Р Е Ш Е Н И Е
№
Гр. София, 14.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на шестнадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 9811 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 101437 от 23.04.2019
г., постановено по гр. дело № 69831/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 156 състав,
съдът е осъдил Н.З.К.с адрес: гр.
София, ул. „******да заплати на „УМБАЛСМ Н. И. ПИРОГОВ“ ЕАД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр.
чл. 59, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 21 786 лева, представляващи стойността на извършена, отчетена и
приета, но незаплатена медицинска дейност по клинични пътеки и вложени
медицински изделия за периода 01.09.2015 г. до 30.09.2015 г. по Договор №
22-2440/25.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, ведно
със законната лихва от 01.10.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) до
окончателното плащане, както и сумата от 6
446,86 лева, представляващи обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за периода 01.11.2015 г. до 01.10.2018 г., като е
отхвърлил иска за разликата над 6 446,86 лева до пълния предявен размер от 6 447
лева.
Със същото решение Н.З.К.е
осъдена да заплати на „УМБАЛСМ Н. И. ПИРОГОВ“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 629,31 лева, представляваща деловодни разноски за
първоинстанционното производство.
Недоволен от решението, в ЧАСТТА,
с която е уважен иска при квалификацията на чл. 266 ЗЗД вр. с чл. 59 ЗЗО и чл.
86, ал. 1 ЗЗД е останал ответникът Н.З.К.който в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК
го обжалва при твърдения, че решението е неправилно и необосновано.
По-конкретно поддържа, че правната квалификацията, дадена от първостепенния съд
е неправилна, поради факта, че не е сключен договор за изработка между страните
по реда на ЗЗД, а съгласно разпоредбите на НРД МД за 2015 г. Поддържа се още,
че неправилно първоинстанционният съд твърди, че клаузите в индивидуалния
договор, които уреждат т.нар. надлимитна дейност са нищожни без да излага
мотиви за това. Искането му към съда е да отмени обжалваното решение и да
отхвърли предявените искове. Жалбата не съдържа доказателствени искания.
Въззиваемата страна – „УМБАЛСМ Н.
И. ПИРОГОВ“ ЕАД, оспорва жалбата по съображения изложени в депозирания по реда
на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Поддържа, че решението на
първоинстанционния съд е валидно, допустимо и правилно по изложени съображения.
Иска се въззивната жалба да бъде оставена без уважение и да се постанови
решение, с което да се потвърди изцяло решението на СРС в обжалваната част. Отговорът
на въззивната жалба не съдържа доказателствени искания.
Решението в отхвърлителната част
като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по
допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е
произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; №
95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по
гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на
ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд
се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
При изпълнение правомощията си по
чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна
проверка на постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите
на обжалваното решение, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на СРС.
При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 от ГПК, първоинстанционният съд
е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на
жалбоподателя във връзка с неговата правилност.
Предявените пред
първоинстанционният съд искове са осъдителни при правна квалификация чл. 266,
ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предвид предмета на спорното
материално право, в тежест на ищеца съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК е било до
докаже три главни обстоятелства: 1) наличието на сключен между страните договор
за изработка, с твърдения от ищеца предмет, 2) фактическото изпълнение на
същите услуги, и 3) приемане на изработеното от ответника.
Между страните не е спорно, а и с
доклада по делото от първостепенния съд е обявено за безспорно, че между страните е сключен Договор №
22-2440/25.02.2015 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и
приложенията към него.
Следователно, правният спор
между страните е дали са извършени твърдените медицински дейности, респ.
каква е тяхната стойност, както и дали оспорените от ищеца клаузи от
договора са валидни, съответно дали ответникът дължи плащане на действително
извършените надлимитни дейности.
От представения Договор № 22-2440/25.02.2015 г. за
оказване на болнична помощ по клинични пътеки (КП) и приложенията към него се
установява, че Н.З.К.в качеството на възложител е възложила, а „УМБАЛСМ Н.
