Решение по дело №467/2020 на Районен съд - Хасково

Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                                                                                                     

№ 260126/ 25.02.2021 година, гр. Хасково

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

Хасковският районен съд Първи граждански състав

На двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и първа година

В публичното заседание в следния състав:

                                                                Председател : М. Ангелова

                                                                    Членове :  

                                                                    Съдебни заседатели:      

Секретар Галя Ангелова  

Прокурор

Като разгледа докладваното от съдия М. Ангелова

Гражданско дело номер 467 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

          Предявени са от Г.П.Г. с ЕГН ********** *** ГВ - В. В." с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Банска" № 4, 4-ти стопански двор, представлявано от В. Г. В., обективно съединени искове с правни основания чл.128 т.2, чл.220 ал.1 и чл.224 ал.1 от КТ.

          Ищецът твърди, че със заповед № 11/05.11.2019 г. на ответника било прекратено трудовото му правоотношение с него. Към датата на прекратяването, били начислени, но не били изплатени на ищеца трудови възнаграждения за периода 09.05.2019 г. – 05.11.2019 г. в общ размер от 3 300 лв., от които: 420 лв. за м.05.2019 г., по 560 лв. от м.06. до м.10.2019 г. и 80 лв. за м.11.2019 г. В цитираната заповед не било посочено като дължимо обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ, но по-късно на ищеца било изплатено такова само за 5 дни в размер на 121,74 лв. Неизплатено оставало обезщетение на това основание за още 8 дни неизползван платен годишен отпуск в размер на 195 лв. В заповедта неправилно се сочело основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, поради липса на писмен документ за предпоставките по чл.325 ал.1 от КТ. Затова и на основание чл.220 ал.1 от КТ ищецът претендира и обезщетение в размер на една брутна работна заплата от 560 лв. Ищецът изпълнявал длъжността „шофьор на автомобил над 12 тона” при пълно работно време, като до датата на предявяване на иска не му били изплатени посочените суми, с което ответникът изпаднал в забава. Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да постанови решение, с което да осъди ответника, да му заплати горепосочените суми със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане и направените по делото разноски.

            Ответникът депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 ал.1 от ГПК. Предявеният иск по чл.220 ал.1 от КТ счита за недопустим, т.к. липсвали правно основание и интерес, както и искът не бил индивидуализиран. Този иск се разглеждал единствено и само в хипотеза на прекратяване на трудовия договор с предизвестие. Но от изложеното в исковата молба не ставало ясно, коя именно страна се твърди, че е отправяла предизвестие и не го е спазила. Работодателят не бил отправял предизвестие до работника и ТПО не било прекратено по негова инициатива. Ето защо, този иск бил недопустим и следвало да се остави без разглеждане. Искът в останалата му част бил допустим, но неоснователен. Ответникът признава наличието и последвалото прекратяване на ТПО между него и ищеца, по силата на трудов договор № 262/09.05.2019 г., за длъжността „Шофьор товарен автомобил (международни превози)" с код: 83322006 по НКПД на пълно работно време - 8 часов работен ден, считано от 10.05.2019 г., за неопределен срок със срок за изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, при месечно брутно трудово възнаграждение в размер на 560 лв. За периода от 10.05.2019 г. до 06.11.2019 г. на работника били начислявани дължимите от работодателя суми за трудово възнаграждение и за ползван платен годишен отпуск при съблюдаване на законовите изисквания. Договореното трудово възнаграждение включвало и дължимите към фиска суми (дължимият данък върху общия доход и осигурителните вноски), които работодателят следвало да начисли и заплати по съответния установен ред. Тези суми, съгласно императивните разпоредби на закона, били в полза на работника, но не се дължали на него, а на съответните фондове в негова полза. Работодателят изпълнил това свое задължение, като начислявал и заплащал по предвидения ред дължимите суми редовно, според ведомости за заплати. Дори и да се приемело, че е налице неплащане на дължимите суми по ТПО, то размерът им бил нетното трудово възнаграждение, след приспадане на задълженията за данъци и осигуровки, както за сметка на работодателя, така и за сметка на работника, които суми били както следва:

 

         

Ответникът сочи, че към датата на прекратяване на ТПО, той е разполагал с правото едностранно да го прекрати без предизвестие, на основание чл.71 ал.1 от КТ, т.к. уговореният в негова полза изпитателен срок не бил изтекъл. Но инициатор за прекратяването бил работникът, който заявил пред работодателя, че повече не желае, да работи в предприятието. Работодателят счел това като изявление за прекратяване на трудовия договор и съставил необходимите документи за прекратяване по чл. 325 от КТ, считано от датата, за която работникът заявил, че повече няма да работи. На 07.11.2020 г. ищецът се явил и получил сумите да трудово възнаграждение за м.10. и 11.2019 г., но отказал да подпише, както заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, така и каквито и за било други документи. След тази дата, той престанал да се явява да полага труд и да получи изготвените относно прекратяването на ТПО документи. По тази причина заповедта и поканата за представяне на банкова сметка ***одишен отпуск от 5 дни в размер на 121,74 лв. му били изпратени по пощата, а самото обезщетение му било преведено на посочена от него банкова сметка.  ***, че е изплащал ежемесечно дължимото за положения през месеца труд възнаграждение - в брой за всички служители в предприятието. Видно от приложените ведомости за заплати, за периода май-декември 2019 г., подписи не били полагали единствено лицата Г.П.Г. - на ред 5 и Д.П.Д. - на ред 6, поради техен отказ за това. За удостоверяване заплащането на суми в брой, в предприятието на работодателя била създадена процедура, именно с цел предотвратяване на злоупотреби. Със заповед № 2/ 05.01.2015 г. управителят задължил във всеки един случай на изплащане на суми да се полага подпис на получилия ги, а в случай на отказ - да се съставя протокол, подписан от двама свидетели. Такива протоколи за изплатените в брой на ищеца суми били подписвани ежемесечно. Заявеното в исковата молба не отговаряло на действителното положение между страните, в т.ч. и относно иска по чл.224 ал.1 от КТ, т.к. през м.08.2019 г. ищецът ползвал 8 дни платен годишен отспуск, за което имал подадена молба, били издадена заповед и начислена сума за това. Ответникът възразява, че към исковата молба било приложено заверено копие на трудов договор № 74/10.04.2019 г., който не бил подписан от самия работник, като оспорва неговата действителност.Представеното към отговора заверено копие било от действителния трудов договор № 262/09.05.2019 г., за който било подадено уведомление по чл. 62 ал. 5 от КТ в НАП - вх. № 26388193017512/09.05.2019 г. и на което уведомление бил положен подпис на работника. Предвид изложеното, ответникът иска отхвърляне на предявените искове изцяло или частично, като се присъди само чистата сума за получаване от работника.

В условията на евентуалност и в случай на уважаване на първоначалния иск, ответникът по първоначалните искове предявява против ищеца по тях – насрещен иск с правно основание чл.55 ал.1 и чл.86 от ЗЗД. По този иск ищецът – работодател твърди, че по процесното ТПО е начислявал и изплащал на ответника – работник  суми за месечно трудово възнаграждение, съгласно приложените ведомости и същите били получавани ежемесечно в брой от него. Сумите му били изплащани чрез упълномощени служители, като за всяка изплатена сума бил подписван протокол в присъствието на двама свидетели; а именно: протокол от 18.06.2019 г. – за сумата от 325,91 лв., в следващите 4 протокола от дати 04.07.2019 г., 30.07.2019 г., 14.08.2019 г. и 11.10.2019 г. сумите от по 434,55 лв., а в последния от 07.11.2019 г. сумата от 606,20 лв.; всичко общо в размер на 2 670,31 лв. Всички суми се изплащали на основание изпълнение на задълженията на работодателя по трудовия договор. В случай, че получателят оспорел, че е получил сумите съгласно представените протоколи и на основанието посочено в тях, тогава същият се обогатил неоснователно и дължал връщането им, съгласно чл.55 ал.1 от ЗЗД. Предвид изложеното, ищецът иска, съдът да осъди ответника, да му заплати сумата от 2 670,31 лв. - неоснователно получена сума, представляваща сбор от ежемесечно получаваните суми, съгласно представените протоколи; ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещния иск до окончателното изплащане; и направените по делото разноски.

Ответникът по насрещния иск депозира отговор на насрещната исковата молба в срока по чл.131 ал.1 от ГПК, като го счита за недопустим. В производство по КТ недопустимо било разглеждането на насрещен иск по ЗЗД за неоснователно обогатяване, с излагане на твърдения, че се явявал акцесорен. Насрещният иск се оспорва като неоснователен. Ответникът оспорва относимостта и достоверността на представените заповед от 05.01.2015 г. и приложените 6 броя протокола, които били антидатирани. Заповедта не била връчена на М.Д. и не било посочено, кой е отговорникът по изпълнението й, а в протоколите не било уточнено, какво се включва в изплатената сума, като същите не били и регистрирани при работодателя. Ответникът възразява, че сумите по протоколите били за дължими му командировъчни, а не за трудово възнаграждение.

Горепосочените становища на страните в настоящия процес се поддържат в открито съдебно заседание от техни пълномощници – адвокати, както и лично от ищеца.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, приема за установено следното:

Ищецът, като работник, е сключил с ответника, като работодател, трудов договор № 74/ 10.04.2019 г., на основание чл.67 ал.1 т.1 от КТ, за изпълнението на длъжността „шофьор автомобил над 12 тона“ с код по НКПД: 83322005, при 8-часово работно време, с основно месечно трудово възнаграждение от 560 лв., с периодичност на изплащане един път месечно, и с допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0% за всяка година трудов стаж. Представеният по делото от ищеца екземпляр от договора е подписан само от работодателя с отбелязване, че ищецът се е задължил да постъпи на работа на 10.04.2019 г. С идентично съдържание между тях е бил сключен и трудов договор № 262/09.05.2019 г., но за длъжността „шофьор товарен автомобил /международни превози/“ с код по НКПД: 83322006 и код по КИД: 4941, считано от 10.05.2019 г., с допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0,6% върху горепосочената основна месечна заплата за всяка година трудов стаж и професионален опит, платими ежемесечно, след изтичане на текущия месец до 15-то число на следващия, за целите на което служителят декларира своето съгласие за изплащането по посочена от него на работодателя банкова сметка, ***т 20 работни дни за всяка календарна година. Този трудов договор е подписан и от двете страни по него и за него се отнасят представените по делото справка от системата на НОИ за приети и отхвърлени уведомления по чл.62 ал.5 от КТ с вх. № 26388193017512/09.05.2019 г.; длъжностна характеристика, връчена на ищеца на 09.05.2019 г., утвърдена от ответника; протокол за постъпване на работа от 10.05.2019 г.; служебна бележка № 74/10.05.2019 г. за проведен начален инструктаж на ищеца. И двете страни представиха по делото заповед № 11/ 05.11.2019 г., на основание чл.325 ал.1 от КТ, за прекратяване трудово правоотношение, издадена от ответника по отношение на ищеца, подписана само от ответника. Относно връчването й на ищеца, ответникът представи по делото известие за доставяне със заявка № 50312433762 на „Спиди“ за взета пратка /“обратни документи“/ на 15.01.2020 г. с получател „В. ГВ-В. В.“ ЕТ.

Ответникът представи по делото своя заповед № 2/05.01.2015 г., с която е наредил – при изплащане на суми за трудови възнаграждения, служебни аванси, командировки, плащания на доставчици – да се полага подпис на получателя, а при негов отказ да се състави протокол за изплатените средства, подписан от свидетели и от отговорника по изпълнението на заповедта, като контролът по изпълнението й е възложен на М.Ц.Д.. Последната и Ц.С., в изпълнение на цитираната заповед,  са комисията, подписала представените по делото 6 броя протоколи за отказ за полагане на подпис при изплащане на средства, утвърдени от управителя на ответното дружество, според които ищецът е получил в брой съответни суми, а именно: протокол от 18.06.2019 г. – за сумата от 325,01 лв. и останалите 5 протокола от дати 04.07.2019 г., 30.07.2019 г., 14.08.2019 г., 11.10.2019 г. и 07.11.2019 г. за сумите от по 434,55 лв., а в последния и сумата от 171,65 лв.; като във всеки от протоколите е отбелязано, че сумите представляват заплати съответно за месеците – май, юни, юли, август, септември, октомври и ноември 2019 г.; всичко общо в размер на 2 669,41 лв. По оспорване от ищеца и на основание чл.193 ал.1 от ГПК, съдът откри производство по оспорване истинността на така представените от ответника 6 броя протоколи - в частта на тяхното съдържание, що се отнася до датата на съставянето им и до удостовереното в тях, че ищецът е отказал да положи подпис при изплащане на посочените във всеки от протоколите суми.

Останалите, събрани по делото писмени доказателства са били предмет на проверка и изследване от назначената по делото съдебно – счетоводна експертиза и съдът ще коментира същите по-долу в настоящите си мотиви, заедно със заключенията на вещото лице.

