№ 766
гр. София, 06.03.2023 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на шести март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Виктор Б. Чаушев
Членове:Даниела Талева
Стойчо Попов
като разгледа докладваното от Виктор Б. Чаушев Въззивно частно
наказателно дело № 20231100601204 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.243, ал. 8 НПК.
В Софийски Градски съд е депозирана жалба от Е. Г. Л.,чрез
упълномощен представител, срещу определение на Софийски Районен съд -
Наказателно отделение, 4 състав, от 29.04.2021г., по НЧД 5267/21г., с което
нейна жалба, от 07.04.2021г. срещу постановление на прокурор при СРП от
26.03.2021г. за прекратяване на наказателното производство по досъдебно
производство № 230/2021г. по описа на 05 РУ-СДВР; пр.пр.№ 41880/20г. по
описа на СРП, образувано за престъпление по чл.323,ал.1 НК, е била оставена
без разглеждане поради нейната недопустимост,породена от липсата на
процесуална легитимация от страна на Л..
С жалбата и депозираните към нея допълнения се претендира отмяна на
атакуваното определение с изложени аргументи, касаещи твърдени вредни
последици от инкриминираното деяние, настъпили за Л., които обосновавали
качеството й на „пострадало лице“ от престъплението, а оттам и нейната
активна легитимация да атакува прокурорския акт по реда на
чл.243,ал.5вр.ал.4 НПК. Наред с това жалбоподателят е поискал от въззивния
съд и отмяна на постановлението на СРП, с което наказателното
производство е било прекратено, като се изтъкват доводи за неговата
необоснованост и незаконосъобразност.
Настоящият съдебен състав намира, че жалбата е подаден в срока,
1
визиран в разпоредбата на чл.243, ал.7 НПК, тъй като оспореното
определение на районния съд е било връчено на процесуалния представител
на Л. на 17.01.2023г., а депозираната срещу съдебния акт жалба е получена в
СРС на 18.01.2023г.
При разглеждане по същество на депозираната от Л. жалба въззивният
съд приема, че същата е неоснователна по следните съображения:
Досъдебното производство е образувано с постановление на СРП, от
29.01.2021г., за престъпление по чл.323,ал.1 НК за това, че на 06.10.2020г. в
гр.София, ул.“**** самоволно, не по установения от закона ред е било
осъществено едно оспорвано от другиго предполагаемо право, като случая не
бил маловажен.
В постановлението, с което прокурорът приема, че наказателното
производство следва да приключи по реда на чл.243 НПК се коментира, че в
хода на разследването са събрани доказателства,които обосновават
фактическа обстановка, при чийто правен анализ бил аргументиран извод за
липса на изпълнително деяние, годно да изпълни елементите от състава на
престъпление по чл.323,ал.1 НК, тъй като , отказвайки на 06.10.2020г. и на
12.12.2020г., да отстрани поставен в ключалката, от вътрешната страна, на
обща входна врата ключ ,което попречило на пристигналите за оглед на имот
брокер и потенциални купувачи да стигнат до обявения за продажба от Л.
апартамент/самостоятелен етаж от къща/, свидетелят А. е упражнявал правото
си да ползва тази съсобствена /част от общите части на сградата/ ,с Л., вещ.
Прокурорът е приел,че тези действия на А. не са самоволни, тъй като
входната врати била ползвана от него по предназначение и в качеството му на
съсобственик, но са породили спор между съсобствениците относно реда и
начина на ползване и управление на общи части от сграда, който спор би
следвало да намери своето разрешение пред граждански съд и по реда на ЗС и
ГПК.
При така очертаните от прокурора и възприети от районния съд
фактически обстоятелства, правилен и законосъобразен е направения в
атакуваното определение на първоинстанционния съд извод,че при горните
действия на А.,квалифицирани като престъпление по чл.323,ал.1 НК, за Е. Л.
не са настъпили такива вредни последици, които да й придават качеството на
„пострадал“ по смисъла на чл.74,ал.1 НПК.
2
Престъплението по чл.323,ал.1 НК е такова на формално
извършване,т.е. наказателна отговорност на съответното лице се ангажира в
случаи на установено самоволно и в разрез с конкретно установен правен ред
упражняване на реални или предполагаеми правни възможности,които са
били оспорени от друг правен субект, без да е необходимо това неправомерно
осъществяване на права реално да е увредило имуществената или
неимуществена /извън хипотезата на чл.323,ал.5 НК/ сфера на оспорващото
лице. С инкриминирането на такива противоправни деяния, очертани с
техните обективни и субективни характеристики от нормата на чл.323,ал.1
НК, се охраняват обществените отношения , свързани с гарантиране
спазването на установения правен ред за разрешаване на възникнали спорове
между отделни правни субекти необходимо за нормалното функциониране на
обществото и за осигуряване на общественото спокойствие. Именно поради
това престъплението по чл.323,ал.1 НК систематично е позиционирано в
глава десета – „Престъпления против реда и общественото спокойствие”, от
Особената част на НК. Изложеното налага извода,че наличието на пострадало
лице, по смисъла на чл.74,ал.1 НПК, или на ощетено юридическо лице, които
да са претърпели реални вреди от инкриминираното деяние, не се явява
задължителен елемент от обективна страна, при оценка на неговата/на
деянието/ съставомерност по чл.323,ал.1 НК.
На следващо място, при липса на изискване за съставомерност на
вредните последици,което да следва от конкретната материалноправна
разпоредба /чл.323,ал.1 НК/, процесуалното качество на „пострадал“ при
такова „формално“ престъпление, може да бъде породено от настъпило
увреждане на материалните или нематериални интереси на друго лице,но
единствено , когато това увреждане е пряко /директно/ причинено с и от
инкриминираното деяние, поради конкретния начин на неговото извършване,
и затова то/увреждането/ придобива „съставомерно“ значение, налагащо на
органите на ДП , а и на съда, задължението да установят, по реда и със
способите на НПК, неговите конкретни обективни и субективни
характеристики /засегнат субект,обект на посегателство, вид на увреждането
и парична равностойност на имуществено увреждане/, тъй като тези
характеристики вече са част от предмета на обвинението и следва да бъдат
конкретно посочвани в съответните процесуални документи/по чл.219 и
чл.246 НПК/. Това е така, тъй като възстановяването или обезщетяването на
3
вреди, причинени от престъпление, не е сред целите и задачите, които
законодателя е насочил към наказателния процес /чл.1 НПК/. Затова и
отправянето на такава претенция в рамките на наказателно производство
всякога има акцесорен характер,поставена е в пълна зависимост от
наказателно правния предмет на делото и е подчинена на
ограничителни,спрямо гражданския процес, предпоставки за допустимост
/чл.88 НПК/. Именно затова, от значение за оценката на относимостта на
претендиран конкретен вредоносен резултат към разпоредбата на чл.74,ал.1
НПК, е и обстоятелството дали неговото обезщетяване може да бъде
постигнато по реда/чл.84 и сл. НПК/ и със средствата на наказателния процес,
а това е възможно единствено при търсене на деликтна отговорност на
евентуалния ответник, а не договорна такава, имаща за предмет претърпени
загуби, а не пропуснати ползи, и на основание чл.45 ЗЗД, но не и чрез
„владелчески“ искове/чл.108 и др. ЗС/.
Така, в конкретния случай, от установените по делото обстоятелства,
касаещи конкретните действия на св.А., осъществени от него на 06.10.2020г.
