№ 6847
гр. София, 21.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 180 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:А.Е.Х.
при участието на секретаря С.С.Ц.
като разгледа докладваното от А.Е.Х. Гражданско дело № 20211110162555
по описа за 2021 година
Производството по настоящото дело е по реда на чл. 422 и сл. ГПК и е
образувано по подадена от /фирма/, искова молба, насочена против В. СТ. Ч., ЕГН
**********, с която е предявена установителна искова претенция с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се
признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
107.60лв. – представляваща стойността на доставени, но незаплатени
телекомуникационни услуги за периода 08.07.2018г. – 07.09.2018г., по сключен между
ответника и /фирма/, Договор за предоставяне на мобилни услуги за клиентски №
10621752002/28.06.2018г., за която сума са издадени Фактура №
**********/08.08.2018г. и Фактура № **********/08.09.2018г., и за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
36299/2021г., по описа на СРС, IIIГО, 180-ти състав.
Ищецът извежда съдебно предявените си права при твърдения, че между
/фирма/ и В.Ч., е сключен Договор за предоставяне на мобилни услуги за клиентски №
10621752002/28.06.2018г., по силата на който ответникът е ползвал мобилни услуги,
чрез индивидуализираните в исковата молба мобилни номера. Сочи се, че за периода
08.07.2018г. – 07.09.2018г., ответникът е ползвал, но не е заплатил предоставените му
мобилни услуги на стойност 107.60лв., за която сума са издадени Фактура №
**********/08.08.2018г. на стойност 53.94лв. с ДДС и Фактура №
**********/08.09.2018г. на стойност 53.94лв. с ДДС. Навеждат се доводи, че с договор
за цесия, сключен на 16.10.2018г., /фирма/ прехвърля вземанията, индивидуализирани
в процесните фактури на /фирма/. Твърди се, че след това със сключен на 01.10.2019г.
договор за цесия вземанията са прехвърлени от /фирма/ на ищцовото дружество, като
се навеждат подробни съображения, че с връчването на исковата молба и приложените
към нея уведомления за извършените цесии, ответникът следва да се счита надлежно
уведомен за прехвърлянето на вземанията.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор, с който
ответникът оспорва твърденията, че между него и /фирма/ е сключван договор за
доставка на телекомуникационни услуги. Оспорва се валидността на договора за цесия
от 01.10.2019г., сключен между /фирма/ и ищеца. Сочи се от ответника, че във
1
връчените му книжа не е бил наличен договора за цесия от 16.10.2018г., сключен
между /фирма/ и /фирма/. Оспорва се приложеното потвърждение за цесия между двете
дружества, като се сочи, че липсва дата, индивидуализация на лицето, като се твърди,
че от текста не може да се направи извод, че сумата от 107.60лв. се претендира именно
на основание процесния договор за телекомуникационни услуги. Излагат се подробни
съображения за неоснователност на заявената претенция.
Съдът, като съобрази доводите на страните, материалите по делото и
закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по настоящото дело е по реда на чл. 422 и сл. ГПК и е
образувано по подадена от /фирма/, искова молба, насочена против В. СТ. Ч., ЕГН
**********, с която е предявена установителна искова претенция с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД, с искане да се постанови решение, с което да се
признае за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
107.60лв. – представляваща стойността на доставени, но незаплатени
телекомуникационни услуги за периода 08.07.2018г. – 07.09.2018г., по сключен между
ответника и /фирма/, Договор за предоставяне на мобилни услуги за клиентски №
10621752002/28.06.2018г., за която сума са издадени Фактура №
**********/08.08.2018г. и Фактура № **********/08.09.2018г., и за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
36299/2021г., по описа на СРС, IIIГО, 180-ти състав.
За основателността на претенцията в тежест на ищеца е да докаже по делото
пълно и главно факта на сключен между /фирма/ и В.Ч., Договор за предоставяне на
мобилни услуги за клиентски № 10621752002/28.06.2018г., по силата на който
ответника е ползвал мобилни услуги, чрез индивидуализираните в исковата молба
мобилни номера, че по процесния договор за периода 08.07.2018г. – 07.09.2018г. са
доставени мобилни услуги на стойност 107.60лв., за която сума са издадени Фактура №
**********/08.08.2018г. на стойност 53.94лв. с ДДС и Фактура №
**********/08.09.2018г. на стойност 53.94лв. с ДДС, че вземанията са станали
изискуеми, че с договор за цесия, сключен на 16.10.2018г., /фирма/ прехвърля
вземанията по процесните фактури на /фирма/, като от своя страна /фирма/ с договор
за цесия, сключен на 01.10.2019г. е прехвърлило вземанията на ищеца, както и че
ответникът е уведомен надлежно за процесните прехвърляния.
