Р Е Ш Е Н И Е
№ ………… 15.06.2020г. град Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ състав
На 08 юни 2020 г.
В публично заседание в
следния състав:
Председател:
ТАНЯ ИЛКОВА
Секретар: ЕВДОКИЯ ДОСЕВА
Прокурор:
като разгледа
докладваното от СЪДИЯ ИЛКОВА
гр. дело № 3327 по описа за 2019 година
Предявен е иск с правно основание чл.422 от ГПК.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД гр. София, чрез пълномощника си, твърди в
исковата си молба, че на 1.04.2015 г. е
подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2011г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт" АД и „Агенция
за събиране на вземания” ООД, по силата на което вземането на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, произтичащо от договор за паричен заем № 2030657/17.03.2014 г.
е прехвърлено в собственост на „Агенция за събиране на вземания" ООД,
ведно с всички привилегии и обезпечения. Договорът за заем съдържал изрична
клауза, която урежда правото на кредитора да прехвърли вземането си в полза на
трети лица. „Агенция за събиране на вземания" АД /сега „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД/, ЕИК ********* е правоприемник на „Агенция за
събиране на вземания" ООД, ЕИК *********. Длъжникът бил уведомен по реда
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за станалата продажба на вземането с Уведомително писмо
от страна на „Изи Асет Мениджмънт” АД, изпратено с известие за доставяне.
„Изи Асет
Мениджмънт" АД упълномощило „Агенция за събиране на вземания" АД
/понастоящем „Агенция за събиране на вземания” ЕАД/ в качеството си на цесионер
по Договора за прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. от свое име и за своя
сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД до ответника било изпратено от страна на „Изи Асет Мениджмънт" АД чрез
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД уведомително писмо с Изх. № УПЦ-П-ИАМ/
2030657 от 08.04.2015 г. за станалата продажба, чрез Български пощи с известие
за доставяне на посочения в договора за кредит постоянен адрес. Писмото се
върнало в цялост. На 28.05.2019 г. до длъжника било изпратено повторно
уведомително писмо с Изх.№ УПЦ-С-ИАМ/ 2030657 за извършената цесия чрез куриер.
Писмото отново се върнало в цялост.
Към настоящата искова
молба ищецът представя и моли, съдът да приеме копие от уведомлението за
извършената цесия от страна на „Изи Асет Мениджмънт" АД чрез „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД с изх.№ УПЦ-С-ИАМ/2030657 /28.05.2019 г., което
да се връчи на ответника, ведно с исковата молба и приложенията към нея.
Позовава се на постановените от ВКС на основание чл. 290 и 291 от ГПК Решение №
9 3/16.04.14 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о. и Решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 912/09 год. на II т. о., съгласно които ако към исковата молба по
иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента до длъжника за извършената
цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от
исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал.
3 пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и същото следва да бъде съобразено от съда като факт
от значение за спорното право.
В случай че ответникът
не бъде намерен на установения по делото адрес, моли съобщението да бъде
надлежно връчено по реда на чл.47, ал.1 от ГПК.
На 17.03.2014 г. между
„Изи Асет Мениджмънт" АД /Заемодател/ и К.Г.В. /Заемател/ бил сключен
Договор за паричен заем с № 2030657, в съответствие с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит. С подписването на договора Заемодателят се е задължил да
предостави на Заемателя парична сума, в размер на 1000 лева, представляваща
главница и чиста стойност на кредита. Редът и условията, при които Кредиторът
отпуснал кредит на Кредитополучателя се уреждали от Договора и Общите условия
към него. Съгласно клаузите на договора, страните са постигнали съгласие, че
договорът за заем има силата на разписка, видно от което заемната сума по
договора е била предоставена от Заемодателя на Заемателя при подписване на
договора, т.е. реалното предаване на заемната сума е на датата на сключване на
договора. Така предоставянето в собственост на посочената в договора сума от
Заемодателя на Заемателя, съставлявала изпълнение на задължението на
Заемодателя да предостави заема и създавала задължение на Заемателя да заплати
на Заемодателя погасителни вноски, указани по размер и брой в Договора.
Погасителните вноски, които Заемателят се задължил да изплаща на Заемодателя,
съставлявали изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща
разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена
добавка, съставляваща печалбата на заемодателя, като лихвеният процент бил
фиксиран за срока на Договора и посочен в него, при което общата стойност на
плащанията по кредита била договорена в размер на 1780,65 лв. Така, договорната
лихва по кредита била уговорена от страните в размер на 780,65 лв. Съгласно
разпоредбите на Договора за паричен заем, Заемателят се задължил да върне
кредита в срок до 22.09.2014 г. на 27 равни седмични погасителни вноски в
размер на 65,95 лева всяка.
С подписването на
Договора за заем Заемателят удостоверил, че Заемодателят го е уведомил подробно
за всички клаузи от този договор, че съгласява се с тях, и че желае договорът
да бъде сключен.
На основание сключения
Договор за паричен заем (чл. 5, ал. 3 вр. чл. 30 от ОУ), в случай че Заемателят
забави заплащането на падеж на погасителна вноска с повече от 30 календарни
дни, дължал на Заемодателя заплащането на такса за разходи (изпращане на
напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания,
лични посещения и др.) за събирането на просрочените вземания в размер на 9,00
лв. Таксата за направени разходи се начислявала за всеки следващ 30 дневен
период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от
30 календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочените
погасителни вноски, които трябвало да заплати заемателят, не може да надхвърлят
45,00 лв.
На основание цитираните
по-горе разпоредби на длъжника била начислена такса разходи за събиране на
вземането в размер на 45,00 лв.
На основание Закона за
потребителския кредит на длъжника била начислена лихва за забава в размер на
действащата законна лихва за периода от 20.05.2014 г. до датата на подаване на
заявлението в съда. Общият размер на начислената лихва била 476,77 лева, който
е съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала,
неплатена погасителна вноска.
Длъжникът не заплатил
изцяло дължимия паричен заем към Дружеството. Сумата, която била погасена до
момента, е в размер на 575,00 лв., с която са погасени както следва: такса
разходи: 27,00 лв., договорна лихва: 366,63 лв., главница: 181,37 лв. Срокът на
договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно 22.09.2014
г. и не е обявяван за предсрочно изискуем.
В тази връзка за
„Агенция за събиране на вземания” ЕАД възникнал правен интерес от подаване на
заявление за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Съдът
уважил претенцията за сумите от: главница 818.63 лв., договорна лихва 414,02
лв., ведно със законната лихва за забава от датата на входиране на заявлението
в районен съд до окончателното изплащане на задължението, както и лихва за
забава в размер на 476.77 лв. и такса разходи в размер на 18.00 лв., или обща
сума в размер на 1727.42 лв. и по образуваното ч. гр. д. № 6219/2018 г., по
описа на Районен съд - Стара Загора, била издадена Заповед за изпълнение.
Длъжникът не бил намерен на установените в заповедното производство адреси,
заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което от
своя страна обуславял правния интерес от подаването на настоящата искова молба.
Ищецът моли, след
като съдът се убеди във верността на
твърденията, да постанови съдебен акт, по силата на който да признае за
установено по отношение на длъжника К.Г.В.,
че същият му дължи сумите както следва: 818,63 лв., представляващи
главница по договор за паричен заем № 2030657; 414,02 лв., представляващи
договорна лихва за периода от 19.05.2014 г. до 22.09.2014 г. (падеж на последна
погасителна вноска); 18,00 лв.
представляващи такса разходи за събиране на просрочени вземания; 476,77 лв.,
представляващи обезщетение за забава за периода от 20.05.2014 г. до датата на
подаване на заявлението в съда, както и законната лихва за забава върху
главницата от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението.
Претендира за направени
в хода на заповедното производство на основание чл. 78 ал. 8 ГПК., като и тези
направени в настоящото производство, вкл. и юрисконсулстско възнаграждение в
размер на 350.00 лева на основание чл. 78 ал. 8 ГПК.
На ответника К.Г.В., е назначен особен
представител, който е депозирал писмен отговор на исковата молба. Счита предявеният установителен иск за
недопустим и неоснователен. Според нормата на чл.99, ал.1 от Закона за
задълженията и договорите, кредиторът можел да прехвърли своето вземане само
ако законът, договорът или естеството на същото позволяват това. Договор за
паричен заем № 2030657/17.03.2014г. представлявал договор за потребителски
кредит по смисъла на чл.9, ал.1 от ЗПК, а според чл.24 от ЗПК, към него при
това положение се прилагат и нормите на чл. 143-148 от Закона за защита на
потребителите, а според чл.143, т.16 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е и уговорката, която дава възможност на търговеца или
доставчика, без съгласието на потребителя, да прехвърли правата и задълженията
си по договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите на
потребителя, какъвто е и случая. В чл.2, т.З от Общите условия, приложими
според твърденията на ищеца, към Договор за паричен заем № 2030657/17.03.2014г.
било предвидено, че заемодателят има право (без да е предвидено предварително
съгласие от страна на ответника), по всяко време да прехвърли правата си по
договора за паричен заем на трето лице. Тази клауза била неравноправна по
смисъла на чл. 143, т.16 от ЗЗП, защото давала възможност на заемодателя да
прехвърли по всяко време, без да иска съгласието на ответника, правата си по
договора на всяко трето лице, което избере, а това несъмнено можело да доведе
до намаляване на гаранциите на ответника, защото за длъжникът не е без значение
дали негов кредитор е избраната от него кредитна/финансова институция или друг
правен субект, а в същото време в договора не е предвидена реципрочна
(равноправна) възможност/клауза/право на ответника - всяко трето лице, по негов
избор, да го замести в дълга му към „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД по същия договор
по смисъла на чл.102 от ЗЗД, което несъмнено било значително неравновесие между
правата и задълженията на страните по него, и обуславяло неравноправност на
клаузата по чл.2, т.З от Общите условия към него (чл. 143, т.16 от ЗЗП).
Заявява, че от исковата молба и приложените към нея писмени доказателства не се
събират данни тази неравноправна клауза да е уговорена индивидуално.
Респективно - да не е била изготвена предварително от „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД
и поради това ответникът да е имал възможност да влияе върху съдържанието й
(чл.146, ал.2 от ЗЗП).
Предвид гореизложеното
счита, че клаузата на чл.2, т.З от Общите условия към Договор за паричен заем №
2030657/17.03.2014г. е нищожна на основание, че се явява неравноправна по
смисъла на чл. 143, т.16 от ЗЗП и не е била уговорена индивидуално (чл. 146,
ал.1 ЗЗП, във вр. с чл.24 от ЗПК). Според чл.26, ал.1 от ЗПК кредиторът можел
да прехвърли вземанията си срещу потребителя на друго лице само при условие, че
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност. В случая,
процесният договор за заем не предвиждал такава възможност, поради нищожността
на клаузата На чл.2, т.З от Общите условия към него на основание чл.146, ал.1
от ЗЗП, следователно за продавача „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ” АД не е налице
законовата възможност да прехвърли на ищеца процесните вземания срещу ответника
по процесния договор за заем, от който се претендира тяхното възникване и съществуване.
След като цесията, с която тези вземания са цедирани на ищеца, е нищожна в тази
й част, тя не е произвела в същата й част присъщите й правни последици. Поради
това не е прехвърлила същите вземания на ищеца и той не е техен
титуляр/кредитор на това основание, на което се позовава в исковата си молба,
те не съществуват в неговия патримониум и той не е активно материалноправно
легитимиран да иска плащането им от ответника и да претендира с исковете по
чл.422, ал.1 от ГПК установяване на тяхното съществуване в негова полза спрямо
ответника. Предвид гореизложеното счита, че ищцовият установителен иск се явява
недоказан по своето основание.
Счита, че ищцовата
претенция е неоснователна и с оглед разпоредбата на чл.22, вр. чл.11, ал.1,
т.11 от ЗПК, според която договорът за потребителски кредит е недействителен,
като не е налице „погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването”. Действително в процесния
договор били посочени общия размер на всички плащания, размера на погасителните
вноски, техният брой, периодичността на плащанията, и датите на плащане на
всяка от погасителните вноски. Не бил посочен обаче размера на главницата и
лихвите във всяка една погасителна вноска. Размерът на главницата във всяка
една погасителна вноска бил от съществено значение за възможността заемът да
бъде върнат предсрочно. Следователно процесният договорът за заем е
недействителен на това основание.
Съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Съгласно
установената съдебна практика „добри нрави” е обща правна категория, приложима
към конкретни правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения и при конкретна преценка на обстоятелствата. Такива били и
сделките, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг. Ако уговорените престации са за предоставена
услуга и уговорена за това цена, ще бъде нарушен принципът на добросъвестност,
ако е налице явна нееквивалентност между двете престации.
В случая по процесния
договор за паричен заем на ответника е предоставена в заем сума от 1000 лв.,
при уговорен ГЛП в размер на 148.70 % и ГПР в размер на 982,38 %. Лихвата по
договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към датата
на сключване на процесния договор обективен критерии за преценка дали с
клаузата за уговорената лихва бил нарушен принципът на справедливост и са
създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, следвало да се
съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя да се приеме
като максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно установената
съдебна практика по сходни казуси за договори, се приемало, че максималният
размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (в този
смисъл решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.
о.). В случая това съотношение не било налице. Договорената между страните
годишна лихва в размер 148.70 % надхвърляла многократно размера на законната
такава за времето на сключване на договора от 10,02 %, при определения от БНБ
основен лихвен процент и 10 пункта надбавка, поради което уговорката
противоречи на добрите нрави и е нищожна. Съотнесени тези критерии и към
клаузата с уговорения ГПР от 982,38 %, също обосновават нейната нищожност.
Посочените клаузи от процесния договор нарушават принципа на справедливост и
създават условия за неоснователно обогатяване на ответника. Налице била явна нееквивалентност
между двете престации, като данните по делото не установяват обстоятелства,
които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв
висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните престации при
установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск,
поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договорянето на
такива високи проценти. Съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД нищожността на отделни
части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито
една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния договор относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР да бъдат заместени по
право от повелителни норми на закона или че договорът за паричен заем би бил
сключен и ако в него не са включени двете клаузи, като се изходи и от характера
на този договор, който е възмезден и включването на клаузи за договаряне на
лихвен процент по заема и ГПР по него е въведено като изрично изискване в
чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не била приложима
нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на
процесния договор обуславя недействителността на целия договор.
При недействителност на
договора за потребителски кредит била приложима разпоредбата на чл. 23 от ЗПК,
а именно, че потребителят в този случай дължи връщане само на чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В исковата молба нямало
данни кога и в какъв размер са извършени плащанията от К.Г.В. по договора за
заем в общ размер на 575 лева, следователно недоказани били по размер
претенциите за установяване вземанията на ищеца за главница и акцесорната
претенция за лихва за забава върху непогасената главница.
Оспорва изцяло и твърдението на ищеца за
дължимост на сумата от 414,02 лв., представляваща договорна лихва за периода от
19.05.2014г. до 22.09.2014г. (падеж на последна погасителна вноска), също и
поради изтичането по отношение на нея на установената в чл.111, буква
"в" от ЗЗД кратка тригодишна погасителна давност. От изложеното в
исковата молба не можело да се обоснове извод за дължимостта на тази сума,
както по отношение на основанието за начисляването й, така и по отношение
определянето на нейния размер.
Предвид изложените по-горе аргументи
касателно неоснователността на главната претенция за признаване на установено,
че ответникът дължи главница в размер на 818,63 лв. по Договор за паричен заем
№ 2030657/17.03.2014г., неоснователна и недоказана се явявала и акцесорната
претенция за установяване дължимостта на сумата от 476,77 лв., представляващи
обезщетение за забава за периода от 20.05.2014г. до датата на подаване на
заявлението в съда върху тази главница.
Предвид гореизложеното,
моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като неоснователен
и недоказан предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД иск, вкл. и
искането за разноски по заповедното и настоящото производство.
За
ищцовото дружество не се явява представител в съдебно заседание, като е
депозирана молба, с която се навеждат доводи по основателността на иска.
Ответникът се представлява от назначения му особен представител, който пледира
за отхвърляне на иска.
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид
становищата и доводите на страните, приема за установена следната фактическа
обстановка :
Видно от приложеното ч.гр.дело № 6219/2018 г.,
по описа на СтРС, съдът е издал Заповед за изпълнение на парично задължение № 3586/12.12.2018г.,
с която е разпоредено длъжникът К.Г.В. да заплати на кредитора „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД гр. София, сумата 818.63 лв. - за главница по
Договор за паричен заем № 2030657/18.03.2014г., 414.02 лв. – договорна лихва за период от 19.05.2014г. до 22.09.2014г.;
18 лв.- такса разходи, 476.77 лв. - обезщетение за забава за периода от 20.05.2014
г. до 28.09.2018г., както и законната лихва считано от 29.09.2018г. до
окончателното изплащане на задължението.
На осн. чл. 47, ал.5 от ГПК, съобщението до длъжника за издадената заповед
за изпълнение, е приложено към делото, като на заявителя е указано че може в
едномесечен срок, от получаване на съобщението, да предяви иск за установяване
на вземането си. При спазване на законовия срок, заявителят предявява настоящия
установителен иск, което предпоставя допустимостта на иска.
Видно
от Договор
за паричен заем № 2030657/17.03.2014г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт” АД /Заемодател/ и К.Г.В. /Заемател/, Заемодателят е предоставил на
Заемателя заем, в размер на 1000 лева, с фиксиран годишен лихвен процент по
заема 148.70 %. Общата стойност на плащанията по кредита е договорена в размер
на 1 780.65 лв. Съгласно разпоредбите на Договора за паричен заем,
Заемателят се е задължил да върне кредита в срок до 22.09.2014г. на 27 равни седмични
погасителни вноски, в размер на 65.95 лева всяка, като падежът на първата
погасителна вноска е 24.03.2014 г., а падежът на последната погасителна вноска
е 22.09.2014 г. С подписването на Договора за заем Заемателят удостоверил, че
Заемодателят го е уведомил подробно за всички клаузи от този договор, съгласява
се с тях, и че желае договорът да бъде сключен.
На 1.04.2016 г. е подписано Приложение 1 към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г.,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за събиране на вземания” ООД,
по силата на което вземането на „Изи Асет Мениджмънт” АД, произтичащо от
договор за паричен заем № 2030657/18.03.2014 г., е прехвърлено в собственост на
„Агенция за събиране на вземания” ООД, ведно с всички привилегии и обезпечения
и принадлежности, включително и всички лихви. ”Агенция за събиране на вземания”
ЕАД е правоприемник на „Агенция за събиране на вземания” ООД.
С пълномощно от 09.09.2015г. «Изи Асет Мениджмънт” АД е упълномощило „Агенция за събиране на вземания“ АД гр. София да извърши уведомяване на всички
длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на договори за
кредит, които дружеството е цедирало, съгласно Рамков договор за продажба и
прихвърляне на вземания от 16.11.2010г. между «Изи Асет Мениджмънт” АД и „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД.
До длъжника с известие за доставяне,
на посочения от заемателя постоянен адрес, е било изпратено уведомление за
цесията – уведомително писмо изх. № УПЦ – П - ИАМ/2030657 от 08.04.2015г., като
обратната разписка е върната от „Български пощи“ ЕАД, с посочване, че пратката
не е потърсена. Длъжникът е бил търсен и на посочения в договора настоящ
адрес - на 29.05.2019г., като разписката
е върната с отбелязване, че пратката е върната.
От заключението на съдебно-икономическата експертиза, прието от съда като
компетентно и добросъвестно изготвено, се установява, че по процесния договор до
датата на цесията ответникът е извършил 9 плащания, в общ размер на 575 лв.,
като са погасени 181.37 лв.- главница, 366.63 лв. – лихви, 18 лв. – разходи за
събиране на вземането. Към датата на цесията общият непогасен от ответника остатък
по процесния договор е 1250.65 лв., от които 818.63 лв. – главница, 414.02 лв.
– договорна лихва, 18 лв. – разходи за събиране на вземането, 476.77 лв. –
лихва просрочие, начислена от момента на допускане на забава до 01.09.2018г.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира
за установено от правна страна следното:
Предмет на
установителния иск е съществуване на вземането по издадената заповед, като
успешното му провеждане предполага установяване дължимостта на сумите по същата
на посоченото основание. В конкретния
случай се претендира установяване съществуването на вземане по договор за заем.
Вземането по процесния договор за заем е прехвърлено чрез цесия, поради което в тежест на ищеца е по пътя на главното
и пълно доказване да установи факта на съществуване на валидно облигационно правоотношение
между цесионера и ответника по договор за заем, че по него ответникът е останал
задължен за процесната сума в посочения размер, че между цесионера и ищеца е
сключен валиден договор за цесия, по силата, на който на ищеца е било
прехвърлено вземането по договора за заем с ответника, че цесията е съобщена на
ответника.
Основателността на предявения установителен иск се обуславя от
кумулативното наличие на предпоставките: валидно възникнало правоотношение
между страните, елемент от съдържанието, на което да е задължението на
процесуално легитимирания ответник да престира определена парична сума – по
договора за паричен заем, настъпила изискуемост на задължението, и релевирано неизпълнение от
задълженото лице.
С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за
установяване на фактите, съставляващи основание на иска и имащи характер на
положителни такива, се носи от ищеца, който трябва да проведе пълно и главно
доказване. По отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността – а именно неосъществяване на дължимо поведение за престиране
на съответната парична сума, е достатъчно твърдението на ищеца, като ответната
страна носи доказателствената тежест да установи положителния факт, който го
изключва – точно изпълнение. Липсата на ангажирани доказателства за осъществено изпълнение, обосновават извода за
неизпълнено от длъжника задължение по
договора.
Следва да се има предвид, че ищецът претендира да е носител на процесното вземане, придобито по силата на договор
за цесия , което означава, че не предявява чужди, а свои права за съдебна
защита. Съгласно чл. 99 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат
това.Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако
не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника
прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи,
които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото
прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо трети лица и спрямо длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор.
По делото не са представени безспорни доказателства за надлежно уведомяване
на ответника за извършеното прехвърляне на вземането. Видно от приетите
по делото доказателства цедентът е изпратил на ответника уведомления по чл. 99, ал. 3 ЗЗД на посочените в договора два адреса – постоянен и настоящ, като
същите са върнати, като непотърсени. Липсват
както твърдения, така и доказателства за наличие на уговорки между страните,
касаещи връчването на съобщения, поради и което не може да се приеме, че е
налице и фингирано връчване. При това положение, следва да
се разгледа искането на ищеца, направено в исковата молба, а именно,
уведомяването на ответника за извършената цесия, да стане с връчването на
съдебните книжа. Действително, не съществува пречка с връчването на исковата
молба да се извърши и уведомяване за цесията, тъй като не са налице специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от
цедента за извършената цесия. Цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане /Решение №123/24.06.2009 г.на ВКС
по т.д. № 12/2009 г. ІІ т.о./. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл. 235, ал. 3 ГПК. Аналогично становище е застъпено и в решение №
3/16.04.2014 г. по т.д. №1711/2013 г. на ВКС І т.о. като в това решение е
прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В конкретния случай обаче, приложеното към исковата молба
уведомление за цесия е връчено на назначения от съда /след провеждане на
процедура по чл.47 ГПК/ особен представител на ответника. Представителната власт на особения представител се изчерпва с осъществяване
на процесуалното представителство по конкретното гражданско дело, по което същият
е назначен, и не обхваща получаването на материалноправни изявления, адресирани
до представлявания от особения представител отсъстващ ответник. Особеният
представител може да извършва всички съдопроизводствени действия, освен тези,
свързани с разпореждане с предмета на делото – арг. от чл.29, ал.5 вр.чл.34,
ал.3 от ГПК, защото не е страната по спорното материално правоотношение.
Следователно получаването от негова страна на изявления, които принципно биха
довели до промяна в това материално правоотношение, като например заменянето на
предходния кредитор с нов, няма да произведе този ефект (в този смисъл вж.
решение № 74/27.07.2017 г. по в.т.д. № 154 по описа за
С оглед изхода на делото ищецът няма право на разноски
нито в заповедното, нито в исковото производства, като изричен диспозитив за
това не следва да се постановява, тъй като претенцията за разноски не е иск и
по нея се дължи изрично произнасяне само при основателност.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда
„Лабиринт“, ет.2, офис 4, против К.Г.В., ЕГН **********,***, иск по чл. 422 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че К.Г.В. дължи
на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, гр. София, сумата от 818.63 лв. - за главница по Договор за паричен
заем № 2030657, 414.02 лв. – договорна
лихва за период от 19.05.2014г. до 22.09.2014г.; 18 лв.- такса разходи, 476.77
лв. - обезщетение за забава за периода от 20.05.2014 г. до 28.09.2018г., както
и законната лихва считано от 29.09.2018г. до окончателното изплащане на
задължението, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6219/2018г., по описа на Районен съд – Стара Загора, като неоснователен.
Решението подлежи
на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред
Старозагорския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :