Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София,
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийският
градски съд, Наказателно отделение, в публично съдебно заседание на осми май двехиляди и
деветайсета година, ІІІ-ти
въззивен състав с
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ХРИСТИНКА КОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МИРОСЛАВА ТОДОРОВА
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
с участието на секретар Радка Г., като разгледа
докладваното от съдия Тодорова в.н.ч.х.д. № 1119/2019 г., намери за установено
следното.
Производството е по реда на глава XXI НПК.
С
присъда от 12.02.2019 г., постановена
по н.ч.х.д. № 4778/2018г. по
описа на СРС, Наказателно отделение, 3 състав, съдът е признал подсъдимата Й.В.И. за виновна в това,
че на 7.11.2017 г. в гр. София е
разгласила позорно обстоятелство за М.Б.Н., като подала до САК писмо-жалба,
регистрирано с техен вх. №7811/07.11.2017г., с което е разгласила за частния
тъжител М.Б.Н. неистински позорни обстоятелства, а именно, че тя "умишлено
била оставена в болницата от докторите, които били извикали адвокат – адв. Н. - Т., която й обяснила, че за да не заплаща
сумата от 1500 лв. за импланти, трябва само да подпише подготвени документи,
счела това за агресивно притискане...; чувала била за порочна практика, в която
пари получават адвокати (повикани най-вероятно от дежурен следовател в Пирогов,
който посещава пострадалите) и дежурните лекари, но никога не мислила, че и нея
ще опитат да вкарат в порочна схема ...; адвокатът я притискала да подпише
документи, с които на по-късен етап застрахователят да има основание да осъди
сина й, за да си върне парите, платени за операцията й, която подробност
услужливо й била спестена от адв. Н.…; тези хора са абсолютно бездушни, безскруполни
и изкарват пари на гърба на нещастието, сполетяло хората“ – престъпление по чл.
147 ал. 1 от НК, като на основание чл. 78, ал. 1 от НК я освободил от
наказателна отговорност и й наложил административно наказание глоба в размер на
1000 лв. Съдът е осъдил подсъдимата Й.В.И. да заплати на СРС държавна такса в
размер на 5.00 лв. при издаване на изпълнителен лист. Съдът е осъдил подсъдимата
Й.В.И. да заплати на М.Б.Н. направените
по делото разноски в размер на 12.00 лв.
Срещу присъдата е постъпила въззивна жалба от подс. Й.И.
чрез защитника й, в която се твърди, че присъдата е необоснована,
незаконосъобразна и неправилна. Излагат се доводи, че по време на съдебното
производство първоинстанционният съд е допуснал грубо нарушение на НПК, тъй
като не е прекратил наказателното производство въпреки наличието на
предпоставките на чл. 24, ал. 5, т. 5 НПК. Поради това се иска присъдата да
бъде отменена, а наказателното производство да бъде прекратено на основание чл.
334, ал. 4, пр. последно вр. чл. 24, ал. 5, т. 5 НПК. На следващо място се
твърди, че е налице противоречие между приетите в присъдата обстоятелства и
установеното от фактическа страна в мотивите. Изтъква се, че неоснователно
съдът е кредитирал показанията на св. А., след като те се опровергават в голяма
част от тези на св. Д.Х.и св. С.Х.. Посочва се, че съдът не е коментирал голяма
част от възраженията на защитата, включително и тези, свързани с причината,
поради която частната тъжителка е отишла в кабинета на св. А.. Излагат се
възражения и по отношение на правните изводи на районния съд, като се поддържа,
че след като твърденията на подсъдимата в жалбата й до САК са верни, те не
могат да бъдат съставомерни по чл. 147, ал. 1 НК. Изтъква се, че неправилно
районният съд е коментирал разпоредбите на ЗА и Етичния кодекс на адвоката
относно средствата за привличане на клиенти и е приел поведението на
тъжителката в деня на случая в „Пирогов“ за правомерно. Не се иска събиране на доказателства.
В допълнение към жалбата подсъдимата чрез защитника си излага допълнителни
съображения по отношение на несъставомерността на инкриминираните изрази, тъй
като те не съдържат позорни обстоятелства, а оценъчни съждения. Изтъкват се
конкретни доводи по отношение на всеки от изразите, като се поддържа, че е
коментар на факти. В тази насока се отбелязва, че в мотивите
първоинстанционният съд неправилно е посочено, че „изводите“ и „осъзнаването“
на подсъдимата са факти. Посочва се, че оценките и мненията не подлежат на
проверка за тяхната вярност, доколкото не представляват конкретни факти от
обективната действителност.
Към жалбата е представено
решение по д.д. № 7/2019 г. на Дисциплинарния съд при САК от 25.03.2019 г., с
което адв. М.Н. от САК е призната за невинна за това, че не е изпълнила
задълженията си и не е извършила нарушения по чл. 132, т. 10, чл. 8, ал. 3, т.
3 ЕКА вр. ал. 4, изр. 2 ЕКА. На основание чл. 133, ал. 4 ЗА е отправено
предупреждение на адв. Т. да се въздържа от по-нататъшни действия, които „биха се интерпретирали като
нейни нарушения“. Независимо
от оправдаването, на адв. Т.
се възлагат разноски на основание чл. 143, ал. 1 ЗА.
В откритото съдебно заседание
пред въззивният съд повереникът на частния тъжител моли пръвоинстанционната
присъда да бъде потвърдена. На първо място се излагат доводи, че не са били
налице основания за прекратяване на съдебното производство, тъй като
тъжителката уведомила, че ще отсъства от града поради предварително заплатена
почивка на семейството й, а повереникът е имал ангажимент по друго дело, за което
своевременно информирала съдебния състав. По отношение на присъдата поддържа,
че е законосъобразна и обоснована, постановена изцяло въз основа на събраните
доказателства.
Защитата на подсъдимата поддържа жалбата и
допълнението към нея и моли да бъде уважена. Поддържа, че първоинстанционният
съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е приложил
разпоредбата на чл. 24, ал. 5, т. 5, която императивно забранява да не се допуска
отлагане на делото поради неявяване на частния тъжител. Излага доводи, че
частната тъжителка, както й нейният повереник не са се явили в първото съдебно
заседание без уважителна причина на първо съдебно заседание и констатацията на
това обстоятелство е достатъчно, за да бъде отменена присъдата и производството
по делото да бъде прекратено. Прави искане за присъждане на подзащитната й на
направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Подсъдимата Й.В.И. не се
възползва от правото си на лично участие, не се явява пред въззивната инстанция
и не излага самостоятелно доводи в лична защита.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение,
III въззивен състав, като съобрази изложените доводи, становището на страните и
сам служебно провери изцяло правилността на присъдата, намира за установено от
фактическа и правна страна следното.
Първоинстанционното производство е
образувано по тъжба от М.Б. Н. – Т., която е адвокат.
В тъжбата е отразено, че срещу тъжителката
е било образувано дисциплинарно производство по повод подадена на 7.11.2017 г.
в Централата на САС жалба от подс. Й.В.И.. В тази жалба Й.И. заявила, че на
7.10.2017 г., докато била настанена в УМБАЛСМ „Пироговор“, я посетила М. Т.,
която й обяснила, че за да не плаща сумата от 1500 лв. за импланти, които се
налага да й поставят, трябва да подпише документи, които Т. е подготвила и
„нарушавайки закона и етичните норми на адвокатската професия, подходила
неморално и агресивно“, като я „притискала да подпише документи, с които да
заплати импланти за операция, да завежда щета по Гражданска отговорност, от
която да вземе процент“, а на по-късен етап собственият й син да бъде осъден за
връщане на пари от операция.“ Посочено
било в жалбата също, че тъжителката дала визитка на подсъдимата с телефон,
имейли и адреси и не я посъветвала как да си потърси обезщетение от застраховка
живот.“
След излагане на посочената фактология е отправено искане
подсъдимата да бъде предадена на съд за престъпление по чл. 147, ал. 1 НК и
осъдена по това обвинение.
С разпореждане от 23.03.2018 г. съдия-докладчик при СРС е оставил
без движение тъжбата и е дал указания на тъжителката да уточни изразите от
жалбата, сезирала САК, които разгласяват позорни и неверни обстоятелства.
С молба от 19.04.2018 г. тъжителката е
посочила изрично, че изразите, които иска да бъдат включени в предмета на
обвинението са:
–
"…След като реших, че са ме забравили … се появи докторът, който ми
обясни, че са повикали адвокат…тогава осъзнах, че умишлено са ме оставили, за
да може да дойде повиканият адвокат…адвокатката ми ми обясни, че за да не
плащам сумата от 1500 лв. за импланти, трябва само да подпиша документите, които
тя беше подготвила…“
– „…Не знам дали е нормално и
най-вече морално чист, който трябва да съблюдава спазването на закона да
притиска толкова агресивно хората…“
– „…Бях чувала за порочна практика, в която
пари получават адвокати (повикани най-вероятно от дежурен следовател в Пирогов,
който посещава пострадалите) и дежурните лекари, но никога не съм мислила, че и
мен ще опитат да вкарат в порочна схема.“ ;
–
„…Още не мога да разбера как точно адвокат, който би следвало да знае
законите и етичните норми ме притиска да подпиша документи, с които на по-късен
етап застрахователят ще има основание да осъди собствения ми син, за да си
върне парите, платени за операцията ми (тази подробност услужливо ми беше спестена
от адв. Н.)“;
– „…тези хора са абсолютно бездушни,
безскруполни и изкарват пари на гърба на нещастието, сполетяло хората…“.
С разпореждане на съдията-докладчик от
28.05.2018 г. e даден ход на тъжбата по
обвинение по чл. 147, ал. 1 НК. Доколкото не са посочени изрично изразите,
предмет на обвинението, е ясно, че съдът е приел, че всички, изброени в молбата
от 19.04.2018 г., са годен предмет на престъплението клевета.
В първото открито съдебно заседание, за което
делото е било насрочено – 10.07.2018 г., с начало на заседанието, отразено в
протокола 10:32 ч. и край – 10:36 ч., частната тъжителка М.Б.Н. и упълномощеният
от нея повереник, редовно призовани на 05.06.18 г., повече от един месец преди
датата на съдебното заседание (стр. 30-31 от първоинстанционното дело), не се явяват.
На 4.07.2018г. адвокат М.П. е
уведомила съда, че тя като упълномощен представител на М. Т. лично не може да
се яви в съдебно заседание на 10.07.2018г. поради служебен ангажимент по друго
дело пред СРС – н.о.х.д. № 504/2018 г., по което е защитник.
В същата молба заявява, че частната тъжителка М.
Т. „към същата дата ползва годишен
отпуск и не се намира на територията на Република България“ (стр. 36).
Защитникът на подсъдимата прави искане
наказателното производство да бъде прекратено поради неявяване на повереника и
тъжителката, като изтъква, че не са представени доказателства, че повереникът е
бил уведомен по другото дело преди да бъде уведомен за настоящото.
Районният съд приел, че не е налице основание
за прекратяване на наказателното производство, тъй като макар да не са
представени доказателства за изтъкнатите от защитата обстоятелства, следва да
се даде възможност на повереника да ги представи в следващото заседание.
В следващото съдебно заседание на 23.10.2018 г.
районният съд е дал ход на съдебното следствие, като отново е приел, че не са
налице основания за прекратяване на наказателното производство поради
неявяването на тъжителката и повереника й в заседанието на 10.07.2018 г. и им е дал последна
възможност за представяне на доказателства за наличие на уважителна причина за
неявяването им.
С молба от 30.10.2018г. повереникът представя
протокол от заседание на 10.07.2018 г.
по наказателно дело № 504/2018, НО, 9 състав на Софийски районен съд, от който
е видно, че съдът е открил заседанието в 10:15 ч. В протокола е отразено
явяването на повереника на тъжителката в качеството й на защитник по това
производство. Тъй
като са констатирани процесуални пречки за даване ход на делото, разглеждането
е било отложено, а точното време на края на заседанието, както е било отразено в протокола, е
10:25 ч.
Със същата молба повереникът прилага и
удостоверение от „Л.Т.“ ЕООД, без дата и номер, че за периода от 5.07.2018 г. – 10.07.2018 г. частната
тъжителка е имала резервация и заплатен престой в хотел „Велека“, ул. „********,
Черноморец. (стр. 56).
Междувременно Софийският адвокатски съвет с
писмо с изх. № 2339/31.10.2018 г. (л. 57) е уведомил съда, че срещу тъжителката
е налице висящо дисциплинарно производство, образувано по жалба на Й.В.И..
В съдебно заседание от
11.12.2018 г. защитникът на подсъдимата
отново е направила искане за прекратяване на делото на основание чл. 289, ал. 1
вр. чл. 24, ал. 5 , т. 5 НПК с мотив, че от представения от повереника протокол по н.о.х.д. № 504/2018 г. на СРС става ясно, че тя е имала обективна възможност да се яви в заседанието по
настоящото дело, тъй като и двата й служебни ангажимента са били в една сграда, а първият е
приключил преди заседанието по настоящото дело.
Първоинстанционният съд е приел, че
повереникът на тъжителката е уведомила съда предварително и своевременно за
служебния си ангажимент, като не е имала възможност да предположи, че
насроченото заседание пред друг състав на СРС ще се отложи, за да може да се
подготви по настоящото отнапред. По отношение на частната тъжителка съдът е
изтъкнал, че „по аргумент на обратното според цитираната разпоредба (чл. 24,
ал. 5, т. 5 НПК) наказателното производство не се прекратява, ако вместо
частния тъжител се яви неговият повереник“, като „когато адвокатът не се яви по
уважителна причина, неявяването на частния тъжител не е основание за
прекратяване на наказателното производство.“ С тези мотиви районният съд е
оставил без уважение искането на защитата за прекратяване на наказателното производство.
В съдебното заседание на 12.02.2019 г.
районният съд е постановил присъдата, като е приел, че подсъдимата е извършила
престъплението по чл. 147, ал. 1 НК – да
е разгласила позорни и неверни обстоятелства с жалба, подадена до САК, за тъжителката М.Б. Н. – Т., като
вместо да изпише конкретните изрази, ги е преразказал по следния начин в
диспозитива:
1. Изразът "…След като реших, че са ме забравили … се появи докторът, който ми
обясни, че са повикали адвокат…тогава осъзнах, че умишлено са ме оставили, за
да може да дойде повиканият адвокат…адвокатката ми ми обясни, че за да не
плащам сумата от 1500 лв. за импланти, трябва само да подпиша документите,
които тя беше подготвила…“ е трансформиран в: „че умишлено била оставена в
болницата от докторите, които били извикали адвокат – адв. Н. - Т., която й обяснила, че за да не заплаща
сумата от 1500 лв. за импланти, трябва само да подпише подготвени документи“.
2. Изразът „…Не знам дали е нормално и най-вече морално чист, който трябва да
съблюдава спазването на закона да притиска толкова агресивно хората…“ е
пресъздаден така: „счела това за агресивно притискане....“.
3. Изразът „…Бях чувала за порочна практика, в която пари получават адвокати
(повикани най-вероятно от дежурен следовател в Пирогов, който посещава
пострадалите) и дежурните лекари, но никога не съм мислила, че и мен ще опитат
да вкарат в порочна схема.“ е преразказан така: „чувала била за порочна практика,
в която пари получават адвокати (повикани най-вероятно от дежурен следовател в
Пирогов, който посещава пострадалите) и дежурните лекари, но никога не мислила,
че и нея ще опитат да вкарат в порочна схема ...“.
4. Изразът
„…Още не мога да разбера как точно адвокат, който би следвало да знае законите
и етичните норми, ме притиска да подпиша документи, с които на по-късен етап
застрахователят ще има основание да осъди собствения ми син, за да си върне
парите, платени за операцията ми (тази подробност услужливо ми беше спестена от
адв. Н.)“ е представен така: „адвокатът я притискала да подпише документи,
с които на по-късен етап застрахователят да има основание да осъди сина й, за
да си върне парите, платени за операцията й, която подробност услужливо й била
спестена от адв. Н.…“ .
5. Изразът „…тези хора са абсолютно бездушни, безскрупулни и изкарват пари на
гърба на нещастието, сполетяло хората…“ е отразен дословно.
В мотивите на присъдата районният съд е приел, че инкриминираните изрази
представляват „субективни твърдения“,
изнесени с убедеността, че са факт и истина (л. 92, гърба). При обсъждане на
субективната страна съдът е отбелязал, че подс. И. е знаела, „че
обстоятелствата, които съобщава, са позорящи за адв. Т., че са нейни изводи за събитията, изградени на
субективна преценка и медийни публикации, но е желала да ги представи като
истина“ (л. 94)
Въззивният съд след собствен комплексен анализ на всички събрани по
делото доказателства намира, че първоинстанционното производство е проведено
без правно основание и е следвало да бъде прекратено.
І. На първо място въззивният
съд намира, че тъжбата не е годно процесуално основание за възбуждане на
наказателно производство и повдигане на обвинение, поради което първостепенният
съд е следвало да прекрати производството по чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК вр. чл.
24, ал. 5, т. 2 НПК, тъй като тъжбата не отговаря на изискванията на чл. 81 НПК. Правомощието по чл. 250, ал. 1, т.
1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК включва и преценката за това дали в тъжбата се
твърди престъпление, респективно дали то е такова, което се преследва именно по
този процесуален ред – по инициатива на пострадалия без участие на
прокуратурата. Поради това отмяната на правомощието по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК
(ЗИДНПК, Д.в. бр. 63
от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.), което представляваше процесуална
тавтология на част от първо възникналото правомощие по чл. 250, ал. 1, т. 1 вр.
чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК, по същество не представлява правна промяна.
Този
извод, на първо място, се основава на историческото тълкуване за правомощието
на съда да извършва преценка за редовността на тъжбата, както и въз основа на
съдържателния му анализ, който дава отговор дали проверката за редовността на
тъжбата по чл. 81, ал. 1 НПК включва имплицитно и изискването съдът да установи
дали в тъжбата, с която е сезиран, се твърди престъпление.
Съгласно чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК не
се образува наказателно производство за престъпление, което се преследва по
тъжба на пострадалия, а образуваното се прекратява, когато тъжбата не отговаря
на условията, посочени в чл. 81 НПК. От
5.11.2017 г. първоначалната компетентност да проверява редовността на тъжбата е
предоставена изключително на съдията-докладчик, защото със ЗИДНПК (Д.в. бр. 63
от 4.08.2017 г., в сила от 5.11.2017 г.) е отменено правомощието на
председателя на съда по чл. 247, ал. 2 вр. ал.1, т. 2 НПК да отказва да
образува производство по тъжба на пострадалия. Правомощието на председателя на
съда да отказва да образува дело от частен характер е въведено със ЗИД (дв, бр.
28 от 1982 г.) на НПК, отм. (Дв бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006
г.) – чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 НПК, като негова изключителна
компетентност, т.е. към този период съдията-докладчик не разполага с
компетентност да извършва проверка за редовност на тъжбата, тъй като тази
преценка е изнесена изцяло преди образуването на наказателното производство.
С приемането на настоящия НПК (Обн.,
ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г., в сила от 29.04.2006 г.) правомощието на
председателя на съда (вече по чл. 247, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 НПК, но със същата
редакция като тази по чл. 240, ал. 2 вр. ал. 1, т. 1 НПК (отм.) продължава да
съществува като суверенна компетентност, а съдията-докладчик има правомощието
по чл. 250, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК да прекратява наказателното производство
единствено в случаите на чл. 24, ал. 1, т. 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9 и 10 НПК, както
и когато деянието, описано в обвинителния акт, не съставлява престъпление. С
други думи – съдията-докладчик не може да прекратява производството на
основанията, посочени в чл. 24, ал. 4 НПК (нова ал. 5), включително поради
нередовност на тъжбата.
С последващите изменения в чл. 250,
ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК (ДВ, бр. 32 от 2010 г., в сила от 28.05.2010 г.) е
въведено правомощие на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК да
прекратява образуваното производство по тъжба на пострадалия и в случаите по
чл. 24, ал. 4 НПК (актуалната ал. 5) и когато деянието, описано в обвинителния
акт или в тъжбата, не съставлява престъпление – изрично записано в чл. 250, ал.
1, т. 2 НПК.
При тази нормативна уредба, при
действието на процесуалния закон до 5.11.2017 г., е въведен двоен първоначален
филтър за редовност на тъжбата – и преди образуването на делото и след – в
първия стадий на съдията-докладчик. В наказателноправната доктрина и
постоянната съдебна практика относно съдържанието на правомощието на
председателя на съда да отказва да образува наказателни дела от частен характер
никога не е имало спор, че извършваната от него проверка не е произволна, а се
изразява именно в оценка на редовността на тъжбата и съответствието й с
нормативните изисквания, които не са търпяли изменения от въвеждането им –
първоначално посочени в чл. 57, ал. 1 НПК (отм.), а в сегадействащия НПК – в
чл. 81, ал. 1 НПК. В този смисъл –
например решение № 16 от 14.03.2001 г. на ВКС по д. № 697/2000 г., II н. о., р
ешение № 472 от 16.10.2001 г. на ВКС по н. д. № 424/2001 г., II н. о.
За да сезира валидно съда, тъжбата
съгласно чл. 81, ал. 1 НПК, освен че трябва да бъде писмена и да съдържа данни
за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва
обстоятелствата на престъплението. Съдебният орган, на когото е възложена
проверката на редовността на тъжбата, не би могъл да установи дали изложените в
тъжбата факти сочат на престъпление, ако не си изясни кое е конкретното
престъпление. Без да направи такъв извод, съдът не би могъл да прецени и дали
съобщеното в тъжбата престъпление е такова, което се разглежда именно по този
процесуален ред, или изисква провеждане на досъдебно производство от
прокуратурата и разследващите органи.
Следователно,
още преди да бъде предвидено правомощието на съдията-докладчик изрично да
проверява тъжбата за съответствието й по чл. 81, ал. 1 НПК, без да е било
необходимо експлицитното препрещане към разпоредбата, предвиждаща изискванията
за съдържанието на тъжбата, съдебно производство за престъпления по тъжба на
пострадалия е започвало само когато действително тъжбата е навеждала факти,
които председателят на съда е квалифицирал като престъпление, което се
преследва по тъжба на пострадалия. Не се е изисквало изрично пояснение на
съдържанието на правомощието за отказ в чл. 274, ал. 2 НПК (отм.), защото
тълкуването му е било еднозначно и е почивало на точния разум на разпоредбата.
По
аргумент за по-силното основание, когато е предвидено изрично правомощие на
съдията-докладчик да прекрати наказателното производство, в случай че тъжбата
не отговаря на изискванията по чл. 81, ал. 1 НПК, това несъмнено означава, че
съдията-докладчик е длъжен да провери и дали се твърдят обстоятелства на
престъпление. Членуването на думата “престъпление” е езиков аргумент,
съществуващ наред с формално логическия, който изисква да бъде установено от
компетентния орган кое е конкретното заявено престъпление.
Отделно от изтъкнатите съображения,
спецификата на фактическия състав за повдигане на обвинение за престъпление,
което се преследва по тъжба на пострадалия, както и възникването на фигурата на
подсъдимия, допълнително категорично обуславят необходимостта да се извърши
преценка твърди ли се в тъжбата престъпление и кое е то.
По дела, образувани по тъжба на
пострадалия, процесуалното качество на подсъдимия възниква едва след като съдията-докладчик
приеме тъжбата за редовна, удовлетворяваща изискванията на чл. 81, ал. 3 НПК, и
в разпореждането, с което й даде ход, по чл. 252, ал. 4 НПК даде правна
квалификация на фактите на твърдяното престъпление. Поради това, за разлика от
делата, образувани въз основа на обвинителни актове, споразумения и предложения
за освобождаване от наказателна отговорност от прокуратурата, по делата,
образувани по тъжба на пострадалия, съгласно чл. 254, ал. 4 НПК на подсъдимия
се връчва освен процесуалния документ, по който е образувано делото (тъжбата) и
препис от разпореждането на съдията-докладчик за насрочване на делото. Това е
така, тъй като обвинението е съвкупност от факти и право, поради което
повдигането му по този вид дела е фактически състав, който приключва с
разпореждането на съдията-докладчик, с което се дава ход на тъжбата и правна
квалификация на престъплението, предмет на разглеждане.
Поради това и след като има
процесуалното задължение да предаде на съд само обвинения в престъпление гражданин и то в такова престъпление, което се преследва по тъжба
на пострадалия, съдията-докладчик е овластен, в зависимост от резулатите от
проверката на редовността на тъжбата в частта относно данните на
престъплението, да й даде ход или да прекрати наказателното производство по
реда на чл. 250, ал. 1, т. 1 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК. С други думи – и понастоящем, след отмяна на
дублиращото се правомощие на съдията-докладчик по чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК по
отношение на тъжбата, не е настъпила никаква съдържателна промяна в
процесуалната му власт.
В процесния случай СРС не е упражнил надлежно това си правомощие, тъй
като е извършил неправилна преценка на съответствието на тъжбата с изискванията
на чл. 81, ал. 1 НПК.
След цялостна проверка на
допустимостта на тъжбата по чл. 81, ал. 1 НПК,
въззивният съд прие, че тъжбата не е годна да възбуди наказателно
преследване, защото в нея не се твърди престъпление, а се излага субективната оценката на подсъдимата на събитие, което е преживяла,
докато е била в болница.
Това е видно от еднозначния прочит на инкриминираните от
тъжителката изрази с молбата – уточнение на тъжбата. Подходът на
първостепенният съд да преразкаже изразите в изпълнителния титул на осъждането
– присъдата – е неправилен, защото така съдът всъщност е преработил субективната оценка
на тъжителката за оплакванията на подсъдимата от жалбата й до Софийската адвокатска колегия и я е трансформирал в собствена субективна оценка
на това какво според съда е съдържанието на изразите. Този подход в процесния случай няма
правни последици, защото не е следвало да се стига изобщо до присъда, но самият
той е допълнителен аргумент, че изразите не съдържат твърдения, насочени срещу тъжителката, а
по същество представляват интерпретация на събитие.
– Видно е, че в първия израз – "…След като реших, че са
ме забравили … се появи докторът, който
ми обясни, че са повикали адвокат…тогава осъзнах, че умишлено са ме оставили, за да може да дойде повиканият адвокат…адвокатката ми обясни, че за да не плащам
сумата от 1500 лв. за импланти, трябва само да подпиша документите, които тя
беше подготвила…“ – има две твърдения, които жалбоподателката казва, че е осмислила (“осъзнах”) и така е формирала извод за връзка
помежду им. Първото твърдение се изчерпва с описанието на поведението на лекаря и неговите думи за осигуряването
на адвокат на пациента. Второто твърдение е за съдържанието на думите на адвокатката (тъжителката) – 1. че тя е подготвила
документи; 2. че подсъдимата трябва да ги подпише, за да може да излезе.
Оттук нататък в жалбата подсъдимата
споделя как на основата на тези две групи твърдения – за обективни факти за поведението на лекаря
и за поведението на адвоката – тя направила умозаключение и формирала представата си, че умишлено е била оставена да чака, докато пристигне адвокатът. Това разбиране на
точното съдържание на израза почива на буквалния му прочит, защото подсъдимата е използвала ясни изразни средства –
недвусмислено е заявила, че след думите на лекаря е “осъзнала”, че “умишлено” е
оставена да чака, а не е забравена.
Следователно, с първия инкриминиран израз подсъдимата не е заявявала
твърдение в жалбата си до САК, че лекарят или адвокатът (тъжителката) са й
казали, „че умишлено била оставена в болницата от докторите, които били
извикали адвокат – адв. Н. - Т., която й
обяснила, че за да не заплаща сумата от 1500 лв. за импланти, трябва само да
подпише подготвени документи“ – така, както е записан изразът в диспозитива на
присъдата. Трансформацията на действителните думи на подсъдимата по същество е довела до инкриминиране на тълкуването на съда, който неправилно е
определил правната природа на субективната връзка, която подсъдимата е изградила между думите на лекаря и думите на
адвоката, като е счел, че тя представлява твърдение, което подлежи на доказване на истинност,
респективно – на проверка за достоверност. Същевременно първостепенният съд
е възприел за
позорящ именно субективния извод на подсъдимата – това, което тя нарича осъзнаване за съществуване на
фактологична обвързаност между двете посочени твърдения.
– Във
втория израз: „…Не знам
дали е нормално и най-вече морално чист, който трябва да съблюдава спазването
на закона да притиска толкова агресивно хората…“, който бил пресъздаден така:
„счела това за агресивно притискане...“, изобщо не се съдържа твърдение. Видно
от перифразата, която е допусната в присъдата, това е било безусловно ясно и за
първостепенният съд – той е приел, че подсъдимата съобщава какво тя е “счела”,
т.е. е приела, че представлява притискане.
– Третият израз: „…Бях чувала за порочна практика, в която
пари получават адвокати (повикани най-вероятно от дежурен следовател в Пирогов,
който посещава пострадалите) и дежурните лекари, но никога не съм мислила, че и
мен ще опитат да вкарат в порочна схема“, е преразказан в диспозитива най-близо до
оригинала („чувала била за порочна практика, в която пари получават адвокати
(повикани най-вероятно от дежурен следовател в Пирогов, който посещава пострадалите)
и дежурните лекари, но никога не мислила, че и нея ще опитат да вкарат в
порочна схема ...“). Нито в автентичния израз обаче, нито в неговото
пресъздаване от районния съд се съдържат позорни твърдения за подсъдимата. Видно е, че
подсъдимата заявява, че: 1. е чувала, че съществува порочна практика за получаване на пари
от пациенти, извикани в болницата от лекари или следователи; 2. че самата
подсъдима е помислила, макар да й се струвала невероятно до този момент, че е
“вкарана” в схемата, която по нейно мнение е “порочна“. По отношение на собственото си въвличане подсъдимата в
инкриминирания израз използва страдателен залог, защото акцентира именно на това, че е станала
“обект” на поведение, което определя като манипулация. Тя не посочва обаче авторът
на действието – този, който я е „вкарал“ в схемата, като проследяването на точния смисъл на заявеното води до
извода, че подсъдимата счита, че става въпрос за групаво и координирано
действие, затова и
използва квалификацията “схема”. Оттам насетне обаче, наред с оценката на своето положение,
подсъдимата не излага конкретни твърдения за подсъдимата.
– Точният смисъл на следващия израз, посочен
в молбата-уточнение на тъжбата – „…Още не мога да разбера как точно адвокат,
който би следвало да знае законите и етичните норми, ме притиска да подпиша
документи, с които на по-късен етап застрахователят ще има основание да осъди
собствения ми син, за да си върне парите, платени за операцията ми (тази
подробност услужливо ми беше спестена от адв. Н.)“ – се разбира в контекста и в
логическата му обослувеност от предишните изрази. Подсъдимата не съобщава ново твърдение, а
изразява отново, за да подчертае своето възмущение, оценката си на поведението
на тъжителката от първия инкриминиран израз. Това е така, тъй като единствено в
първото изречение подсъдимата съобщава твърдения за думи и действия на
тъжителката – за подготвените документи от нейна страна като адвокат, за които тъжителката
обяснила на подсъдимата, че ако последната ги подпише, няма да плаща сумата от
1500 лв. от застрахователя. Именно тези думи на тъжителката подсъдимата в
конкретната ситуация приела като “притискане” и заявила това в жалбата си до САК. След това подсъдимата уточнява, че е разбрала, че подписването на тези
документи всъщност е основание застрахователят на по-късен етап да осъди сина
й, за да си върне парите, платени за операцията. Очевидно е, че в заключителната част на инкриминирания израз
подсъдимата споделя правните последици на факта на подписаните от нея документи – такива, каквито тя е узнала и разбрала според
способностите си, че
са възможни.
По отношение на този, четвърти,
инкриминиран израз първоинстанционният съд е допуснал най-голямо отклонение при пресъздаването му в присъдата,
което е довело до съществено изопачаване на смисъла му. Съдът е посочил, че подсъдимата
е заявила, че „адвокатът я притискала да подпише документи, с които на по-късен
етап застрахователят да има основание да осъди сина й, за да си върне парите,
платени за операцията й, която подробност услужливо й била спестена от адв. Н.…“
. Видно е, че интерпретацията на подсъдимата е превърната от първостепенния
съд в твърдение, с
което и оценката, и разбирането за правните последици от страна на
подсъдимата са
възведени в предмет на проверка за достоверност.
– Последният, пети, израз: „…тези хора са абсолютно
бездушни, безскрупулни и изкарват пари на гърба на нещастието, сполетяло
хората…“, отразен в присъдата дословно, също очевидно представлява негативна
оценка за хората от „схемата“, спомената в
третия израз.
Клеветата е накърняване на
обществените отношения, гарантиращи спазването на конституционната забрана за
накърняване на достойнството на човешката личност, която стои в основата на
самоосъзнаването на личността като пълноценна и свободна. За да е осъществен
престъпният състав, е необходимо деецът съзнателно да съобщи на друго/други
лица неистинни позорящи обстоятелства, свързани с личността на пострадалия.
Престъплението е формално и то е довършено от момента, в който друго лице
възприеме и осъзнае предадената му от дееца позорна информация за пострадалия.
Подобно деяние е в достатъчна степен общественоопасно по смисъла на чл. 10 ЕКПЧ
само поради обективната си годност да застраши нечия репутация и добро име, обекти
на защита на лични абсолютни субективни права. Поведението на дееца е от
естество да засегне споменатите неимуществени блага на личността, респ.
обществените отношения, които ги защитават, само ако се разпространяват
твърдения, които проверено са неистинни и деецът осъзнава това, като зад
паравана на свободата на изразяване той цели злепоставяне на пострадалия. В
съдебната практика, както и в правната доктрина, безпротиворечиво и
последователно се приема, че предмет на клевета могат да бъдат единствено твърдения
с конкретно съдържание, които носят информация за точно определени
обстоятелства, време, място, лице (явление от миналото и настоящето). Тези
обстоятелства следва да бъдат позорни, т. е недостойни от гледна точка на
общоприетите морални разбирания и да предизвикват еднозначна негативна оценка
на обществото или в частност да представляват приписване на престъпление. На
следващо място тези факти трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се
извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на
субективна психическа дейност.
В
процесния случай стриктният
прочит на съдържанието на всеки от изброените инкриминирани изрази изяснява, че
подсъдимата е била предадена на съд заради изказаното от нея неодобрение и лична негативна оценка за
поведението на лекаря и адвоката в болницата, в която била попаднала като
пациент. Именно по този начин е разбрал жалбата и дисциплинарният съд при
Софийската адвокатска колегия по д.д. № 7/2019 г., който с решение от 25.03.2019 г. на основание
чл. 133, ал. 4 ЗА е отправил предупреждение на адв. Т. да се въздържа от по-нататъшни действия, “които биха се интерпретирали като нейни
нарушения”. Очевидно
предупреждението е било продиктувано от констатацията на дисциплинарния съд, че поведението на адв. Т. е дало основание за субективния прочит на събитието, изложен в жалбата. Същевременно от мотивите на обжалваната присъда става ясно, че районният съд също е изложил
съображения, че
инкриминираните изрази представляват „субективни
твърдения“, изнесени с убедеността, че са факт и истина (л. 92, гърба); че подс. И. е знаела, „че
обстоятелствата, които съобщава, са позорящи за адв. Т., че са нейни изводи за
събитията, изградени на субективна преценка и медийни публикации, но е желала
да ги представи като истина“ (л. 94). При това положение обаче районният съд е
допуснал неправилно приложение на материалния закон, като е счел, че
„убедеността“ на автора на позицията в собствената му оценка е съставомерно
клеветническо деяние. В процесната жалба подсъдимата е изложила истината за своята лична
оценка за случилото се с нея, така, както я мисли, и е сезирала компетентните органи на
адвокатурата да извършат професионална проверка за действителното правно значение на случилото се. Въззивният съд не поставя под
съмнение чувството на огорчение и психически дискомфорт, което е изпитала
тъжителката, но подобни неприятни преживявания са допустими в социалния живот,
защото свободата на изразяване не задължава носителите на правото да се изказват само
положително за другите или поне –
неутрално. Напротив, свободата на изразяване включва и правото да се изразява остра критика и негативна оценка, стига изразните
средства сами по себе си да не са непристойни. Всяка оценка обаче зависи единствено от
съзнанието на нейния автор, от когнитивните му познания, способности, култура и
вкус и не може да
претендира за обективна достоверност. На същото основание субективните процеси
на индивидуално осмисляне и преработка на информацията не са годен предмет на
престъплението клевета и не се поддават на методите и подходите, чрез които се
изследва и установява обективната действителност. Както беше посочено,
именно за това
предмет на клевета могат да бъдат единствено твърдения за обективни факти с конкретно съдържание, които
носят информация за точно определени обстоятелства. В конкретния случай
подсъдимата ве е изложила такива твърдения за обективни факти, а е изказала оценки за факти и оценъчни твърдения, основани
на умозаключения за логическите връзки между обективни факти. Подсъдимата не е излъгала за нейните
субективни преживявания, напротив – съобщила е своята представа за поведението на лекаря и адвоката и за
това, че по този начин би могъл да бъде увреден нейният интерес. Допълнителни съображения в подкрепа на невъзможността
да се проверява стриктно истинността на оценъчни твърдения могат да бъдат
почерпени от доказателственото право. Когато свидетел в показания заявява
оценъчни твърдения (например – „автомобилът се движеше бързо”), тези твърдения,
сами по себе си, не могат самостоятелно да установят конкретни факти – в
конкретния пример – с каква скорост действително се е движел автомобилът.
Затова този вид твърдения, за да допринесат за изясняване на обективната
истина, се съпоставят винаги с други обективни факти. Поради това и свидетелят
в указания пример не може да носи наказателна отговорност за твърдението си
„автомобилът се движеше бързо”, защото той е заявил собствената си представа за
възприетата от него ситуация и за това кое движение счита за „бързо”.
С
оглед на всички
изложени съображения въззивният съд намира, че подсъдимата с инкриминираните
изрази е обективирала своя начин на мислене, а както е посочено в Решение
№80/98 на ІІ НО на ВКС, начинът на мислене не може да се криминализира, тъй
като резултатите от него са нееднозначни и не подлежат на доказване. Поради
това въззивният съд намира, че деянието на подсъдимата е било изначално
несъставомерно по чл. 147, ал. 1 НК.
За още по-голяма яснота, въпреки че такова искане липсва в тъжбата, следва да бъде посочено,
че на подсъдсимата не би могло да бъде повдигнато и обвинение за обида. Подсъдимата е изложила
оценъчни твърдения за поведението на лекаря и на тъжителката и за начина, по
който то може да обслужва интереса на застрахователя. Мнението на подсъдимата е
негативно и по същество представлява критика на предприетите и от лекаря, и от
тъжителката като адвокат действия. Но независимо че мнението е отрицателно, това не е достатъчно,
за да бъде осъществен престъпният състав на обидата. Когато мнението служи като
привиден претекст да се извърши неприлично и непристойно отнасяне срещу някого – например –
подсъдимата лъже, че се е почувствала по съобщения от нея начин и че е
направила конкретните умозаключения, тогава то следва да съдържа думи и изрази, обективно
годни да накърнят достойнството на адресата, които според съвременните
обществени стандарти са неприлични, вулгарни или цинични. В конкретния случай
въззивният съд намира, че подсъдимата действително е изразила своята оценка на
събитието (т.е. мнението си), а не е извършила лично унизяващо отнасяне спрямо
тъжителката. Оценъчните съждения на подсъдимата са изразени с неутрална лексика,
посочени са критични
квалификации, които обаче не са непристойни.
Не на последно място,
спецификата на делото изисква да бъде уточнено, че жалбата на подсъдимата
представлява законно средство за защита, защото е изпратена до органа на самоуправляващата
се адвокатура, компетентен да провери дали тъжителката е създала превратно
впечатление за адвокатската работа и така е уронила престижа на професията. Поради
това именно в дисциплинарното производство тъжителката е могла да потърси и
получи пълноценна защита. С тъжбата си на практика тя е направила опит да изнесе предмета на дисциплинарното
производство по Закона за адвокатурата пред външен на адвокатурата орган – районния съд, преди то да бъде приключено. Съгласно чл. 2, ал. 1 Закона за адвокатурата
упражняването на адвокатската професия е дейност, предвидена
в Конституцията, за правно съдействие и защита на свободите, правата и
законните интереси на физическите и юридическите лица, която се осъществява в
съответствие с принципите на независимост, изключителност, самоуправление и
самоиздръжка. С други думи, преодоляването на принципа на самоуправление на адвокатурата, който предвижда специален
режим за дисциплинарно преследване, т.е. за установяване на основателността на оплакване на граждани срещу
адвокати, е
недопустимо.
В тази насока въззивният съд намира, че съответно приложение
намират и указанията от решението по делото М. и други срещу България от 12.07.2016 г., в
което ЕСПЧ приема нарушено право на
свободата на изразяване по чл. 10 ЕКПЧ по жалби на различни български граждани,
осъдени в отделни съдебни производства от националния съд за извършаване на клевета спрямо държавни
служители чрез подаване на оплаквания срещу тях в държавен орган. Действително
тъжителката не е държавен служител, но адвокатската професия има възлово
значение за функционирането на правовата държава, поради което се изисква
държавата да гарантира съществуване на ефективен правен ред за защита срещу
неправомерни действия на адвокати. В цитираното решение се обсъжда сблъсъкът между правото на лична
репутация и правото на свободно изразяване. ЕСПЧ приема, че в сходна на
процесната ситуация изложени в граждански сигнал твърдения са могли да окажат
влияние върху професионалното положение на съответните лица, срещу които са
били насочени, „да подкопаят авторитета им, да отнемат време и ресурси и да
доведат до дисциплинарни или може би дори наказателни санкции срещу тях“. Съдът
обаче е приел за приоритетно важно, че “те са направени от жалбоподателите при
упражняването на възможността в едно демократично общество, управлявано от
върховенството на закона, частно лице да докладва твърдяна нередност в
поведението на длъжностно лице на орган, компетентен да се справи с такъв
проблем“. Тази възможност е едно от
предписанията на върховенството на закона (вж. Z., § 26; K., § 28; и S., § 42) и служи за поддържане на доверието
в
овластените с
публични
функции лица
администрация. Посочено е, че тази свобода на гражданите да подават сигнали е възведена като основно право в чл. 45 от Конституцията на Република България, като съответният орган, адресат на сигнала, трябва да реши какви процедурни стъпки
може да са необходими в отговор на такива жалби. Но ЕСПЧ подчертава, че „въпреки това самият факт, че
жалбите на жалбоподателите са довели до проверки, не може да се разглежда като
неправомерно засягане на репутацията на длъжностните лица. Целта на тези
проверки е именно да се потвърдят или се отхвърлят твърденията на
жалбоподателите.”
Наред с това, с подаването на жалбата
до САК подсъдимата не би могла да разглади позорни обстоятелства, т.е. да
осъществи изпълнителното деяние на клеветата и поради това, че съгласно чл. 137
от Закона за адвокатурата депозираната жалба до адвокатската колегия се
разпределя от председателя на адвокатската колегия за проверка на член на
адвокатския съвет, който ако прецени че има извършено нарушение на закона за
адвокатурата, образува дисциплинарно производство и изпраща на дисциплинарния
съд. Всеко едно от лицата, участващи в тази процедура, е длъжно да пази
адвокатска и професионална тайна и да не разгласява на никого станалите им
известни факти и твърдения. Съгласно чл. 1, ал. 2, т. 2 ЗА всеки адвокат е
длъжен да спазва правните и етичните си задължения към адвокатската професия
като цяло и в частност към всеки колега. Това изначално изключва възможността с
подаването на сигнал до САК да се постигне разгласяване по смисъла на чл. 147,
ал. 1 НК, което се изисква за съставомерност на клевета.
На следващо място, въззивният съд констатира, че видно от съдържанието на
тъжбата, тъжителката не твърди лична злонамереност на подсъдимата – че
съзнателно и целенасочено е разгласила за нея позорни обстоятелства. Не се твърди и
двете да са имали каквито и да било лични отношения и да са се познавали изобщо
преди събитието. В този смисъл няма твърдения за умисъл, какъвто поначало се
изисква за съставомерността на клеветата. Излагането на твърдения за факти,
установяващи умисъл, както и тяхната липса в тъжбата е правно значимо, защото
се твърди, че оценките на подсъдимата са изказани по повод на упражняване на
адвокатската професия на тъжителката.
На основата на всички изложени
съображения въззивният съд прие, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл.
81, ал. 1 НПК, поради което намира, че следва да упражни правомощието си по чл.
334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК за отмяна на присъдата и прекратяване на
наказателното производство.
Въззивният съд не споделя становището, че преценката дали
разгласените обстоятелства, наведени в тъжбата, представляват клевета, изискват
събирането на доказателства и тяхната проверка. Както вече беше посечено при
обсъждане на правомощията на съдията-докладчик, естеството на предмета на
проверката по чл. 250, ал. 1, т. 1 НПК включва оценка на твърденията в тъжбата
по същество, доколкото предпоставя съотнасяне на фактите към материалния закон,
за да ги подведе под фактическия състав на конкретно престъпление и да го
квалифицира в разпореждането си. Единствено така може да се постигне
предназначението на този вид съдебни правомощия – да се провежда съдебно
следствие само по годни да получат осъдителна присъда обвинения, в случай че
бъдат доказани.
ІІ. Същевременно въззивният съд намира, че в
първото заседание пред районния съд действително е било налице прекратителното
основание по чл. 24, ал. 5, т. 5 НПК.
Принципно, настоящата съдебна инстанция
споделя съображенията на първата, че след като тъжителката си е упълномощила
адвокат, нейното неявяване в съдебното заседание само по себе си не е
достатъчно, за да се приеме, че е налице хипотезата по чл. 24, ал. 5, т. 5, пр.
2 НПК. В конкретния случай обаче не се е явил повереникът на частната тъжителка,
въпреки че е разполагал с обективна възможност да направи това – разглеждането
на другото дело, по което е бил ангажиран, е било отложено от състав на СРС,
НО, т.е в същата сграда, 7 минути преди началото на заседанието, насрочено по
настоящото производство, и 13 минути преди приключването му. Това е достатъчно,
за да се приеме, че повереникът е имал обективна разумна възможност да се яви в
първото по делото съдебно заседание на 10.07.2018 г., за да поддържа
повдигнатото на подсъдимата обвинение и да не се превръща с неоснователното си
бездействие в недопустима причина за неефективна дейност на съда с отлагане на
разглеждането, както и за излишно изразходване на ресурс на защитника на
подсъдимата, чието явяване се е оказало излишно, защото не е обслужило
провеждане на съдопроизводствени действия.
В заключение, при извършената на основание чл. 314, ал. 1,
вр. чл. 313 НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакуваната
присъда, въззивната инстанция намира, че тя е постановена в нарушение на процесуалните
правила, поради което следва да бъде отменена, а наказателното производство –
прекратено на основание чл. 24, ал. 5, т. 2 и т. 5 НПК.
С оглед изхода на делото и на основание
чл. 190, ал. 1 НПК въззивният съд намира за основателно искането за присъждане
на направените пред първата и въззивната инстанция разноски от подсъдимата Й.В.И. за защитата й. Видно от представените договори за правна защита и съдействие в първата инстанция
(л. 37, първоинст. пр.) и във въззивната инстанция (л. 6, въз. пр.), подсъдимата е заплатила на защитника си в
брой адвокатско
възнаграждение в размер съответно на 1500 лв. за защитата в районния съд
и 1000 лв. – за защитата пред
въззивния съд,
поради което частната тъжителка М. Б. Н. – Т. следва да бъде осъдена да заплати тези направени от подсъдимата разноски.
Мотивиран
от изложеното и на основание чл. 334, т. 4 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 и т. 5, пр. 2 НПК СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НК, ІІІ
въззивен състав
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ присъдата на СРС, НО, 3
съсвав, по н.ч.х.д. № 4778/2018 г. от 12.02.2019 г.
ПРЕКРАТЯВА наказателното производство по н.ч.х.д. № 4778/18 г. по описа на СР/С
ОСЪЖДА на основание чл.190, ал.1
от НПК частната тъжителка М. Б. Н. – Т., ЕГН **********, да заплати на
подсъдимата Й.В.И., ЕГН **********, направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 2500 лева, като и на основание чл.190, ал. 2 от НПК
държавна такса в размер на 5,00 лева за издаване на един брой изпълнителен
лист.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в петнадесетдневен срок от съобщението до страните, че е
постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.