Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.Сливен, 20.07.2018 г.

 

 

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

 

 

         Сливенският окръжен съд, гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети юли, през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ БЛЕЦОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА

                                                      МЛ.С.:          СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА                                                                     

 

 

При секретаря Радост Гърдева, като разгледа докладваното от М.БЛЕЦОВА в.гр.д. № 278 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

 

         Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

 

         Образувано е по въззивна жалба, подадена от адв.Д.,***, против решение № 254/20.03.2018 г. по гр.д. № 5499/2017 г. на Сливенския районен съд, с което е било признато за установено по отношение на въззивника, че Й.Д.Б., с ЕГН **********о***, Г.Б.Х. с ЕГН **********,***, О.Б.Х. с ЕГН ********** *** и Т.А.Г. с ЕГН ********** *** са собственици на основание наследство на 1102/2202 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор № 67338.403.104 находящ се в м.“Градището“, целия с площ 2202 кв.м. С обжалваното решение въззивникът е бил осъден да заплати деловодни разноски в размер на 1504.00лева.

         Решението е обжалвано изцяло като недопустимо, неправилно и незаконосъобразно.

         Твърди се, че съгласно трайната практика на ВКС постановена по реда на чл. 290 от ГПК единственият път за защита на владелец на имот за който има съставен акт за общинска собственост е чрез предявяване на отрицателен установителен иск и че е недопустимо производство, по което е предявен положителен установителен иск. В този смисъл било решение №15/19.02.2016 г. по гр.д. № 4705/2015 г. на ВКС.

Изложени са аргументи за това защо спорният имот не би могъл да се придобие по давност като са цитирани разпоредбите на чл. 86 от ЗС, §1 от ЗДоп.ЗС, чл. 29 от ЗС на гражданите, чл. 59 от ЗТСУ, чл. 200 от ЗУТ и др. посочва се, че към 1950 г., ( момента от който се претендира придобиването на собственост по давност), имотите които не са били частна собственост са били държавни. Заявява се, че липсва идентичност на придобития през 1950 г. имот и претендирания в настоящето производство, както по площ, така и по граници.

Моли се обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо. Евентуално се иска то да бъде отменено като неправилно, необосновано и незаконосъобразно, а предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски. Няма направени доказателствени искания.

         В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от адв. П., пълномощник на Й.Д.Б., Г.Б.Х., О.Б.Х. и Т.А.Г.. С него жалбата е оспорена като неоснователна. Посочва се, че процесният имот е бил частна собственост и през 1923 г., че той никога не е променял границите си и площта му винаги е била 2 202 кв.м. Въззивникът не бил доказал имотът някога да е бил държавна собственост . От заключението на ВЛ било видно, че се касае за имот, на който границите не са променяни от 1923 г. до сега. Заключението на ВЛ кореспондирало със свидетелските показания.

Моли се обжалваното решение да се потвърди. Страната не е направила доказателствени искания. Претендират се разноски.

На 22.05.2018 г. е депозирана въззивна жалба от адв.Д.,***, против допълнително решение № 396/20.04.2018 г. по гр.д. № 5499/2017 г. на Сливенския районен съд, с което е допълнен осъдителният диспозитив на първоначалното решение в частта на разноските. Моли се да се уважи въззивната жалба като се обезсили или отмени обжалваното решение.

На 29.05.2018 г. е депозиран отговор на въззивната жалба от 22.05.2018 г. от адв. П., пълномощник на Й.Д.Б., Г.Б.Х., О.Б.Х. и Т.А.Г.. С него жалбата е оспорена като неоснователна. Посочено е, че в с.з. са били претендирани всички разноски и от четиримата ищци, като за всеки от тях е бил представен списък с разноските. Доказано било заплащането на претендираното адвокатско възнаграждение. Моли се да се остави без уважение въззивната жалба и да се потвърди допълнителното решение.

В с.з. въззивникът Община Сливен се представлява от адв. Д., който поддържа въззивната жалба и частната жалба по отношение на разноските. Моли жалбите да бъдат уважени на изложените в тях основания. Претендира разноски.

В с.з. въззиваемият Г.Х. се явява лично и заявява, че оспорва въззивната жалба. Моли да се потвърди обжалваното решение.

В с.з. въззиваемите Ойвка б., О.Х. и т.Г. редовно призовани  не се явяват и не се представляват.