По искане на ответника и на основание чл.176 ал.1 от ГПК, на ищеца се поставиха въпроси, на които той отговори лично в открито съдебно заседание. Той посочи, че е получавал от ответника пари в брой - след всеки курс, които били за изминати километри, плащани на черно, напр. 11-13 цента или 12-15 стотинки, според уговорката. М. и Ц. правели тези отчети. Давали им пътни пари за разходи, а именно - 500 евро и 200 лв., с които плащали магистрали, документи на митницата, пломбиране на камион, експедиции, на отиване и на връщане. От тези пари ако останела разлика от 100 евро, 20 лв. или нещо такова – приспадали ги от километрите. За плащането на всички тези пари ищецът не се е подписвал никъде, нито за заплата се е подписвал. Никой не му предлагал, да се подписва. Когато направил 6 месеца, ищецът казал, че повече няма да работи. Последният му курс бил през ноември 2019 г. и тогава казал на В., че този курс му е последен. Ходил до Валядолид и когато се върнал, попитал „ще изплащате ли нещо?“, а той казал „не“; при което ищецът си дал ключовете.

По искане на ответника по делото се събраха и гласни доказателства, чрез разпита на свидетелите М.Ц.Д. и Ц. Я.С., негови служителки, работещи заедно. Св. Д. работи като диспечер и организатор транспорт при ответника от 15 г., като в общи линии тя плащала командировките на шофьорите с пари, които управителят на дружеството оставял за тази цел. Последните плащания за ищеца били направени преди да напусне, които включвали командировка и заплата за последния месец. Плащало се, след като се върне от курс и за това не били съставяни документи. Плащането на заплатата не било подписано във ведомостта, защото тя не била при тях, а в счетоводството, като на един-два пъти в годината я изпращали и шофьорите ги подписвали. Откакто ищецът бил на работа при тях, в общи линии така му заплащали, без да се подписва той никъде. Преди всеки курс също давали пътни пари на шофьорите, с които да плащат такси. Тези пътни пари били отделно от заплатата и за тях също нямало подписани документи. Протоколи, по отношение на плащанията към ищеца, имало и били съставяни от счетоводството в края на месеца, на който са плащали. Те били пратени при св. Д. и ги подписали, защото наистина са дали тези пари. Подписали протоколите със съзнанието, че тези пари са ги дали. Относно написаното в протокола, че Г. е отказал да получи парите, свидетелката сочи, че той не е отказвал да подпише, защото не са му ги предоставили за подпис. Относно датите на съставянето им, били съставени по-късно, а написаната дата била тази, на която са давали парите. Протоколите били съставени в края на съответния месец, по указание на счетоводителката, т.к. трябвало да се оправдаят парите, които са дали на шофьора. В длъжностната си характеристика св. Д. нямала задължение да плаща възнаграждения. На същата се предявиха процесните 6 броя протоколи, при което тя посочи, че протоколът с дата 18.06.2019 г. не е съставен тогава, а това била датата на плащането на парите, като протоколът бил съставен в края на същия месец; и аналогично за другите протоколи. Свидетелката сочи своите подписи в документите, находящи се срещу името й. Такива протоколи били съставяни само за ищеца и за неговия колега Д., защото били новоназначени, а и с останалите нямало проблеми. В протоколите се отразявала само сумата за заплата, а командировъчните били отделно изплатени. Давали ги общо, а била отделена сумата за заплата, защото делото било само за заплата. Командировъчните се отчитали в счетоводството.

Св. С. работи като спедитор при ответника от две години, на работно място със св. Д.. За прекратяването на трудовия договор с ищеца знае, напуснал миналата година, като плащанията му били правени на ръка. Изплащането на заплати се извършвало от управителя на дружеството, но ако не е в страната или ако няма възможност да дойде, казвал по телефона и св. С. им плащала или който е в офиса, когато се върнат от курсовете. Плащали каквато сума каже управителят, като свидетелката предполага, че същата включва всичко. Документите за тези плащания били в счетоводството, а срещу парите, които му давала, той не се е подписвал при нея. По отношение на Г. и плащанията към него, св. С. не може да отговори, дали са съставяни протоколи. Но тя била подписвала протоколи за такива плащания, който й изпращала счетоводителката. Относно изписаното в протоколите, че Г. е отказал да подпише документи, свидетелката не може да отговори, да е видяла, той да е отказал. Тя не е сигурна, какво трябва да отговори на въпроса „Какво означава тази дата, написаната в протокола?“. На същата се предявиха процесните 6 броя протоколи, при което тя посочи, че ги е подписала срещу името си в тях. В тях пишело, че е предавала определени суми на Г., но тя не знае, дали тези суми са същите, които й е казал В. да заплати, и тя не помни размера на изплащаните суми. В. знаел, дали сумите са за трудово възнаграждение или за командировъчни. Протоколите били съставени в счетоводството и й се изпращали по електронен път, като св. С. ги разпечатвала, подписвала и връщала в счетоводството. За плащанията свидетелката не представяла на ищеца ведомост за подпис, нито е изготвяла платежни документи. Своята заплата свидетелката получавала с ордер и се подписвала, а ведомост подписвала по-късно, когато от счетоводството ги изпратят, което ставало всеки месец.  

За цялостното изясняване на фактическата обстановка по делото, по искане и на двете страни съдът назначи и изслуша съдебно – счетоводна експертиза, чиито първоначално и допълнително заключения приема като компетентно и безпристрастно дадени. В първоначалното заключение вещото лице сочи, че е проверило разплащателните ведомости при ответника, видно от които на ищеца били начислени следните възнаграждения за периода 09.05.2019 г. - 06.11.2019 г.:

 

 

За м. 08.2019 г. били начислени 14 отработени дни с брутно възнаграждение в размер на 356.36 лв. + 8 дни платен отпуск от 203.64 лв., или общо 560.00 лв. Експертизата не е установила да са извършвани плащания за тези начисления в брой или по банков път, според чл.270 ал.З от КТ. Налице била неточност в процесния протокол от 18.06.2019 г., като отразената в него сума за заплата м.05.2019 г. следвало да бъде 325.91 лв., а не посочената 325.01 лв. В последния протокол от 07.11.2019 г. сумата за заплата за м.11.2019 г. от 171,65 лв. включвала 80 лв. заплата за 3 работни дни + 121.74 лв. обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ. Относно обезщетението по чл. 224 ал.1 от КТ, вещото лице сочи, че полагаемият се платен годишен отпуск на ищеца, изчислен пропорционално на отработеното време е в размер на 13 дни /25 : 12 х 6/. През м.08.2019 г. той ползвал платен годишен отпуск в размер на 8 дни, за което подал молба от 14.08.2019 г., като издадена била заповед № 7 за ползването му във времето от 14.08.2019 г. до 23.08.2019 г. - 8 дни. Налице било платежо нареждане от 12.02.2020 г. за превод на сумата от 121.74 лв. по сметка на ищеца, с основание - обезщетение за неизползван платен отпуск, с приложено банково извлечение № 20 от Разплащателна сметка в Райфайзенбанк /България/ ЕАД. В този брутен размер, а в нетен размер – 109,57 лв., вещото лице изчислява дължимото обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за неизполвания остатък от 5 дни /13-8 дни/от платения годишен отпуск на ищеца. Във фиш на работник за м.11.2019 г. било начисленото обезщетение за 5 дни в брутен размер на 121.74 лв., която сума била платена по банков път на ищеца. Дължимото от работодателя обезщетение по чл.220 ал.1 от КТ било в размер на брутното трудово възнаграждение на работника за неспазения срок, в случая в брутен размер на 560 лв. и нетен размер от 504 лв.

В допълнителното си заключение, вещото лице сочи издадените от ответника заповеди за командировка на ищеца в чужбина в рамките на процесния период, издадени на основание Наредбата за служебни командировки и специализации в чужбина, а именно общо 8 заповеди с пътни листове към тях, обобщени в следните две таблици. Според тези констатации и приложимата нормативна уредба, вещото лице е направило изчисленията си в два варианта, а именно: 

I вариант: дължимите командировки по Наредбата за служебните командировки:

 

 

II вариант: дължимите суми за командировки със заплащане при средна стойност на километър - 0.12 евроцента, при единична езда и при двойна езда 0.08 евроцента /при направена справка в счетоводството/, и според отговорите на ищеца по чл.176 ал.1 от ГПК, а именно:

 

№	Заповед №	Командирован за времето от - до	Договорена сума за командировки
			Изминати км.	EURцент на км.	Общо /EUR/	Общо /лв./
1	№18/10.05.19	10.05.19г. - 28.05.19г.	6252	0,08	500,16	978,23
2	№22/31.05.19	31.05.19г.-17.06.19r.	5382	0,12	645,84	1263,15
3	№26/21.06.19	21.06.19г.-01.07.19г.	4949	0,12	593,88	1161,53
4	№31/10.07.19	10.07.19r. - 26.07.19r.	7965	0,12	955,80	1869,38
5	№33/02.08.19	02.08.19r.-12.08.19r.	4820	0,12	578,40	1131,25
6	№38/27.08.19	27.08.19r.-10.09.19r.	5445	0,12	653,40	1277,94
7	№42/20.09.19	20.09.19r.-10.10.19r.	8212	0,12	985,44	1927,35
8	№47/18.10.19	18.10.19r.-05.11.19r.	7120	0,12	854,40	1671,06
	Общо:		50 145		5 767,32	11 279,90

 

На експертизата се предоставили РКО за изплатени суми на ищеца, без подписи за получил сумата, както следва:

- РКО без номер от 31.05.2019 г. за 500.00 евро и 200.00 лв., без основание;

- РКО без номер от 18.06.2019 г. за 500.00 лева за командировка;

- РКО без номер от 19.06.2019 г. за 680.00 лева за доплащане командировка и заплата м.май 328.91 лв.;

- РКО без номер от 20.06.2019 г. за 500.00 евро и 200 лв., аванс за извършване на курс;

- РКО без номер от 02.07.2019 г. за 300.00 лв. за командировка;

- РКО без номер от 04.07.2019 г. за 562.00 лв. за доплащане за командировка и заплата за м.06. 434.55 лв.;

- РКО без номер от 08.07.2019 г. за 500.00 евро и 200.00 лв., аванс за извършване на курс;

- РКО без номер от 30.07.2019 г. за командировка и заплата за м.07. 434.55 лв.;

- PKO без номер от 01.08.2019 г. за 500.00 евро и 200.00 лв. аванс за извършване на курс;

- РКО без номер от 14.08.2019 г. за 800.00 лв. за командировка и заплата за м.08;

- РКО без номер от 27.08.2019 г. за 500.00 евро и 200.00 лв., аванс за извършване на курс;

- РКО без номер от 26.08.2019 г. за 50.00 лв. за доплащане командировка;

- РКО без номер от 10.09.2019 г. за 400.00 лв. за командировка;

- РКО без номер от 19.09.2019 г. за 500.00 евро и 200.00 лв. за извършване на превоз;

- РКО без номер от 11.10.2019 г. за 600.00 лв. за командировка;

- РКО без номер от 15.10.2019 г. за 900.00 лв. за командировка и доплащане м.09 - 434.55 лв.;

- РКО без номер от 18.10.2019 г. за 220.00 лв. за доплащане командировка;

- РКО без номер от 18.10.2019 г. за 500.00 евро и 200.00 лв. аванс за извършване на превоз;

- РКО без номер от 07.11.2019 г. за 1 460.00 лв. за доплащане командировка и доплащане м.10 - 434.55 лв. и м.11 - 171.65 лв.;

- РКО без номер от 10.05.2019 г. за 500 евро и 200 лв., с основание: аванс за курс /за двама шофьори/;

- РКО без номер от 31.05.2019 г. за 600 лв., без основание,

- РКО без номер от 31.05.2019 г. за 500 евро и 150 лв., аванс за курс,

- РКО без номер от 18.06.2019 г. за 500 лева за командировка,

- РКО без номер от 20.06.2019 г. за 786 лева за доплащане командировка - 460.09 лв. и заплата м. май - 325.91 лв.;

- PKO без номер от 20.06.2019 г. за 500 евро и 200 лв., аванс за курс,

- РКО без номер от 08.07.2019 г. за 1 175.00 лв. за командировка - 740.45 лв. и заплата за м. 06.2019г. - 434.55 лв.,

- РКО без номер от 09.07.2019 г. за 500 евро и 200 лв., аванс за курс,

- РКО без номер от 01.08.2019 г. за командировка в размер на 1 000 лв.,

- РКО без номер от 02.08.2019 г. за 595.58 лв. за доплащане командировка - 161.03 лв. и заплата 434.55 лв.,

- РКО без номер от 02.08.2019 г. за 500 евро и 200 лв., аванс за превоз,

- РКО без номер от 22.08.2019 г. за 500 лв. за командировка,

- РКО без номер от 26.08.2019 г. за 1 127.58 лв., за командировка - 693.03 лв. и заплата за м. 08. - 434.55 лв.,

- РКО без номер от 27.08.2019 г. за 500 евро и 200 лв., аванс за извършване на курс,

- РКО без номер от 16.09.2019 г. за 500 лв., за командировка,

- РКО без номер от 19.09.2019 г. за 458.58 лв., за командировка,

- РКО без номер от 19.09.2019 г. за 500 евро и 200 лв., за извършване на курс,

- PKO без номер от 10.10.2019 г. за 700 лв., за командировка,

- РКО без номер от 11.10.2019 г. за 500 евро и 200 лв., аванс за извършване на курс,

- РКО без номер от 11.10.2019 г. за 300 лв., за командировка,

- РКО без номер от 22.10.2019 г. за 495.58 лв., за доплащане командировка - 61.03 лв. и заплата м. 09. - 434.55 лв.,

- РКО без номер от 25.10.2019 г. за 500 лв., за командировка,

- РКО без номер от 30.10.2019 г. за 574.58 лв., за командировка - 140.03 лв. и заплата м. 10 - 434.55 лв.,         

- РКО без номер от 30.10.2019 г. за 500 евро и 200 лв., аванс за извършване на превоз;

- РКО без номер от 10.11.2019 г. за 400 лв., за командировка,

- РКО без номер от 21.11.2019 г. за 1 195.58 лв., за доплащане командировка - 761.03 лв. и заплата м. 11 - 434.55 лв.,

- РКО без номер от 21.11.2019 г. за 500 евро и 200 лв., аванс за извършване на превоз,

- РКО без номер от 12.12.2019 г. за 800 лв., за командировка,

- РКО без номер от 18.12.2019 г. за 200 лв., за аванс заплата,

- РКО без номер от 27.12.2019 г. за 395.58 лв., без основание.

Експертизата е установила още, че за всеки един курс е съставен отчет за направени разходи /винетка, паркинг, терминал, магистрали и др./, придружени с разходооправдателни документи, както следва:

- Отчет по курс № 18 /Заповед № 22/31.05.2019 г. - 284.00 евро и 115.00 лв., които са разпределени поравно между двамата водачи - по 142.00 евро и по 57.50 лв.;

- Отчет по курс № 22 /Заповед № 22/31.05.2019 г. - 293.10 евро и 69.00 лв.;

- Отчет по курс № 26 /Заповед № 26/21.06.2019 г. - 285.50 евро и 92.00 лв.;

- Отчет по курс № 31 /Заповед № 31/10.07.2019 г. - 285.20 евро и 46.00 лв.;

- Отчет по курс № 33 /Заповед № 33/02.08.2019 г. - 302.40 евро и 69.00 лв.;

- Отчет по курс № 38 /Заповед № 38/27.08.2019 г. - 295.20 евро и 46.00 лв.;

- Отчет по курс № 42 /Заповед № 42/20.09.2019 г. - 299.10 евро и 69.00 лв.;

- Отчет по курс № 47 /Заповед № 47/18.10.2019 г. - 307.10 евро и 115.00 лв.; всичко общо платени разходи в лева – 4 885,10 лева. Вещото лице е изготвило таблица /Приложение № 1/, включваща: получените авансово суми за командировки, платените разходи и остатък за получаване; видно от която получената обща сума в размер на 11 717,17 лв. съответствала приблизително на дължимите суми за командировка при варианта по таблицата на л.6 от допълнителното заключение /л.131 от делото/, който вариант е в общ размер на 11 279.90 лв. /изчисленията при средна стойност на км/.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи по основателността на предявените първоначални обективно съединени искове и насрещния иск:

Преди всичко, първоначалните искове са процесуално допустими, като подадени от надлежна и активно легитимирана страни и в законоустановения за това срок – чл.358 ал.1 т.3 от КТ.

По иска с правно основание чл.128 т.2 от КТ:

Предявеният иск за заплащане на трудово възнаграждение е с правно основание чл.128 т.2 от КТ, според който текст, работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Не е спорно по делото, а и от събраните писмени доказателства се установява, че през периода 10.05.2019 г. – 05.11.2019 г. страните са били в трудово правоотношение, по повод сключения помежду им трудов договор. В рамките на този период от време те са били обвързани от сключения помежду им трудов договор № 262/09.05.2019 г., за длъжността „шофьор товарен автомобил /международни превози/“ с код по НКПД: 83322006 и код по КИД: 4941, считано от 10.05.2019 г., с основно месечно трудово възнаграждение от 560 лв., с допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит от 0,6% основната месечна заплата за всяка година трудов стаж и професионален опит, платими ежемесечно, след изтичане на текущия месец до 15-то число на следващия. Ищцовата претенция се свежда до изплащането на основното трудово възнаграждение, без допълнителното такова. По делото не е спорно, че считано от посочената дата – 10.05.2019 г. ищецът е започнал да изпълнява задълженията си по този договор, като още същия ден е бил изпратен в командировка от работодателя си и тогава той е постъпил на работа, според съставените за това двустранно посдписани документи. Доказа се още, че ищецът е престирал работната си сила на ответника до самия край на трудовото им правоотношение или до претендираната в исковата молба дата 05.11.2019 г. От заключението на съдебно – сечетоводната експертиза и от приложените по делото таблици за отчитане явяването/ неявяването на работа се установи, че за м.11.2019 г. той е отработил три работни дни, за които му е било начислено трудово възнаграждение, колкото са и работните дни от месеца, считано до прекратяването на правоотношението им. Ето защо, за целия посочен период 10.05.2019 г. – 05.11.2019 г., без претендираната дата 09.05.2019 г., предвид гореизложените съображения за датата на възникване на трудовото правоотношение и началото на работата на ищеца по него - съдът приема, че ищецът е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения, при което и на основание чл.128 т.2, вр. чл.245 от КТ, за този период му се дължи уговореното трудово възнаграждение. В тази насока липсват възражения за обратното от ответника – работодател. В първоначалното си заключение вещото лице сочи, че е проверило разплащателните ведомости при ответника, видно от които, на ищеца са начислени следните възнаграждения за периода 09.05.2019 г. – 06.11.2019 г., които следва да се считат за 10.05.2019 г. – 05.11.2019 г., според гореизложеното за работните дни за първия и последния месец и изработените от ищеца, а именно:

 

 

