Р Е Ш Е Н И Е
№ 260279
гр. Пловдив, 22.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и девети септември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН
ИВАНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия
Иванов в. гр. дело № 1300 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на А.И.К., чрез особения представител М.М., против решение
№ 1067/05.04.2020 г., по гр. дело № 11439/2019 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателя, дължи на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, сумата в размер на 1018,93 лева –
падежирала главница за периода 15.11.2017 г. до 21.12.2018 г. по договор за
стоков кредит № 272410 от 21.06.2017 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията
по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Допълнително
споразумение от 13.06.2018 г. към Рамков договор за цесия от 11.04.2018 г.,
221,80 лева – договорна лихва за периода 15.11.2017 г. до 21.12.2018 г., и
83,05 лева – обезщетение за забава за периода от 16.11.2017 г. до 02.04.2019
г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда – 03.04.2019 г. до окончателното плащане, за които вземания
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 5233/2019 г. по
описа на Пловдивския районен съд, както и на 420,49 лева – разноски в исковото
производство и сумата в размер на 75,73 лева – разноски по ч.гр.д. № 5233/2019
г. по описа на ПРС.
В
останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Жалбоподателя
твърди, че първионстанционния съд погрешно бил приел за неоснователно
възражението, че е налице нередовно уведомление за извършената цесия от страна
на „Банка ДСК“ ЕАД, доколкото от представените по делото доказателства се
достигало именно до извода за нередовност на връчването, респ. на цесията.
Излага подробни аргументи относно това, че особения представител не можел да
приема адресирани до представляваното лице материалноправни изявления на трети
лица, каквото се явявало уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до длъжника от
стария кредитор. Изразява несъгласие с приетото от районния съд, че клаузата за
възнаградителна лихва не противоречала на добрите нрави, както и че лихвата не
била прекомерна и неравноправна, въпреки че фиксирания лихвен процент по
договора за кредит бил 34.72 %, при ГПР 40.89 %. Счита, че уговорените по този
начин клаузи водели до несъразмерност на насрещните престации и неоснователно
обогатяване на кредитора, поради което били нищожно на основание чл. 26, ал. 1
от ЗЗД – противоречие на добрите нрави, и чл. 143, т. 5 от ЗЗП. Сочи още, че
клаузата на чл. 12 от Общите условия на договора противоречи на чл. 33 от ЗПК и
съдът не е следвало да присъща никакви суми въз основа на нея.
По тези
съображения моли за отмяна на атакуваното решение в обжалвана част.
В срока
по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в който се сочи,
че аргументите относно нередовното връчването на съобщението за цесия са
неоснователни, като в тази насока се излагат подробни аргументи за редовно
уведомяване на длъжника и респективно за настъпване на последиците, визирани в
чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. В тази насока е
посочена и практика на ВКС, досежно редовността и връчване на книжата по
делото, включително и на уведомлението за цесия, тогава когато е връчено на
особения представител, респективно на ответника, на основание чл. 47, ал. 5
от ГПК, предвид регламентираната от законодателя фикция. Допълнително се
излагат аргументи в насока, че кога и на кого било връчено уведомлението за
прехвърленото вземане не било от значение за основателността на иска, след като
по делото безспорно било установено, че претендираното с исковата молба
задължение не е погасено и не са налице твърдения за извършени плащания към предишния
кредитор. В този смисъл се сочи, че действието на съобщението до длъжника цели
същия да не плати на погрешен кредитор, а в конкретния казус ответникът не бил
представил доказателства по делото да е направил престация на некредитор, т.е.
целта на закона била постигната. По отношение на възражението за нищожност ан
клаузите за възнаградителна лихва по договора за кредит, се излагат подробни
аргументи, че същите са неоснователни,
като се акцентира върху законодателните изменения в чл. 19 от ЗПК, в сила от
23.07.2014 г., и приетият максимален размер на годишни разходи, а именно пет
пъти размера на законната лихва, както и че възнаградителната лихва била
определена като един от компонентите, включени в ГПР, от което следвало, че
преценката за противоречие със закона следвало да се прави на плоскостта дали
договронта лихва и другите разходи по кредите общо не надвишавали законния
лимит на ГПР. В т.н. въззиваемата страна счита, че въпросната клауза не е нищожна, и сочи съдебна практика.
Изложени са също така и подробни съображения, по отношение на иска за забава,
като се сочи, че съгласно раздел 6, т. 12 от ОУ към Договора при забава в
плащането на месечна погасителна вноска от деня следващ падежната ѝ дата,
частта от вноската представляваща главница се олихвява с договорения лихвен
процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, която
уговорка се сочи от въззиваемата страна, че изцяло кореспондирала с разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 и 2 от ЗПК. В т. н. се излагат съображения и се сочи съдебна
практика.
По тези
съображения въззиваемата страна моли да се остави без уважение въззивната жалба
и да се потвърди първоинстанционното решение. Претендира заплащане на
направените разноски за особен представител и
юрисконсултско възнаграждение.
Окръжен
съд – Пловдив, като взе предвид становището на страните и прецени събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Предметът на делото пред настоящата въззивна инстанция касае действителността
на договор за потребителски кредит. В т.н. следва да се посочи, че нормите,
уреждащи материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски
договор, са повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение
дадените разрешения в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която при проверка на правилността на
първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване (вж. Решение № 23 от 7.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г.,
I т. о., ТК).
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция приема за правилни изводите на решаващия съд относно фактическата страна на спора, поради
което и на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на Районен съд –
Пловдив в тази им част, като по този начин те стават част от мотивите на
настоящия съдебен акт. За отбелязване е също, че по делото не се спори, а и във
въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения за неправилно установени
факти от страна на първостепенния съд, като единствено се излагат съображения
по същество, относно правното действие на връчването и получаването от
назначения по делото особен представител на адресирани до ответника книжа (доколкото
е безспорно, че уведомлението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е приложено към
настоящата искова молба и същото е получено от назначение на основание чл. 47,
ал. 6 от ГПК особен представител), както и относно действителността на клаузата
за възнаградителна лихва по процесния договор кредит и на чл. 12 от Общите
условия на същия.
Въз
основа на установената по делото фактическа обстановка настоящият въззивен
състав прави следните правни изводи:
За да
уважи заявената искова претенция районният съд е приел, че между страните
съществува валидно облигационно отношение, породено от сключен на дата
21.06.2017 г. договор за стоков кредит, вземането по което е прехвърлено от
първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД на въззиваемата страна, съгласно договор
за прехвърляне на вземания от 11.04.2018 г. и приложение № 1 към същия. Съдът е
приел, че с получаването на книжата, приложени към исковата молба, от особения
представител, уведомлението за цесията се счита за редовно връчено на длъжника
и прехвърлянето на вземането е породило действие за него на основание чл. 99,
ал. 4 ЗЗД. Последното като обстоятелство настъпило в хода на процеса следвало
да се отчете. Приел е също така, че иска за главницата е доказан по основание и
размер съгласно представения договор за кредит, а като законна последица е уважил
и иска за законната лихва. Въз основа на договора е приел, че се дължи и
възнаградителната лихва, като е приел с оглед на комплекс от фактори, че
клаузата за лихва не е нищожно поради противоречие с добрите нрави. По
отношение претенцията за обезщетение за забава по чл. 12 от Общите условия,
съдът е приел, че тази клауза е недействителна в частта, в която е предвидено
обезщетение за забава над 10 пункта, предвид нормата на чл. 33 от ЗПК.
Настоящият
състав се солидаризира с извода на първата инстанция, че длъжникът е редовно
уведомен за извършената цесия и че прехвърлянето на вземането е породило
действие спрямо него.
Цесията
е редовен и допустим от закона способ за прехвърляне на вземания, в резултат на
който се заменя кредиторът по едно съществуващо правоотношение. Уредбата на
цесията се намира в чл. 99 и чл. 100 от ЗЗД. Доколкото процесният договор
представлява потребителски кредит, то за прехвърлянето на вземанията по него
приложение намира още и чл. 26 от ЗПК. Съгласно чл. 26, ал. 1 от ЗПК кредиторът
може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице
само ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. Общите
условия на Договора за стоков кредит № *** г. предвижда подобна клауза – чл. 16
от ОУ. Тази клауза не е нищожна, доколкото е уговорена съобразно изискванията
на чл. 26, ал. 1 от ЗПК и предвижда едно законоустановено право на кредитора да
прехвърли свое валидно вземане. Следователно настоящият договор за цесия е
годен да породи правни последици.
По
силата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД прехвърленото вземане преминава върху новия
кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително
с изтеклите лихви. Тази промяна настъпва със сключването на договора за цесия,
но за да породи действие прехвърлянето спрямо длъжника, то следва да му бъде
съобщено (арг. чл. 99, ал. 4 от ЗЗД). Законът вменява в задължение на стария
кредитор да уведоми длъжника, но съгласно трайната съдебна практика, той може
да упълномощи друго лице, вкл. новия кредитор, да извърши уведомяването, като
това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 от ЗЗД (в този смисъл са Решение № 137 от 2.06.2015 г. на ВКС по гр. д. №
5759/2014 г., III г. о., ГК, и Решение № 114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. №
362/2015 г., II т. о., ТК). Допълнително, съгласно Решение № 3 от 16.04.2014 г.
на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК, и Решение № 78 от 9.07.2014 г. на
ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК, изходящото от цедента уведомление,
приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея,
съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление следва
да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК при разглеждане
на иска на цесионера срещу длъжника. В т.н. се споделя изложеното от районния
съд.
С оглед
на горното неоснователно се явява възражението, че длъжника не бил уведомен за
извършената цесия по надлежния начин. Към исковата молба е приложено
уведомление за извършената цесия от цедента, чрез цесионера като негов
пълномощник, и същото е достигнало до длъжника с връчване на препис от исковата
молба и приложенията към нея по реда на чл. 47, ал. 1-5 от ГПК. На основание
чл. 47, ал. 5 от ГПК книжата се смятат за връчени с изтичането на срока за
получаването им от канцеларията на съда. Следователно приложеното към исковата
молба уведомление за цесията следва се счете за редовно връчено на длъжника. В
подкрепа на горното е и изискването на чл. 47, ал. 6 от ГПК да се назначава
особен представител, както е сторено по делото, след като съдът се увери в
редовността на връчването на исковата молба и приложенията към нея.
Предвид
изложеното следва да се разгледа дали е налице действителен договор за кредит,
доколкото съдът следи служебна за това.
Видно
от данните по делото, цедираното на въззиваемата страна вземане произтича от
договор за стоков кредит, сключен между банка и физическо лице.
Следователно приложение намират императивните правила на ЗПК и ЗЗП касателно
действителността на отделните клаузи от договора, за спазването на които съдът
следи служебно.
Съгласно
представения договор фиксираният годишен лихвен процент по кредита е 34,72 %, при
ГПР от 40,89 %. С разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че ГПР не може да бъде по-висок от петкратния
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България. В случая
към момента на сключване на договора е действащо Постановление № 426 на МС от
18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения
(ДВ, бр. 106 от 23.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г.), съобразно което би
могло да се приеме, че така определеният с договора годишен процент на
разходите - 40,89 %, при уговорен годишен лихвен процент от 34,72 %, формално
не противоречат на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и уреждащите ги клаузи не са нищожни на
основание ал. 5 от същия член. Действително също така не са налице императивни
разпоредби по отношение размера на възнаградителната лихва, както и районният
съд е отбелязал, като в този смисъл приложение намира чл. 9 от ЗЗД,
регламентиращ свободата на договарянето. В случая обаче е налице потребителски
договор по своя характер, ползващ се със засилена защита по ЗЗП и ЗПК, което в
още по-голяма степен изисква приложение на установените рамки на предвидената в
закона договорна свобода, а именно принципите на справедливостта и
добросъвестното упражняване на права, както и спазването на добрите нрави. Трайно
се приема от съдебната практика, че максималният размер на лихвата
(възнаградителна или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва (а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва),
противоречи на добрите нрави. (в този смисъл: Решение № 906/ 30.12.2004 г. по
гр. д. № 1106/2003 ВКС – II ГО, Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/
2005 г. на ВКС –II ГО, Решение № 1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г.
на ВКС – II ГО, Определение № 901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС
– IV ГО). Посочената съдебна практика се споделя от настоящият въззивен състав
и не се намира да не е актуална.
Предвид
гореизложеното и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД клаузата за възнаградителна
лихва в процесния договор за кредит се намира за нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Следователно и искът за заплащането ѝ се явява
неоснователен. В т.н. не се споделя приетото от районния съд в обратния смисъл
и атакуваното решение следва да се отмени в тази част.
С оглед
на гореизложеното и на основание чл. 23 от ЗПК платените от длъжника суми и
отнесени от кредитора за погасяване на възнаградителната лихва подлежат на
приспадане от дължимата по договора главница, която жалбоподателят трябва да
възстанови. Последното се извежда още и от забраната за неоснователно
обогатяване. Следователно претендирания остатък от главницата по договор за стоков
кредит № 272410 от 21.06.2017 г. следва да бъде намален със сумата от 138,82
лв., които са платени и отнесени, съгласно посоченото в исковата молба и
заявлението по чл. 410 от ГПК, за погасяване на възнаградителната лихва по
договора. В този смисъл остатъкът на дължимата главница по сключения между цедента
и длъжника договора за стоков кредит е в размер на 880,11 лв., получена след
като сумата от 138,82 лв. се извади от присъдената от районния съд сума за
главницата, доколкото на основание чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК въззивния съд
е обвързан от присъдения и необжалван размер на главницата. Допълнително следва
да се отбележи, че видно от материалите по делото (л.15-33) главницата по
договора действително е усвоена от жалбоподателя. Следователно и предявения за
посоченото вземане иск следва да бъде уважен за сумата от 880,11 лв., доколкото
същият е доказан по основание и размер.
Като
законна последица от уважаването на иска за главница следва, че претенцията за
заплащане на законната лихва от датата на подаване на заявлението, по арг. на
чл. 422, ал. 1 от ГПК, също подлежи на уважаване.
Не се
споделя твърдението в жалбата, че доколкото клаузата на чл. 12 от Общите
условия противоречала на чл. 33 от ЗПК, респ. е недействителна, то и съдът не
следвало да присъжда никакви суми въз основа на нея. Според чл. 33, ал. 2 от ЗПК дължимото по договора обезщетение
за забава, което по своята същност представлява мораторна неустойка, не може да
надхвърля размера на законната лихва за забава. Съгласно чл. 12 от Общите
условия на процесния договор за стоков кредит при забава на плащането на
месечната вноска, частта от същата, представляваща главница, се олихвява с
договорения лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 процентни
пункта – полученото представлява уговорена с договора мораторна неустойка. Като
се има предвид, че в процесния период законната лихва за забава е в размер
малко над 10%, то и предвидената в общите условия клауза в чл. 12 противоречи
на посочената разпоредба на ЗПК. Поради това съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД уговореният размер на мораторната неустока представлява нищожна клауза в
договора. На основание чл. 26, ал. 4 от ЗЗД тази клауза следва да се замести от
законовата норма на чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, до който размер е допустимо да се
дължи лихва за забава по договора за кредит според чл. 33, ал. 2 от ЗПК. Така обезщетението за
забава по договора върху просрочените вноски по главницата следва да се
определи в размера на законната лихва за забава, както и пърноинстанционния съд
е сторил. В случая обаче, и с оглед засиленото служебно начало при
потребителските спорове, обезщетението за забава ще се определи след
намаляването на главница по договора със сумата от общо 371,58 лв. – колкото са
платени преди депозиране на заявлението в съда. При така направеното намаляване
и съобразно представения по делото погасителен план (л.8) съдът намира, че
преди депозирането на заявлението са погасени изцяло първите шест вноски за
главницата, и част от седмата вноска, чийто остатък е 49,49 лв. е падеж на 15.01.2018 г.
Аналогично на първоинстанционния съд по реда на чл.162 ГПК, с помощта на онлайн
калкулатор, въззивният съд изчисли размера на законната лихва за процесния
периода 16.11.2017 г. до 02.04.2019 г., въз основа на всяка една от
просрочените погасителни вноски за главница (от вноска № 7 – частично, до
вноска № 18), който размер възлиза на 64,52 лева, до която сума искът е
основателен, като за разликата до присъдения размер от 83,05 лв. решението ще
бъде отменено.
Относно разноските:
С оглед
на изхода на спора и съобразно заявеното от страните на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК в полза на въззивната страна следва да ѝ бъдат присъдени
направените от нея разноски съразмерно с уважената част от иска, доколкото е
направено искане в този смисъл, относно разноски (л.89 от гр.дело) в
първоинстанционното и заповедното производство (последните се присъждат от
съда, разглеждащ иска по чл. 422 от ГПК, на основание т.12 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС), както за
разноските във въззивното производство (л.27 – гръб от възз. дело). По делото
са представени и доказателства за направените разноски, а относно
претендираното юрисконсултско възнаграждение – такова е определено и първата
инстанция, а за настоящата инстанция въззивния съд намира, че на основание
чл.78, ал.8 ГПК, във вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с ал.2 ЗПП, с
оглед на конкретната фактическа и правна сложност, проведените съдебни
заседания и извършените процесуални действия, размерът на възнаграждението за
въззивното производство също следва да е 100 лв.
За
определяне на точния размер на присъдените разноски следва общият размер на
уважените искове – 944,63 лв., да се съотнесе към общият претендиран размер – 1 343,89
лв., и полученото да се умножи по размера на направените разноски.
От
горното следва, че: 1./ в хода на заповедното производство следва са присъдят 53,81
лв., от които 18,81 лв. за държавна такса и 35,00 лв. за юрисконсултско
възнаграждение; 2./ в хода на първоинстанционното производство следва са
присъдят 298,81 лв., от които 18,81 лв. за държавна такса, 210,00 лв. за депозит
за особен представител и 70,00 лв. юрисконсултско възнаграждение; 3./ в хода на
въззивното производство следва са присъдят 290,00 лв., от които 70,00 лв. за юрисконсултско
възнаграждение и 210 лв. депозит за особен представител.
Относно
държавната такса за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК
следва да поеме от страните съобразно уважената част от иска, като жалбоподателят
бъде осъден да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ОС –
Пловдив сумата от 18,82 лв., а въззиваемата страна – 8,06 лв.
С оглед разпоредбата на
чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
По
тези съображения съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 1067/05.04.2020 г., по гр. дело № 11439/2019 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XXII гр. състав, В ЧАСТТА, с която е ПРИЗНАТО
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че А.И.К., ЕГН **********, с
адрес: *** ДЪЛЖИ на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис
4, представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. – изпълнителни директори, сумата за
разликата от 880,11 лв. до пълния
присъден размер от 1 018,93 лева –
падежирала главница за периода 15.11.2017 г. до 21.12.2018 г. по договор за
стоков кредит № *** г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, вземанията по който са
прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Допълнително
споразумение от 13.06.2018 г. към Рамков договор за цесия от 11.04.2018 г.,
сумата от 221.80 лева – договорна лихва
за периода 15.11.2017 г. до 21.12.2018 г., и сумата за разликата от 64,52 лева до пълния присъден размер от
83,05 лева – обезщетение за забава
за периода от 16.11.2017 г. до 02.04.2019 г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 03.04.2019 г. до
окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5233/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд, както
и В ЧАСТТА за разноските, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВЯ:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис
4, представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. – изпълнителни директори, за
признаване за установено по отношение на ищеца, че А.И.К., ЕГН **********, с
адрес: ***, му дължи сумата за разликата от 880,11 лв. до пълния присъден размер от 1 018,93 лева – падежирала главница за периода 15.11.2017 г. до
21.12.2018 г. по договор за стоков кредит № *** г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД,
вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с
Допълнително споразумение от 13.06.2018 г. към Рамков договор за цесия от
11.04.2018 г., сумата от 221.80 лева
– договорна лихва за периода 15.11.2017 г. до 21.12.2018 г., и сумата за
разликата от 64,52 лева до пълния
присъден размер от 83,05 лева –
обезщетение за забава за периода от 16.11.2017 г. до 02.04.2019 г.,ведно със
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
03.04.2019 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 5233/2019 г. по описа на Пловдивския
районен съд.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1067/05.04.2020 г., по гр.
дело № 11439/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, XXII гр. състав, В ЧАСТТА, с която е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че А.И.К., ЕГН **********, с адрес: *** ДЪЛЖИ на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. –
изпълнителни директори, сумата от 880,11
лв. – падежирала главница за периода 15.11.2017 г. до 21.12.2018 г. по
договор за стоков кредит № 272410 от 21.06.2017 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД,
вземанията по който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с
Допълнително споразумение от 13.06.2018 г. към Рамков договор за цесия от
11.04.2018 г., и сумата от 64.52 лева
– обезщетение за забава за периода от 16.11.2017 г. до 02.04.2019 г., ведно със
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда –
03.04.2019 г. до окончателното плащане, за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 5233/2019 г. по описа на Пловдивския
районен съд.
ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***
ЗА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4,
представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. – изпълнителни директори, следните суми: 53,81 лева разноски в заповедното
производство, от които съдебно-деловодни разноски 18,81 лв. и 35,00 лв. за
юрисконсултско възнаграждение; 298,81
лева разноски в първоинстанционното производство, от които
съдебно-деловодни разноски 228,81 лв. и 70,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение,
и 290,00 лева разноски във въззивното производство, от които съдебно-деловодни
разноски 210,00 лв. и 70,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА А.И.К., ЕГН **********, с адрес: ***
полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Пловдив сумата
от 18,82 лева, представляваща
държавна такса за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Д-р
Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н.
Т. С. и М. Д. Д. – изпълнителни директори ЗА
ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд –
Пловдив сумата от 8,06 лева, представляваща
държавна такса за въззивното производство.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./