РЕШЕНИЕ
№ 570
гр. Пловдив, 03.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20225300503327 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба на „Мъни плюс мениджмънт“ АД
ЕИК ********* /като правоприемник на „Мъни плюс мениджмънт“ ООД ЕИК
*********/, със седалище и адрес на управление:***, чрез пълномощника по делото
адвокат М. Й., подадена против Решение № 260021/11.02.2022 г., поправено с решение
№ 260065/02.09.2022 г., постановено по гр.д.№ 510 по описа за 2020 на Районен съд -
Асеновград, IV гр.с., с което се прогласява нищожността на договор за кредит с №
***г, сключен между „Мъни плюс мениджмънт“ ООД ЕИК ********* / с
наименование до 10.10.2019г - „Кредихелп“ ООД / и Т. К. Т., ЕГН ********** от ***,
на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11 ал.1 т. 9 и т. 10 от ЗПК вр чл 26 ал.1
ЗЗД; ОСЪЖДА „МЪНИ ПЛЮС МЕНИДЖМЪНТ“ ООД / с наименование до
10.10.2019г - КРЕДИХЕЛП ООД / да заплати на Т. К. Т. разноски по производството в
размер на 230 лв; ОСЪЖДА на основание чл. 38 ал.2 от ЗА „МЪНИ ПЛЮС
МЕНИДЖМЪНТ“ ООД / с наименование до 10.10.2019г - КРЕДИХЕЛП ООД / да
заплати на адв. Е. Г. И. АК П., лк № ********** гр *** сумата от 300 лева адвокатско
възнаграждение.
1
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че първоинстанционното решение
е неправилно, незаконосъобразно и противоречащо на материалния закон с искане да
се отмени и да се постанови съдебен акт, с който да се отхвърли предявения иск.
Оспорват се изводите на районния съд за неправилно посочване на ГПР в договора,
поради неотразяване на договорната неустойка по чл.12, ал.4 от договора. Поддържа
се, че ГПР в договора отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и е формиран
при включването на всички бъдещи разходи на потребителя, поради което не е
недействителен на осн.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Излагат се съображения, че
при включване на вземането за неустойка в ГПР и надвишаването на законовия
максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, намира приложение разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК.
Коментира се заключението на ССчЕ и се сочи, че вещото лице е отговорило на
поставените въпроси без да изследва дали неустойката е била начислена по договора.
Поддържа се довода, че нищожността на клаузата за неустойка не влече нищожността
на целия договор. Моли решението да бъде отменено по изложените съображения и да
се постанови друго за отхвърлянето на главния иск. Претендира се присъждането на
разноските по делото.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Т. К. Т., ЕГН
**********, чрез пълномощника си адвокат Е. И., с която взема становище за
неоснователност на жалбата. Оспорва доводите в жалбата и поддържа, че договорът не
отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Развива доводи за неяснота при
формирането на ГПР, както и че ГПР и посочената обща дължима сума на плащанията
не отговарят на действителните, които са прилагани.Моли да се потвърди обжалваното
решение. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията
на страните, намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да обжалва
и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално
допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си
по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо. Предвид
горното и съгласно разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи и при извършена
служебна проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от Т. К. Т. против „Мъни
плюс мениджмънт“ ООД / с наименование до 10.10.2019г - „Кредихелп“ ООД с ЕИК
2
*********, което дружество понастоящем е с правоприемник „Мъни плюс
мениджмънт“ АД ЕИК ********* /, при условията на евентуалност искове с правно
основание чл. 26, ал. 1, пр.1 ЗЗД вр.чл.22 от Закона за потребителския кредит, за
прогласяване нищожността на сключения между тях договор за кредит № *** от *** г.
В случай на отхвърляне на главния иск се претендира от ищеца да бъде прогласена за
нищожна клаузата на чл.12, ал.4 от договора за кредит № *** от *** г. като
противоречаща на добрите нрави и договорена в нарушение на изискванията на чл.19,
ал.4 от ЗПК и предпоставките на чл.11, т.9 и т.11 от ЗПК.
От фактическа страна по делото няма спор и документално се установява, че
между ищцата и ответното дружество „Мъни плюс мениджмънт“ ООД / с
наименование до 10.10.2019г - „Кредихелп“ ООД/, е бил сключен договор за заем №
***г, по силата на който заемодателят е предоставил на Т. К. Т. заем в размер на
255,65 евро или тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ, със
срок на заема 34 седмици и размер на двуседмича погасителна вноска от
17,25евро/33,73лв/,при ГЛП от 40,73% и ГПР 41,45%, с общ размер на плащанията от
293, 18 евро /573, 41 лева/. Според чл.12 от договора, заемателят е поел
задължението в срок от три дни след сключавенто на договора да осигури действието
на трето физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза
на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, лихви , разходи и
неустойка, което трето лице следва да посети някои от търговските обекти на
заемодателя в страната и да сключи договор за всъпване в дълг/чл. 12 ал.1,2/. Третото
лице следвало да отговаря на кумулативно минимум на следните условия: да бъде
дееспособно физическо лице , навършена възраст 25 години, минимален осигурителен
брутен доход за последните шест месеца 1500лв месечно, валидно трудово
правоотношене от поне 6 месеца преди сключването на договора за заем, стабилна
кредитна история, да не е активен потребител на заемните продукти на заемодателя
или поръчител по друг активен паричен заем/ал.3/, като в случай на неизпълнение
заемателят дължи неустойка в размер на 223,12евро/436,36лв/, дължима на вноски,
ведно с вноските по кредита, съгласно погасителния план в договора за заем. С
допълнително споразумение от 14.05.2018г към договор аза заем ***г, заемателят се е
задължил да предостави на заемателя в заем и сумата в размер на 31,06евро или
тяхната левова равностойност съгласно официалния курс на БНБ, която да бъде
добавена към общия размер на незаплатената част от главницата по договора за
паричен заем.
Въззивният съд намира, че сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон -
ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието
на този вид договори,уредени в глава трета на ЗПК.
3
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е недействителен. По смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите
по кредита /ГПР/, както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит формално отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото е налице посочване на ГПР и
обща сума, дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в
договора, обаче не съответстват на действителните такива съобразно поетите от
потребителя задължения. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит.
В противовес на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, в ГПР по договора не са
включени допълнителни разходи, регламентирани в чл.12, ал.4 от договора в размер на
223,12 евро/ 436,36лв. /, които са прикрити под формата на неустойка Действително
съгласно чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая
предвидената неустойка в чл.12, ал.4 от договора за заем няма характер на неустоечно
съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на
задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към
кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване
на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК
преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без
обезпечение. В обичайната практика при предоставянето на заемни средства с
договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на
обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат независимо дали е обезпечен или
4
необезпечен с исканото обезпечение. Същевременно в договора са предприети два
различни подхода при определяне на неустойката за неизпълнението на задължения по
него, тъй като докато заплащането на неустойката по чл.12, ал.4 е договорена в
глобален размер от 223,12 евро / 436,36лв. / без да е посочено какво е съотношението й
към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора за заем, то за разлика
от нея в чл.17, ал.2 от договора е предвидена неустойка за забава плащането на
погасителна вноска в размер на законната лихва за забава. Също така при сключването
на договора и без да е изтекъл тридневния срок за предоставяне на обезпечението, в
погасителния план към договора е предвидено и разсрочено заплащане на неустойката.
Следователно процесната клауза за неустойка не се характеризира с присъщите за
неустойката функции да обезпечи изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното. Същата по същество съставлява
допълнителна печалба за кредитора, доколкото се констатира, че въведените
изисквания в договора за вида обезпечение, респективно изискванията, на които
поръчителят следва да отговаря, както и тридневния срок за предоставяне на
обезпечението, са трудно изпълни от заемателя до степен, че същото изцяло да се
възпрепятства.
В аспекта на изложеното се налага извод, че с клаузата на чл. 12, ал.4 от
договора е уредено допълнително възнаграждение за заемодателя в размер на 223,12
евро/ 436,36лв. /, което съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да бъде
включено при установяване на ГПР по кредита. По делото безспорно се доказва, че
посочената сума не е била включена в ГПР. В първоинстанционното производство е
прието като неоспорено заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според което в
ГПР е включен само фиксиран ГЛП от 40,73%. Според вещото лице, оскъпяването
на кредита с уговорената в чл. 12 ал.4 от договор ***г. неустойка е в размер на 87,28
%. В предвид последното и дори без да се ползват специални знания е видно, че
доколкото предоставената главница по договора е в размер на 255,65 евро и сумата за
връщане с договорната лихва е в размер на 293, 18 евро /573, 41 лева/, то общата
дължима от потребителя сума по договора в случай на непредоставяне на обезпечение
е в размер на 1009, 76 лева. От изложеното се заключава, че формално посочения в
договора ГПР от 41,45% не отговаря на действителния прилаган в правоотношението,
поради което е налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е
насочена както към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на
двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
5
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в
договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а
така и отразява по - нисък от действителния ГПР, се създава заблуждение у
потребителя за финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за
информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да
познава своите права и задължения по договора за кредит, поради което договорът
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин, за да може
потребителят да получи адекватна информация относно условията и стойността на
кредита и относно своето задължения, преди да сключи договора за кредит.
Въззивният съд намира, че с договарянето на разгледания разход за
потребителя, който е следвало, но не е бил включен в размера на ГПР, се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в която е поставено изискване относно
максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното
оскъпяване на кредита. С този разход за потребителя под формата на възнаграждение,
съпоставимо с размера на кредита, се достига до превишаване на допустимия
петкратен размер на законната лихва от 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На осн.
чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените по ал. 4 на чл. 19
от ЗПК се считат за нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза от договора
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона е нищожна. Последното налага извод и за недействителността на клаузата за
ГПР, доколкото не отразява действителния прилаган ГПР по договора, а е налице
заобикаляне императивно поставеното изискване в разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК
относно максимално допустимия размер на ГПР, който в случая безспорно се
превиша. В тази насока неоснователни са доводи на въззивника за действителност на
договора. Нищожността е винаги изначална и не поражда права и задължения за
страните, поради което след като прилаганият ГПР по договора не е действителния се
налага извод за начална липса на задължително съдържание на договора по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. Предвид началната недействителност на клаузата е без значение дали в
последствие е било начислено и събирано вземането, което се сочи като неустановено
в заключението на ССЕ.
В аспекта на разгледаната потребителска защита, изложеното обосновава извод,
че доколкото договорът за паричен заем не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, на основание разпоредбата на чл.22 от ЗПК същият следва да се приеме за
недействителен.
Ето защо след като е приел, че процесният договор за кредит е недействителен
на осн.чл.22 от ЗПК като не отговорящ на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, а
6
така и е прогласил неговата недействителност, първоинстанциянният съд е постановил
правилно решение, което следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение.
При този изход на делото основателно е искането на въззиваемата страна за
присъждане на разноски за производството. Процесуалният представител на
въззиваемата страна е оказал безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1,
т.2 от Закона за адвокатурата съгласно представения договор за правна защита и
съдействие от 20.02.2023 г. С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адв.
Е. И. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., определено по реда на чл. 7, ал.
2от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения за безплатна защита пред въззивния съд.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260021/11.02.2022 г., поправено с решение №
260065/02.09.2022 г., постановено по гр.д.№ 510 по описа за 2020 на Районен съд -
Асеновград, IV гр.с.
ОСЪЖДА „Мъни плюс мениджмънт“ АД ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление:***, да заплати на адв. Е. Г. И. с личен № **********, с адрес: ***,
сумата от 400 лв. / четиристотин лева / - адвокатско възнаграждение за оказаното
безплатно процесуално представителство във въззивната инстанция на Т. К. Т., на
осн.чл.38, ал.2 ЗАдв.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7