Процесуалният представител на въззиваемите адв. П. в писмено становище заявява , че поддържа депозираните отговори на жалбите и моли обжалваните решения да се потвърдят . Претендира разноски.

Пред настоящата инстанция се събраха допълнителни доказателства. По делото беше допусната и изслушана съдебно – техническа експертиза с ВЛ И.Х., от която се констатира, че не може да се установи евентуална промяна на границите на процесния недвижим имот с инд.67338.403.104 преди 1989 г. поради липса на картен материал. ВЛ е посочило също така, че няма данни за периода от 1950 г. – 2017 г. процесният имот с площ от 2202 кв.м. ( с.з.) да е бил държавна или общинска собственост. ВЛ е констатирало два имота, които са с идент.номера 67338.403.95 и 67338.403.98. За тях са били съставени актове за държавна собственост след като са били отделени по 600 кв.м. от ползвателите по § 4 от ЗСПЗЗ.

Обжалваното решение е било съобщено на въззивника на 26.04.2018г. и в рамките на законоустановения четиринадесет дневен срок – на 02.04.2018 г. /п.к./ е била депозирана въззивната жалба.

Установената и възприета от РС – Сливен фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства . Тя е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК настоящият съд  изцяло я възприема и с оглед процесуална икономия препраща към него.

Въззивната жалба е  редовна и допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от лице с правен интерес от обжалване на съдебния акт. Разгледана по същество същата се явява неоснователна.

 

По отношение допустимостта на предявения иск

 

Съдът намира предявения положителен установителен иск за допустим поради следните съображения:

В Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Л. И. и С. П. е прието, че 1. Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.

В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес., а ответникът - фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява.

2. Правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост и други вещни права е налице и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право.

В мотивите към решението по т. 2, ОСГТК приема, че правен интерес от предявяване на установителен иск има и владеещият собственик, когато страните спорят за пространствените предели на правото на собственост. От установителен иск за собственост ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. В случая спорът е относно квадратурата на процесния имот, който е останал в наследство от наследодателя на ищците. С установяването на правото на собственост над целия имот в полза на ищците, би се удовлетворил техният интерес. Дали ще избере да защити правото си с ОУИ или с ПУИ зависи от волята на ищеца, съобразно неговата нужда от защита.

В този смисъл, съдът намира, че позоваването от страна на въззивника на решение № 15/19.02.2016 г. по гр.д.№4705/2015 г. на ВКС е неоснователно. Погрешна е интерпретацията на въззивника, във връзка с това решение, че с ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК се въвежда като единствен способ за защита правото на собственост на гражданите върху имот, актуван като частна държавна или общинска собственост предявяването на отрицателен установителен иск.

Аргумент в тази насока са и актове на ВКС, постановени след посоченото ТР – например:

С опр. № 10/14.01.2014 г. по гр.д.№ 6799/2013 г. ВКС не е допуснал касационно обжалване на въззивно решение на СГС, с което е потвърдено решение на СРС в частта, с която са отхвърлени предявените от Х. Д. М., Д. Х. М. и Т. Х. А. срещу Българската държава, представлявана от Министъра на Р. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, с които се иска признаване спрямо ответника, че ищците са собственици на недвижим имот: дворно място с площ 1146 кв. м., в София, р-н. П., с посочен планоснимачен номер по неодобрен кадастрален план, съседи и идентификатор, заедно с построената в него двуетажна жилищна сграда на около 60 кв. м., с посочени помещения, на основание давностно владение от 1977 г.

ВКС не е счел решенията за недопустими, като постановени по недопустими искове.

С определение № 679 от 22.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5373/2015г., съдът също не е допуснал касационно обжалване на въззивно на ВОС, с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск на жалбоподателя срещу [община] с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че ищецът е собственик на реална част от 614 кв. м. от поземлен имот с площ 1365 кв. м. с посочен идентификатор в селищно образувание на [община], въз основа на давностно владение от 1985 г. ВКС не е счел решенията за недопустими, като постановени по недопустим иск.

В същия смисъл е и определение № 434 от 14.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 315/2017 г., с което пък е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на СГС, с което е потвърдено решение на СРС, с което са отхвърлени евентуални искове против Столична община по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване на ищеца за собственик на евентуално основание придобивна давност върху посочени недвижими имоти.

Така в случая правният интерес на ищците се определя от желанието им да докажат, че са били носители на правото на собственост – на основание наследство и давностно владение - преди ответната община да се е обозначила като собственик на част от имота с издаването на удостоверение № 9400-17668(1)/13.09.2017 г. и съставянето на Акт за частна общинска собственост № 3650/28.09.2017 г. от Община Сливен.

Като взе предвид посоченото по – горе, съдът намира предявения положителен установителен иск за допустим. Разгледан по същество същият се явява основателен.

Ищците са претендирали да бъде установено по отношение на Община Сливен, че са собственици на процесния имот с инд.67338.403.104 на основание давностно владение и наследство. В тяхна тежест е било да докажат главно, пряко и пълно наличието на правото на собственост в патримониума си, като обосноват възникването му с оригинерен, деривативен способ, или комбинация от двата.

По отношение на придобиването на имота на основание давностно владение следва да се има предвид, че с императивната норма на чл. 7 от ЗДС законодателят е регламентирал възможност за придобиване по давност на държавна и общинска собственост, ако тя е частна. Началният момент, от който тази давност започва да тече, е влизането в сила на тази разрешителна правна норма, т.е. – 01.06.1996 г. Владението, осъществено преди този момент, не може да се зачете за годно и да се черпят права от него. Определянето на края на този давностен срок става по общите правила за отчитане на сроковете и тъй като се касае за срок, който се брои по години, с начало 01.06.1996 г., то краят му е на същото число на последния месец на последната година – т.е. – при общата, 10 годишна давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС – на 01.06.2006 г. С разпоредбата на пар. 1 от ЗДЗС

 от 2006 г. и последващите изменения, последното - от 2011 г. обаче, е въведен мораториум, спиращ течението на срока /понастоящем – до 31.12.2022 г./, считано от 01.06.2006 г., който, както се посочи вече, е последният ден на последната година, в който придобивният срок изтича. Така, практически, е невъзможно придобиването по давност с недобросъвестно владение на имот, частна общинска или държавна собственост. В хипотезита на добросъвестно владение обаче, е напълно възможно правото на собственост да се придобие против държавата или общината, което е въпрос, подлежащ на доказване с всички допустими доказателствени средства в хода на състезателно, спорно исково производство.

В настоящия случай обаче, въззиваемите черпят правата си от своите наследодатели. Общата им наследодателка В.Б.Х.е придобила имота на 07.08.1950 г. от Ф.И.. Свидетелските показания са категорични. От тях (на св. Р., Д. и М.) се установява, че още от 1958 г. наследодателите на ищците са владели имота в границите, в които е и към момента. Всички околни имоти винаги са били частни и границите на процесния имот не са се променяли. Казаното от свидетелите се потвърждава и от ВЛ извършило съдебно – техническите експертизи пред РС и пред настоящата инстанция, чието заключение съдът възприема изцяло. ВЛ е посочило, че границите на процесния имот не са се променяли и са идентични по всички планове, които се отнасят за вилна зона, селищно образувание „Изгрев“, землище на гр. Сливен, където се намира имота. В представеното пред настоящата инстанция заключение ВЛ посочи, че няма данни за периода от 1950 г. – 2017 г. процесният имот с площ от 2202 кв.м. ( с.з.) да е бил държавна или общинска собственост. В с.з. на 20.02.2018 г. ВЛ е посочило, че няма промяна на границите на имота по тяхната основа, няма предаване по регулация, материализираните граници на имота на място никога не са били променяни.

Всичко това мотивира съда да приеме, че процесният имот е бил в границите и с площтта, с която е днес и към датата на придобиването му от наследодателката на ищците В.Х.. Съдът намира , че макар при закупуването на имота от наследодателката на ищците, същият да е бил посочен с площ от 1 декар и 1 ар, на практика той е бил с по – голяма площ, а именно както е отразено по кадастрална карта 2202 кв.м. Действителната площ на имота се определя от неговите граници, а не от отразеното в акта, с който е закупен имотът. Границите на процесния имот изначално са били такива, каквито са и днес. В течение на годините те не са били променяни и площта, която ограждат е 2202 кв.м. Няма данни в нито един момент по отношение на процесния имот или на съседните му да е съществувал режим на общинска/държавна собственост. Новосъздадените имоти с идент.номера 67338.403.95 и 67338.403.98, за които са съставени АДС са били отделени по 600 кв.м. от ползвателите по § 4 от ЗСПЗЗ в един значително по- късен период от време и то не от площта на процесния имот ( няма данни от него да се е отчуждавала каквато и да е площ).

