сума в размер на 43,95 лева, платена въз основа на клауза от
договор за заем № .., предвиждаща заплащане на такса за динамично плащане
в полза на ответника, която е призна за нищожна с влязло в сила решение.
В исковата молба излага, че ищцата сключила договор за паричен заем
№../19.04.2023г. с ответника, въз основа на който и получила заемна сума в
размер на 1500 лева, която следвало да върне на 19 вноски. В чл.9 от договора
било уговорено, че заемателят желае да ползва услугата Динамично плащане,
за което дължал сума в размер на 546,63 лева, представляваща 36% от
заемната сума. Предявила иск за прогласяване на нищожността на тази клауза
от договора, който бил уважен с влязло в сила решение по гр.д. №68390/2023г.
на СРС. Моли да бъде осъден ответника да й върне заплатената от нея сума по
обявената за нищожна клауза сума в размер на 43,95 лева. Претендира
разноски.
Ответникът „..“ ООД, чрез пълномощника юрисконсулт .., е депозирал
1
писмен отговор на исковата молба по реда и в срока на чл.131, ал.1 от ГПК, с
който заявява, че не оспорва заплащането на сумата от 43,95 лева за
допълнително действие „Динамично плащане“ по чл.9, ал.2 от договора.
Моли да бъде определено адвокатско възнаграждение в минимален размер,
поради липса на фактическа и правна сложност на делото.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид становището на
страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от
ГПК, приема за установено следното:
Като безспорно и ненуждаещо се от доказване в отношенията между
страните са отделени следните обстоятелства: 1/между страните е сключен
договор за заем №../19.04.2023г., по силата на който ищецът се е задължил да
заплати на ответника сумата от 546,63 въз основа на чл.9, ал.2 от договора, в
който е уговорена услуга Динамично плащане; 2/ по тази клауза от ищеца е
заплатена сумата от 43,95 лева; 3/ клаузата на чл.9, ал.2 от договор
№../19.04.2023г. е била обявена за нищожна с влязло в сила решение по гр.д.
№68390/2023г. на СРС.
Съгласно чл.297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда,
който го е постановил, както и за всички други съдилища в България. С оглед
това между страните е установено със сила на пресъдено нещо, че клаузата на
чл.9, ал.2 от договор №../19.04.2023г. е нищожна, която е задължителна за
настоящия съдебен състав. Ответникът изрично е признал, че по обявената за
нищожна клауза ищецът е заплатил сума в размер на 43,95 лева, какъвто е и
размерът на исковата претенция.
С оглед безспорното между страните извършено плащане от ответника
на претендираната сума от 43,95 лева по нищожната клауза, то предявеният
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на платена
сума при начална липса на основание въз основа на нищожна клауза от
договор се явава основателна.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски в
размер на 50 лева за заплатена държавна такса.
По отношение на искането на ищеца да му бъдат присъдени разноски за
2
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лева, съгласно договор
за правна защита и съдействие, съдът намира, че направеното възражение за
прекомерност на възнаграждението от страна на ответника е основателно. При
разпределяне на разноските и при изрично направено възражение от другата
страна, съдът следва да съобрази фактическата и правна сложност на делото,
извършените от процесуалния представител действия в изпълнение на поетата
защита, както и материалния интерес по делото. Настоящата искова претенция
представлява иск за връщане на сума, платена при начална липса на
основание, с оглед признаването на договорната клауза, въз основа на която е
платена за нищожна. Единственото обстоятелство, което и било в тежест на
ищеца за доказване е заплащането на процесната сума, което не се е оспорвало
от ответника. Нищожността на клаузата е установена в друго съдебно
производство, в настоящото производство са събрани само писмени
доказателства, като е проведено само едно открито съдебно заседание, за
което процесуалния представител на ищеца не се е явил лично. В конкретния
случай по делото е предявен един осъдителен иск, като делото е с ниска
фактическа и правна сложност и с нисък материален интерес. Поради
изложеното съдът намира, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение
в размер на 200 лева при съобразяване на актуалната практика на СЕС
(решение на Съда на Европейския съюз /първи състав/ от 23.11.2017 г. по
съединени дела С-427/16 и С-428/16 по преюдициално запитване от български
съд относно адвокатските възнаграждения, с което е прието, че съдът не е
обвързан от минималните прагове на възнагражденията, приети от съсловната
организация на адвокатите с Наредба и може да определи разноски за
възнаграждение под приетия минимум и Решение от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 на СЕС), която е в подкрепа на изложените от съда мотиви при
определяне на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца. В
таза насока съдът съобразява и че с влязло в сила решение от 15.11.2022 г. на
Европейския съд по правата на човека, по делото „Бойчев срещу България“
/жалба № 59667/14/ държавата е осъдена да заплати на жалбоподателя
обезщетение по чл. 6, § 1 от Конвенцията именно поради несъразмерност и
неразумен размер на разноските по делото. В решението е прието, че
националните съдилища не са извършили преценка за пропорционалността
на претендираните разноски, въпреки направените възражения. В
обобщение е прието, че прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК е
3
довело до осъждането на ищеца по това дело да заплати разноски в по – висок
размер от присъденото му обезщетение. С оглед уговорката в договора, че
възнаграждението се дължи с ДДС, то съдът намира, че следва да бъде
присъдено възнаграждението от 200 лева, ведно с дължимото ДДС, а именно
– 240 лева с ДДС.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „..“ ООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. .. ДА ЗАПЛАТИ на Г. А. Н., ЕГН **********, с адрес гр. София, ..,
сумата от 43,95 лева на основание по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
представляваща недължимо платена сума въз основа на клауза по чл.9, ал.2 от
договор за заем № .., предвиждаща заплащане на такса за динамично плащане
в полза на ответника, която е призна за нищожна с влязло в сила решение,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
21.03.2024г. до окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „..“ ООД, ЕИК .., да заплати
на Г. А. Н., ЕГН **********, разноски по делото в размер на 290 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4