и 12.12.2020г., не произтичат конкретни вредни последици за Л., които да са
засегнали нейната неимуществена сфера, тъй като не се изразяват/и не
съдържат/ в посегателство против нейната личност /чл.323,ал.5 НК/. На
следващо място тази конкретна деятелност на А. не е осъществена по начин
,причиняващ конкретни имуществени щети, изразяващи се в претърпени от
нея загуби на имущество, поради което да са включени в предмета на
доказване на престъплението и да могат да бъдат оценени и обезщетени в
паричен еквивалент. Такива не се и твърдят от жалбоподателката, която
аргументира своята претенция с твърдения за пропуснати ползи от
невъзможността да продаде своя имот, поради създадените от съседът й
затруднения да осигури на евентуални купувачи , възможност да извършат
оглед на същия. Тези обстоятелства сочат, че за жалбоподателката Л. не е
възникнал допустим правен интерес от оспорване на конкретния прокурорски
акт. Липсата на процесуална легитимация на Е. Л. води единствено до
оставяне на нейната жалба без разглеждане, като изхождаща от субект ,който
не притежава необходимия законовоизискуем правен интерес да атакува този
вид актове, по реда на чл.243,ал.4 и 5 НПК.
Поради това, направения от районния съд извод,че жалбоподателката Е.
4
Л., не е придобила качеството на пострадал от конкретната инкриминирана
престъпна дейност, поради което не притежава процесуална легитимация да
обжалва процесното постановление на СРП, пред съда, е правилен и
обоснован.
Единствено в отговор на наведен от страна на процесуалния
представител на Л. такъв довод, е необходимо да бъде посочено и това, че
съдебния контрол върху постановленията на прокурора за прекратяване на
наказателното производство не е всеобхватен. На първо място , такова
твърдение не намира опора в относимите законови разпоредби /чл.243
НПК/,ограничаващи страните,легитимирани да го поискат, а от друга страна,
този съдебен контрол в досъдебната фаза на наказателния процес,
представлява отклонение от закрепения в КРБ и НПК принцип за
изключителността на правомощията на прокурора в досъдебното
производство, при вземане на решения относно неговото развитие и
процесуална съдба и относно повдигане на обвинения, тяхното поддържане
или оттегляне, както и за „пренасяне“ на наказателния процес в неговата
съдебна фаза. Поради това,приложното поле /предметния обхват/ на тази
съдебна намеса ,в иначе изключителните функции на друг , независим орган
на съдебната власт, на когото е възложена ръководно-решаващата роля в
досъдебното производство, не следва да бъде определяна, чрез разширително
тълкуване на приложимите норми/в случая чл.74,ал.1 НПК/.
Извън горните съображения следва да бъде посочено и това, че пред
всеки от субектите,които не попадат сред тези по чл.243,ал.4 НПК, е открит
пътя за сезиране на горестоящата прокуратура,с искане за осъществяване на
контрол върху постановление на прокурор, което намира за неправилно и
незаконосъобразно. Този процесуален път е очертан от разпоредбите на
чл.46,ал.3 , чл.200 и чл.243,ал.10 от НПК, който път в конкретния случай не е
преграден от влязъл в сила съдебен акт, издаден по реда на чл.243,ал.5 и сл.
НПК, тъй като компетентния съд не е бил сезиран с такова искане от субект,
разполагащ с процесуалната легитимация за това.
Горните обстоятелства мотивират извод,че атакуваното определение на
СРС, с което жалбата на Е. Г. Л. срещу постановление на прокурор при СРП
от 26.03.2021г. за прекратяване на наказателното производство по досъдебно
производство № 230/2021г. по описа на 05 РУ-СДВР; пр.пр.№ 41880/20г. по
5
описа на СРП, образувано за престъпление по чл.323,ал.1 НК, е била оставена
без разглеждане, се явява правилно и законосъобразно и като такова следва
да бъде потвърдено.
Поради това и на основание чл. 243, ал.8 НПК СЪДЪТ
ОПРЕДЕЛИ:
Потвърждава определение от 29.04.2021г. по НЧД 5267/2021г. на
Софийски Районен съд – Наказателно отделение, 4 състав, с което жалба на
Е. Г. Л. срещу постановление на прокурор при СРП от 26.03.2021г. за
прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство №
230/2021г. по описа на 05 РУ-СДВР; пр.пр.№ 41880/20г. по описа на СРП,
образувано за престъпление по чл.323,ал.1 НК, е оставена без разглеждане.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6