При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
плащане на претендираната сума.
От приложеното на л. 12 в кориците на заповедното производство копие на
Споразумение за заместване на страна по Договор за електросъобщителни услуги,
сключено на 28.06.2018г., се установява, че ответникът В.Ч. е заместил като страна по
договор за телекомуникационни услуги сключен между /фирма/ и /фирма/ дружеството
клиент.
Претенцията на ищеца е за вземания, произтичащи от процесното споразумение,
като същата е за сума в размер на 107.60лв., стойността на предоставени мобилни
услуги за периода 08.07.2018г. – 07.09.2018г., за която сума са издадени Фактура №
**********/08.08.2018г. на стойност 53.94лв. с ДДС и Фактура №
**********/08.09.2018г. на стойност 53.94лв. с ДДС.
Ищцовото дружество се легитимира като носител на вземанията, произтичащи
от процесното споразумение, предмет на настоящото производство, като излага
съображения, че същите са прехвърлени с два договора за цесия, а именно: договор за
цесия, сключен на 16.10.2018г., между /фирма/ и /фирма/, по силата на който
вземанията, предмет на настоящото производство са прехвърлени на цесионера, като
на следващо място се твърди, че от своя страна /фирма/, в качеството му на цесионер
прехвърля същите на ищеца с договор за цесия, сключен на 01.10.2019г.
Настоящият съдебен състав намира, че от представените по делото писмени
2
доказателства от ищцовото дружество на първо място не се установява, че вземането,
предмет на настоящото исково производство е прехвърлено от /фирма/ на /фирма/.
На л. 12 по делото е приложено копие на сключения между /фирма/ на /фирма/
Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ № **********/16.10.2018г. В раздел
„Предмет, цени и плащане“ т. 2 е уговорено между страните, че цедентът прехвърля
възмездно по силата на този договор на цесионера вземанията произтичащи от
договорите, описани в Приложение № 1 към договора, срещу цена, която ще бъде
определена в Приложение № 1.
Процесното Приложение № 1 не е представено към исковата молба, като от
страна на ищеца е представено Потвърждение за прехвърляне на вземане по чл. 99, ал.
3 ЗЗД /л.21/. В процесното потвърждение е посочено, че информацията отразена в
същото представлява извлечение от Приложение № 1 към договор за цесия от
16.10.2018г. В същото обаче са посочени единствено трите имена на ответника,
неговия единен граждански номер и размер на прехвърлените вземания. От така
представеното „потвърждението“ не може да се направи извод, че предмет на цесията
са били и вземания, произтичащи от подписаното Споразумение за заместване на
страна по Договор за електросъобщителни услуги, сключено на 28.06.2018г., между
/фирма/ и ответника, доколкото липсват каквито и да било данни за източника на
вземането /договора за предоставяне на мобилни услуги /, страните, предмета и тн.
Процесното „потвърждение“ има характер на частен свидетелстващ документ, който
се ползва с формална доказателствена сила, но същият не съдържа никаква
доказателствена информация. Доказателствената стойност на частните свидетелстващи
документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички
обстоятелства по делото – така Решение № 136 от 14.05.2015 г. на ВКС по гр. д. №
6554/2014 г., IV г. о., ГК; Решение № 88 от 23.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4766/2013
г., III г. о., ГК. Когато по делото не са сочени, респ. не са събрани други
доказателствени средства и вземанията са оспорени, то това е достатъчно, за съда да
направи извод, че твърденият факт не се е осъществил пълно и главно в обективната
действителност. В случая е налице оспорване от ответника, че вземането е
прехвърлено с процесния договор за цесия, което съдът, по гореизложената
аргументация намира за основателно.
На следващо място за пълнота следва да се отбележи и обстоятелството, че от
представените по делото писмени доказателства не се доказа, че предмет на сключения
договор за цесия между /фирма/ и /фирма/ е вземане, произтичащо от наличните
облигационни правоотношения, породени от сключеното между /фирма/ и ответника
Споразумение за заместване на страна по Договор за електросъобщителни услуги,
сключено на 28.06.2018г. за клиентски № 10621752002. В приложеното копие на
Договора за цесия от 01.10.2019г. между цедента /фирма/ и цесионера /фирма/ е
постигнато съгласие предмет на цесията да бъдат вземания, индивидуализирани в
Приложение № 1 „списък на вземания“ – неразделна част от договора /раздел I, чл. 1/.
Процесното Приложение № 1 не е представено в цялост, като на л. 19 е приложено
извлечение от същото. В извлечението са индивидуализирани имената на ответника,
неговият единен граждански номер и размера на вземането, предмет на цесията, като е
посочено, че същото произтича от договори за мобилни услуги, сключени между
/фирма/ и В.Ч., лизингови договори, начислени неустойки, без надлежна конкретизация
и индивидуализация на същите. Така представеното извлечение по никакъв начин не
индивидуализира източника на вземането, доколкото не е индивидуализиран
процесният договор, по който са представени мобилни услуги. Логическото и
граматическо тълкуване на текста, изписан в „извлечението“ обуславя извода, че
между /фирма/ и ответника има сключени повече от един договор, доколкото се говори
за „договори за мобилни услуги“ и „лизингови договори“, като не става ясно
процесната сума от 107.60лв. вземане, произтичащо от който договор представлява.
На следващо място съдът намира за необходимо да акцентира и върху факта, че
3
се представя извлечение от процесното Приложение № 1 към договора за цесия, което
е индикация за евентуално скриване на неизгодна за страната информация с оглед
избирателно представени части от процесния частен документ.
По гореизложената аргументация съдът намира, че ищецът при условията на
пълно и главно доказване, не доказа по делото, че вземането му е прехвърлено с
поредица от сключени договори за цесия.
С оглед обстоятелството, че ищцовото дружество не доказа по делото, че е
носител на вземането, предмет на настоящото производство исковата претенция следва
да бъде отхвърлена като неоснователна.
По разноските:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищцовото дружество
следва да заплати на ответника разноски за адвокатско възнаграждение в исковото
производство в размер на 300.00лв. /договор л. 44/, като видно от отбелязването в
договора уговореното възнаграждение е заплатено в брой, респективно по аргумент от
т. 1 на Тълкувателно решение № 6/2013г., в тази част договорът има характер на
разписка, удостоверяваща плащане на сумата.
Съгласно практиката на настоящият съдебен състав по идентични казуси съдът
намира, че в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско
възнаграждение в заповедното производство във връзка с депозираното възражение по
чл. 414 ГПК в размер на 50.00лв., поради следните съображения.
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о.,
ТК, е пояснено, че заповедното производство е уредено като едностранно, затова в чл.
7, ал. 7 НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства –
производство по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на
изпълнителен лист. Защитата на длъжника в рамките на тези производства се
осъществява чрез обжалване актовете на съда с частна жалба, като в този случай
минималното адвокатско възнаграждение се определя по чл. 11 от Наредба №
1/09.07.2004 г. Подаването на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за
иницииране на исков процес. По възражението заповедният съд не дължи произнасяне,
а указания до молителя за предявяване на иска по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен
характер и е само формалната предпоставка за прерастване на заповедното
производство в състезателно и двустранно, а не израз на материалноправната защита
на длъжника, в този смисъл – определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т. о. по ч. т.
д. № 3074/2018 г., Определение № 1821/23.08.2021г. на СГС, постановено по гр.д. №
7006/2021г.
На следващо място за пълнота следва да се отбележи, че съгласно практиката на
СЕС, обективирана в решения постановени по дела С-427/16 и С-428/16, съдът, след
като съобрази фактическата и правна сложност на делото, може да присъди
възнаграждение под определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните
адвокатски възнаграждения.
По аргумент от изложеното следва извода, че при подадено възражение от
длъжника, чрез процесуален представител се дължи възнаграждение по реда на чл. 6, т.
5 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, което е в размер на
50.00лв.
В обобщение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да заплати на
ответника разноски в размер на 350.00лв., от които 300.00лв. – адвокатско
възнаграждение в исковото производство и 50.00лв. – възнаграждение в заповедното
производство.
Водим от гореизложеното, съдът
4
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от /фирма/, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: /адрес/ срещу В. СТ. Ч., ЕГН
**********, установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
99 ЗЗД, за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 107.60лв. – представляваща стойността на доставени, но незаплатени
телекомуникационни услуги за периода 08.07.2018г. – 07.09.2018г., по сключен между
ответника и /фирма/, Договор за предоставяне на мобилни услуги за клиентски №
10621752002/28.06.2018г., за която сума са издадени Фактура №
**********/08.08.2018г. и Фактура № **********/08.09.2018г., и за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
36299/2021г., по описа на СРС, IIIГО, 180-ти състав., като неоснователен.
ОСЪЖДА /фирма/, ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да
заплати на В. СТ. Ч. , ЕГН **********, разноски в размер на 350.00лв. /от които
300.00лв. – адвокатско възнаграждение в исковото производство и 50.00лв. –
възнаграждение в заповедното производство/.
Решението подлежи на обжалване, в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5