Начисленията съответстват на клаузите на трудовия договор за размера на трудовото възнаграждение на ищеца, цитирани по-горе, а както се посочи – ищецът няма претенции за уговореното допълнително месечно възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит. По тези обстоятелства страните по делото и не спорят. Основният им спорен въпрос е, дали така дължимото трудово възнаграждение е било изплатено на ищеца от ответника, и съдът достига до отрицателен отговор на същия. Основание за този извод на съда е обстоятелството, че по делото не се установи, ответникът да е извършил плащания за дължимите трудови възнаграждения в полза на ищеца по законоустановените за това начини по чл.270 ал.З от КТ - лично на работника по ведомост или срещу разписка, или по писмено искане на работника на влог в посочената от него банка. Нормата е императивна и съставлява една от гаранциите за изплащането на трудовото възнаграждение. Същевременно, тя въвежда писмената форма за доказване изпълнението на задължението на работодателя. Във всички случаи заплащането на работната заплата следва да се документира по надлежния ред, поради което и на основание чл.164 ал.1 т.3 и т.4 ГПК свидетелски показания за установяване на това обстоятелство са недопустими. В настоящия случай, нито се твърди, нито се установи, изплащането на трудовото възнаграждение на ищеца да е било по ведомост срещу негов подпис, или срещу разписка с негов подпис, или по негова банкова сметка. ***, че проверените от нея ведомости за заплати и съставени РКО, в някои от които фигурират и суми за заплати – не са били подписани от работника. Негови подписи няма и в представените от ответника 6 броя протоколи и според горецитираните съображения, във връзка с ищцовата позиция по делото, това е достатъчно да се приеме, че същите не удостоверяват плащането на дължимите му трудови възнаграждения за процесния период. Същевременно, по оспорване от ищеца и на основание чл.193 ал.1 от ГПК, съдът откри производство по оспорване истинността на така представените от ответника 6 броя протоколи - в частта на тяхното съдържание, що се отнася до датата на съставянето им и до удостовереното в тях, че ищецът е отказал да положи подпис при изплащане на посочените във всеки от протоколите суми. От събраните по делото гласни доказателства, съдът приема, че тези протоколи са били съставени от ответника за целите на настоящото производство. Св. Д., която работи като диспечер и организатор транспорт при ответника и лично е изплащала пари на ищеца, както и е подписала протоколите, посочи, че в протоколите се отразявала само сумата за заплата, макар да била изплатена заедно с командировъчните, т.к. делото било само за заплата. Нито тя, нито св. С., също служител на ответника и подписала протоколите, сочат, да са предоставяли същите за подпис на ищеца и той да е отказал да стори това. Ето защо оспораването на съдържанието на тези документи е успешно и те не удостоверяват отразеното в тях, че ищецът е отказал да се подпише при изплащане на съответните суми за месечни трудови възнаграждения. Нещо повече, от заключениетона вещото лице се установява, че в последния протокол от 07.11.2019 г. сумата за заплата за м.11.2019 г. от 171,65 лв. включва 80 лв. заплата за 3 работни дни и 121.74 лв. обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ. Същевременно, работодателят е отправил покана до работника, да получи така цитираното обезщетение – писмено с покана чак от 01.02.2020 г. В този смисъл, налице е разминаване в този протокол относно отразеното в него основание за плащането на сумата и действителното такова, а така също се поставя под допълнително съмнение датата на съставянето му. Най-сетне, дори и извършените от ответника в полза на ищеца плащания да включват и суми за претендираните в настоящото производство трудови възнаграждения, след като това не е станало по законоустановения за това ред и за същото не са били съставени надлежните цитирани по – горе писмени доказателства – работадателят е платил зле/ лошо, при което следва да плати два пъти.

Предвид изложените съображения, искът за трудовото възнаграждение се явява основателен и доказан за установената от експертизата сума в общ брутен размер от 3 300 лв., включваща дължимо и неизплатено възнаграждение от ответника на ищеца, според последната таблица горе, а именно за периода 10.05.2019 г. – 05.11.2019 г., в т.ч. за м.05.2019 г. - 420 лв., за месеците 06., 07., 08., 09. и 10.2019 г. – сумите от по 560 лв., и за м.11.2019 г. - 80 лв. В този размер искът следва да се уважи, а за разликата до пълния му предявен период, респ. и за датата 09.05.2019 г. – като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли. Доколкото ищцовата претенция е в брутен размер, няма пречка искът да се уважи също в такъв размер, което изрично се укаже от съда. В тази насока е и трайната съдебна практика. Върху уважения размер на главницата следва да се присъди законната лихва от датата на предявяване на иска 21.02.2020 г. до окончателното изплащане.

По иска с правно основание чл.220 ал.1 от КТ:

Разпоредбата на чл.220 ал.1 от КТ сочи, че страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. Настоящият случай обаче не попада в тази хипотеза. Следва да се приеме, че правното основание, на което е прекратено трудовото правоотношение между страните по делото е именно това, посочено в заповед № 11/ 05.11.2019 г., издадена на основание чл.325 т.1 от КТ – по взаимно съгласие. Същата е била връчена на ищеца и приета от него без възражения, което не е спорно от него в настоящото производство. Същевременно, нито се твърди, нито се установява, трудовото правоотношение между страните, да е прекратено на различно от посоченото правно основание. Това кореспондира и с отговорите, които съмият ищец даде по реда на чл.176 ал.1 от ГПК, че когато направил 6 месеца, ищецът казал, че повече няма да работи. Последният му курс бил през ноември 2019 г. и тогава казал на В., че този курс му е последен; ходил до Валядолид и когато се върнал, попитал „ще изплащате ли нещо?“, а той казал „не“; при което ищецът си дал ключовете. Предвид изложените съображения, следва да се приеме, че трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено по взаимното им съгласие, без която да е от страните да дължи предизвестие за същото. Ето защо искът по чл.220 ал.1 от КТ, ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за неспазен срок на предизвестие в размер на брутното му трудово възнаграждение за 1 месец или 560 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане – следва да се отхвърли изцяло, като неоснователен и недоказан.

По иска с правно основание чл.224 ал.1 от КТ:

          Разпоредбата на чл.224 ал.1 от КТ сочи, че при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползувания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. В трудовия си договор страните са уговорили право на ищеца на платен годишен отпуск от 20 работни дни за всяка календарна година. От събраните по делото писмени доказателства и от първоначалното заключение на вещото лице се установява, че през време на процесното трудово правоотношение ищецът е  ползвал част от този си отпуск, а именно – през м.08.2019 г. 8 дни платен отпуск. Полагаемият се платен годишен отпуск на ищеца за 2019 г., изчислен пропорционално на отработеното време е в размер на 13 дни, при което неизползвани са останали 5 дни от същия. Вещото лице изчислява дължимото обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ за този неизполван остатък от 5 дни от платения годишен отпуск на ищеца в брутен размер от 121,74 лв. и нетен размер от 109,57 лв. От представените писмени доказателства и първоначалното заключение на експертизата се установява, че във фиш на работник за м.11.2019 г. е било начисленото обезщетение за 5 дни в брутен размер на 121,74 лв., която сума била платена по банков път на ищеца с платено нареждане от 12.02.2020 г., респ. преди датата на предявяване на иска 21.02.2020 г. Ищецът признава, че е получил това плащане. Ето защо искът по чл.224 ал.1 от КТ, ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за неизползуван платен годишен отпуск от 8 дни в размер на 195 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане – следва да се отхвърли изцяло, като неоснователен и недоказан.

          По насрещния иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД:

Претенцията на работодателя по този иск е за сумата от общо 2 670,31 лв. - неоснователно получена от работника без правно основание за това, представляваща сбор от ежемесечно получаваните суми, съгласно представените и коментирани по–горе 6 броя протоколи. Според съдържанието на тези 6 броя протоколи, работодателят е изплатил на ищеца сумите както следва: протокол от 18.06.2019 г. – за сумата от 325,01 лв. и останалите 5 протокола от дати 04.07.2019 г., 30.07.2019 г., 14.08.2019 г., 11.10.2019 г. и 07.11.2019 г. за сумите от по 434,55 лв., а в последния и сумата от 171,65 лв.; като във всеки от протоколите е отбелязано, че сумите представляват заплати съответно за месеците – май, юни, юли, август, септември, октомври и ноември 2019 г.; всичко общо в размер на 2 669,41 лв., респ. по- нисък от претендирания. Следва да се посочи, че в рамките на коментираното по – горе производство по реда на чл.193 ал.1 от ГПК, не бе оспорена истинността на тези протоколи в частта на съдържанието, че работникът е получил тези суми. Ето защо, в тази им част те следва да се кредитират. Така, съдът приема, че в рамките на съществуването на трудовото правоотношение между страните, работодателят е изплатил на работника сумата в общ размер на 2 669,41 лв., която по гореизложените съображения не представлява трудово възнаграждение. На преценка стои въпросът, дали това плащане се е следвало на работника или то е било направено без правно основание от страна на работадателя му. Не е спорно и се доказа, че в рамките на провоотношението им и за целите му, работодателят е извършвал множество плащания в брой на работника – шофьор на товарен автомобил /международни превози/,представляващи парични суми за командировки и служебни разходи по пътуванията до чужбина и обратно. В този смисъл са и отговорите на самия ищец, по чл.176 ал.1 от ГПК, че е получавал от ответника пари в брой - след всеки курс, които били за изминати километри, плащани на черно, напр. 11-13 цента или 12-15 стотинки, според уговорката. Давали им пътни пари за разходи, а именно- 500 евро и 200 лв., с които плащали магистрали, документи на митницата, пломбиране на камион, експедиции, на отиване и на връщане. От тези пари ако останела разлика от 100 евро, 20 лв. или нещо такова – приспадали ги от километрите. За плащането на всички тези пари ищецът не се е подписвал никъде, нито за заплата се е подписвал. Това кореспондира и със заключението на вещото лице по допълнителната му експертиза, че по повод командироването на работника в чужбина, работодателят му е плащал суми, за което са били съставени РКО и отчети по извършените курсове. Макар съставените за плащанията РКО, подробно описани в заключението на вещото лице, да не са били подписани от работника, съдът приема, че сумите по тях са били получени от него, предвид коментираните по-горе отговори по чл.176 ал.1 от ГПК. Така разликата между получение по РКО от работника суми в лева и отчетените от него разходи при курса в лева /винетка, паркинг, терминал, магистрали и др./ е обобщена от вещото лице в таблица – приложение № 1 към допълнителното заключение, а именно – разлика в размер на 11 717,17 лв. Същата разлика подлежи на анализ, дали включва търсената от работодателя като платена без правно основание сума от 2 670,31 лв. или обоснования по-горе по-нисък размер от 2 669,41 лв. За да се отговори на този въпрос, следва да се направи извод за дължимите на работника командировъчни пари за процесния период от време. В настоящия случай, отношенията между работодателя и командирования следва да протекат на общо основание, съобразно разпоредбите на чл.121 от КТ и Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина и по - конкретно чл.31 ал.1 от същата. Според последно цитираната норма, персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3, т.е. до 27 евро при единична езда и до 21 евро при двойна езда, включително квартирни пари, на ден. Тези размери могат да бъдат определени и в различни размери от ръководителите на предприятия, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове /чл.31 ал.6 от Наредбата/. Надлежен акт на работодателя за такова определяне в случая не се установява. Същевременно, придвижването на транспортните работници извън седалището на работодателя им с оглед спецификата на трудовата им дейност не представлява същинско командироване по смисъла на чл.121 от КТ, налагащо изпълнение на трудовите им задължения извън мястото на постоянната им работа, в какъвто смисъл приложение по аналогия намира чл.6 ал.1 т.1 от Наредбата за командировките в страната, който гласи, че не се считат командировани лицата, които извършват постоянната си работа през време на пътуването, в т.ч. и шофьори. Дължимите на работника командировки в случая, вещото лице е определило в допълнителното си заключение в два варианта – според Наредбата за служебните командировки в общ размер от 5 538,91 лв. и при средна стойност на километър 0.12 евроцента при единична езда и при двойна езда 0.08 евроцента в общ размер от 11 279,90 лв. И в двата случая дължимото е в размери по-малки от обоснованата по- горе сума от 11 717,17 лв. /разликата между заплатените на работника суми и отчетените от него разходи/. Сътветните разлики обаче не подлежат на връщане от работника на работодателя, на претендираното основание чл.55 ал.1 пр.I от ЗЗД, доколкото приложение намира разпоредбата на чл.271 ал.1 от КТ, установена в защита на по-уязвимата страна в трудовото правоотношение – работника или служителя. Несъмнено, претендираната от работодателя сума е била изплатена на работника по повод осъществяването от последния на трудовите му функции по съществуващото между страните трудово правоотношение и се отнася за командировъчни пари за извършените от ищеца международни превози. Командировъчните пари представляват обезщетение по трудовото правоотношение по смисъла на КТ, поради което попадат в обхвата на цитираната разпоредба - чл.271 ал.1 от КТ, съгласно която работникът не е длъжен да връща сумите за трудови възнаграждения и обезщетения по трудовото правоотношение, които е получил добросъвестно. Съгласно общото правило на чл.8 ал.2 от КТ, добросъвестността при осъществяването на трудовите права и задължения се предполага до доказване на противното, като по делото не бе оборена установената в закона презумпция за добросъвестност на работника. Понятието за добросъвестност е разяснено в Тълкувателно решение № 79/1965 г. на ОСГК, което е актуално и към настоящия момент, като е посочено, че за преценката дали работникът следва да върне сумите от определящо значение е неговото субективно отношение към основанието за получаване на сумите, т.е. за отпадане на задължението му да върне сумите е достатъчно да е имал съзнанието, че за него съществува правото да ги получи. Според същото решение, добросъвестен е този работник, който не е знаел за липсата на правно основание за получаването на съответните суми, като относно разпределението на доказателствената тежест важи общото правило, че всеки доказва твърденията си. В този смисъл, в тежест на работодателя е да докаже недобросъвестността на работника, а именно обстоятелството, че към момента на получаване на сумата работникът е знаел, че му се заплаща повече от дължимото. В случая, работодателят не е оборил законовата презумпция за добросъвестност на работника и не е ангажирал доказателства в този смисъл. Освен това, съдът намира, че предвид липсата на изрична уговорка за размера на командировъчните пари в представените заповеди, следва да се приеме, че работникът не е бил наясно във всеки един момент, какъв е конкретният размер на полагащите му се средства за командировките, още повече, че и самият работодател е начислявал различни по размер ставки, за определянето на които не е издал нарочен свой вътрешен акт. Негативните последици от начина на водене на счетоводната отчетност на работодателя, не може да бъде в тежест на работника. Предвид изложеното, налага се изводът, че е налице добросъвестност на работника при получаване на обезщетенията за командировки по трудовото правоотношение, макар и да е установено заплащане в повече от дължимото – и в двата коментирани по-горе варианти. Ето защо, насрещният иск за сумата от 2 670,31 лв. - неоснователно получена от работника без правно основание за това, ведно със законната лихва от датата на предявяване на този иск до окончателното изплащане; като неоснователен и недоказан следва да се отхвърли изцяло. За пълнота на изложението следва да се посочи, че за част от претендираните от работодателя суми по протоколите, както вече се посочи, се установи съвсем друго основание за същата. В последния протокол от 07.11.2019 г. посочената сума за заплата за м.11.2019 г. от 171,65 лв. включва освен 80 лв. заплата за 3 работни дни и 121,74 лв. обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ. Последната сума е била дължима на работника именно на посоченото основание и му е била изплатена от работодателя на 12.02.2020 г. Това е допълнително основание за отхвърлянето на насрещния иск за сумата от 121,74 лв., представляваща обезщетение по чл.224 ал.1 от КТ и неподлежаща на връщане, като получена без правно основание.

Относно разноските:

Ответникът - работодател следва да бъде осъден да заплати на ищеца деловодни разноски в общ размер на 872,01 лв. за адвокатско възнаграждение, включващи 472,01 лв., съразмерно на уважените части на предявените първоначални обективно съединени искове, и 400 лв. за защита по изцяло отхвърления насрещен иск.

Ищецът - работник следва да бъде осъден да заплати на ответника – работодател деловодни разноски, съобразно отхвърлените части на първоначалните искове, а именно в размер на 95,89 лв., включващ съразмерна част единствено от заплатеното за тези искове адвокатско възнаграждение, т.к. ищецът не дължи държавни такси и разноски за вещо лице, на основание чл.82 ал.1 т.1 от ГПК.

Ответникът - работодател следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Хасково – държавна такса по частично уважения първоначален иск в размер от 132 лв., както и сумата от 310 лв., изплатена от бюджетните средства на съда за възнаграждение на назначената и изслушана по делото първоначална и допълнителна експертиза /чл.78 ал.6 от ГПК/; както и държавна такса в размер на още 5 лв., в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за събирането на присъдените суми.

             Мотивиран така, съдът

 

 

Р Е Ш И :

 

 

  ОСЪЖДА ЕТ „В. ГВ - В. В." с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. Хасково, ул. „Банска" № 4, 4-ти стопански двор, представляван от В. Г. В.;  ДА ЗАПЛАТИ на Г.П.Г. с ЕГН ********** ***; СУМАТА  от 3 300 лева, включваща дължимо и неизплатено брутно трудово възнаграждение за периода 10.05.2019 г. – 05.11.2019 г., в т.ч. за м.05.2019 г. -    420 лв., за месеците 06., 07., 08., 09. и 10.2019 г. – сумите от по 560 лв., и за м.11.2019 г. - 80 лв.; ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска 21.02.2020 г. до окончателното изплащане; както и СУМАТА от 872,01 лева за деловодни разноски; като искът за трудовото възнаграждение за разликата до пълния му предявен период, респ. и за датата 09.05.2019 г.; както и искът по чл.220 ал.1 от КТ за сумата от 560 лв., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане; както и искът по чл.224 ал.1 от КТ за сумата от 195 лв. за 8 дни неизползван платен годишен отпуск, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане; ОТХВЪРЛЯ.

 

ОТХВЪРЛЯ предявения иск от ЕТ „В. ГВ - В. В." с ЕИК ********* против Г.П.Г. с ЕГН ********** за сумата от 2 670,31 лв., която била неоснователно получена без правно основание за това, включваща, както следва: по протокол от 18.06.2019 г. – сумата от 325,91 лв. и останалите 5 протокола от дати 04.07.2019 г., 30.07.2019 г., 14.08.2019 г., 11.10.2019 г. и 07.11.2019 г. - сумите от по 434,55 лв., а в последния и сумата от 171,65 лв.; ведно със законната лихва от датата на предявяване на този иск до окончателното изплащане.

 

ОСЪЖДА Г.П.Г. с ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на ЕТ „В. ГВ - В. В." с ЕИК ********* СУМАТА от 95,89 лева за деловодни разноски.

 

ОСЪЖДА ЕТ „В. ГВ - В. В." с ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд – Хасково държавна такса в размер от 132 лева, както и сумата от 310 лева, изплатена от бюджетните средства на съда за вещо лице; както и държавна такса в размер на още 5 лева, в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за събирането на присъдените суми.

 

 

 

Допуска предварително изпълнение на решението, на основание чл.242 ал.1 от ГПК, В ЧАСТТА на присъденото трудово възнаграждение.

 

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните - на електронните адреси на адвокатите им от л.66 и л.45, като им се изиска незабавно потвърждение на получаването, а при липса на такова – делото да се докладва.

 

 

 

СЪДИЯ: /п/ не се чете

 

Вярно с оригинала!

Секретар: В.А.