Мотиви по ВНАХД №
480/18 г. по описа на СГС, НО, 15 въззивен състав.
С
решение от 03.11.2017 г. по НАХД №4703/17 г., СРС, НО, 11 състав е признал
обвиняемата А.В.Б. за невиновна по повдигнатите й обвинения за извършено
престъпление по чл.182, ал.1 от НК, като е постановил направените по делото
разноски да останат за сметка на държавата.
Срещу
решението в законоустановения срок е постъпил протест от прокурор при СРП, в който се твърди, че решението е
неправилно, като твърди, че обвинението се подкрепя от свидетелските показания,
назначените по делото експертизи и писмените доказателства. Иска от въззивния съд да отмени решението на
СРС и да постанови ново, с което да признае обвиняемата за виновна по
повдигнатото й обвинение.
В
протеста не се правят доказателствени искания.
Въззивният
съд по реда на чл.327 от НПК е преценил, че за изясняване на обстоятелствата по
делото не се налага разпит на обвиняемата, свидетели или вещи лица, както и
събирането на нови писмени и веществени доказателства.
Впоследствие
допълнително въззивният съд прецени, че следва да допусне допълнителен разпит
на обвиняемата, както и събирането на нови писмени доказателства, в която
връзка бе проведено и съдебно следствие пред въззивния съд.
В открито съдебно
заседание пред въззивния съд представителят на Софийска градска прокуратура
не поддържа протеста, но не го оттегля. Заявява, че решението на
първоинстанционния е правилно и законосъобразно, постановено след отчитане на
обстоятелството, че обвинението не е доказано по безспорен и несъмнен начин.
Поддържа още, че независимо, че
производството е протекло по реда на Глава 28 НПК, с оглед липсата на
адекватна политика по отношение на малцинствата, налагането на глоба от 1000
лева ще доведе до невъзможност обвиняемата Б. да се грижи както за малолетния С.Д.В.,
така и за останалите си деца. Предлага на въззивния съд да потвърди решението
на СРС изцяло.
Служебният защитник на подс.Б.- адв.П. счита, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно,
обосновано и е постановено при липсата на съществени процесуални нарушения.
Намира, че вътрешното убеждение на съдебния състав е формирано правилно след
пълно, обстойно и прецизно изследване на всички факти, обстоятелства и
доказателства по делото, като при неговото формиране са спазени правилата на
формалната логика за адекватна оценка на стойността на доказателствените
източници. Счита, че няма несъответствия и противоречия в мотивите на
първоинстанционния съд досежно фактическите констатации, а правните и
фактическите изводи по делото са обосновани. Подчертава, че първостепенният съд
е положил усилия, като е събрал и допълнително доказателства, но въпреки това
инкриминираното деяние не е доказано и в този смисъл се явява несъставомерно от
обективна и субективна страна. Твърди, че са останали недоказани действията, с
които Б. целенасочено е застрашила правото на малолетния си син да получи шанс
за адекватна грижа и пълноценно развитие. Твърди, че от събраната
доказателствена съвкупност по делото не е установено обективното състояние на
пострадалия С.В.точно към инкриминираната дата – 09.02.2011г., за да може
адекватно да се прецени дали е поставено
това дете в опасност, тоест неговото морално, физическо и душевно развитие. Сочи
още, че и въззивният съд е събрал също
нови доказателства, които коментира и в частност обясненията на подсъдимата,
като счита, че наличието на противоречия в тях досежно това дали е работила и
къде към инкриминираната дата не е от голямо значение за делото, не е относимо
към предмета на доказване. Подчертава,
това, че в случая е много по- важно, че към инкриминирания момент подсъдимата е
била трудово ангажирана без значение къде. Важното е, че е трябвало да намери
средства, за да осигури издръжката на малолетното си дете. С оглед на това моли
въззивния съд да потвърди изцяло оправдателното решение на СРС.
Подсъдимата А.Б. лично в своя защита иска от въззивния съд да я оправдая,
като в последната си дума заявява, че няма какво повече да добави.
Съдът, като
прецени събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните
и след като извърши цялостна служебна проверка на обжалвания съдебен акт
съобразно изискванията на чл.314 от НПК, намери за установено следното от
фактическа страна:
За да постанови присъдата си, районният съд е провел
следствие по реда на гл.28 от НПК, като в рамките на това производство е
преценил освен доказателствата, събрани в хода на ДП и допълнително те такива в
хода на проведеното съдебно следствие пред първата инстанция.
Независимо от положените от първостепенния съд усилия за
изясняване на обективната истина по делото, в резултат на превратно тълкуване
на част от събраните доказателства, респ. в резултат на неправилно игнориране
на определени доказателства от една страна и предоверяване на други, без да ги
подложи на проверка, първостепенният съд не е успял да установи правилно
фактическата обстановка по делото, съответно не е направил и правилни правни
изводи във връзка със съставомерността на инкриминираното деяние, както от
обективна, така и от субективна страна.
Въззивният съд извършвайки своя самостоятелна преценка на
събрания на ДП, пред първата инстанция и пред настоящата такава доказателствен
материал достигна до следните изводи откъм фактическа и правна страна:
Подсъдимата А.В.Б. е родена на *** г. в гр.Ботевград, с
българско гражданство, разведена, с начално образование, безработна,
неосъждана, адресно регистрирана в гр. София, ул. „********, ЕГН **********.
Подс.А.Б. имала 12 деца, едно от които бил и С.Д.В.,
роден на *** г. Като баща на същия бил записан св.Д.М.В.. Подс.Б. имала сключен
брак със св.Д.В., който бил прекратен през 2009 г., поради което и С.В.бил
записан на негово име, макар св.Д.В. да не бил негов биологичен баща.
Към месец февруари 2011 г. подсъдимата живеела в барака
на адрес гр.София, ул.********при крайно лоши хигиенно- битови условия за
живот0 без течаща вода, без тоалетна. Нямала сключен трудов договор и не
работела постоянно никъде. Събирала отпадъци от кофите за боклук, които
предавала за вторични суровини, като от време на време ходела да почиства и
входове. Подсъдимата нямала постоянни доходи.
Тя нямала и никакви способности да бъде добра майка на децата си, да
упражнява необходимият над тях контрол без значение дали имала постоянна работа
и доходи и жилище, където да живее, тъй като не осъзнавала ролята си на
родител.
Към месец февруари 2011 г. С.В.бил на 10 години. Въпреки
това до този момент той още не бил тръгнал на училище. Майка му- подс.Б. не го
била записала, тъй като той не искал да посещава такова и тя не направила нищо
в тази връзка.
Подсъдимата нямала и роднини и в този смисъл подкрепяща я
роднинска среда, на която да разчита за отглеждането на децата си.
Към този период С.В.бил записан при личен лекар- д-р Х.Ц.,
но няма данни някога да е посещавал същата, респ. майка му- подс.Б. да е
полагала грижи за здравословното му състояние. Точно обратното- тя знаела, че
той взима наркотици, но не направила нищо да го спре. В резултат на това същият
станал носител на ХИВ, обстоятелство, което било установено след извършени
изследвания на С.В.през месец май 2012 г.
През деня, докато ходела да събира отпадъци или да мие
входове, подсъдимата оставала детето само в бараката без какъвто и да е било
надзор като много добре знаела, че през това време С.В.излиза на улицата и
заедно с други деца от квартала ходи да проси.
Това се случило и на 09.02.2011 г. към 15:40 ч., когато С.В.заедно
с още едно дете- М.Р.М.били засечени да просят на Сточна гара. Това станало по
време на планиран обход извършен от социален работник от мобилна група за
работа с просещи деца и деца на улицата от отдел „Закрила на детето“ от ДСП
Младост, Общинска полиция и служител от Дирекция Социални дейности към Столична
община.
С.В.бил в окаян външен вид, което наложило да му бъде
предоставена и полицейска закрила, а майка му- подс.А.Б. не е била открита на
адреса, на който живеела, тъй като по това време била в св.В., където се
грижела за болната си майка и била оставила С.В.без родителски грижи. Доколкото
и след изтичане срока на полицейската закрила не били установени роднини или
близки на С.В., които да имат възможност и да могат да полагат грижи за
малолетното към този момент дете, със заповед №0913 от 11.02.2011 г., издадена
от директора на Дирекция СП Сердика, С.В.бил настанен спешно в Кризисен център
Вяра Надежда и Любов, на адрес гр.София, ул.***** за срок от 6 месеца.
По повод на това настаняване на детето бил изготвен
социален доклад, от който е видно, че детето няма изграден дневен режим
съобразно възрастта си, не е посещавал училище до този момент, оставен е без
надзор, майка му не е в състояние да задоволява базисните нужди на детето и
образователните му потребности.
С.В.избягал от този център и бил обявен за национално
издирване.
Той бил установен отново да проси в района на Сточна гара
на 14.04.2011 г., когато пак е бил с изключително лоша хигиена на тялото,
неподходящи за сезона дрехи, като е споделил, че не е посещавал и не желае да
посещава училище, никога не е ходил при личния си лекар, често пуши цигари и
вдишва лепило.
Бил е върнат в кризисния център, от където пак избягал
като е засечен отново да проси този път в района на кръстовището на бул.Т.А.и
бул.Хр.Ботев на 26.04.2011 г., когато и след задържането му отново е върнат в
Кризисния център, от където пак избягал и многократно след това отново бил
засичан да проси на същото място.
През месец август 2011 г. настаняването на същия в
Кризисния център Вяра Надежда и Любов било прекратено поради изтичане срока на настаняването.
След това със заповед на директора на ДСП Сердика С.В.е
настанен в специализирана институция ДДЛРГ Асен Златаров считано от м.август
2011 г., откъдето той отново многократно бяга, като било установено, че същият
се връща на адреса при майка си- подс.Б., която обаче не предприела никакви
действия да мотивира детето да не бяга от заведението, където бил настанен.
Доколкото и тази мярка се оказва неефективна,
настаняването на С.В.в ДДЛРГ Асен Златаров е прекратено през юли 2012 г.
Междувременно и след проведени изследвания през месец май 2012 г. при него бил
установен положителен резултат за HIV.
С.В.бил записан за учебната 2011/2012 г. в 1а клас,
дневна форма на обучение в 101 Средно общообразователно училище Бачо Киро, като
няма данни да е бил записван за следващите учебни години.
Ситуацията не се променила и през 2013 г., когато С.В.отново
многократно бил установяван да проси и скита по улиците без родителски надзор.
В тази връзка през месец ноември 2013 г. той отново бил
настанен в Кризисен център Вяра, Надежда и Любов за срок от 6 месеца, което
било потвърдено и с влязло в сила съдебно решение. По време на престоя си в
този център изпадал в кризи и бил многократно консултиран със специалист психиатър,
като му била поставена диагноза „разстройства в адаптацията, емоционален
дисбаланс. Разстройства в следствие употребата на седативни и сънотворни
вещества. Синдром на зависимост“. През месец януари 2014 г. С.В.бил приет по
спешност в Пирогов, Клиника по токсикология след като е намерен на улицата в
безпомощно състояние с данни за прием на неуточнено количество алкохол и
инхалиране на ацетон. С течение на времето кръгът на опасните вещества, които
приема се разширява, като той често пребивава в групите на наркозависимите.
Поради изтичане срока на настаняването в кризисния център същото е прекратено
през месец март 2014 г. като е предаден на майка си- подс.Б..
На подс.Б. е изготвена СППЕ на ДП, от заключението на
която е видно, че тя е психично здрава и към инкриминирания период е могла да
разбира свойството и значението на извършеното, както и да ръководи постъпките
си.
Вещите лица са дали становище, че при нея са налице
формирани основни родителски умения и възможност за преценка относно
необходимите минимални условия както за физическото, така и за менталното
развитие на детето, така и за социалната му адаптация, като причините да остави
детето си без надзор и достатъчно грижа не се дължи на някакво заболяване или
нейна физическа и психическа негодност да полага грижи за детето си, а на
бездействие от нейна страна.
Изготвени са и две експертизи на С.В.- едната на ДП, а
другата в хода на съдебното следствие пред първостепенния съд.
От заключенията на същите е видно, че към инкриминираната
дата 09.02.2011 г. за физическото, душевното и моралното развитие на С.В.е бил
налице сигурен риск с висока интензивност. Извод, който вещите лица са
направили психиатричното изследване на С.В., както и на база наличните по
делото материали.
Същите са категорични, че този извод следва и индиректно
от данните за по- нататъшното развитие на детето с констатирана наркотична
зависимост, ХИВ носителство, тежко увреждане на здравето и продължаващо
пребиваване в институционални условия, където
да се полагат необходимите грижи за него.
Горната фактическа обстановка, въззивният съд прие на
база както вече бе посочено събраните в хода на ДП и пред първата инстанция
доказателства и доказателствени средства, подробно описани в мотивите към
първоинстанционното решение. В допълнение пред въззивния съд бе проведен отново
разпит на подсъдимата, като бяха изискани и справки относно трудовата й
ангажираност към инкриминирания период, респ. относно това дали С.В.е бил
настаняван в някакво заведение или институция преди инкриминирания случай.
Първостепенният съд е кредитирал с пълно доверие дадените
от подс.Б. обяснения без изобщо да ги подложи на проверка и без да ги съобрази
с другите събрани по делото доказателства, част от които е пренебрегнал изцяло
като имащи характер на доказателства по делото. Въззивният съд за разлика от
първостепенния след като проведе и допълнителен разпит на обвиняемата счита, че
няма никакво основани да даде вяра на твърденията й тъй като те освен, че представляват
нейна защитна версия, са и твърде неясни, объркани, вътрешнопротиворечиви и
непоследователни, а така също и неконкретни. Това разбира се може да се дължи
както на изминалия период от време, така и на ниското интелектуално и социално
развитие на подсъдимата, но без съмнение причина за тези хаотични и объркани
обяснения на подсъдимата е и факта, че същата отрича защитавайки себе си, да е
оставяла без грижи детето си и да не е била „добра майка“. Категорично на база
събраните пред въззивния съд писмени доказателства се установи неверността на
обясненията на подсъдимата, че към инкриминирания период е „престирала“ (както
е записал в мотивите си първостепенния съд) труд като работник по чистотата, с
точно определено работно време и възнаграждение. На база тези нейни твърдения
първостепенният съд е приел, че към инкриминирания периоди в момента, в който С.В.е
намерен да проси на Сточна гара, подс.Б. е била трудово ангажирана- т.е. на
работа, за да може да осигурява прехрана за детето си. Изводи, които са
произволни и които са неверни. Те се опровергават не само от писмените
доказателства събрани пред въззивната инстанция, но и от писмените такива,
събрани в хода на ДП и пред първостепенния съд. Доказателства, които първостепенният съд не е кредитирал тъй
като е приел, че имат характер на докладни записки и не могат да бъдат
ползвани. Изводи, които са напълно погрешни. Става въпрос за всички документи
изготвени в хода на производството във връзка с установяване на С.В.от мобилния
екип да проси на улицата на инкриминираната дата, във връзка с предоставената
му полицейска закрила, както и и във връзка с настаняването на същия в Кризисен
център Вяра, Надежда и Любов, а след това и в други институции. Всички тези
социални доклади, писма, заповеди и писма са изготвени не във връзка и по повод
на воденото спрямо подс.Б. наказателно производство, а в рамките на друга
законова процедура- тази по Закона за закрила на детето и са съобразени с
изискванията на този закон за това как следва да се процедира при подобни
ситуации, какви действия следва да предприемат съответните органи и длъжностни
лица за да бъде осигурена закрила на детето, респ. с това какви документи
следва да изготвят, за да се задвижи процедурата и за да бъде предоставена
закрила на детето. От друга страна именно докладите, писмата, становищата и
заповедите са документите, чрез които обичайно и нормално протича комуникацията
между различните служители в рамките на администрацията, респ. между различните
органи в рамките на администрацията. Предвид това и доколкото всички тези
документи не са създадени по повод на воденото наказателно производство и нямат
за цел неформално събиране на информация за нуждите на това производство, а са
съставени в рамките на друга законова процедура, то няма основание същите да не
бъдат кредитирани като писмени документи съдържащи информация за факти и
обстоятелства, които са релевантни и към воденото спрямо подс.Б. наказателно
производство, образувано на един много по- късен етап- чак през 2015 г.
Като е изключил същите от доказателствения материал по
делото първостепенният съд неправилно е игнорирал важни и относими към предмета
на доказване писмени доказателства и това е станало и причината да не може да
установи в пълнота фактическата обстановка по делото. Още повече, че в случая
от значение за правилното изясняване на делото е не само конкретните действия
и/или бездействия на подсъдимата на самата инкриминирана дата, но и поведението
и преди и след този момент, тъй като обвинението спрямо нея е за неполагане на
достатъчни грижи за малолетното й дете и оставянето му без надзор. Поведение,
което може да е еднократно проявило се такова от страна на подсъдимата, но може
и да е трайно отношение към родителските й задължения спрямо малолетното й
дете, за което изводи следва да се правят не само на база на конкретна
постъпка, а най- вече на база на цялостното и дълготрайно предхождащо и
последващо поведение на подсъдимата във връзка със задълженията й като родител.
С оглед на това и като е игнорирал събраните по делото писмени доказателства,
съдържащи информация не само за инкриминирания период, но и за след този
период, първостепенният съд е ограничил предмета на доказване абсолютно
неоснователно и поради това и не е успял да установи правилно фактическата
обстановка по делото. Това му е попречило да направи правилни и верни изводи
относно конкретното състояние на детето към инкриминираната дата, приемайки, че
в показанията на свидетелите и в писмените доказателства по делото се съдържат
данни за това само за период последващ инкриминирания такъв, но не и досежно конкретната
инкриминирана дата. Въззивният съд точно обратното счита, че именно и на база
визираните писмени, а и на база гласните доказателства събрани по делото може
да се установи, че детето С.В.е бил в окаяно състояние и на инкриминираната
дата, че към този момент, майка му не е била изобщо в София и не е „престирала“
труд като работник по чистотата, а е била при своята майка в с.В., че детето й
е било оставено само тук в София и без надзор, тъй като е било само на улицата
с друго малолетно дете, не е посещавало училище, тъй като изобщо не е било
записвано, не е искало, а и майка му не е предприела нищо, за да го мотивира да
ходи на училище. Отново на база всички тези събрани по делото гласни и писмени
доказателства по категоричен и несъмнен начин се установява, че макар и да е
бил записан при личен лекар, С.В.никога не е посещавал такъв, като факта, че в
момента, в който е заварен да проси на улицата не е бил болен от нещо не
означава, че майка му е полагала грижи за здравето на детето си. Самият факт,
че посред зима детето е на улицата просещо и само е достатъчен и без да на
налице други данни, за да се приеме, че здравето му е било поставено в риск,
респ. че майка му не е полагала грижи за същото. Самият факт, че на детето е
предоставена полицейска закрила по смисъла на Закона за здравето /което е видно
от всички изготвени във връзка с инкриминирания случай документи/ сам по себе
си сочи на това, че детето не е имало на кого да бъде предадено и поверено
/обстоятелство изрично отразено и в социалния доклад, изготвен по повод
настаняването на С.Върбанов в кризисния център/, респ. че майка му не е била
намерена, а така също, че тя не се е справяла със задълженията си на родител и
към този момент и не е полагала не само достатъчно грижи за малолетното си
дете, но не е полагала никакви такива. Всички тези документи, както и
показанията на разпитаните свидетели опровергават твърденията на подсъдимата,
че се е грижила за детето си, че такива грижи е полагала и майка й, респ. че
детето й е било предадено вечерта, след като е било намерено да проси на
улицата, че тя е била този ден на работа, както и че детето е било записано на
училище и е посещавало такова. Това е видно и от заповедта за настаняване на С.В.в
кризисния център, от социалния доклад изготвен още на следващия ден във връзка
с това настаняване, от писмата на С.Р.до съответните служби и институции във
връзка с конкретния случай, както и във връзка с последващи подобни такива. В
тях изрично е посочено кога и къде е открит С.В.да проси, с кого е бил от кого
е установен, какви мерки са предприети спрямо него, била ли е открита майка му
и къде се е намирала към този момент, посещавал ли е училище, бил ли е изобщо
записан като ученик, какво е споделило детето във връзка с това, както и във
връзка с посещенията си при лекар.
Всички тези писмени документи и съдържащите се в тях
данни за обстоятелства, констатирани от съответните длъжностни лица не се
опровергават от други събрани по делото писмени и гласни доказателства, даже
напротив- подкрепят се било пряко, било косвено от показанията и на разпитаните
свидетели. Всички те макар и да дават малко информация за конкретния инкриминиран
случай сочат, че той е поставил началото на казуса „С.В.“ за социалните служби,
като изнасят подробна информация за състоянието на детето- физическо и морално,
респ. за условията при които е живеел, за трудовата ангажираност на майка му,
за способността й чисто житейски да се справя със задълженията си на родител,
за това била ли е ангажирана, как и по какъв начин с неговото социално,
образователно, морално и цялостно развитие, могла ли е да оказва влияние върху
него, да контролира детето, респ. знаела ли е къде е той по цял ден и какво
прави или не- информация, касаеща период, последващ инкриминирания, но и много
близък след него, обхващащ живота на детето и съдбата му след този случай до
2014 г.
Тази информация, която те изнасят в своите показания
кореспондира и с отразеното като факти в документите, съставени по повод на
инкриминирания случай и във връзка с настаняването на С.В.в Кризисния център.
При това положение няма логика да се приеме, че отразеното в тези документи е
невярно и че положението на детето и на подс.Б. към инкриминирания период е
било различно.
В заключение въззивният съд за разлика от първостепенния
счита, че на база събрания по делото доказателствен материал може да се
направят категорични изводи за обективното състояние на детето С.В.към
инкриминираната дата и причината за това му състояние. Всичко останало е въпрос
очевидно било на интерпретация на доказателствата, било на фактите и
обстоятелствата, установени чрез тях, но
така също и на неправилен прочит и разбиране на закона от страна на
първостепенния съд.
Няма как въззивният съд да се съгласи със становището
първостепенния такъв, че по делото липсват доказателства за обективното
състояние на С.В.към инкриминираната дата. Всички доказателства сочат, че Сали
е бил сам на улицата с още едно друго малолетно дете, в окаян външен вид, в
какъвто е бил и 2 месеца по- късно и в какъвто е логично да е бил и към
инкриминираната дата, тъй като и към този момент майка му не е работела и не е
имала и парични средства да се грижи за него, включително и за да му купи
дрехи, а и по твърдения на св.И., когато негови колеги са намирали Сали да
проси на улицата той е бил в отвратителен външен вид, което потвърждава
изводите, че не само впоследствие, но и към инкриминираното деяние, С.В.не е
бил подходящо облечен за времето и мястото, където е бил установен.
Неверни са изводите на първостепенния съд, че по делото
не са събрани доказателства за това С.В.да е бил оставен без храна и без подслон.
В тази връзка първостепенният съд е коментирал установеното по делото, че той е
живеел с майка си в барака- т.е. имал е дом /подслон/, макар и условията в него
да са били крайно незадоволителни. В случая обаче инкриминиран е не факта, че
Върбанов е живеел в мизерни битови и хигиенни условия, а това, че е бил намерен
да проси на улицата при това сам- без да е придружен било от майка си, било от
друг възрастен човек, който може да полага адекватни грижи за него, доколкото е
бил малолетен. Няма как да се приеме, че улицата е подходящото място където
едно 11 годишно дете трябва да се намира при това посред зима и то само и
просещо. Улицата не може да е и няма как да бъде подслон- бил той задоволителен
или не, за едно дете на неговата възраст, когато е само. А дали детето има дом,
в който да се прибере и дали този дом е задоволителен или не, е съвсем отделен
въпрос, който освен това не е от значение, тъй като не повдигнато обвинение за
това на подсъдимата. Но категорично улицата не е подслон за само дете на 11
години.
Неправилни са също така изводите на първостепенния съд,
изградени на база превратно тълкуване и възприемане на събраните по делото
доказателства за това, дали С.В.е бил оставен без надзор. Всички- абсолютно
всички събрани по делото доказателства- и гласни и писмени такива сочат точно
на това- именно към инкриминираната дата С.В.е бил без надзор от страна на
родителя си- на майка му, на която са
били поверени и родителските грижи за него. Извод, който следва от безспорно установения
по категоричен начин по делото факт, че С.В.е бил сам на улицата с още едно
малолетно дете, а през това време майка му- подс.Б. не е била при него, нито е
възложила грижите за детето и наблюдаването му на друг възрастен още по- малко
на своята майка. Без значение е къде в този момент е била подс.Б.- дали на
работа, дали в с.В., за да се грижи за своята болна майка или някъде другаде.
Важното е, че не е била при малолетното си дете, което е било само на улицата,
респ., че не е осигурила и гарантирала друг възрастен да е заедно с него по
това време. Вярно е, че е от значение родителя да работи, за да може да издържа
малолетните си деца и да им осигурява прехрана, облекло, подслон и всичко друго
необходимо за тяхното правилно физическо и социално развитие. От друга страна
обаче родителят има и задължението да не остава малолетното си дете било само
вкъщи, било на улицата, респ. има задължението да не допусне детето да излиза
от дома си и да ходи да проси по улиците. Как ще изпълни това свое задължение е
въпрос на конкретика и всеки родител решава този въпрос по най- подходящия и
възможен за него начин. Разпоредбата на чл.8, ал.8 от ЗЗК е категорична по този
въпрос, като изрично посочва, че „родителите,
настойниците, попечителите или другите лица, които полагат грижи за дете, са
длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с
това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено
развитие“. А поне за въззивният съд няма съмнение, че улицата- която и да е тя,
още повече конкретното място- Сточна гара, е място опасно не само за
физическото, но и за психическото и нравствено развитие на всяко малолетно
дете.
Това задължение важи за всички родители, включително и за
самотните такива, поради което и тези съждения на първостепенния съд са напълно
погрешни, още повече и като се има предвид, че по делото е категорично
опровергано твърдението на подсъдимата, прието за достоверно от първостепенния
съд, че в този момент е тя била на работа.
Неверни са и изводите на първостепенния съд, че към
инкриминирания период С.В.е бил записан като ученик в първи клас и с това подс.Б.
е изпълнила част от родителските си задължения да полага грижи за душевното и
морално развитие на детето си. Изводи, които не почиват на събрания по делото
доказателствен материал и категорично се опровергават, както от писмените, така
и от гласните доказателства. Единствено подсъдимата твърди синът й да е
посещавал училище, като доста объркано и неконкретизирано сочи къде и кога е
учил. По какви причини съдът й е дал вяра, след като всички други доказателства
сочат на обратното не става ясно. Нещо повече- записването на детето в училище
не е равнозначно на посещение на училището от детето, нито сочи на положена от
страна на родителя грижа в тази насока. Видно е, че С.В.е записан за учебната
2011/2012 г.- т.е. от месец септември 2011 г. нататък, което означава, че към
месец февруари 2011 г. не само не е посещавал училище, но и не е бил записван,
като обясненията на подсъдимата са, че той не е искал, а очевидно тя макар и
негов родител не е положила каквито и да е било усилия, за да осигури
посещението му на учебно заведение, независимо, че е бил в ученическа възраст.
Отново разсъждавайки дори чисто житейски погрешно, първостепенният съд е приел,
че щом и държавата не е могла да се справи и да контролира посещението на
училище от страна на С.В., то какво остава за неговата майка. Тук е мястото да
се посочи, че повечето деца не желаят да посещават училище, но това не е
оставено на тяхна преценка, а основна роля за това имат техните родители, които
не само имат задължението да запишат децата си на училище, да гарантират
посещението им в училище, но и да възпитат у децата си желание за учение или
най- малкото да възпитат децата си, да изпълняват онези родителски
разпореждания, които са от значение за тяхното морално, душено и социално
развитие. С други думи въпрос на възпитание и то от страна на родителите е,
дали детето ще посещава училище или не, без значение дали иска или не, особено
на тази възраст, на която е бил С.В.към инкриминираната дата. Едва след това
роля оказва и държавата, чрез своите механизми, но на първо място винаги е
семейството и родителите, които създават основата, на която трябва да стъпи
възпитанието и развитието на всяко едно дете. Няма как държавата да замести
родителя и семейството, респ. да компенсира липсата на каквато и да е било
грижа от тяхна страна за правилното израстване и развитие на децата.
Все на тази плоскост въззивният съд не може да се съгласи
и с приетото от първостепенния такъв, че по делото е установено подс.Б. да е
полагала грижи за здравето на детето си, респ. да е обезпечила медицински грижи
на същия, записвайки го при личен лекар. Формалното записване било за училище,
било за личен лекар не изпълва съдържанието на грижите, които следва един
родител да полага за своето дете, респ. за неговото правилно и добро
здравословно развитие и състояние. Още повече, че писмените доказателства по
делото, изготвени от социалните служби във връзка с проблемите с детето С.В.сочат,
че Сали никога не е посещавал личния си лекар, независимо дали е бил записан
при такъв или не. От друга страна по- нататъшното развитие на детето повече от
очевидно сочи, че за същото не са били полагани никакви грижи от страна на
майка му, за да стигне той до състоянието, в което е и към настоящия момент-
ХИВ позитивен, с данни за наркотична зависимост, с различни психични
разстройства и още редица други заболявания. Очевидно е, че това състояние на
детето не е в резултат на положени добри грижи за неговото здравословно
състояние, респ. не е в резултат на постоянния и добър надзор, който е
осъществявала над него майка му. От друга страна и с оглед на конкретно
инкриминираното деяние, самият факт, че той е намерен през зимата сам на
улицата, сочи на това, че е бил в този момент без осигурени каквито и да е било
грижи за неговото здраве, доколкото и не е имало кой да контролира как е бил облечен
и обут, дали подходящо или не за времето, мястото и възрастта си, респ. не е
имало кой да контролира дали му е било топло или студено, дали е имало опасност
да бъде наранен от хора и автомобили и по този начин дали това място е било
безопасно не само за неговото здраве, но и за неговия живот.
До тези неверни изводи включително и относно недоказаността
на определени обстоятелства първостепенният съд е достигнал на база превратно и
неправилно тълкуване на събраните по делото доказателства, респ. игнорирайки
едни и давайки необосновано вяра на други, както и в резултат, според въззивния
съд, на погрешни дори от житейска гледна точка възгледи и възприятия на съда за
задълженията на родителите към техните малолетни деца.
В заключение въззивният съд кредитира в
цялост всички събрани по делото на ДП и в хода на съдебното следствие пред
първата и въззивната съдебна инстанция писмени и гласни доказателства с
изключение на обясненията коментирани по- горе, както и онези нейни твърдения
касаещи трудовата й ангажираност, а така също и полаганите от нея грижи за
малолетното й дете, както и твърденията й, че когато нея я нямало грижи за
детето полагала майка й и редица други нейни изявления, чрез които подсъдимата
се опита да се представи като добра и грижовна майка. Всички те са плод на
защитната версия на подсъдимата, която по категоричен и несъмнен начин се
опровергава от всички останали събрани по делото най- вече писмени
доказателства, разкриващи тежката съдба на детето на подсъдимата- С.В., както и
множеството мерки предприети от социалните служби насочени към закрила на това
дете, доколкото майка му- подсъдимата Б. не е успяла да се справи с ролята си
на родител и е изоставила изцяло грижите по отглеждането на детето в ръцете на
социалните служби, като от своя страна не е положила никакви усилия в тази
насока- извод, който следва от заявеното от самата подсъдима, че е била напълно
наясно, че детето й ходи да проси заедно с други деца, но въпреки това тя не е
сторила абсолютно нищо за да преустанови това.
Съдът кредитира и заключенията на изготвените
на ДП и в хода на съдебното следствие пред първата инстанция СППЕ, като счита,
че същите са обективно и компетентно изготвени. При съпоставка на целия този
доказателствен материал въззивният съд за разлика от първостепенният такъв
смята, че същият по един безспорен и категоричен начин сочи на това, че подс.Б.
е осъществила както от обективна, така и от субективна страна състава на
престъплението, за което е предадена на съд, а именно такова по смисъла на
чл.182, ал.1 от НК.
На първо място въззивният съд счита, че по
делото много ясно и категорично е установено поведението на подс.Б., чрез което
тя е осъществила изпълнителното деяние на инкриминираното престъпление. То
съгласно разпоредбата на чл.182, ал.1 от НК се състои в оставяне без надзор и в
неполагане на достатъчна грижа на родител спрямо поставеното под негов
родителски надзор дете.
В случая първостепенният съд е приел, че
подсъдимата е полагала грижи за детето си, но качеството на тази грижа не е
била на изискуемото си ниво, като е приел още, че това няма как да не бъде
съобразено с финансовите възможности на подсъдимата, с факта, че тя е
многодетна майка и сама отглежда децата си, с икономическите и социални условия
в страната. В тази връзка е счел, че подсъдимата от обективна страна не е
осъществила състава на вмененото й престъпление тъй като е полагала някаква
грижа за детето си, което прави деянието й несъставомерно. Извод, който не може
да бъде споделен от въззивния съд. Последният дава друг прочит на разпоредбата
на чл.182, ал.1 от НК и счита, че изпълнителното деяние може да се осъществи
както чрез неполагането на каквато й да е било грижа, така и чрез полагането на
такава, която обаче с оглед на конкретния казус не се явява достатъчна и
адекватна. Не случайно използваният от законодателят израз, за да се опише една
от формите на изпълнителното деяние на това престъпление е оставяне на дете без
достатъчна грижа, а не само без
каквато й да е било грижа. В случа безспорно установено и доказано е, че не
само на инкриминираната дата, но и като цяло, подсъдимата не е полагала нужните
и адекватни грижи спрямо детето си- малолетния С.В.. Вярно е, че тя е била в
тежко финансово състояние, без постоянен доход, майка на още други 11 деца,
макар не всичките да са били малолетни и непълнолетни и в този смисъл да не са
имали нужда от нейните грижи. Вярно е също така, че сама е отглеждала децата
си- т.е. била е самотен родител, както и че е част от малцинство, което по
принцип не е добре интегрирано в обществото.
Всичко това обаче е до голяма степен въпрос
на личен избор на всеки индивид- дали и колко деца ще създаде и отгледа,
особено като има предвид при какви условия живее, с какви възможности разполага,
а така също и имайки предвид своето социално ниво и възможностите си да се
развива интелектуално, социално и материално. Въпрос до голяма степен на
отделния индивид, а също така и на отделните малцинства е, дали желаят и
полагат необходимите усилия да се интегрират в обществото и да се чувстват
равноправни граждани с всички останали. Самият факт че едно лице принадлежи към
дадено малцинство не би следвало да му създава привилегии, позволяващи му да не
спазва законите в страната и да се чувства ненаказан и безотговорен при свое
противоправно поведение само защото е част от някакво малцинство. Законът
възлага задължения към всички родители спрямо техните малолетни лица без
разлика от раса, религия и етническа принадлежност или гражданство. Всеки родител без значение дали принадлежи
към малцинство или не в една държава има задължение след като е създал едно
дете да направи всичко необходимо така че да осигури нормален живот, развитие и
бъдеще на детето си. Да положи всички необходими и адекватни грижи за детето
си, така че да не създава рискове за неговото душевно, морално и физическо развитие.
В случая самият факт, че подсъдимата е допуснала детето й- малолетния С.В.посред
зима да е на улицата без тя да знае къде е и какво прави, сам и непридружен от
друг възрастен и просещ в окаян външен вид сочи на това, че същата не е
положила достатъчно грижи за своето дете, което се явява и съставомерно от
обективна страна поведение на подсъдимата. Установи се, че по това време тя не
е била на работа, както е приел първостепенния съд, а дори и да е била на
работа не е предприела никакви действия, за да гарантира, че детето й няма да е
само на улицата. Нито е възпитала същия правилно, доколкото изобщо не е могла
да го контролира и направлява, нито го е записала на училище, където той е
следвало да бъде по това време и където би бил ангажиран със своето обучение,
нито е направила каквото и да е било, за да възпре същия да проси и да взима наркотици. Тя е била напълно наясно, че
С.В.заедно с други деца ходят по улиците и просят /видно от обясненията й/, но
въпреки това не е сторила нищо, за да преустанови това негово поведение. Дори и
да е била бедна, самотна майка и без доходи и от малцинството, тя е могла да
положи поне минимални усилия при възпитанието и отглеждането на детето си, за
да предотврати това негово поведение.
Точно обратното не само, че не е положила
достатъчни грижи за възпитанието, образованието и развитието на детето си, но
тя е оставила същото абсолютно без надзор, тъй като по това време е била при
майка си в с.В. без да е наясно къде се намира Сали, какво прави и с какво се
занимава. Вярно е, че по делото няма доказателства подсъдимата да е оставила
детето на Сточна гара и да го е накарала и завела тя там за да проси. Но не
това е и обвинението срещу нея. Обвинението е, че детето, което без съмнение се
е намирало единствено и само под нейния родителски контрол е било оставено без
надзор- без майка му да знае къде е, какво прави и с какво се занимава и именно
поради това детето е могло да напусне дома си и да отиде на улицата да проси,
където е било и намерено от социални работници. Даже нещо повече- макар и да е
знаела, че детето й ходи да проси по улиците, подсъдимата не само не го е
възпряла, а е оставила нещата така. Без значение е в случая, дали на
инкриминираната дата тя е била наясно къде точно се е намирал С.В.и какво е
правил. Дори и да не е знаела това с още по-голяма сила означава, че подсъдимата е оставила
детето си без надзор, тъй като не е имала понятие къде е и какво прави.
Както вече бе посочено и коментирано,
доказателствата по делото сочат, че в деня, в който С.В.е намерен да проси на
Сточна гара- 09.02.2011 г., той фактически е бил без подслон, без храна, подходящо
за сезона облекло и без медицински грижи осигурени му от майка му- подс.Б., тъй
като се е намирал сам на улицата, непридружен от възрастен човек, в окаян
външен вид, като няма данни там да му е била осигурена храна, топли дрехи и
грижи, които да са гарантирали неговото добро здравословно състояние.
По категоричен и несъмнен начин също така е
установено, че именно това състояние и положение на детето е довело и до
опасност за неговото физическо морално и душевно развитие. Категорични в тази
насока са заключенията на приетите по делото експертизи, като дори и
първостепенният съд е приел, че по делото това е установено по несъмнен начин.
Дори и без експертиза този извод се налага от
самия факт, че едно 10 годишно дете е само на улицата без опеката на възрастен
човек и проси и то посред зима.
Неправилни обаче са съжденията на
първостепенния съд, че тези опасности не са били целени от подсъдимата и поради
това и деянието й се явява несъставомерно от субективна страна. Въззивният съд
също счита, че с поведението си, изразяващо се в бездействие подсъдимата не е
целяла да застраши живота и здравето на детето си, респ. не е целяла да постави
същото в риск относно неговото физическо, морално и душевно развитие.
Малката подробност тук е, че тази опасност не
е субективна цел на инкриминираното престъпление, а обективна последица от
поведението на дееца, без значение дали е била целяна от него или само
допускана. А в случая по несъмнен начин се установява, че самото присъствие на
детето на улицата зимно време без да е под опеката и надзора на своята майка
или на друг възрастен човек води обективно до опасност и риск за заразяването му
с всякакви болести, включително заразни такива, както и до опасност от
травматични увреждания. Подсъдимата, която е могла да разбира свойството и
значението на своите действия и да ръководи същите без съмнение е била напълно
наясно, че оставянето на детето само, без надзор от възрастен, без да е
нахранено, облечено подходящо и с възможност да излиза и да ходи където пожелае
и да прави каквото пожелае, тъй като няма кой да го контролира и наблюдава,
води до реален риск най- вече за неговото физическо и здравословно състояние.
Същевременно същата абсолютно умишлено е
оставила детето си без надзор. По делото няма доказателства тя да го е
изпратила да проси, но са налице множество такива, че го е оставила само без да
знае къде е, какво прави и с какво се занимава или най- малкото е била напълно
наясно, че докато е сам ходи заедно с други деца да проси по улиците. В този
смисъл поведението й, изразяващо се в бездействие- в липса на надзор, на
контрол и в липса не само на достатъчни, но на моменти и на каквито и да е било
грижи по отношение на малолетния С.В., е абсолютно умишлено. Подсъдимата е
съзнавала общественоопасния характер на извършеното- т.е. на поведението си-
знаела е, че детето е само, че е без надзор, че не му е осигурила храна,
подходящи дрехи и сигурен подслон, знаела е, че оставайки сам в къщи той може
необезпокоявано от никой да излиза и да ходи където си пожелае, включително и
на улицата за да проси, като същевременно е предвиждала настъпването на
общественоопасните последици- опасността от накърняване и нараняване на
неговото физическо морално и душевно развитие, тъй като е била напълно наясно,
че едно дете в подобно положение е изложено на всякакви рискове, особено когато
е само на улицата и макар пряко да не е целяла постигането на общественоопасния
резултат от него- поставянето на детето в риск, е допускала този резултат, като
се е съгласявала и примирявала с него. Не е предприела каквито и да е било
действия, за да опази детето, за да му осигури надзор, контрол и сигурност, за
да го спре да излиза и да проси, да взима наркотици, както и да скита само
посред зима на улицата. В случая и поради липсата на каквато и да е било
активност от нейна страна във връзка с възпитанието, образованието и
отглеждането на детето по подходящ начин, тя не е разчитала на нищо друго освен
на случайността, нещо да не се случи на детето, докато нея я няма и то е само.
Ето защо и според въззивният съд в случая деянието на подсъдимата е извършено
не с пряк, а с косвен умисъл, доколкото тя не само е могла да предвиди
настъпването на общественоопасните последици от своето поведение, но и се е
примирявала с настъпването на същите, допускайки тяхното настъпване. В този
смисъл деянието й се явява съставомерно и от субективна страна.
В случая както вече бе посочено по несъмнен начин се
установява и настъпването на общественоопасните последици от това деяние, а
именно поставянето на детето в риск и опасност за неговото морално, душевно и
физическо развитие, но нещо повече- тези опасности са реализирани и на
практика- т.е. те са настъпили. Всичко това сочи, че деянието на подсъдимата се
явява и довършено, тъй като е настъпил визирания в закона и в случая допускан
от подсъдимата противоправен резултат от същото.
По
изложените съображения въззивният съд за разлика от първостепенния такъв, прие,
че подсъдимата е осъществила от обективна и субективна страна състава на
престъплението по чл.182, ал.1 от НК, поради което и отмени присъдата на
първата инстанция, като призна подсъдимата за виновна в извършване на
престъпление по чл.182, ал.1 от НК.
Съдът
прие, че подсъдимата следва да бъде освободена от наказателна отговорност по
реда на чл.78а от НК, доколкото за това престъпление законът предвижда
наказание лишаване от свобода до 3 години и обществено порицание, подсъдимата
не е осъждана и не е освобождавана от наказателна отговорност по реда на чгл28
от НПК, а от деянието няма настъпили съставомерни имуществени вреди.
Във връзка с индивидуализацията на
наказателната отговорност на подс.Б. съдът отчете като смекчаващи отговорността
обстоятелства социалното положение на подсъдимата, факта, че е многодетна и
самотна майка, тежкото й материално положение, както и изминалия значителен
период от време от извършване на деянието до този момент.
Като отегчаващо отговорността обстоятелство
съдът отчете факта, че с деянието си и с цялостното си поведение на родител
изразяващо се в бездействие и нехайство по отношение живота, здравето и
развитието на детето си, подсъдимата не само е поставила в опасност живота и
здравето му, но на практика е допуснала реалното настъпване на тези опасности,
при това във всеки един аспект- по отношение на неговото физическо, морално и
душевно развитие.
Независимо от това и най- вече с оглед
на тежкото социално положение на подсъдимата и най- вече предвид и на изминалия
значителен период от време от извършване на деянието до този момент, съдът
прие, че следва да наложи на подсъдимата минималното предвидено в разпоредбата
на чл.78а от НК административно наказание, а именно глоба в минимален размер от
1000 /хиляда/ лв. Въззивният съд прие, че само в този размер наказанието би
спомогнало за постигане както на индивидуалната, така и на генералната
превенция на наказанието.
По отношение на направените по делото
разноски и поради пропуск на въззивния съд да се произнесе за тях с присъдата
си, това следва да направи първостепенния съд по реда на чл.306 от НПК.
Въз основа на
извършена цялостна преценка, въззивният съд прие, че при разглеждане на делото
пред първата инстанция не са били допуснати съществени процесуални нарушения,
даващи основание за отмяна на постановения първоинстанционен акт и връщане на
делото за ново разглеждане на първата инстанция, респ. на досъдебното
производство. Ето защо въззивният съд прецени, че следва да се произнесе по
съществото на спора, като отмени присъдата на първостепенния съд и да постанови
нова такава, с която да признае подсъдимата А.В.Б. за виновна по повдигнатото й
с постановлението на СРП обвинение.
Така мотивиран и на основание чл.336,
ал.2 вр. ал.1, т.1 от НПК, СГС, Наказателно отделение, 15 въззивен състав
постанови присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.