№ 128
гр. Пазарджик, 01.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Минка П. Трънджиева
Членове:Венцислав Ст. Маратилов
Димитър П. Бозаджиев
при участието на секретаря Лилия Г. Церовска
Сложи за разглеждане докладваното от Минка П. Трънджиева Въззивно
гражданско дело № 20235200500102 по описа за 2023 година.
На именното повикване в 10:30 часа се явиха:
Не се явяват страните, редовно призовани.
Постъпила е молба от „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД по хода на
делото и по съществото на спора.
Постъпила е молба от ответника М. М. С. чрез адвокат Д. Л. Ф. по хода
на делото и по съществото на спора.
Приложени са списъци на разноски.
Съдът, при условията на чл.142 ал.1 от ГПК,
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
На основание чл.268 ал.1 от ГПК, ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО:
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален
кодекс.
С решение на Районен съд Велинград по гр.д.№1207 по описа за 2021
година е прогласена нищожността на Договор за предоставяне на
потребителски кредит № *** г., сключен между М. М. С., ЕГН ********** от
1
гр. ***, с настоящ адрес гр. *** и „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***.
Осъден е „Фератум България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, да заплати на М. С. сумата 645,00лв. (шестстотин
четиридесет и пет лева), представляваща недължимо платени суми по
Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***г.
Прогласен е за нищожен Договор за гаранция /поръчителство / от
01.11.2019г. към договор за кредит № ***г., сключен между М. М. С. и
„Фератум Банк“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: ***, бизнес
център СТ, вписано в търговския регистър на Република Малта с № ***,
представлявано от А.К. изпълн. директор.
Осъдено е дружеството „Фератум Банк““ ЕАД, да заплати на М. С.
сумата 1155,00лв. (хиляда сто петдесет и пет лева), представляваща
недължимо платени суми за такса гаранция по Договор за гаранция
/поръчителство / от 01.11.2019г. към договор за кредит № ***г.
Първоначално е образувано производство пред Окръжен съд Пазарджик
по В грд.№ 631 по описа за 2022 година. Констатирано е наличие на очевидна
фактическа грешка и делото е върнато на първоинстанционния съд за
поправката и.
Присъдени са разноски
С решение от 21.12.2022 год. е допусната поправка ,като ВМЕСТО
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: гр. ***, да заплати на М. М. С., ЕГН ********** от гр. ***, с
настоящ адрес гр. ***, СУМАТА от 645,00лв. (шестстотин четиридесет и пет
лева), представляваща недължимо платени суми по Договор за предоставяне
на потребителски кредит № ***г. ДА СЕ ЧЕТЕ: ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***,
да заплати на М. М. С., ЕГН ********** от гр. ***, с настоящ адрес гр. ***,
СУМАТА от 465,00лв. /четиристотин шестдесет и пет лева/, представляваща
недължимо платени суми по Договор за предоставяне на потребителски
кредит № ***г.
Това решение не е обжалвано , не искано и допълването му.
В срок така първоначално постановеното решение е обжалвано с
въззивна жалба от „Фератум Банк“ ЕАД.
2
Излагат се оплаквания за неправилност поради нарушение на
материалния закон и необоснованост. Молят решението да бъде отменено и
предявеният срещу тях иск – отхвърлен. Претендират разноски.
Съдът правилно приел,че между ищеца и ответното дружество е
сключен договор за потребителски кредит. Погрешни били изводите за
нищожност на договора.
Договорът за гаранция, по силата на който „Фератум Банк“ ЕАД
(Малта) е получило възнаграждение от ищеца, не противоречал на закона.
Следвало да се има предвид, че договорната свобода е основен принцип
на облигационното право и е изрично законодателно регламентирана в чл. 9
ЗЗД. Субектите на правото могат да сключват и договори различни от тези,
които са уговорени в изрични правни норми. „Фератум Банк“ ЕАД било
търговско дружество - търговец по смисъла на Търговския закон, което е
учредено с цел извършване на сделки и реализиране на печалба. Търговските
дружества - търговци не сключват безвъзмездни сделки и не предоставят
безвъзмездни услуги, тъй като те се учредяват с цел да участват в търговския
оборот и да реализират печалба. Сключването на безвъзмездни сделки може
да доведе и до неблагоприятни последици за дружеството и е нарушение на
закона.
Видно от представения по делото Договор за сътрудничество (чл. 2.8 и
чл. 2.9), „Фератум Банк“ ЕАД поемала генерално задължение да обезпечи
всеки договор за кредит, сключван от страна на „Фератум България“ ЕООД,
ако е сключен Договор за гаранция с кредитополучателя. Такъв договор бил
сключен.
По този договор на жалбоподателя се дължало възнаграждение за
услугата.
Договорът за гаранция имал основание . Неправилни били изводите, че
договорът за гаранция е нееквивалентен, че противоречи на добрите нрави .
Твърдението, че с предоставянето на гаранция се прехвърля риска на
кредитополучателя и от това следва недействителност на договора също
противоречало на правната и житейска логика, тъй като това означава всеки
един договор за банков кредит да е недействителен, тъй като дори банките в
повечето случаи искат обезпечения.
3
Неправилен бил и извода на съда, че годишният лихвен процент на
разходите по кредита (ГПР), посочен в договора, не съответства на
действителните разходи.
Съгласно посочената от съда разпоредба на чл. 11, ал, 1, т. 10 от ЗПК, в
договора за кредит следва да бъде посочен ГПР, както и общия размер на
дължимата сума от потребителя към кредитодателя. Формирането на ГПР е
императивно установено, като същият се изчислява съгласно посочената в
Приложение №1 към ЗПК формула.
Законът не поставял условие да бъде включена тази формула в договора
за кредит, а само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно
сумата по договора за кредит, която потребителят се задължава да заплати.
Следователно липсата на детайлно описване на начина, по който е формиран
ГПР не е нарушение на ЗПК, нито това води до недействителност на договора
за кредит.
Установено било по делото, че потребителят е можел да обезпечи
отпуснатия кредит по различни начини, включително с поръчителство от
избрани от него физически лица. Следователно, сключване на договор за
поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта), не е задължително условие при
отпускане на кредита, обратно на приетото от съда.
Поради това кредитодателят не само не е бил длъжен да включи сумата,
уговорена между потребителя и трето лице в договора за поръчителство, в
ГПР по кредита, но съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това. В
допълнение следва да се посочи, че тази сума не е била известна на
кредитодателя, доколкото се уговаря между потребителя и трето за
кредитното правоотношение лице, т.е. отново не отговаря на предпоставките
за включване в общите разходи по кредита по смисъла на nap. 1 от ДР на ЗПК,
а и с оглед житейската и правна логика.
Включването на клаузата за обезпечение чрез Фератум Банк (Малта) в
чл. 5 от Договора за кредит била следствие от направения от ищеца избор в
рамките на преддоговорните отношения между страните. Кредитодателят
нямал информация относно условията, при които ищецът и третото лице
(поръчител), ще постигнат споразумение, съответно не е ясно уговореното
между тях възнаграждение.
Не било налице и нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, съответно чл. 10а,
4
ал. 4 от ЗПК. Съгласно посочените разпоредби, кредиторът не може да
изисква от потребителя такси, които не са уговорени в договора за кредит по
вид и размер. В процесния случай кредиторът не е изисквал подобни такси,
доколкото възнаграждението по договора за поръчителство не се уговаря,
нито се дължи на дружеството, отпуснало кредита. Ответникът не знае и не е
уведомяван за възнаграждението, дължимо от ищеца към поръчителя, поради
което е обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР.
Такова възнаграждение можело и да не се дължи въобще, ако
потребителят предостави обезпечение чрез поръчителство от физически лица.
В същото време, следвайки логиката на съда, ако потребителят обезпечи
договора за кредит чрез поръчителство от физическо лице (свой роднина),
като уговори с това физическо лице дължимо възнаграждение в размер, в
пъти по-голям от този на кредита, то тази сума също трябва да бъде включена
в ГПР.
При това положение ГПР винаги ще бъде по-голям от максимално
допустимия съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК, т.е. стопанска дейност по отпускане
на кредити от небанкови финансови институции не може да съществува
поначало, тъй като всеки договор за кредит би бил недействителен по волята
на кредитополучателя и поръчителя.
Уговарянето на задължение за обезпечаване на отпуснат кредит, поето
доброволно от едната страна, не нарушавало закона и не представлявало
неравноправна клауза, особено при условията на пазарна икономика.
Ищецът предварително бил получил информация за условията за
обезпечаване на кредита.
При предоставяне на малки потребителски кредити, какъвто бил
предмета на дейност на ответника, в не малка част от случаите същите не
биват изплатени в срок. Последващото водене на заповедно, исково,
съответно изпълнително производство, не само носи нови разходи и удължава
срока, през който кредитора не може да се ползва от паричните средства, но
не гарантира пълното удовлетворяване на вземането.
Именно поради тази причина, в договорените между страните условия
на договора за кредит, било включено задължение за обезпечаване на
отпуснатата сума. Въпросната клауза следвало да бъде преценявана при
съобразяване на баланса между правата и интересите на кредитора и на
5
кредитополучателя по договор за потребителски кредит, вземайки предвид
рисковете за дружествата, предоставящи малки потребителски кредити. В
противен случай, липсата на механизъм за допълнителна гаранция за връщане
на отпусканите кредитни средства би довела до изчезване на този пазарен
сектор, съответно до липса на такъв тип микрокредитиране въобще.
Неправилно съдът приел,че е налице противоречие с добрите нрави,
което впоследствие съдът преценява за основание за нищожност на целия
договор за кредит, съответно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В обжалваното решение изобщо не бил анализиран въпроса какво
повеляват добрите нрави в подобна ситуация и кое точно морално правило е
нарушено в процесния казус (както приема трайната съдебна практика).
Поемането на задължение за даване на обезпечение със сигурност не
противоречи на добрите нрави, както и изпълнението на това задължение по
начин, избран от ищеца.
Налице било вътрешно противоречие в мотивите на решението , което
водело до неговата необоснованост.
Моли решението да бъде отменено , исковете отхвърлени ,като на
жалбоподателя се присъдят сторените разноски.
В срок така постановеното решение е обжалвано и от „Фератум
България“ ЕООД.
Молят решението да бъде отменено като неправилно, поради
нарушение на материалния закон и необоснованост, предявените искове да
бъдат отхвърлени. Претендират разноски.
Неправилни били изводите за нищожност на договора, изложени в
обжалваното решение.
Съдът неправилно приел, че годишният лихвен процент на разходите по
кредита (ГПР), посочен в договора, не съответства на действителните разходи
Съгласно посочената от съда разпоредба на чл. 11, ал, 1, т. 10 от ЗПК, в
договора за кредит следва да бъде посочен ГПР, както и общия размер на
дължимата сума от потребителя към кредитодателя. Формирането на ГПР е
императивно установено, като същият се изчислява съгласно посочената в
Приложение №1 към ЗПК формула.
Законът не поставял условие да бъде включена тази формула в договора
6
за кредит, а само изчисленият съгласно нейните правила ГПР, съответно
сумата по договора за кредит, която потребителят се задължава да заплати.
Следователно липсата на детайлно описване на начина, по който е формиран
ГПР не е нарушение на ЗПК, нито това води до недействителност на договора
за кредит.
Формулата за изчисление на ГПР включвала като елементи при
изчисляване единствено главница, лихви, разходи по кредита, погасителни
вноски. Съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК, общите разходи по кредита включват
известните на кредитодателя суми по допълнителни услуги, чието сключване
е задължително условие за отпускане на кредита.
Потребителят можел да обезпечи отпуснатия кредит по различни
начини, включително с поръчителство от избрани от него физически лица.
Следователно, сключване на договор за поръчителство с „Фератум Банк“
(Малта), не е задължително условие при отпускане на кредита, обратно на
приетото от съда.
С оглед изложеното, кредитодателят не е бил длъжен да включи сумата,
уговорена между потребителя и трето лице в договора за поръчителство, в
ГПР по кредита, но съгласно nap. 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това.
Тази сума не е била известна на кредитодателя, доколкото се уговаря между
потребителя и трето за кредитното правоотношение лице, т.е. отново не
отговаря на предпоставките за включване в общите разходи по кредита по
смисъла на nap. 1 от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската и правна логика.
Не било налице нарушение на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, съответно чл. 10а,
ал. 4 от ЗПК. Съгласно посочените разпоредби, кредиторът не може да
изисква от потребителя такси, които не са уговорени в договора за кредит по
вид и размер. В процесния случаи кредиторът не е изисквал подобни такси,
доколкото възнаграждението по договора за поръчителство не се уговаря,
нито се дължи на дружеството, отпуснало кредита. Ответникът не знае и не е
уведомяван за възнаграждението, дължимо от ищеца към поръчителя, поради
което е обективно невъзможно да включи тази сума в ГПР. Изводът на съда в
обратния смисъл е произволен, като за това не са събрани никакви
доказателства в хода на съдебното дирене.
Уговарянето на задължение за обезпечаване на отпуснат кредит, поето
доброволно от едната страна, не нарушава закона и не представлява
7
неравноправна клауза, особено при условията на пазарна икономика.
На първо място, следва да се отбележи, че ищецът е получил
информация за условията на договора и задължението му да обезпечи
отпуснатия кредит.
Не било налице и противоречие с добрите нрави, което впоследствие
съдът преценява за основание за нищожност на целия договор за кредит,
съответно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
В обжалваното решение изобщо не бил анализиран въпросът какво
повеляват добрите нрави в подобна ситуация и кое точно морално правило е
нарушено в процесния казус (както приема трайната съдебна практика).
Поемането на задължение за даване на обезпечение със сигурност не
противоречи на добрите нрави, както и изпълнението на това задължение по
начин, избран от ищеца.
В мотивите на решението (с. 5) било прието, че договорът е нищожен
на основание противоречие с добрите нрави, а са цитирани разпоредби от
ЗПК, които се твърди, че са нарушени. По този начин не става ясно кое
основание за нищожност всъщност се приема за настъпило от съда. Както е
известно, нарушението на добрите нрави и нарушението на императивни
законови норми са две самостоятелни основания за нищожност. Поради това
е налице е вътрешно противоречие в мотивите на решението, което води до
неговата необоснованост.
Погрешно в обжалваното решение се извършвало отъждествяване на
заемодателя по Договор за кредит („Фератум България“ ЕООД) и поръчителя
„Фератум Банк“ ЕАД (Малта).
Доколкото става въпрос за два различни правни субекта, дори да се
приеме, че договорът за поръчителство е нищожен, то той не може да повлияе
на договора за кредит.
Видно е ,че доводите на жалбоподателите са почти идентични.
В срок е постъпил писмен отговор.
Ответницата по жалбите счита , че решението на РС Велинград е
правилно.
Молят решението да бъде потвърдено.
Несъстоятелни били доводите на въззивника за неправилност на
8
правния извод на съда, че ГПР по договора е определен по неясен за
потребителя начин по съображение, че в договора за кредит не са разписани
ясно и изчерпателно всички разходи, които потребителят ще извърши.
Този извод на първата инстанция е съобразен с тълкувателното
разрешение, изведено с с Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17
на СЕС. В т. 66 от цитираното решение, СЕС е приел, че договор за кредит, в
който не са посочени всички данни, формиращи ГПР не отговаря на
изискванията на Директива 2008/48 относно потребителските кредити.
В конкретния случай яснота относно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 от
ЗПК липсват. Посочен е лихвен процент по заема, но не се изяснява как
стойността на лихвата се съотнася към ГПР по договора. Записано е, че ГПР е
49,11 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. При това
положение не става ясно по какъв начин и от какви компоненти се състои
ГПР в процесния договор за кредит, както и се създава основателно съмнение
относно посочване в договора за кредит на ГПР, по-нисък от действителния .
Съгласно чл. 21 ЗПК, уговорката която има за цел или за резултат
заобикаляне на изискванията на закона има за юридическа последица
нищожност на клаузата. Поради заобикаляне на изискванията на чл. 11, ал.1,
т. 10 в договора да се впише действително прилаганият в правоотношението
ГПР, разписаният в процесния договор ГПР е недействителна уговорка с
произтичащите правни последици по чл. 22 от ЗПК.
Неоснователно се подържало, че разходът за дружеството гарант не се
включва в понятието общ разход по кредита по смисъла на nap. 1, т. 1 от ДР
на ЗПК. На първо място този разход е задължителен, което обстоятелство се
установявало от редица елементи от двата договора и ОУ към тях и
свързаните с преддоговорния процес факти: 1/ съгласно чл: 5 от ОУ към
договора за кредит, за да повиши кредитоспособността си и вероятността да
бъде одобрен за кредит, кредитоискателят следва да предложи едно от двете
обезпечения - поръчител, одобрен от кредитора или поръчител, предложен от
кредитора. Предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар.
„бързи кредити“, при които потребителите се нуждаят спешно от финансови
средства изискването за осигуряване на обезпечение с оглед одобрение на
кредитна практика, превръща сключването на договора за предоставяне на
9
поръчителство в задължително условие за получаването на кредита . Подобно
изискване противоречало на чл. 16 от ЗПК и на Директива 2008/48 относно
потребителските кредити, която забранява безотговорното кредитиране,
повишаващо опасността от неплатежоспособност и свързадлъжнялост на
потребителители /така съображения 9 и 26 от Директивата/. 2/ специфичният
профил на потребителите на , бързи кредити - лица с налична вече
задлъжнялост, с неустановими или ниски доходи и с имуществена
необезпеченост, които са изолирани от банковото кредитиране. Ако тези
лица, разполагаха с възможност да осигурят обезпечения, включително чрез
гарантиране на изпълнението от страна на трети лица, те щяха да предпочетат
банковото кредитиране, при което лихвените нива са значително по-ниски от
тези, предлагани от небанковите финансови институции. От това
обстоятелство се изгражда извод, че обезпечаването на отпуснатите от
въззивника кредит задължително се извършва единствено чрез избрано от
него дружество - гарант. 3/ при съпоставяне на размера на отпуснатия кредит
от 1 500лв. и размера на възнаграждението на дружеството - гарант 1115лв.
Няма житейска логика едно лице да се съгласи да заплати възнаграждение на
толкова висока цена, почти равна на сумата, която получава в заем, ако имаше
избор дали да се съгласи с обезпечението или да откаже. Поставянето на
условие за усвояване на кредита чрез осигуряване на поръчителство с високо
възнаграждение осъществява и фактическия състав на неравноправността и
разкрива недобросъвестността на кредитодателя, тъй като ако последният
беше постъпил справедливо и добросъвестно с кредитополучателят,
потребителят не би се съгласил с клауза за толкова високо възнаграждение
при индивидуални преговори - така съображение 74 от Решение по съединени
дело С-224/2919г. и С-259/2019г. на СЕС.
Разходът за възнаграждението на дружеството поръчител е било
известно на кредитодателя, което се изяснява както от посочването му в чл.
4.3 от СЕФ, така и от установеното между кредитодателя и дружеството -
гарант сътрудничество, за което същите са сключили нарочно споразумение,
представено по делото, така и от изясненото от изслушаната по делото ССчЕ,
с която вещото лице е констатирало, че въззиваемата М. С. е извършвала
плащанията по двата договора единствено по сметката на дружеството -
кредитодател. По-конкретно относно споразумението за сътрудничество,
тълкувано в светлината на извършеното от въззивника при процесното
10
договаряне нарушение на изискванията на чл. 16 от ЗПК да извърши проверка
на кредитоспособността на потребителя и с оглед на нея да предложи
добросъвестна цена на кредита или да откаже кредитиране, се налага изводът,
че кредиторът е договорил с дружеството гарант условия, гарантиращи му, че
ще бъде обезпечен от вредите от фактическата неплатежоспособност на
кредитополучателя и оттук, че е бил информиран за конкретното
възнаграждение на гаранта.
Правилен бил изводът на първоинстанционния съд, че въпреки, че
всеки един от представените договори — този за кредит и този за
предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни
договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от предпоставянето на уважаването на искането за
предоставяне на кредит от сключването на договор за поръчителство с
одобрено от кредитодателя юридическо лице-поръчител, сключването на
договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен договорът за
кредит, както и от изплащането на кредита и на възнаграждението на
поръчителството дружество по сметката на кредитодателя. В този смисъл са и
дадените вече указания по възприемане на смисъла на Европейския стандарт
на потребителска закрила в практиката на СЕС (Решение по дело С-96/14 -
съображения 47 и 48).
С оглед на обстоятелството, че разходът за възнаграждение за
дружеството - гарант е общ разход по смисъла на nap. 1, т. 1, от ДР на ЗПК,
същият е следвало както да бъде посочен в самия договор за кредит, така и да
бъде изчислен в обхвата на приложимия по договора ГПР. Като не е
изпълнил това свое задължение, той е нарушил императивните правни норми
на чл. 11, ал.1, т. 10 във вр. с чл. 19 от ЗПК.
Подобно договаряне е неравноправно и изпълнява както общия
фактически състав на чл. 143 , така и специалния състав на чл. 143, т. 19 от
ЗПК в редакцията към момента на сключването на процесния договор.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП. Заблуждаващата търговска практика, изразяваща се в
разписване в договора за кредит на ГПР, който е по-нисък от действително
11
приложимия в кредитното правоотношение е елемент, по който се преценява
осъществяването на хипотезата на неравноправността - така решение по дело
С-453/10 на СЕС. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора.
Следователно процесният договор за заем бил недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК.
Моли решението да бъде потвърдено , претендира на основание чл. 38,
ал. 2 от ЗА присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната на
въззиваемата безплатна правна помощ от адв. Ф..
Съдът счете делото за изяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ:
Съдът счете делото за разяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ПРИКЛЮЧВА устните състезания.
СЪОБЩАВА на страните, че ще обяви решението си в срок до
01.04.2023 год.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 10:35
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
12