С оглед на изложеното, съдът намира , че предявеният иск се явява основателен и доказан . Тъй като изводите на въззивния съд съвпадат с тези на първоинстанционния съд решението следва да се потвърди.

По отношение на допълнително решение № 396/20.04.2018 г. по гр.д. № 5499/2017 г. на Сливенския районен съд, с което е допълнен осъдителният диспозитив на първоначалното решение в частта на разноските, съдът намира същото за неоснователно. Пред РС са били представени три броя договори за правна защита и съдействие. Първият е с клиент Т.Г.. По него той е заплатил 300.00 лв. на адв. П.. Вторият договор е с клиент Г.Х.. По него е заплатена сумата от 800.00 лв., а третият договор е с клиенти Й.Б. и О. Г. и е заплатена сумата от 300.00 лв. Ищцовата страна е представила надлежни списъци по чл. 80 от ГПК своевременно ( на 20.02.2018 г., в последното с.з.) и е поискала присъждането на разноски. Съобразно правилата на процеса, тъй като предявеният от ищците иск е бил нацяло уважен са им били присъдени разноски. С първоначалното решение № 254/20.03.2018 г., съдът присъдил деловодни разноски за заплатена държавна такса – 478.64 лв., за СТЕ 200.00 лв., 52.70 лв. за вписване на исковата молба и 800.00 лв. за адвокатско възнаграждение. Дължимото адвокатско възнаграждение за останалите ищци не е било присъдено. Това е станало с допълнителното решение № 396/20.04.2018 г. Съдът споделя, изводите на първоинстанционния съд за дължимост на търсените суми за разноски, тъй като всеки от ищците е бил сключил надлежен договор за правна защита и съдействие, по който е бил заплатил сума, която се явява разход за страната, бил е надлежно представляван и след като искът и е бил уважен има право да получи направените разноски.

Обжалваното допълнително решение не следва да бъде изменяно.

Съгласно правилата на процеса въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите деловодни разноски за въззивна инстанция .

Пред въззивна инстанция са представени четири броя договори за правна защита и съдействие с клиенти Т.Г., Г.Х., Й.Б. и О. Г. . По всеки от тях клиентите са заплатили на адв. П. по 800.00 лв. адвокатско възнаграждение. Въззиваемите своевременно са направили искане за присъждане на разноски и са представили списъци по чл. 80 от ГПК.

Въззивната страна е направила възражение за разноски, но самата тя е заплатила за адвокатско възнаграждение сумата от 720.00лв., което е сходно с платенаото от въззиваемите.

Съдът намира, че следва да се отчете фактът, че за въззивна инстанция процесуалният представител на въззиваемите е депозирал единствено отговор на въззивната жалба, писмено без да се яви в с.з. е задал един въпрос на ВЛ по изготвената експертиза и е депозирал писмено становище, което възпроизвежда до голяма степен отговора на въззивната жалба. С оглед на това , съдът намира , че е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение заплатено от всеки един от въззиваемите и същото следва да се намали от 800.00 лв. на 500.00 лв. Ето защо на въззиваемите следва да се присъдят деловодни разноски в размер на 2075.00лв., от които 2000.00лв за адвокатско възнаграждение и 75.00 лв. за ВЛ.

По тези съображения, съдът  

 

 

Р    Е    Ш    И:

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № решение № 254/20.03.2018 г. по гр.д. № 5499/2017 г. на Сливенския районен съд като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

         ОСЪЖДА Община Сливен, ********** да заплати на Й.Д.Б., с ЕГН **********о***, Г.Б.Х. с ЕГН **********,***, О.Б.Х. с ЕГН ********** *** и Т.А.Г. с ЕГН ********** *** деловодни разноски в размер на 2075.00лв.( две хиляди и седемдесет и пет), от които 2000.00( две хиляди)лв. за адвокатско възнаграждение и 75.00(седемдесет и пет)лв. за вещо лице.

 

 

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на РБългария.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

                    2.