Р  Е   Ш  Е  Н  И  Е  №

 

гр. Русе, 12.02.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, VI граждански състав…в публично заседание на 14-ти януари през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                                                             Председател: Елена Балджиева

 

при секретаря Галя Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 7780 по описа на 2018 г., за да се произнесе съобрази:

Предявените в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.415, ал.1, т.2 от ГПК и материалноправно такова по чл.240, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. 

         Производството е образувано по предявени от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” С.А., Франция, рег. № ********* чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България, ЕИК ********* срещу И.Х.А., ЕГН ********** обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 631,56 лева, представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит № CREX-11414643; сумата от 65.49 лева – договорна лихва за периода от 01.01.2018г. до 08.03.2018г. и сумата от 32,94 лева законна лихва за забава за периода от 08.03.2018г. до 11.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 27.09.2019г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 3440/28.09.2018г. по ч.гр.д. № 6460/2018г. по описа на РС-Русе.

В исковата молба ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит за покупка на стоки № CREX-11414643 по силата на който му бил отпуснал и револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта MasterCard. Твърди, че на 01.02.2016г. ответникът активирал описаната кредитна карта N: CARD-12575775 с максимален кредитен лимит от 1000 лева. Твърди, че ответникът преустановил редовното обслужване на картата на 01.01.2018г. когато било последното му плащане по нея, като балансът бил в размер на –(минус) 697,05 лева.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът И.Х.А., чрез проц.си  представител С.В., депозира отговор на исковата молба, в който изразява становище за неоснователност на исковете. Счита, че ответника не е надлежно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост и че не е спазена разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК. Моли иска да се отхвърли, не сочи доказателства. Претендира разноски, както по заповедното, така и по настоящето производство.

По делото са представени писмени доказателства, приложено е ч. гр. дело №6460/2018г. по описа на РРС, приета е и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза.

За да се произнесе, съдът съобрази следното:

Видно е от приложеното ч.гр. дело №6460/2018г. по описа на РРС, в производство по чл.410 и сл. ГПК е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 28.09.2018г. срещу И.Х.А. за сумите: 631.56 лв.- главница по кредита, 65.49 лева – договорна лихва за периода от 01.01.2018г. до 08.03.2018г. и сумата от 32,94 лева - законна лихва за забава за периода от 08.03.2018г. до 11.09.2019г., ведно със законната лихва от 27.09.2018г. до окончателното изплащане, както и разноски. В срока по чл.414 ГПК длъжникът подал възражение, че не дължи присъденото вземане, за което заявителят е уведомен на 29.10.2018г. Исковата молба, въз основана която е образувано настоящото дело, е постъпила на 19.11.2018 г. Спазен е преклузивният 1-месечен срок, предвид което претенциите са допустими.

Ищецът е предявил иска в законоустановения едномесечен срок.

Видно от приложения по делото договор за потребителски кредит № CREX-11414643/25.08.2015г на ответника, освен кредит за покупка на стоки бил отпуснал и револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта MasterCard. Твърди, че на 01.02.2016г. ответникът активирал описаната кредитна карта N: CARD-12575775 с максимален кредитен лимит от 1000 лева. И.Х.А. преустановил редовното обслужване на картата на 01.01.2018г. когато било последното му плащане по нея, като балансът бил в размер на –(минус) 697.05 лева.

Неоснователно е възражението, че ответника не е надлежно уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост.

 В ИМ ищецът се позовава и на настъпил краен падеж на цялото задължение.

В  договора за кредит е уговорено, че падежът на кредита настъпва на 20.08.2017г. Действително, от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза се установява, че от 15.12.2017г., кредитополучателят е преустановил плащането на дължимите се вноски по кредита, но ищеца не се е възползвал от правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, а е подал заявлението по чл.410 ГПК на 27.09.2018г., т.е. след настъпилия редовен падеж на цялото задължение.

Следва да се отбележи, че предсрочната изискуемост на кредита не настъпва автоматично при спиране на плащанията на една или по-вече погасителни вноски. Наличието на обективната предпоставка е необходимо, но не е достатъчно условие за трансформиране на кредита в предсрочно изискуем. Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право, установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога принадлежи изцяло на титуляря на това право. Тъй като по делото не се доказва, предсрочната изискуемост да е обявена на длъжника, а напротив ищецът е подал заявлението по чл.410 ГПК на 27.09.2018г., след настъпилия на 20.08.2017г., редовен падеж на задълженията, то и възражението, че ищеца не е уведомил ответника за настъпила предсрочна изискуемост е неоснователно.

Съдът на европейския съюз многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Дитектива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, а аргументи в този смисъл са изложени в решенията по делата С-243/08, т. 3; С-40/08, т.32; С-168/05, т.38  и други. И в по-нови дела на СЕС се преповтарят и доразвиват посочените разбирания, като в подкрепа на необходимостта от служебна проверка за неравноправност на договорните клаузи се сочи аргумента, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на възможността да преговаря, така и от степента на информираност, което може да го накара да приеме условията установени предварително от продавача или доставчика (дела С-32/14, С-377/14). Сочи се в практиката на СЕС (решение по дело С-497/13), че съществува немалък риск поради незнание потребителят да не се позове на правна норма, предназначена да му предостави защита, а това би довело до липса на ефективна защита на потребителя, ако националния съд не преценява служебно спазени ли са изискванията, произтичащи от нормите на Съюза в областта на защитата на потребителите.

От цитираните решения на СЕС следва недвусмислено, че националните съдилища са длъжни да следят служебно за неравноправни клаузи в потребителските договори.

Съдът намира, че процесният револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта MasterCard № CARD-12575775 нарушава няколко разпоредби от Закона за потребителския кредит, поради което е недействителен.

Нарушено е законовото изискване за минимален размер на шрифта, с който следва да бъде отпечатан договора и преддоговорната информация. В съображение 31 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити е посочено, че „За да се даде възможност на потребителя да познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин.“

От една страна клаузите на договора трябва да бъдат формулирани по начин, който е достъпен за средния потребител, а от друга те следва да бъдат напечатани на шрифт, който позволява лесното им прочитане и който не е твърде дребен, за да се избегне опасността той да бъде пренебрегнат от страна на потребителя. В тази връзка  чл. 10, ал.1 от ЗПК изисква всички елементи на договора за кредит да са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12. Неспазването на това изискване се санкциониран с недействителност на договора за кредит – чл. 22 от ЗПК.

В конкретния случай договорът е отпечатан с шрифт по-малък от 12, което е в нарушение на изискването по чл.10, ал.1  ЗПК и води до недействителност на договора и на това основание. За извършване на подобно визуално сравняване на два текста, очевидно различаващи се по размера на използваните в тях шрифтове, не са необходими специални знания по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК. Разпознаването на вид и размер на шрифта на документ не изисква специални знания извън техническите такива, които притежава всеки магистрат с оглед характера на работата, която извършва. Сравняването на различни по размер шрифтове на текстове, пренесени на хартиен носител е лесно установимо посредством визуален анализ и за това не са необходими специални знания. Тъй като не са спазени горепосочените изисквания, според чл.22 ЗПК договорът е недействителен и заемополучателя дължи чистата стойност, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита /чл.23 ЗПК/.

Освен това, в договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора и общите условия към него, липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл. 10, ал. 1 ЗПК. Това от своя страна е друго самостоятелно основание за нищожност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК.

Последиците от недействителността на договора (в случая на две различни основания) са регламентирани в разпоредбата на чл. 23 ЗПК, предвиждаща, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на лихва или други разходи по кредита.

Ответникът дължи връщането на предоставената му в заем сума от 1000 лева, но не и сумата 125.45 лева, посочена от ищеца като размер на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“. Това е така, тъй като не се доказа „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД да е заплатило тази премия на застрахователя. Представеният писмен документ, озаглавен „Сертификат“, не представлява договор за застраховка по смисъла на чл. 344 от КЗ, действал и към момента на сключване на договора за потребителски кредит. Писмената форма при застрахователните договори е форма за действителност, а такъв писмен договор не е представен по делото. С т.нар. „сертификат“ издателите само удостоверяват, че застраховател се е съгласил да застрахова кредитополучателите по застраховка „Защита на плащанията“. Не се установи и плащане по застрахователен договор към застраховател. За това разход за застраховка, която да ползва ответника, не е бил направен и сумата, посочена като кредит за покупка на застраховка не се дължи от ответника.

От приетата експертиза по делото е безспорно установен фактът, че общият размер на извършените от ответника плащания по процесния договор за потребителски кредит възлизат на сумата от 1673.55 лева, която сума съществено надвишава чистата стойност на кредита от 1000.00 лв. (или изтеглена сума в размер на 1483.01 лева), поради и което искът за главница следва да се отхвърли.

Предвид изложеното искът се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да се отхвърли.

На осн.чл.78, ал.3 ГПК с оглед изхода на спора, отправените искания и представените доказателства, в тежест на ищцовото дружество са направените от ответника разноски както по заповедното производство, така и по настоящото.

За заповедното производство са претендирани разноски за адвокатско възнаграждение от процесуалния представител на ответника А.- адв. С.В.. Същата е предоставила безплатно правна помощ на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА на ответника за защита в заповедното производство, което се установява от приложения договор за правна помощ и съдействие. Фактическата и правна сложност по делото в случая обаче се явяват несъразмерни на претендираното адвокатско възнаграждение от 300.00 лв., тъй като действията, извършени от процесуалния представител на длъжника се изчерпват единствено с депозирането на възражение по чл. 414 ГПК. Претендираният размер адвокатско възнаграждение според настоящият съдебен състав, е несъразмерен с посочените действия, извършени във връзка с представителството в заповедното производство. Процесуално представителство   за подаване на възражение по чл.414 ГПК от длъжник срещу издадена заповед за изпълнение не е сред изрично предвидените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. случаи, поради което и на основание § 1 от ДР на Наредба № 1 възнаграждението следва да се определи по аналогия. В настоящия случай длъжницикът чрез процесуален представител е подал възражение в утвърдения образец като възражението е бланкетно.  Поради което и в случая съдът намира, че по аналогия следва да намерят приложение конкретни случаи, предвидени в чл.6 от Наредба № 1 – възнаграждения за съвет, справка и изготвяне на книжа, а именно т. 3 – за проучване на дело с даване на мнение по него и т.5 за изготвяне на други молби. Тези действия на адвоката са най-близко до действията му свързани с подаване на възражение по чл.414 ГПК.

Съдът намира че чл.7, ал.7 от Наредбата- за процесуално представителство, защита и съдействие в производства за издаване на заповед за изпълнение е неприложим. Доколкото подаването на възражението е една от възможностите за защита на длъжника срещу заповедта, адвокатското възнаграждение за нея не може да бъде обусловено от материалния интерес/ в т. см. Определение № 33/19.01.2017г. по ч.в.търг.дело №14/2017г. на Варненския АС/.

Съобразявайки тези основни положения и като има предвид изложеното по-горе относно същността на възложеното и извършено от адвоката правно и фактическо действие /подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414 ГПК/, съдът приема, че размера на адвокатското възнаграждение, което ищеца следва да репарира като сторени разходи на длъжника, следва да се определи в размер на 100.00 лв. 

За   настоящото     производство  следва  да  се  присъди и адвокатско  възнаграждение  в  полза  на   процесуалния  представител   на ответника - адв.  С.В..  Същата му е предоставила безплатно правна помощ на основание  чл. 38, ал.1,  т.2  от ЗА  за защита в настоящото производство, което се установява от приложения на л.34 договор за правна помощ и съдействие. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. с чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на адв. В. следва да се присъди сумата в размер на 300.00 лв.- адвокатско възнаграждение.

Само за яснота следва да се отбележи, че съгласно трайната съдебна практика на ВКС, нито адвоката, оказващ безплатна правна помощ, нито страната, на която тя е предоставена, следва да доказват наличието на основанието, а именно, че лицето на което се оказва помощта попада в една от изброените в чл. 38, ал.1 ЗА категории лица. Достатъчно е да се представи договорът за правна помощ, защото писмената форма е един от способите за доказването му, и в него да е отбелязано, че помощта се оказва безплатно при условията на чл.38 ЗА, какъвто е и настоящият случай, за да може съдът да присъди на адвоката на страната възнаграждение, когато изгубилата спора пред него насрещна страна е осъдена за разноски/ в т.см. Определение № 121 от 1.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5525/2015 г., III г. о., ГК, Определение № 708 от 5.11.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4891/2015 г., IV г. о., ГК и др./.

Мотивиран от гореизложеното, съдът

 

                                  РЕШИ:

 

         ОТХВЪРЛЯ ИСКА за установяване на вземането на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., Франция, рег. № ********* чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.”Младост 4”, Бизнес Парк София, сг.14, представлявано от Д. Т. Д.против И.Х.А., ЕГН:********** ***, със съдебен адрес-***, офис 28, чрез адв.С.В., за сумата 631,56 лева, представляваща главница по договор за потребителски паричен кредит № CREX-11414643; сумата от 65.49 лева – договорна лихва за периода от 01.01.2018г. до 08.03.2018г. и сумата от 32,94 лева законна лихва за забава за периода от 08.03.2018г. до 11.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 27.09.2019г., по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК  по ч.гр.дело № 6450/2018г. по описа на РРС.

ОСЪЖДА  „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., Франция, рег. № ********* чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.”Младост 4”, Бизнес Парк София, сг.14, представлявано от Д. Т. Д.да заплати на адв. С.В.В.,  ЕГН ********** от  АК - Русе, с адрес: ***, офис 28, сумата от 100.00 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната на И.Х.А., ЕГН:********** безплатна адвокатска помощ по ч. гр. д.  № 6460/2018г . по описа на РРС.

ОСЪЖДА  „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., Франция, рег. № ********* чрез „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България”, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.”Младост 4”, Бизнес Парк София, сг.14, представлявано от Д. Т. Д.да заплати на адв. С.В.В.,  ЕГН ********** от  АК - Русе, с адрес: ***, офис 28, сумата от 300.00 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за оказаната на И.Х.А., ЕГН:********** безплатна адвокатска помощ по настоящето производство. 

Решението подлежи на обжалване пред Русенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

Районен съдия: