Р Е Ш Е Н И
Е
260274/14.6.2021г.
гр. Шумен
В ИМЕТО НА НАРОДА
Районен съд Шумен, IX-ти състав, в публично
заседание проведено на седемнадесети май, две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Районен
съдия: Д. Димитров
при секретаря Татяна Тодорова, като разгледа докладваното
от съдията ГД № 2899/2020 г., по описа на съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, в условията на
първоначално, обективно, кумулативно съединение, положителни, установителни
искове, от
„Профи Кредит България“ ЕООД гр. София, против Г. Д.М. ***, за признаване, като установено в отношенията между
страните, че в полза на ищеца съществува парично вземане, произтичащо от Договор
за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ № **********/08.11.2018 г., за
което има образувано заповедно производство - ЧГД № 2037/2020 г., по описа на
PC - Шумен, като има издадена Заповед № 260008/23.09.2020 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, с правно основание, както следва: по чл. 11,
ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 вр., чл. 71 ЗЗД и цена 2832.10
(две хиляди осемстотин тридесет и два лева и десет стотинки) лева - непогасена
главница, ведно с искане за присъждане на законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението в съда – 21.09.2020 г. до
окончателно плащане; по чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2, вр. чл. 79, ал.
1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 548.30 (петстотин четиридесет и осем лева и тридесет
стотинки) лева - договорна лихва върху главницата за периода от 26.02.2019 г.
до 31.07.2019 г.; по чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 2059.42
(две хиляди и петдесет и девет лева и четиридесет и две стотинки) лева –
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; по чл. 92, вр. чл. 86 ЗЗД и цена 87.50 (осемдесет и
седем лева и петдесет стотинки) лева - обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за периода от 27.12.2018 г./дата на изпадане
на длъжника в забава/ до 31.07.2019 г.; по чл. 86 ЗЗД и цена 444.22 (четиристотин четиридесет и четири лева и двадесет и
две стотинки) лева - обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода от 31.07.2019 г. до 20.09.2020 г., /датата на подаване на заявлението/.
Ищецът обосновава исковете твърдейки, че
на
08.11.2018 г. с Д.М.
А. бил
сключен Договор за потребителски кредит № **********, по който ответникът се
задължил да отговаря като солидарен длъжник, за главница от 3000 лв., при
годишен процент на разходите (ГПР): 49.89 % и годишен лихвен процент - 41.17 % /лихвен
процент на ден - 0.11 %/. Длъжникът Д.М. А. закупил и пакет допълнителни
услуги: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства, за който се задължил да плати
възнаграждение от 2250.00 лв., на месечни вноски по 93.75 лв. Така общото задължение в размер на 6 701.04 лв., следвало да бъде
погасявано на 24 месечни вноски, в размер на 279.21 лв. всяка, с падеж 26 - ти
ден от месеца. Главницата от 3000.00 лв. била
предадена на Д.М. по посочена от него
банкова сметка ***.11.2018 г.,
който погасил част от кредита като направил две пълни и една непълна
погасителни вноски, в общ размер 592.40 лева, след което изпаднал в забава.
Кредиторът изпратил Уведомително писмо, получено от бащата на длъжника Д.М. А., с което обявил кредита за предсрочно изискуем.
Ищецът
подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжниците, по което
било образувано ЧГД № 2037/2020 г., по описа на РС Шумен. Съдът уважил
претенция и издал Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК. В срока по чл. 414 ГПК съдлъжникът Г. Д.М. подал възражение за недължимост. Ищецът моли да бъде
признато за установено, че ответникът му дължи, както следва: 2832.10 лв. -
главница по договор за кредит на основание предсрочна изискуменост от датата на
нейното обявяване 31.07.2019 г.; 548.30 лв. - договорна лихва за периода от
26.02.2019 г. до 31.07.2019 г. /дата на предсрочна изискуемост/; 2059.42 лв. -
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, на основание предсрочна
изискуменост от датата на нейното обявяване 31.07.2019 г. за периода от
26.02.2019 г. до 31.07.2019 г.; 87.50 лв. - лихва за забава за периода от
27.12.2018 г. /дата на изпадане на длъжника в забава/ до 31.07.2019 г. /дата на
предсрочна изискуемост/; 444.22 лв. - законна лихва от 31.07.2019 г. /дата на
предсрочна изискуемост/ до 20.09.2020 г., както и законната лихва за забава
върху главницата от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на задължението. Претендира
разноски по заповедното и исковото производства.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, не подава писмен
отговор.
В проведеното съдебно заседание страните не се явяват
и не се представляват. Ищецът, чрез процесуален представител подава молба, с
която поддържа исковете.
Съдът, като взе предвид представените по делото
доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
от фактическа страна следното:
На 08.11.2018 г., след подадени Искане /л. 16/,
Стандартен европейски формуляр /л. 22/ и Допълнителна преддоговорна информация
/л. 24/, е сключен Договор № ********** /л. 5/ за потребителски кредит „Профи Кредит
Стандарт“, при Общи условия на ищцовото дружество /л. 8/, по който ответникът
се задължил солидарно за предоставен на Д.М. А. паричен
заем в размер на 3000.00 лева, при ГПР 49.89%, годишен лихвен процент – 41.17%,
лихвен процент на ден 0.11% - обща дължима сума по кредита от 4451.04 лв., за
срок от 24 месеца, при размер на вноската от 185.46 лв.. Със Споразумение за
предоставяне на допълнителни услуги към същия договор /л. 7/ е уговорено
плащане на допълнително възнаграждение на кредитора за купен от длъжника пакет
в размер на 2250.00 лева, разсрочено на месечни вноски от 93.75 лв. Така общото
задължение в общ размер от 6701.04 лв., било разсрочено за плащане на 24 месечни
вноски от по 279.21 лв., всяка, съгласно Погасителен план /л. 13/, с падеж 26
ден от съответния месец.
От Преводно нареждане /л. 25/ се установява, че на 09.11.2018
г. сумата от 3000 лв. е преведена от кредитора на Д.М. А., по банкова сметка *** „Банка ДСК“
От Извлечение по сметка № ********** /л. 26/, се
установява, че на 25.02.2019 г. Д.М. А. е
направил две вноски за погасяване по кредита в общ размер на 592.40 лв.
От Уведомително
писмо от 3.09.2020 г. /л. 14/ адресирано до Г. Д.М., в качеството му на
солидарен длъжник, се установява, че на 31.07.2019 г. кредиторът обявява кредита за
предсрочно изискуем, а от Обратна разписка /л. 15/ - че писмото е получено
лично от длъжника Д.М. А. на 10.09.2020 г..
От приложеното ЧГД № 2037/2020 г., по описа на РС
Шумен, се установява, че по Заявление рег. № 261037/21.09.2020 г., по реда на
чл. 410 ГПК, в полза на ищеца е издадена Заповед № 260008/23.09.21020 г. за
изпълнение на парично задължение, с която Д.М. А. и ответникът
Г. Д.М., като
съдлъжник, са осъдени да платят солидарно
на ищеца: 2 832,10 лв. – непогасена, предсрочно, изискуема главница ведно със
законна лихва върху главницата от 21.09.2020 г. до окончателното изплащане;
548,30 лв. – непогасено, падежирало, договорно възнаграждение за периода от
26.02.2019 г. до 31.07.2019 г.; 2 059,42 лв. – остатъчно, непогасено
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; 87,50 лв. - лихва за
забава от 27.12.2018 г. до 31.07.2019 г.; 30,00 лева – непогасени такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането за периода 10.01.2019 г. до
31.07.2019 г., 444,22 лв. – законна лихва от 31.07.2019г. до 20.09.2020г. и
170.03 лв. разноски. Заповедта за изпълнение е връчена на длъжниците. Длъжникът
Д.М. А. подава
възражение по чл. 414 ГПК след законовия
срок, поради което на 11.11.2020 г. за него е издаден Изпълнителен лист. От
съдлъжника Г. Д.М., ответник в настоящото производство, е подадено
възражение в законовия срок.
Представени са и други неотносими към правния спор
писмени доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства,
преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, съобрази становищата на
страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, ШРС –
девети състав намира за установено от правна страна следното:
По допустимостта на установителните искове по чл. 422
вр. 415 ГПК. От приложеното ЧГД № 2037/2020 г., по описа на РС Шумен, се
установява, че по реда на чл. 410 ГПК в полза на ищеца е издадена Заповед № 260008/23.09.2020
г. за изпълнение на парично задължение, връчена на съдлъжника, който е подал
възражение по чл. 414 ГПК в срок, поради което на основание чл. 415, ал. 1, т.
2 ГПК на заявителя е дадена възможност да предяви иск за установяване на
вземането си в едномесечен срок, съобщението, за което му е връчено на 18.11.2020
г., като с молба рег. № 261037/21.09.2020 г., по описа на ШРС, е подадена
настоящата искова молба, поради което производството се явява допустимо, а
предявените установителни искове подлежат на разглеждане по същество.
От събраните писмени доказателства еднозначно се
установява, че на 08.11.2018 г. между ищеца „Профи Кредит България“ ЕООД и Д.М. А. като длъжник и Г. Д.М. като съдлъжник е сключен валиден Договор за потребителски кредит, при
Общи условия. Договорът за кредит отговаря на формалните изисквания въведени
със ЗПК.
Доколкото са налице фактически и правни обстоятелства,
обуславящи наличие на потребителски договор между страните, предвид че
ответникът – потребител не е заявил изрично, че се противопоставя, то съдът
дължи служебно произнасяне по неравноправния характер на клаузи в договора. В
тази връзка, предвид че с част от върнатите по заема от длъжника суми, са
погасени задължения по клаузи, които по арг. от чл. 7, ал. 3 ГПК подлежат за
служебна преценка за равноправност, то размерът на дължимата главницата следва
да се определи след произнасяне по основателността на тези искови претенции.
Основателността на претенцията за непогасена главница,
с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1,
вр. чл. 71 ЗЗД и цена 2832.10 лева,
е предпоставена от установяване, при условията на пълно и главно доказване, от
ищеца, както че спорното право е възникнало, в случая това са обстоятелствата,
свързани със съществуване на облигационно правоотношение между кредитора и длъжника,
така и че действително е предал договорената по кредита парична сума и
изискуемост на претендираното вземане преди подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК. Съответно в тежест на ответника е да установи точното в количествено и
времево отношение изпълнение на основното си задължение - плащане на сумите по
кредита, чрез установяване плащане на дължимите месечни вноски в уговорените
срокове.
От приетото по делото и неоспорено от ответника
Преводно нареждане се установява, че на 09.11.2018 г. сумата от 3000 лв. е
усвоена от Д.М.
А., а от Извлечение по сметка №
********** - че на 25.02.2019 г. Д.М. А. е
направил две вноски за погасяване на сума в общ размер 592.40 лв., след което е
спрял плащанията по Договора. Дължимостта на претендираното вземане за
главница, е предпоставено от валидно обявена предсрочна изискуемост преди
подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК, доколкото ищецът се позовава на настъпила
такава. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
настъпва с волеизявление само на едната от страните, за разлика от общите
принципи на ЗЗД, а датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе
ролята на падеж и представлява различен юридически факт. Съобразно ТР №
4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013 г. т. 18, ОСГТК на ВКС, ако предсрочната
изискуемост на кредит е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, кредиторът следва да
е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. Ето защо за
настъпването на предсрочната изискуемост, за да може договорното изменение да
прояви действието си, е необходимо уведомяване на длъжника. Приложението на
разрешенията на ТР № 4/18.06.2014 г., ТД № 4/2013 г. т. 18, ОСГТК на ВКС и
необходимостта за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната
изискуемост намират проявление и по отношение на финансовите институции,
каквато се явява ищецът – Р. № 123/09.11.2015 г., ТД № 2561/2014 г., II т. о.,
ВКС. Този извод се подкрепя и с аргумент за по-силното основание, доколкото
правният статут на банките изисква по-благоприятното им нормативно третиране в
сравнение с финансовите институции, което следва пряко и от Р. № 12/2.10.2012
г., КД № 4/2012 г., по описа на Конституционния съд, а при възприемане на
извода, че предсрочната изискуемост ще следва да се съобщава валидно само от
банките, но не и от финансовите институции, очевидно този принцип ще се наруши,
но по-важното: така ще се наруши и принципът за правна сигурност и предвидимост
в уредбата на потребителските кредити, което е недопустим правен резултат.
Разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗКИ е императивна и нейното тълкуване е подчинено
на принципа за защита на по-слабата страна, поради което следва да се прилага
във всички хипотези на предоставяне на потребителски кредит. В настоящият
случай съгласно чл. 12.3.1 от Общите условия кредиторът може да обяви
предсрочна изискуемост с писмено уведомление при просрочие на две или повече
последователни вноски в пълен размер, а съгласно чл. 13.3 от същите Общи
условия клиентът и солидарният длъжник изразяват съгласието си адресът за
кореспонденция посочен от клиента да се използва за изпращане на всякакви
документи в това число и за изменение на договора, като солидарният длъжник се
съгласява и упълномощава клиента да ги получи от негово име. Както бе посочено
от Извлечение от сметка № ********** се установява, че след 25.02.2019 г. Д.М. А. е спрял плащанията по Договора. На 31.07.2019 г. кредиторът
е направил волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост като Уведомлението
за това е изпратеното до ответника Г.Д.М., в качеството му на солидарен длъжник, на декларирания от длъжника адрес с писмо от
3.09.2020 г., което е получено лично от длъжника Д.М. А. на 10.09.2020 г., от когато е
настъпила предсрочната изискуемост на вземането. Поради изложеното съдът намира за доказано,
че към момента на подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК – 21.09.2020 г., претендираното
вземане за главница е изискуемо, поради което искът, се явява основателен.
Основателността на претенцията за договорна
/възнаградителна/ лихва върху главницата от 3000 лева, за периода от 26.02.2019
г. до 31.07.2019 г., с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 2,
вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 548.30 (петстотин четиридесет и осем
лева и тридесет стотинки) лева, е предпоставена от установяване, при условията
на пълно и главно доказване, от ищеца: основанието, от което произтича
вземането /наличие на валиден договор /клауза от договор// за възнаградителна
лихва; настъпването на предпоставките за плащане на исковата претенция, както и
размера на претендираната възнаградителна лихва.
Основни задължения на заемателя са, както да върне
заетата сума, така и да плаща лихва по кредита. В
разглежданата хипотеза се установи, че основанието, от което произтича
вземането за възнаградителна лихва е клаузата на раздел VI „Параметри по
кредита“ от процесния Договор, в която е договорен годишен лихвен процент /ГЛП/
от 41, 17 % и годишния процент на разходите ГПР от 49.89%. По своята правна
същност лихвата по кредит представлява цената или възнаграждението, което
заемателят е длъжен да плати на кредитора за ползването на предоставените му
парични средства - това е цената на капитала, който се отчуждава за временно
ползване. Максималният размер на договорната лихва е ограничен от разпоредбата
на чл. 9 ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. За противоречащи на
добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически
слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелстване на друг и пр.. Въпреки че не е налице действащо
нормативно ограничение при договаряне размер на възнаградителна лихва, то
съгласно наложилата се съдебна практика /Р. № 906/30.12.2004 г., ГД №1106/2003
г., ІІ г. о.; Р. № 378/18.05.2006 г., ГД № 315/2005 г., ІІ г. о.; Р. №
1270/09.01.2009 г., ГД № 5093/2007 г., ІІ г. о.; Опр. № 901/10.07.2015 г., ГД №6295/2014
г., ІV г. о./, която настоящият състав на ШРС споделя, ако договорената надвишава
трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие, тъй като в
този случай предвиденият размер, съществено превишава нейната обезщетителна
функция по предоставеното ползване на заемната сума. Действително, съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС, но ГПР не е еквивалентен на лихвения процент, тъй като в него
освен лихви се включват и редица други разходи /§1, т. 1 ДР на ЗПК/. В
съответствие с препращащата разпоредбата на чл. 86, ал. 2 ЗЗД, размерът на
законната лихва е определен с ПМС № 426/18.12.2014 г. /в сила от 01.01.2015
г./, съгласно което, годишният размер по просрочени парични задължения се
равнява на основния лихвен процент на БНБ, в сила от 1 януари, приложим за
първото полугодие, съответно от 1 юли, приложим за второто полугодие на
текущата година, плюс 10 процентни пункта. Доколкото основния лихвен процент на
БНБ по време на действие на целия договор е 0, то годишният размер на законната
лихва се явява 10% или трикратния - 30%. В случая отразеният в договора ГЛП
41.17 % надвишава трикратния размер на законната лихва за периода на договора. Следователно
е накърнен принципът за еквивалентност на насрещните престации, в хипотезата на
нарушение на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В съответствие с разпоредбата
на чл. 26, ал. 4 ЗЗД възнаградителна лихва следва да се замести по право от
повелителни правила на закона, като се приеме дължимост до размера от 10 %, в
какъвто смисъл е и посочената съдебна практика. Както бе посочено кредиторът е
упражнил право да обяви предсрочна изискуемост на вземането си Уведомлението,
за което е получено лично от длъжника Д.М. А. на 10.09.2020 г.. Упражненият
избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок
поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на
паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване
за последващ период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи.
Съгласно приетото в постановките на ТР № 3/2017 г. на ОСГТК, изменението на
договора поради неизправност на заемателя има за последица загуба на преимуществото
на срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) за длъжника.
Уредбата на предсрочната изискуемост по договора за банков кредит в чл. 432,
ал. 1 ТЗ е изрична относно размера на вземането на кредитора: „предсрочно
връщане на сумата по кредита” и изключва плащането на възнаграждение в размер
на уговорените за срока на договора лихви. Предвид това е прието, че размерът
на вземането при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се
определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора
парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на
предсрочната изискуемост до датата на плащането. В случая, както бе посочено по
– горе, Уведомлението за волеизявление на кредитора от 31.07.2019 г. за обявяване на предсрочната
изискуемост, изпратено до ответника по делото, е връчено на длъжника на 10.09.2020 г., поради
което и след тази дата настъпват последиците на предсрочната изискуемост. Или
договорната лихва ще се дължи само за вноските с настъпил падеж до тази дата, поради
което размерът на възнаградителна лихва следва да бъде определена от падежа на
първата погасителна вноска - 26.02.2019 г. до датата на предсрочната
изискуемост - 10.09.2020 г. В тази връзка, предвид
диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 6, ал. 2 ГПК, правно
релевантния период следва да бъде посоченият от ищеца: от 26.02.2019 г. до
31.07.2019 г., при което /доколкото липсва заключение на вещото лице по
въпроса/ съдът на основание чл. 162 ГПК
определи при лихвен процент 10 % размер на възнаградителната лихва от
114.47 лв.. Ответникът не е ангажирал доказателства в хода на процеса, че е
изпълнил изцяло задължението си по договора за плащане на възнаградителна
лихва. Предвид изложеното, съдът намира, че заявената претенция се явява
основателна за сумата 114.47 лв.., като за разликата до пълно предявения размер
от 548.30 (петстотин четиридесет и осем лева и тридесет стотинки) лева, следва
да бъде отхвърлен като неоснователен.
Основателността на претенцията за присъждане
на възнаграждение по Споразумение за „пакет допълнителни услуги”, с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286,
вр. чл. 280, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, е предпоставена от
установяване, при условията на пълно и главно доказване, от ищеца: основанието,
от което произтича вземането за възнаграждение /наличие на валиден договор
/клауза от договор//, настъпването на предпоставките и размера на претенцията
за плащане на възнаграждението /че доверителят дължи възнаграждение и че
довереникът е уведомил доверителя за изпълнението на поръчката – арг. от чл.
284, ал. 1 ЗЗД/.
Споразумението за предоставяне на „пакет допълнителни
услуги” към основния договор за кредит, макар и обвързано с него, представлява
самостоятелна сделка, която по своята правна природа е аналогична с „договор за
услуга”, като разновидност на договор за поръчка. Сключената сделка обаче се
явява нищожна поради противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Както бе посочено добрите нрави са неписани общовалидни морални норми,
които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за
оценка на сделките. Понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност на сделката. Счита се, че тази неравностойност
би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация.
Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която
води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато
насрещната престация е практически нулева. В настоящият случай е налице
очевидна нееквивалентност на насрещните престации, което води до нищожност на
договора. За да възприеме това становище, съдът се съобрази с правната доктрина
и трайната практика на ВКС /Р. № 1444/4.11.1999 г., ГД № 753/1999 г., 5 г. о.;
Р. № 615/15.10.2010 г., ГД № 1208/2009 г., 3 г. о.; Р. № 119/22.03.2011 г., ГД
№ 485/2010 г., 1 г. о.; Р. № 452/25.06.2010 г., ГД № 4277/2008 г., 1 г. о./. Съдът
намира, че се касае именно за такава драстично изразена липса на
еквивалентност, тъй като стойността на сделката за допълнителни услуги се съизмерва
със стойността на отпуснатия кредит, с който е обвързана, а същевременно
услугите, от които ответникът би могъл да се възползвал не са от такова
естество, че да са свързани с отпускане на допълнителни средства от кредитора,
нито с някаква стойностно изразена загуба от негова страна. Първата услуга,
която се сочи, че е ползвана: „Приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит“, се покрива с действие, което така или иначе е дължимо
от кредитора: да осъществи преценка за наличие на условията за отпускане на
кредита, и се различава единствено по срочността си – „приоритетно“, която по
никакъв начин не оправдава плащането на цена /2250 лева/ близка до стойността
на кредита /3000 лева/. Никъде, дори в определението за тази услуга, не са
посочени критерии - времеви или други, които да очертаят кога „приоритетността“
е спазена и в този смисъл клиентите да са наясно дали бързото получаване на
отговор на тяхното искане е в следствие на разглеждане на искането им с
„приоритет“ или в следствие на разглеждането му, както във всяка друга
хипотеза, когато подобна услуга не е закупена. Другите три услуги, за които се
претендира, че длъжникът е ползвал са възможности за: отлагането на вноски,
намаляването на вноски и смяна на падеж, като единствената последица за
кредитора от изпълнението на тази услуга, която така или иначе е ограничена в
броя вноски, е изместването на падежа на вноските в края на погасителния план,
т. е. изместване крайния срок на договора, без обаче от това да следва каквато
и да е неблагоприятна последица или загуба за кредитора, която да налага
овъзмездяване, на каквото клиентът се е съгласил. Дори да се счете, че
дължимостта на възнаграждението за „пакета от допълнителни услуги” е обусловена
от предоставянето на клиента на дължима услуга в по-кратки срокове и от
предоставянето на бъдещи възможности за същия, от които той се е възползвал,
следва да се отчете, че се касае за договор, при който има икономически
по-слаба страна и плащането на бъдещи възможности, свързани с „улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства“, което в същността си
е нов кредит, е оценено на сумата от 2250 лева, надхвърляща сумата за
възнаграждение на кредитора (възнаградителната лихва – 1451.04 лева). С оглед
конкретиката на случая съдът преценява нееквивалентността между престациите,
като основание за признаване нищожност на Споразумението за допълнителни услуги
към договора за кредит, в следствие на което недължимо се явява
възнаграждението по него в размер на 2059.42 лева, поради което установителният
иск, с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 286, вр. чл. 79, ал. 1, вр.
чл. 71 ЗЗД, предявен от ищеца за тази сума се явява изцяло неоснователен.
Предвид че с част от внесените от длъжника суми в
размер 190.58 лева, ответникът е отнесъл за погасяване на
задължение по тази неравноправна клауза, доколкото при установяване на такава
се дължи само чистата сума по кредита, то остатъчното задължение за главница е
в размер 2641.52 лева, поради което искът с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК,
вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД и цена 2832.10 лева, следва да бъде уважен до този размер и
отхвърлен до претендирания размер, като неоснователен.
Относно основателността на иска по чл. 92, вр. чл. 86 ЗЗД и цена 87.50 (осемдесет и седем лева и петдесет стотинки) лева -
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода
от 27.12.2018 г. /дата на изпадане на длъжника в забава/ до 31.07.2019 г.
Съгласно клаузата на чл. 12.1 от Общи условия на
ищцовото дружество при просрочие плащане на месечна вноска кредиторът начислява
лихва за забава в размер на ОЛП плюс 10 % годишно, изчислена за всеки ден
забава върху размера на просроченото
плащане. По своя характер тази исковата претенция е неустойка с компенсаторен
характер. По общо правило „Компенсаторна“ е неустойка, която може да се
претендира вместо изпълнение. В този смисъл когато договорената неустойка е
компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора е да иска или реално
изпълнение в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, заедно с обезщетение за вредите
по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна
неустойка. В този смисъл е Р. № 123/17.11.2010 г., ТД № 698/09 г., т. 2, II т.
о.. Доколкото в процесния случай ищецът претендира искове за реално изпълнение за
главницата и възнаградителната лихва, следва че няма право на компенсаторна
неустойка, тъй като компенсаторната неустойка служи като основа и при
частичното неизпълнение, поради което искът следва да бъде отхвърлен изцяло,
като неоснователен.
Относно основателността на иска по чл. 86 ЗЗД и цена
444.22 (четиристотин четиридесет и четири лева и двадесет и
две стотинки) лева - обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата за периода от 31.07.2019 г. до 20.09.2020 г., /датата на подаване на заявлението/.
По правната си природа претендиратната лихва е
обезщетение за вредите от забава поради неизпълнение на парично задължение, тъй
нар. „мораторна лихва“. Съгласно разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Следователно по правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната лихва или
уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в специален закон не е
предвидено друго. В общия случай
мораторни лихви по правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД се дължат, при забава в
изпълнението на парични задължения, наред с главното задължение, не само върху
главния дълг, но при забава в изпълнението на всички акцесорни вземания - договорни
лихви, неустойка и други обезщетения. Предпоставките за уважаването на иска за
мораторна лихва са: основателност на иска за главницата и ищецът да посочи
периода, за който се претендира лихвата, чийто размер се свързва с възникване
на главното парично задължение, като началният момент е деня на забавата на
длъжника, а крайният момент - датата на предявяване на исковата молба в съда,
както и размера на претенцията. Денят на забавата се определя съобразно
разпоредбата на чл. 84 ЗЗД, според която при срочно задължение длъжникът изпада
в забава след изтичане на срока, а ако задължението е без срок за изпълнение –
от деня, в който бъде поканен от кредитора. Следователно ищецът доказва, освен
основанието, от което произтича вземането му за лихва, т. е. договора, така и
забавата. Доказването на забавата се извършва с установяване момента на изискуемост
на главното вземане, като, ако главното вземане е с определен срок, то
доказването се осъществява с договора /арг. чл. 84, ал. 1 ЗЗД/. В процесния
случай главното задължение е, на първо място, периодично, по смисъла на
разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД – страните са договорили, че връщането на
заема е на месечни вноски. От друга страна от изложеното в исковата молба се
установява, че ищецът претендира обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата за периода от 31.07.2019 г. до 20.09.2020
г., /датата на подаване на заявлението/, като се позовава на настъпила
предсрочна изискуемост на вземането. Както бе посочено по – горе правото на
кредитора да обяви предсрочна изискуемост на вземането е надлежно удостоверено,
като на 10.09.2020 г. на длъжника е връчено Уведомление. Следователно предвид, че предсрочната изискуемост не е обявена своевременно
се налага извода, че изискуемостта е настъпил на посочената дата - 10.09.2020 г., поради
което следва да се приеме за установено, че след тази дата длъжникът е в
забава. В този смисъл размерът на претенцията за мораторна лихва върху главницата, за периода от 10.09.2020 г. до 20.09.2020
г., /датата на подаване на
заявлението/, изчислена от съда с програма
Електронен калкулатор, възлиза на 8.07 лева. Предвид изложеното
искът, с правно основание чл. 86 ЗЗД и цена
444.22 (четиристотин четиридесет и четири лева и двадесет и
две стотинки) лева, се явява частично
основателен и следва да бъде уважен до размер 8.07 лв. и отхвърлен до
претендирания размер, като неоснователен.
Относно разноските:
Прeдвид изхода на спора ищецът, който се представлява
от юрисконсулт, има право на разноски. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната
помощ, която в чл. 25 и чл. 26 предвижда възнаграждение за заповедното
производство от 50 до 150 лева, а в исковото - от 100 до 300 лева. Съгласно чл.
1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и
количеството на извършената работа. Предвид изложеното, съдът като съобрази, че
делото е с малък материален интерес, не се отличава с фактическа и правна
сложност, намира, че в полза на ищцовото дружество, следва да се определи
разноски за юрисконсултско възнаграждение в общ размер на 150,00 лева, от
които: 50,00 лева - за заповедното производство и 100,00 лева - за исковото
производство. Към така определеното юрисконсултско възнаграждение следва да
бъде прибавена и платената от ищеца държавна такса в заповедното и исковото
производство в общ размер на 345.66 лева. Съобразно уважената част от исковете,
от ответната страна е дължима сумата 229.43 (двеста четиридесет и пет лева и
деветдесет и седем стотинки) лева, от които 78.70 лв. - разноски в заповедното
производство и 150.73 лв. - разноски в исковото производство, на основание чл.
78, ал. 1 ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш
И :
Признава за установено, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, че Г.Д.М., като съдлъжник, с ЕГН: ********** и адрес: ***, дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. България, № 49, бл. 53Е, вх. В, парично
вземане в размер на 2641.52 (две хиляди шестстотин четиридесет и един лева и
петдесет и две стотинки) лева - непогасена главница по Договор за потребителски
кредит „ПрофиКредитСтандарт“ № **********/08.11.2018 г., с длъжник Д.М. А., за което има образувано заповедно производство - ЧГД
№ 2037/2020 г., по описа на РС Шумен, като по реда на чл. 410 ГПК против
длъжника - потребител има издадена Заповед № 260008/23.09.2020 г. за изпълнение
на парично задължение, платима по банкова сметка ***: ***, BIC ***, банка
“Юробанк България” АД, на основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1, вр.
чл. 79, ал. 1 вр., чл. 71 ЗЗД, ведно със законна лихва върху вземането, от
датата на заявлението – 21.09.2020 г. до окончателно плащане, като отхвърля
иска до пълно претендирания размер от 2832.10 лева, като неоснователен.
Признава за установено, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, че Г.Д.М., като съдлъжник, с ЕГН: ********** и адрес: ***, дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. България, № 49, бл. 53Е, вх. В, парично
вземане в размер на 114.47 (стои четиринадесет лева и четиридесет и седем
стотинки) лева - договорна лихва върху главницата, за периода от 26.02.2019 г.
до 31.07.2019 г., по Договор за потребителски кредит „ПрофиКредитСтандарт“ №
**********/08.11.2018 г., с длъжник Д.М. А., за което има образувано заповедно
производство - ЧГД № 2037/2020 г., по описа на РС Шумен, като по реда на чл.
410 ГПК против длъжника - потребител има издадена Заповед № 260008/23.09.2020
г. за изпълнение на парично задължение, платима по банкова сметка ***: ***, BIC
***, банка “Юробанк България” АД, на основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл. 240,
ал. 2, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, като отхвърля иска до пълно
претендирания размер от 548.30 лева, като неоснователен.
Признава за установено, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК, че Г.Д.М., като съдлъжник, с ЕГН: ********** и адрес: ***, дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. България, № 49, бл. 53Е, вх. В, парично
вземане в размер на 8.07 (осем лева и седем стотинки) – обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата, за периода от 31.07.2019 г. до
20.09.2020 г., по Договор за потребителски кредит „ПрофиКредитСтандарт“ №
**********/08.11.2018 г., с длъжник Д.М. А., за което има образувано заповедно
производство - ЧГД № 2037/2020 г., по описа на РС Шумен, като по реда на чл.
410 ГПК против длъжника - потребител има издадена Заповед № 260008/23.09.2020
г. за изпълнение на парично задължение, платима по банкова сметка ***: ***, BIC
***, банка “Юробанк България” АД, на основание чл.86 ЗЗД, като отхвърля иска до
пълно претендирания размер от 444.22 лева, като неоснователен.
Отхвърля предявеният, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК,
положителен установителен иск, с правно основание чл. 11, ал. 2 ЗПК, вр. чл.
286, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 71 ЗЗД, за признаване като установено, че
ответникът Г.Д.М., като съдлъжник, с ЕГН: ********** и адрес: ***, дължи на
ищеца Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България, № 49, бл. 53Е, вх. В, парично вземане, в размер на
2059.42 (две хиляди и петдесет и
девет лева и четиридесет и две стотинки)
лева, възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит
„ПрофиКредитСтандарт“ № **********/08.11.2018 г., с длъжник Д.М. А., за което
има образувано заповедно производство - ЧГД № 2037/2020 г., по описа на РС
Шумен, като по реда на чл. 410 ГПК против длъжника - потребител има издадена
Заповед № 260008/23.09.2020 г. за изпълнение на парично задължение, като
неоснователен.
Отхвърля предявеният, по реда на чл. 422, вр. 415 ГПК,
положителен установителен иск, с правно основание чл. 92, вр. чл. 86 от ЗЗД, за
признаване като установено, че ответникът Г.Д.М., като съдлъжник, с ЕГН: **********
и адрес: ***, дължи на ищеца Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България, № 49, бл. 53Е, вх. В, парично вземане, в размер на
87.50 (осемдесет и седем лева и
петдесет стотинки) лева, обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху главницата за периода от 27.12.2018 г.
/датата на изпадане на длъжника в забава/ до 31.07.2019 г. по Договор за потребителски кредит
„ПрофиКредитСтандарт“ № **********/08.11.2018 г., с длъжник Д.М. А., за което
има образувано заповедно производство - ЧГД № 2037/2020 г., по описа на РС
Шумен, като по реда на чл. 410 ГПК против длъжника - потребител има издадена
Заповед № 260008/23.09.2020 г. за изпълнение на парично задължение, като
неоснователен.
Осъжда Г.Д.М., с ЕГН: ********** и адрес: ***, да
плати на Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
България, № 49, бл. 53Е, вх. В, разноски, съразмерно
на уважената част от исковете, в размер на 229.43 (двеста двадесет и девет лева и четиридесет и три
стотинки) лева, от които 78.70 лева по заповедното и 150.73
лева по исковото производства, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните
по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал.
2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на страните, основание чл. 259, ал. 1 ГПК.
След влизане в сила на решението, приложеното ЧГД № 2037/2020
г., по описа на РС Шумен, да се върне в състава, ведно с препис от настоящото
решение.
Районен съдия: