Решение по дело №68/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

Образувано е по жалба на А. А. В., чрез пълномощника– адв. Н., срещу Решение № 1012-12-361#1 от 13.01.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Пазарджик, с което е потвърдено разпореждане № 121-00-1563-3 от 28.11.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на А. А. В. е отпуснато парично обезщетение за безработица, за периода 09.12.2022 г. – 08.10.2023 г. в размер на 25,22 лв. дневно.

В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на оспореният административен акт. Твърди се, че същият е издаден в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на административнопроизводствените правила, както и в несъответствие с целта на закона. Прави се искане оспореното Решение да бъде отменено, претендират се разноски.

Ответникът – директора на ТП на НОИ – гр. Пазарджик, редовно уведомен, не изпраща процесуален представител. В представено писмено становище юрк. С. моли съда да отхвърли жалбата, като неоснователна и недоказана. Прави искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, и възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар.

Съдът, след като обсъди релевираните с жалбата основания, доводите на страните в съдебно заседание, прецени събраните по делото доказателства и служебно, на основание чл. 168, ал. 1 , вр. чл. 146 от АПК, провери изцяло законосъобразността на обжалвания акт, намира за установено следното от фактическа страна:

На 14.12.2022г. жалбоподателят подал заявление с вх. № ЗПОБ-602-1230 в Дирекция „Бюро по труда” - гр. Велинград, с искане за отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/, на основание чл. 54а от КСО, като декларирал, че последното му правоотношение с работодател от Франция е прекратено, считано от 08.12.2022 г., упражнявал е трудова дейност на територията на държава-членка на Европейския съюз (ЕО), тоест за него са приложими правилата за координация на схемите за социална сигурност – Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент на Съвета (ЕО) № 987/2009. Впоследствие представил декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от държава-членка на ЕС – Франция и документи за упражнявана трудова дейност във Франция - 3 броя, поискал удостоверяване на осигурителен период от Франция.

На основание чл. 8 от НОИПОБ със структурирани електронни документи (СЕД) U001 № 539003 и U003 № 541438 е изискано предоставяне на информация за потвърждаване на периодите и дохода от компетентната институция на Франция. Съобразно това с разпореждане № 122-00-563-1 от 13.01.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно производството по отпускане на ПОБ до получаване на СЕД.

В ТП на НОИ – Пазарджик за жалбоподателят са получени СЕД U17 № 668619 и U004 № 668620 от компетентната институция на Франция с потвърден период на осигурена заетост: от 25.11.2022 г. до 08.12.2022 г., причина за прекратяване на заетостта „дата на изтичане на договора“ и брутен доход за периода в размер на 774,90 евро.

На 28.04.2023г. жалбоподателят представил преносим документ U1/30.03.2023г., издаден от компетентната институция на Франция, с удостоверени: период на осигурена заетост: от 25.11.2022 г. до 08.12.2022 г., причина за прекратяване на заетостта „дата на изтичане на договора“ и брутен доход за периода в размер на 852,39 евро, поради което ответникът отново изискал относимата информация от Франция, на което било отговорено, че същата е изпратена на заявителя на 30.03.2023г.

Предвид това, и на основание чл. 55 от АПК с разпореждане № 122-00-1563-2 от 15.11.2024 г. е възобновено производството по подаденото от лицето заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С разпореждане № 122-00-1563-3 от 28.11.2024 г., на основание чл. 54ж, ал. 1, чл. 54а, ал. 1, чл. 54б, ал. 8, чл. 54в, ал. 1 от КСО и чл. 62 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на жалбоподателят е отпуснато парично обезщетение за безработица за периода от 09.12.2022 г. до 08.10.2023 г., в размер на 25,22 лв. дневно.

За да потвърди горепосоченото разпореждане, ответника е приел, че при изчисляване на паричното обезщетение за безработица следва да бъдат съобразени разпоредбите на чл. 54б, ал. 8 от КСО и чл. 62 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съответно същият е правилно определен.

Въз основа на така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена лице с процесуална легитимация, срещу неблагоприятен за него административен акт, доколкото с последния се засягат негови права и интереси, поради което е процесуално ДОПУСТИМА, а по същество ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения:

Съгласно изискванията на чл. 168, ал. 1 от АПК, при служебния и цялостен съдебен контрол за законосъобразност, съдът извършва пълна проверка на обжалвания административен акт относно валидността му, спазването на процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен ли е с целта, която преследва законът, т. е. на всички основания, визирани в чл. 146 от АПК. При преценката си, съдът изхожда от правните и фактическите основания, посочени в оспорвания индивидуален административен акт, представената административна преписка и събраните по делото доказателства.

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1 от КСО, в предписаната от закона писмена форма, при надлежно изложени мотиви, съобразно изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК. При издаването на ИАА са спазени административнопроизводствените правила, като разпореждане № 122-00-1563-3 от 28.11.2024 г на ръководителя на осигуряването за безработица е обжалвано по административен ред, като в резултат на проведено производство по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО е постановено оспореното Решение.

Решението е издадено в противоречие с материалноправните разпоредби.

Съгласно чл. 54а от КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца, преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 от КТ.

Според чл. 54б, ал. 8 от КСО (нова – ДВ, бр. 67 от 2024 г.), когато в периода по ал. 1, от който се определя среднодневното възнаграждение или среднодневният осигурителен доход, или в месеца, в който е прекратено осигуряването, се включва осигурителен стаж, придобит по законодателството на държава, с която се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност, при определяне размера на паричното обезщетение за безработица се вземат предвид: 1. доходите, получавани от лицето по време на последната му работа и 2. всички доходи в Република България, включително съответните доходи за периодите по ал. 7, както и доходите в други държави, за които се прилагат европейските регламенти за координация на системите за социална сигурност за последните 24 календарни месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването. Цитираната разпоредба е материалноправна, тоест действа занапред и регулира обществените отношения, които имат за предмет осъществяване на правото на обезщетение за безработица и начина на изчисляване на неговия конкретен размер.

Установено е в случая, че заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено от жалбоподателя на 14.12.2022 г., тоест, преди влизането в сила на разпоредбата на чл. 54б, ал. 8 от КСО, като всички факти и обстоятелства, обуславящи материалното право на заявителя на ПОБ, съобразно чл. 54а от КСО, са били реализирани изцяло към датата на подаване на заявлението. В разглежданата хипотеза, противно на доводите в оспореното Решение, не са налице юридически факти, относими към материалното право на обезщетение, които да са настъпили след подаването на заявлението, до влизане в сила на новия закон, но да не са завършили своето действие, като липсата на произнасяне от страна на административния орган, не може да се причисли към горните юридически факти. Правопораждащите за жалбоподателят факти са се осъществили при действието на разпоредбите на КСО преди обнародване на чл. 54б, ал. 8 от КСО и правото й на подпомагане е упражнено чрез подаване на заявление преди влизане в сила на новата разпоредба. Нормата на чл. 54б, ал. 8 от КСО няма придадено обратно действие и по аргумент от чл. 14, ал. 1 от Закона за нормативните актове тя е приложима за правопораждащи факти, настъпили след влизането й в сила.

Действието на нормативния акт изразява неговата правна задължителност (юридическата му сила). Влизането в сила на нормативния акт е началният момент на влизането му в действие. Основният принцип, който определя действието на нормативния юридически акт във времето, е принципът ex nunc – действието му занапред. Той е детерминиран от същността на правото да осигури сигурност и стабилност при регулирането на обществените отношения. Действието занапред означава, че нормативният акт следва да се приложи само по отношение на факти и обстоятелства, които са се осъществели след момента на влизането му в сила. Новият закон по правило, поема под своето действие бъдещите юридически факти и юридическите факти, които той заварва, но не са се реализирали изцяло. (В този смисъл решения по адм. дела №№ 159/2016г., 841/2016г. и 3145/2016 г., ВАС, Шесто отделение).

Съдът намира, че такива факти липсват. Удължаването на административното производство се е реализирало самоцелно, а последвалото потвърждаване чрез СЕД на вече установени обстоятелства е ирелевантно досежно прилагането на материалноправните разпоредби. В тази връзка неправилно административният орган е определил размера на ПОБ на жалбоподателя въз основа на осигурителния доход за процесния период. Административният акт, който следва да бъде издаден за отпускане на помощта, няма конститутивно действие, а декларативно такова, поради което при произнасянето по подаденото заявление административният орган е следвало да съобрази правилата за действие във времето на материалноправните норми и на това основание да приложи тази норма, която е действала към момента на възникване на фактическия състав.

Съгласно чл. 62, § 1 от Регламент (ЕО)№ 883/2004, компетентната институция на държава-членка, чието законодателство предвижда изчисляването на обезщетенията да се основава на размера на предишното трудово възнаграждение или професионален доход, отчита изключително трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа по трудово правоотношение или като самостоятелно заето лице съгласно посоченото законодателство. Съответно чл. 62, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, параграф 1 се прилага също когато законодателството, прилагано от компетентната институция предвижда специален изискуем осигурителен период за определяне на трудовото възнаграждение, служещо за база за изчисляване на обезщетенията и когато за целия или за част от този период спрямо заинтересованото лице се е прилагало законодателството на друга държава-членка. Разпоредбата на чл. 62, § 3 от Регламента гласи, че чрез дерогация от параграфи 1 и 2, доколкото се засягат безработни лица, обхванати от член 65, § 5, буква а) институцията по пребиваване взема предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице в държавата-членка, чието законодателство се е прилагало спрямо него при последната му работа като заето или като самостоятелно заето лице, в съответствие с регламента по прилагането. Визираната в тази норма дерогация се отнася до принципното правило за компетентност на държавата-членка по последна заетост в хипотезата на лица по чл. 65, § 5 б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, в чийто кръг попада и жалбоподателят. В посочената хипотеза компетентна е държавата-членка по пребиваване на безработното лице, чийто период на последна трудова заетост е бил в друга държава-членка, но и в този случай, съгласно чл. 62 § 3 от Регламента, компетентната по изключение институция по пребиваване взема предвид трудовото възнаграждение или професионалния доход, получавани от заинтересованото лице при последната му работа в другата държава-членка съгласно правилото на чл. 62 § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Ето защо е неправилно тълкуването на органа за това, че нормата на чл. 62 § 3 от основния Регламент дерогира приложението на разпоредбите на чл. 62 § 1 и § 2 от същия. Цитираната в писменото становище от страна на процесуалния представител на ответника съдебна практика на ВАС е неотносима към настоящия казус, тъй като касае уреждане на отношения, които вече са били предвидени в подзаконов нормативен акт, а посочените решения на административни съдилища не са задължителни за настоящия съдебен състав.

Предвид гореизложеното, съдът намира оспореното Решение за незаконосъобразно, като издадено в противоречие с материалноправните разпоредби, поради което следва да бъде отменено.

Съгласно чл. 174 от АПК съдът следва да определи срок за ново произнасяне от страна на административния орган и доколкото всички необходими и относими доказателства са събрани, същият следва да се произнесе в 14-дневен срок от получаване на преписката, след влизане в сила на настоящото съдебно решение.

С оглед изхода на делото и предявеното от жалбоподателят искане за присъждане на разноски, ответникът следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателят сумата от 10 лв., представляваща заплатена държавна такса.

Приложимата в случая разпоредба на чл. 78, ал. 5 от ГПК препраща към чл. 36 от Закона за адвокатурата, в изпълнение на която норма от Висшия адвокатски съвет е приета Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение. В цитираната Наредба минималният размер на адвокатското възнаграждение, с оглед предмета на делото е 1 000 лв. – чл. 8, ал. 3.

В случая обаче съдът съобрази и приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, в което са изложени съображения, че с оглед предимството на правото на Съюза, националният съд е натоварен в рамките на компетентността си с прилагане на разпоредбите на правото на Съюза, като е длъжен в случаите, когато това се налага да вземе решение да остави без приложение всяка национална правна уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. СЕС в същото решение е приел, че Наредба № 1/09.07.2004 г. е издадена от съсловна организация - Висш адвокатски съвет, макар и по законова делегация, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения, под размера на които не може да се договаря по - ниско възнаграждение на адвокат, нито съдът разполага с това право съгласно нейните разпоредби. В решението си СЕС е развил доводи, че процесната Наредба нарушава забраната по чл. 101, ал. 4 ДФЕС, поради което националният съд може да откаже да приложи националното законодателство. При въведеното ограничение от Висшия адвокатски съвет за размера на минималните размери на адвокатските възнаграждения, в решението на СЕС е прието, че с него в Наредбата е налице ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС. Именно с въведената от СЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики, съдът категорично е приел, че националният съд е длъжен да не приложи национална правна уредба, вкл. и когато предвидените в тази наредбата минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В решението си СЕС е приел и въз основа на предходно решение по съединени дела С - 427/16 и С - 428/16 – т. 51, че определянето на минималните размери на адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от чл. 101, параграф 1 ДФЕС.

При съобразяване Решението на СЕС по дело С - 438/22, предвид и своевременно наведеното възражение за прекомерност, за определяне размера на претендираното адвокатско възнаграждение, съдът взе предвид от една страна липсата на фактическа и правна сложност на спора (малко по обем доказателства и неусложнена фактическа обстановка), а от друга – отсъствие на значими по обем процесуални действия и представителство от страна на пълномощника на жалбоподателя – изготвяне на жалба, делото е приключило в едно съдебно заседание, без участие на защитата. Като справедлив размер на същото следва да се приеме сумата от 500 лв., която следва да се възложи в тежест на ответника.

Предвид изложеното, и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ по жалба на А. А. В., чрез пълномощника– адв. Н., Решение № 1012-12-361#1 от 13.01.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Пазарджик.

ВРЪЩА преписката на ТП на НОИ – Пазарджик за ново произнасяне, съобразно указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 174 от АПК, 14-дневен срок за издаване на административния акт, считано от влизане на решението в сила.

ОСЪЖДА ТП на НОИ Пазарджик да заплати на А. А. В., направените по делото разноски в размер на 510 лева.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.