И. Пирогов“ ЕАД, в качеството на изпълнител е приела да оказва на
здравноосигурените лица за 2015 г., на здравно неосигурените лица по § 2, ал. 1
от ЗБНЗОК за 2015 г., и на лицата по § 7, ал. 1 ЗБНЗОК за 2015 г., болнична
медицинска помощ по клинични пътеки от Приложение № 5 към член единствен на
Наредба № 40 от 24.11.2004 г. за определяне на основния пакет от здравни
дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК (Наредба № 40 от 2004 г.), със
съдържание посочено съответно в приложение № 16 от НРД за МД от 2015 г.
В приложение № 16 към Договора от т. 1 до т. 207 са посочени
медицинските дейности, които изпълнителят се е задължил да извършва, а срещу
това възложителят се е задължил да заплаща извършените дейности.
Приложено е Допълнително споразумение към Договор № 22-2440/25.02.2015 г. за
оказване на болнична помощ, в което са договорени допълнителни условия за
плащане по договора. Приет е като доказателство и Национален рамков договор за медицински дейности между НЗОК и
Българския лекарски съюз за 2015 г., както и Фактура № **********/13.06.2018 г. за сумата от 21 786 лева за
заплащане на медицинска дейност за м.09.2015 г. по Договор № 22-2440/25.02.2015
г. Представена е и Нотариална покана, с
която ищецът е поканил ответника да заплати дължимите суми по Договор №
22-2440/25.02.2015 г. в това число и сумата от 21 786 лева по Фактура №
**********/13.06.2018 г.
От приетото и неоспорено
заключение на комплексна съдебно-счетоводна
и медицинска експертиза, което съда кредитира като обективно и компетентно,
се
установява, че ищецът е извършил твърдените медицински дейности, чиято стойност
е в размер на 21 786 лева, като размера на обезщетението
за забава е в размер на 6 446,86 лева за периода 01.11.2015 г. до 01.10.2018 г.
Според настоящият съдебен състав
здравеопазването е една от основните дейности, която държавата осигурява на
лицата и е гарантирана от Конституцията. Съгласно чл. 52, ал. 1 КРБ гражданите
имат право на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и
на безплатно медицинско обслужване при условия и ред определени със закон, а
съгласно разпоредбата на чл. 52, ал. 2 КРБ здравеопазването на гражданите се
финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни
осигурителни вноски и от други източници при условия и по ред, определени със
закон. Прокламираните с КРБ принципи и основни права на гражданите във връзка с
опазване на тяхното здраве намират по-нататъшна уредба в Закона за здравето и
нормативните актове за приложението му. В тази насока следва да се отбележи, че
осигуряването на медицинска помощ от държавата е проявление и защита на едно от
основните човешки права - правото на живот, което включва в себе си и
опазването на здравето на гражданите. Съгласно чл. 2 от Наредбата за
осъществяване правото на достъп до медицинска помощ е предвидено правото на
здравноосигурените лица в Р.България да получават медицинска помощ в обхвата на
основния пакет от здравни дейности, гарантирани от бюджета на НЗОК.
Уредбата на обществените
отношения във връзка с гарантираните от Конституцията на Република България
право на здравно осигуряване и достъп до медицинска помощ е продължена в Закон
за здравното осигуряване.
С разпоредбата на чл. 2 от ЗЗО
задължителното здравно осигуряване е дефинирано като дейност по управление и
разходване на средства от задължителни здравноосигурителни вноски за закупуване
на здравни дейности, което се осъществява от Националната здравноосигурителна
каса и нейните подразделения – районни здравноосигурителни каси.
С нормата на чл. 4 ЗЗО са
преповторени, прокламираните в Конституцията и ЗЗ, принципи на гарантиран
свободен достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ, чрез
определения в закона пакет от здравни дейности, както и за правото на свободен
избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК на територията на цялата страна. С
чл. 35 ЗЗО са уредени правата на здравноосигурените лица да получат здравна
помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от НЗОК и разписан в
чл. 45 ЗЗО, както и за избор на лекар и правото им да получат спешна здравна
помощ там, където попаднат.
За осъществяване на дейностите,
предвидени в ЗЗО, НЗОК и Българският лекарски съюз приемат чрез подписване
Национален рамков договор – чл. 53 ЗЗО,
който съобразно дефиницията му по чл. 4а ЗЗО е нормативен административен акт,
който има действие на територията на цялата страна и е задължителен за НЗОК,
РЗОК, изпълнителите на медицинска помощ, осигурените лица и осигурителите.
Съобразно чл. 46 ЗЗО и чл. 55 ЗЗО
в Националния рамков договор (НРД) се определят реда за предоставяне и
изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ,
гарантирана като пакет по чл. 45 ЗЗО от бюджета на НЗОК, критериите за качество
и достъпност, вкл. своевременност на помощта, и други въпроси от значение за
здравното осигуряване.
Съобразно императивната
разпоредба на чл. 55, ал. 3 ЗЗО
Националните рамкови договори не могат да установяват изисквания за условия,
възпрепятстващи свободния избор от осигурения на изпълнители на медицинска
помощ, сключили договор с РЗОК.
Това предпоставя извода, че държавата
в лицето на ответника не може да сключва частноправни договори, които съдържат
клаузи ограничаващи отговорността за заплащане на действително извършени
медицински дейности от болнични заведения. Доколкото самата държава е
регламентирала, че лечебните заведения са търговски дружества - арг. чл. 3 ЗЛЗ,
то следва да се отчете, че се касае за особена дейност - медицински услуги,
чиято основна цел е не формирането на търговска печалба, а обезпечаване и
осигуряване на живота и здравето на гражданите. В този смисъл, всяка клауза,
която предвижда лимитиране на плащанията към болничните заведения на практика е
такава по прехвърляне на риска в икономически аспект - от възложителя
(държавата в лицето на НЗОК) на изпълнителя (съответното болнично заведение). Подобно
прехвърляне на риска не може да бъде оправдано нито от гледна точка на
задълженията за осигуряване на болнична помощ на всеки гражданин на Република
България, нито от икономически съображения, които касая бюджета на НЗОК. Изпълнителите
на болнична помощ, според предвиденото в закона нито могат да откажат болнична
помощ - напр. при спешни състояния, нито могат да предвидят обема от дейности,
които следва да извършат за опазването на правото на живот. В противоречие с
добрите нрави е държавата от една страна да задължава - да се предоставят
съответните медицински дейности, а от друга страна да се опитва да изключи или
ограничи отговорността си за тяхното заплащане чрез частноправни клаузи.
При горната императивна законова
уредба на спорните по делото отношения между ищеца като изпълнител на
медицинска помощ от пакета, гарантиран с бюджета на НЗОК по чл. 45 ЗЗО, и
ответника НЗОК, настоящият състав на съда приема да са противни на
императивните правила на закона и прокламираните с последните основни принципи
на задължителното здравно осигуряване постигнати договорки между изпълнител на
медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО и РЗОК по договорите по чл. 59 ЗЗО, с които се
ограничава броя на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности в
рамките на гарантирания от НЗОК пакет до определена месечна сума като твърд
горен размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински
дейности и вложени медицински изделия по отношение на здравноосигурени лица.
Уговарянето на такъв лимит на
дейности и плащания от НЗОК влиза в пряко противоречие с установената в чл. 59,
ал. 2 ЗЗО, вр. чл. 55, ал. 3 ЗЗО забрана в Националния рамков договор и
договорите с изпълнители на медицинска помощ да бъдат предвиждани условия,
възпрепятстващи свободния избор от осигурените лица на изпълнители на
медицинска помощ, сключили договор с РЗОК, на забраната да бъдат предвиждани максимален
брой извършвани дейности и за разпределение на квоти за изпълнение на такива
дейности в болничната помощ, както и на забраната да се предвиждат ограничения
в обема и да се въвежда разпределение на извършваните дейности между лечебните
заведения.
Определянето на лимит на
заплащаните от НЗОК дейности по месеци на изпълнителя на медицинска дейност, едностранно
от НЗОК и РЗОК по техни „прогнозни” стойности, реално води до разпределение
на дейностите между лечебните заведения и въвеждане на квоти между тях,
доколкото сочи максималния брой дейности, които изпълнителят може да изпълни в
рамките на всеки месец.
Въвеждането на лимити от НЗОК и
РЗОК, съобразно техните прогнозни разчети на бюджета, които и са задължителни
за изпълнителите на медицинска помощ,
нарушава и основните прогласени в ЗЗО и ЗЗ принципи на равнопоставеност
на изпълнителите на медицинска дейност и на равонопоставеност между последните
и НЗОК при сключване на договорите за изпълнение на медицинска помощ – чл. 5,
т. 6 и т. 8 ЗЗО.
Определянето на лимит на
заплащаните от НЗОК дейности в сключените индивидуални договори с изпълнителите
на медицинска помощ влиза в явно противоречие и със застъпените в чл. 5, т. 9 и
т. 10 ЗЗО, чл. 4 ЗЗО, чл. 2 ЗЗ и чл. 52 от Конституцията на Република България
принципи за закрила от държавата на здравето на нейните граждани, на опазването
му като национален приоритет, на гарантиране на своевременна, достатъчна и
качествена медицинска помощ за здравноосигурените лица в кръга на гарантирания
от бюджета на НЗОК пакет от медицински дейности по чл. 45 ЗЗО.
Недопустимо е като противно на
горецитираните основни принципи на правовия ред в държавата чрез използването
на властническото положение на един държавен орган – НЗОК и районните му
поделения, и в резултата на евентуалното му недобро функциониране – липса на
правилно планиране на очакваните разходи, да бъдат ограничавани правата на
гражданите, гарантирани им от закона, за достъп до своевременна и качествена
медицинска помощ в лечебно заведение, избрано от тях. Пряка последица от
едностранните ограничения в броя на извършваните от един изпълнител на
медицинска дейност хоспитализации е ограничаването на правата на пациентите,
които са потърсили медицинска помощ в лечебното заведение след като последното
вече е извършило определеният му от НЗОК и РЗОК брой дейности, които лица или
трябва да изчакат за планов прием в следващ период, с което се нарушава правата
им на своевременно и качествено лечение, или да се откажат от направения избор
на изпълнител на медицинска помощ и да потърсят такава при друг изпълнител,
което изключва гарантираната им от
закона свобода на избор на изпълнител на медицинска помощ и нарушава принципа
за равнопоставеност на здравноосигурените лица. Противно на закона е и
прехвърлянето на отговорността по здравно осигуряване и гарантиране на правото
на своевременна и качествена медицинска помощ от държавата в лицето на нейните
органи – НЗОК и районните й поделения, на частноправните субекти – изпълнители
на медицинска помощ, които ако се приеме, че са обвързани от определените от
НЗОК лимити за дейността им, би следвало да финансират оказаната от тях
медицинска помощ на здравноосигурени лица, от които от една страна не могат да
поискат заплащане на гарантираните им с бюджета на НЗОК медицински дейности, а
от друга не могат да откажат да им предоставят своевременно и качествени
лечение, заложено в ЗЗО, ЗЗ и медицинските стандарти като ги оставят да чакат
при неясни последици за здравето на пациентите от последното изчакване, но при
всички случаи негативни, доколкото своевременността на медицинската помощ е
ясно разписана гаранция за добро здравеопазване във всички относими нормативни
актове.
По отношение на процесните
претендирани за плащане дейности са налице всички предпоставки по чл. 47 ЗЗО за
заплащането им от касата, като не са налице и изключенията по чл. 51 ЗЗО,
когато касата може да откаже плащане. Доводите, че бил изчерпан определеният от
самата НЗОК и съответната РЗОК лимит на дейности и суми, които НЗОК е поела
задължение да заплати за тези месеци, не могат и нямат твърдения от ответника
ефект да изключат отговорността на НЗОК за тяхното заплащане, доколкото
отговорността й произтича от императивни норми на закона и не може да бъде
дерогирана с клаузи в допълнително споразумение между касата и частноправен
субект, който и няма признати от закона
права да влияе върху едностранно наложения му от НЗОК лимит. Последният
държавен орган има всички предоставени му от закона възможности така да
планира, организира и пренасочва предоставения му финансов ресурс в рамките на
бюджета на НЗОК, че да изпълни надлежно законово вменените му задължения по
гарантиране на свободен достъп на здравноосигурените лица до своевременна и
качествена медицинска помощ в избрано от тях на територията на страната лечебно
заведение, както и да заплати на последното предоставената медицинска помощ за
гарантираните медицински дейности по чл. 45 ЗЗО. Действително, всеки бюджет е лимитиран като възможности, но в случая не
се твърди, нито доказва от ответника, чиято е доказателствената тежест за този
факт, че процесните плащания не са сторени поради изчерпване на средствата в
бюджета на НЗОК. Разпределението вътре в рамките на бюджета е дейност,
изцяло поверена на ответника НЗОК, и е недопустимо последният поради недобро
изпълнение на тези му вменени със закон задължения и правомощия и предвид
отреждането на прогнозни дейности на ищеца, под реалните такива, да бъде
освободен от произтичащата му от закона отговорност да заплати стойността на
извършени дейности по чл. 45 ЗЗО. И напротив, с императивна правна уредба
законът вменява в задължение на НЗОК да гарантира със своя бюджет заплащането
на изпълнителите на медицинска помощ, сключили договори с РЗОК, на извършените
от последните дейности по гарантирания с чл. 45 ЗЗО здравен пакет по отношение
на здравноосигурени пациенти, като ангажимент на последния държавен орган е
така да организира разходването на средствата от бюджета му, че да обезпечи
финансово своевременното заплащане на извършените дейности на изпълнителя на
медицинската помощ.
С оглед гореизложеното и при
съвкупна преценка на събраните по делото доказателстелства, настоящият съдебен
състав намира, че искът за главницата правилно е бил уважен от първостепенния
съд, тъй като са доказани пълно и главни всички материални предпоставки за
това.
При основателност на главният
иск, основателен се явява и иска за обезщетение за забава в размер на законната
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Предвид клаузата на чл. 35 от
процесния договор № № 22-2440/25.02.2015 г. за оказване на медицинска помощ по
клинични пътеки плащанията на изпълнителя на медицинска помощ се извършват чрез
РЗОК до 30 число на месеца, следващ отчетния, с изключение на плащанията, за
които е предвиден друг срок в чл. 31, ал. 3 и ал. 4 от договора. Нормата на чл.
31 от договора касае хипотези, различни от процесните, предвид на което и
вземанията на ищеца за възнаграждение за оказана медицинска помощ по процесните
фактури са с уговорен в полза на длъжника НЗОК срок или до 30 число на месеца,
следващ отчетния. След изтичане на така уговорения между страните срок на
основание чл. 84, ал. 1, изр. 1-во ЗЗД длъжникът НЗОК изпада в забава за
изпълнение на задължението си за заплащане на престираната по процесния договор
медицинска помощ – медицински дейности и медицински изделия, и дължи
обезщетение за забавата в размера по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
За определяне размера на
обезщетението за забава, първостепенния съд е съобразил заключението на
приетата и неоспорена от страните ССчЕ, съгласно заключението на която
дължимата сума за лихва за забава за периода от 01.11.2015 г. до 01.10.2018 е в
размер на 6 446,86 лева до който размер искът е основателен и правилно е бил
уважен от първостепенния съд, а за разликата до пълния предявен размер от 6 447
лева е бил отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
Като съобрази изложеното и
доколкото крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, атакуваното решение следва да се потвърди. Този извод се налага
и за решението в частта за разноските, които са съобразени с изхода от спора и
представените доказателства за реално платени разноски.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 101437 от 23.04.2019 г., постановено по гр.
дело № 69831/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 156 състав, с което Н.З.К.с адрес:
гр. София, ул. „******е осъдена да заплати на „УМБАЛСМ Н. И. ПИРОГОВ“ ЕАД, ЕИК:
******, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата от 21 786 лева,
представляващи стойността на извършена, отчетена и приета, но незаплатена
медицинска дейност по клинични пътеки и вложени медицински изделия за периода
01.09.2015 г. до 30.09.2015 г. по Договор № 22-2440/25.02.2015 г. за оказване
на болнична помощ по клинични пътеки, ведно със законната лихва от 01.10.2018
г. до окончателното плащане, както и сумата от 6 446,86 лева, представляваща
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
01.11.2015 г. до 01.10.2018 г.
Решението подлежи
на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.