Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

Гр. Велинград, 03.11.2021 година

 

     В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА

Секретар: Цветана Коцева

 

като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 10 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Обективно съединени искове с правно основание: конститутивен иск по искове по чл.26 от ЗЗД и при евентуалност иск по чл.143, ал.5 от ЗПП, вр. чл.19 и чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл.55 от ЗЗД

Производството е образувано по искова молба на ищеца И.И.П., ЕГН ********** ***, представляван от адв. Д.Ф. – САК, с адрес ***, срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86.

Предявен е конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД - за прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г. като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит с произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК, като и за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 792,0лв., представляваща недължимо получена от него по този договор, ведно със законната лихва върху нея от подаване на искова молба до изплащането й.

При евентуалност и ако не бъдат уважени главните искове, се иска да бъдат прогласени за нищожни клаузите на чл.3.3 и чл.3.4 от Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г., като и за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 438,36лв., представляваща недължимо получена от него по този договор неустойка.

Ищецът твърди, че между страните е сключен по реда на ЗПФУР договор за потребителски кредит № 272384 от 25.02.2019г., по силата на който ищецът е получил в собственост 1500 лв. при годишна лихва за ползване на заемният ресурс в размер на 41% и годишен процент на разходите / „ГПР“/ в размер на 49,66 %. Страните договорили, че общото задължение по кредита е в размер на 1853, 64лв., което заемателят ще изплаща съгласно погасителния план за срок от 12 месеца. Съгласно чл. 1.7 от процесният договор, потребителят бил длъжен в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне на сумата по кредита да учреди обезпечение. Предвидено било, че едното от обезпеченията, което заемополучателят следва да учреди е поръчителство на поне две физически лица, отговарящи на поставените от кредитора в чл.1.9 от договора ограничителни условия: да бъдат само физически лица, да имат нетен осигурителен доход в размер на 1500лв., да бъдат лица над 20 годишна възраст, да работят на безсрочен договор, който следва да бъде само трудов, като по този начин не могат да бъдат поръчители, лицата работещи на граждански договор или по служебно правоотношение, да имат най-малко 5 години трудов и осигурителен стаж, да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително с такъв с кредитодателя, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако има - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „редовен“. Като алтернативно обезпечение в чл. 1.7 и чл. 1.8 от договора е предвидена банкова гаранция, която потребителят следва да учреди.

Съгласно чл. 3.3 от договора, при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 1194,36лв. Според чл. 3.4 от договора, кредитополучателят се съгласява, че при забава на плащането на една или повече вноски по кредита на падежа, той ще заплаща на кредотодателя разходите му по извънсъдебно събиране на кредита, определени в действащата към момента на настъпване на забавата Тарифа на кредитодателя. Разписано било и, че таксата по чл.3.4 служи за покриване на административните разходи на Кредитодателя, свързани с извършваните от последния действия по събиране на изискуемите просрочени плащания по договора за кредит /включително, но не само - телефонни обаждания, изпращане на напомнителни писма, възнаграждения за адвокатски консултации и др. Предвидено било също, че размерът на таксата може да бъде променян едностранно от кредитодателя при съществена промяна на разходите, съпровождащи действията по събиране на просрочените вземания, когато тази промяна е извън контрола на кредитодателя /включително, но не само - промяна на цени за телефонни обаждания, промяна на цени за пощенски услуги и др., като Кредитодателят уведомява кредитополучателя за промяната на размера на таксата чрез поставяне на съобщения на интернет страницата с указание за датата на влизане в сила на новия размер на таксата.

Твърди се и, че ищеца  е потребител по смисъла на пар. 13, т.1 от ДР на ЗЗП, тъй като той е усвоил кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското му качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Ищецът бил усвоил изцяло заемният ресурс, като към момента на завеждане на исковата молба изплатил в изпълнение на договора сумата от 2292лв. /видно от представеното по делото извлечение от акаунта на потребителят открит на сайта на ответника/, но кредиторът претендирал от ищеца заплащането на сумата от още 896 лв.

Счита, че процесният договор е нищожен поради изначалната недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК - договорната лихва, която не била породила валидни правни последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ , както и на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност, което било довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на потребителя на финансовите услуги - ответника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

В тази връзка ищецът твърди, че кредиторът не бил изпълнил и изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК да разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на възнаградителната лихва. Договорът за потребителски кредит не бил породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т. 20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл.29, ал.4 и ал.6 ЗПК.

Освен това Договорът за потребителски кредит бил изначално недействителен и поради обстоятелството, че страните не били уговорили изрично на осн. чл.13, ал.4 от ЗЕПЕУУ, че положените от тях обикновени подписи имат правната сила на саморъчен подпис. При което не била спазена писмената форма за действителност на същият и не било изразено валидно съгласие за сключването на кредитната сделка.  В частност не били изпълнени и условията на чл.11, ал.2 от ЗПК  -общите условия по договора да бъдат подписани от потребителя.

Договорът се явявал нищожен, освен като сключен в нарушение на изискванията на разпоредбата на чл.11,ал.1, т.9 ЗПК и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, във вр. с чл.10, ал.1, във вр. с чл.19, ал.1 и 2, във вр. с чл.21 и с чл.22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК. На първо място счита, че уговорената в процесния договор възнаградителна лихва е нищожна, като противоречаща на добрите нрави по смисъла на чл.26 ЗЗД, както и като неравноправна по смисъла на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и като заобикаляща изискванията на ЗПК по смисъла на чл. 21 ЗПК. С договорения ГЛП в размер на 41,00 % се нарушавали добрите нрави, тъй като надхвърляла трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва, каквито размери се приемали в съдебната практика, макар нормативно да не бил установен императивен лимит, а обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. И тъй като към датата на сключване на договора за кредит и понастоящем размерът на законната лихва се определял според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта, като основният лихвен процент бил 0,00 % т.е. размерът на законната лихва е 10,00 %, то трикратният размер на законната лихва възлиза на 30,00 %, а двукратният - 20,00%. А в настоящият случай договорената между страните лихва била в размер на 41,00 % годишно.

Освен това към договорената между страните лихва в размер на 41,00 % следвало да се добави скритата лихва - уговорените по договора като неустойка за неосигуряване на обезпечение, с което отново надхвърляла повече от три пъти законната. Това представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото.

По отношение на основанието за нищожност на уговорената възнаградителна лихва по чл.21 ЗПК твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на 41,00% да не отговарял на действително приложения в заемното правоотношение лихвен процент, на две основания: 1. видно от погасителният план, месечният лихвен процент бил в размер на 3,42 %. При изчисляване на дължимата възнаградителна лихва годишно по формулата 4,42 х 12 било видно, че дължимата цена на кредита е в размер на 41,04 %, а не както е разписано в договора - 41%; б/ освен това уговорената неустойка за неосигуряване на поръчител или банкова гаранция представлявала добавък към договорната лихва - скрита лихва. При което в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, кредиторът не бил оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.

Настоява се на това, че вземането по чл.3.3 от потребителския договор нямало характера на неустойка, тъй като макар и да било именувано така, това вземане изначало било уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка“, за да преодолее ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК, според който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Това вземане било допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. В този смисъл била и съдебната практика - цитира съдебни решения/. В случая договореният размер на възнаградителната лихва от 41,00 % бил в по- висок от обявения на потребителя, тъй като към него следва да се кумулира и скритата под формата на неустойка лихва, поради следното: За да заобикалят материално-правните изисквания, регламентирани в чл.19, ал. 4 от  ЗПК, фирмите за бързи кредити, регистрирани по реда на чл.За ЗКИ въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят - осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови гаранции и др. към потребителите, който те не могат да удовлетворят. В последствие в тази връзка включили в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, небанковите финансови институции си осигурили допълнителна печалба, освен тази която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодолели законовото изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума. Преценката за действителността на клауза за неустойката и за нейния обоснован размер следвало да бъде извършена с оглед претърпените вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т.3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, според което условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичали от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай при следните примерно изброени критерии - естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди.

В настоящия случай, неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили евентуално при възникнала неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично обезпечение или от банката гарант. Предвидената неустойка била уговорена отнапред компенсация за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника и компенсирала вредите от риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречало на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.16 ЗПК) и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Предвидената неустойка в размер на 1194,36 лв. не изпълнявала обезщетителна функция, доколкото тя надвишавала заетата сума от 1500 лв., без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение, по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а и се начислявала като добавък към платежната вноска. Максимално тежките вреди, които един кредитор можел да претърпи били от виновното пълно неизпълнение. Същевременно чл.33 от ЗПК предвиждал, че при забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит размерът на обезщетението е законната лихва върху непогасената част от дълга. Следователно размерът на законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните задължения по кредитното правоотношение. От неосигуряването на поръчител, респ. на банкова гаранция, кредиторът не можел да претърпи вреди, чиято стойност да е по-голяма от тази при пълно неизпълнение. Предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл.92 ЗЗД, надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение не защитавало негов легитимен интерес, а внасяло неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя. И тъй като било уговорено, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се престира независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то и тя била типичен пример за неустойка, която изначално не притежава обезщетителна функция.

На следващо място, неустойката била договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и била излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес бил да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Нямало житейска и правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Дори да се приемело, че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Заемодателят не бил търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служело за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Явно било, че кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители или банкова гаранция - едва три дни след сключване на договора. Неустойката по спорния договор имала санкционен характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка закъсняла вноска с поемане на поръчителство от физическо лице/или банкова гаранция в същия размер/, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като целяло да създаде предпоставки за начисляването на неустойката по чл. 3.3 от договора. В допълнение сочи, че вземане, което не притежава обезщетителна и обезпечителна функция, а само санкционната такава по правната си характеристика не съставлява неустойка.

Възнаградителната лихва била и уговорена неравноправно по смисъла на чл.143 ЗЗП, тъй като при сключване на процесния договор потребителят не е могъл да прецени обхвата на поетото от него задължение, като бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 41,00 %. В нарушение на чл.147, ал. 1 ЗЗП, на заемателят не било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителния размер на възнаградителната лихва, а бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябва да престира неустойката по чл.3.3 от процесния договор. Принципът за обективност, прозрачност и равнопоставеност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл.5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следва да се съставят на ясен и разбираем език било тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС. Тълкуването на СЕС поставяло като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и така  че потребителят да може да предвиди възоснова на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкувало по благоприятен за потребителя начин - чл. 147, ал.2 ЗЗГГ. На плоскостта на настоящия казус, доставчикът на кредитен ресурс бил нарушил изискванията на справедливостта и добросъвестността и неравноправно не разяснил на потребителя какъв е размерът на дължимата от него възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора лихва от 41, 00 % не е породила валидни правни последици на основание чл. 146, ал.I ЗЗП.

И тъй като Договорът за потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, то и липсата на задължителния реквизит от съдържанието му, а именно непораждането на валидно задължение за заплащане на цена на кредитния ресурс имало, съгласно чл. 22 ЗПК за юридическа последица недействителност на заемното правоотношение. В този смисъл била и съдебната практика - / Цитира решения / .

Неприложима била нормата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, понеже той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.

От изложеното следвало, че законът поставя важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и е оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл. 11, ал. I, т. 9 ЗПК. Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит- лихвения процент - представляваща част от същественото съдържание на договора правело цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаря и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приема, че Директивата допуска възможността, при спазване на правото па Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя.Неприложима е и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, съгласно която е възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процеспия казус, нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не било възможно да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициалн заключения на Съда на ЕС, с които е дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи,че договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи понеже би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя.

На още едно основание не били изпълнени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, който регламентирали, че кредиторът следва да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл. 11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл. 10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се налагал изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума но кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин, дали уговорената лихва е фиксирана или подлежи на промяна. Налице е неяснота върху каква стойност се изчисляват тези 41,00% и дали те са референтен и променлив лихвен процент или не подлежат на промяна в периода на изпълнение на договора, което е необходимо, за да може както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер.Тази информация е от съществено значение за защита интересите на потребителя, тъй като от нея зависи каква ще бъде реалната цена, която той ще заплати за предоставения му заем. Чл.5 от ЗПК и ЗЗП, регулиращ потребителската защита издигали като основно право на потребителя правото на информация за характеристиките и цената на услугите /чл.1. ал. 2, т. 1 и 3 от ЗЗП/, респ. като задължение на добросъвестния търговец да даде на потребителя информацията, позволяваща МУ да направи своя информиран избор /чл.4. 1 и т. 4 ЗЗП/. Специалните основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 от ЗПК били въведени с оглед засилена защита на потребителя по договора за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно положение, предвид характера на договора като едностранен търговски и специфичната специализирана и сложно организирана финансова материя. Обстоятелствата по чл. 22 ЗПК създавали висок риск за средния потребител да претърпи вреди от недобросъвестно, непълно или подвеждащо предоставяне на информация от търговеца, или поради липсата на достатъчна финансова грамотност на потребителя да осмисли предоставената му информация, ако тя не е предоставена на разбираем език и подходящ аналитичен вид. Непредоставянето на релевантната за потребителя информация относно основен елемент - стойността на финансовата услуга преди сключване на договора и невключването й в условията на контракта било увреждащо за потребителя, поради което законодателят е предвидил тежката правна последица по чл. 22 ЗПК - нищожност на договора за потребителски кредит на основание неизпълнение на изискването по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.

Ищецът твърди също, че действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора. Кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 49,66 %  заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика била довела до неравноправност на уговорката за ГПР и заобиколил изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. По силата на чл.19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формирал по нормативно установен алгоритъм и изразява всички разходи по кредита като процент от общия размер на предоставения кредит. По съображенията, подробно изложени по - горе вземането по чл. 3.3 от процесния договор не съставлявало неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл.19. ал.3, т.1 ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора, т.е. договорна лихва. Договорната лихва е вид разход по кредита и като такъв, съобразно повелителните изисквания на чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент по договора в размер на 49, 66 %, без в него да е включена скритата лихва по чл. 3.3 от договора има за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на 49, 66 %. Правото на ЕС, гарантиращо високо ниво на защита на потребителите поставя важен акцент върху ГПР.Целта на ГПР следва да се изведе от Съображения 19, 20 от Директива 2008/48, които гласят следното:„(19) За да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва но-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз.Общите разходи по кредита за потребителя следвало да включват всички разходи, включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с изключение на нотариални разходи.Съгласно Чл.З от Директивата, буква ж) „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включвали, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Размерът на ГПР били решаващ за потребителя, защото по замисъл на Директивата размерът на ГПР има за цел да информира потребителя за стойността на кредита и да може по тази стойност да сравнява кредитните продукти с оглед правото си на информиран избор. В договора било посочено ГПР да е в размер на 49, 66%, но това било неточно и подвеждащо, тъй като в този размер не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва. Следователно в договора се предвижвал ГПР в по-нисък размер от реалния размер на ГПР. Чрез занижаване на размера на ГПР и лихвения процент кредиторът целял да заблуди потребителя за реалните параметри на договора за кредит, което представлявало недобросъвестна търговска практика. Съдът на ЕС обаче вече е постановявал, във връзка с Директива 87/102 /отменена и заменена с Директива 2008/48/, че предвид целта за защита на потребителите от несправедливи условия в договора за кредит, преследвана с тази директива, и за да бъдат потребителите напълно запознати с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор при сключването му, член 4 от посочената директива изисква кредитополучателят да разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението и цитираната съдебна практика).Съгласно член 4, параграфи I и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР. както и условията, при които последният може да бъде променям. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение вж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г. В този смисъл Решение от 15 март 2012 г. по дело С-453/10 на СЕС, в коего е посочено че:В т. 40 и 41 от цитираното решение, СЕС е приел, че от член 6, параграф 1 от Директива 2005/29 следва, че заблуждаваща е тази търговска практика, която съдържа невярна информация и следователно е измамна или по някакъв начин, включително посредством цялостното представяне, заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на един или няколко от посочените в член 6, точка 1 аспекти и във всички случаи подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Между посочените в тази разпоредба аспекти е именно цената или начинът на изчисляване на цената. СЕС е извел разрешението, че търговска практика изразяваща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква г) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Освен това, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало обаче ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита -кои компоненти точно са включени в него и как се Формира посочения в договора ГПР от 49,66 %/, което от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл било и задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 е извел разрешението, че „на не посочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота досежно обстоятелствата по чл.19, ал.1 липсвал. Посочен е лихвен процент по заема — 41,00 %, /който е годишен и фиксиран/, но не се изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора. Освен това, за да се изчисли правилно действително прилагания в правоотношението размер на ГПР, кредиторът следвало да включи в обхвата му и допълнителната печалба - скритата под формата на такси лихва, респективно да ги включи като разход под формата на такси. Съгласно чл.21 ЗПК, уговорката която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона имала за юридическа последица нищожност на клаузата.

Поради заобикаляне на изискванията на чл.11, ал.1, т. 9 и т.10 ЗПК в договора да се впишат действително прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 1.3 и в чл. 1.5 от договора лихва и ГПР били недействителни уговорки. А съгласно чл. 22 ЗПК, уговорките за лихвата и за ГПР били задължителни реквизити на кредитния контракт и неуговарянето в съдържанието му на тези съществени елементи водело до отричане на правния ефект на цялата кредитна сделка.

Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК била нарушена на още едно основание - кредиторът не бил изпълнил задължението си да посочи в договора за потребителски кредит общата сума дължима от потребителя. Разписаното в договора, че общо дължимото от ищеца задължение е в размер на 1853 лв. било невярно и подвеждащо, тъй като в общото задължение е следвало да бъде включено и вземането за неустойка по чл.3.3 от същият.

На следващо място Договорът за потребителски кредит не бил породил валидни права и задължения и поради неспазване на изискванията на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като в съдържанието на договора не бил включен размера на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал.4 и ал.6 ЗПК. Разпоредбата на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК поставяла изискване потребителят да бъде информиран не по какъвто и да е начин, а правото му на отказ от договора и условията, при които то може да се случи, да бъдат задължителна част от договорното съдържание. Нарушаване изисквания на чл.11, ал.1, т.20 ЗПК водело до недействителност на договора. Поради това, евентуалната уредба в Общите условия, с които ищецът не разполагал, на правото на потребителя да извърши отказ не съставлявало изпълнение на предвиденото в чл.11, ал.1, т. 20 ЗПК изискване за задължителното съдържание на договора.

Ако не приемел този довод на ищеца за основателен, то сочи че кредиторът не е изпълнил изискването да посочи размерът на лихвеният процент на ден. Законодателят бил извел изрично правило по какъв начин следва да се посочи в договора тази стойност, за да гарантира, че информацията за лихвения процент на ден ще бъде предоставена на разбираем език, съгласно изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК за яснота и прозрачност при съставяне на договорните условия и в подходящ аналитичен вид, за да може всеки потребител дори и този, който няма достатъчна финансова грамотност да осмисли предоставената му информация или да извърши математически изчисления да може да упражни правото си по чл.29 ЗПК. Информацията относно абсолютната дневна стойност на лихвата била от съществено значение за потребителя, тъй като той следвало да има нужните данни каква лихва на ден следва да заплати, за да упражни правото си на отказ. При липса на тази информация, той бил изправен пред опасността да не изпълни точно задълженията си при направен отказ от договора, което да има за него тежки негативни последици - поради неизпълнение да се погаси правото му на отказ. Поради значимостта на тази информация за защита на интересите на потребителя, законодателят е предвидил за неспазването на изискването по чл. 11, ал. 1 т. 20 ЗПК с тежките правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на цялата кредитна сделка.

Договорът за потребителски кредит бил изначално недействителен и на основание на обстоятелството, че не била спазена писмената форма за действителност на същият и не било изразено валидно съгласие за сключването на кредитната сделка. Съгласно чл.10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е формален договор, като предвидената форма е за действителност. От чл.9 и чл.11, ал. 1 от ЗПК се установявали и останалите характеристики на договора за потребителски кредит - той е консенсуален, двустранен, комутативен и възмезден. В настоящият случай, не бил завършен фактическият състав по сключване на договора и не била спазена изискуемата за действителността на сделката писмена форма. Това било така, тъй като съгласно чл.13, ал.4 от ЗЕПЕУУ, когато се извършвало правно действие посредством електронен документ, страните следвало изрично да договорят, че обикновеният електронен подпис има правната сила на саморъчен подпис. Страните по процесната сделка не били сторили това, поради което не били изпълнени изискванията на ЗПК за постигане на валидно съгласие за пораждане на целените от страните правни последици и за сключването на договора в писмена форма. В частност не били изпълнени изискванията на чл.11, ал.2 от ЗПК - потребителят не бил изразил съгласието си да бъде обвързан от приложимите общи условия, чрез полагането на подписа си върху тях.

С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следвало да върне само чистата стойност на кредита, което той бил стопил. Предвид това и на основание чл.23 ЗПК, и тъй като потребителят не дължи лихва и други разходи по кредита, то и заплатената от него сума над главницата в размер на 792 лв. била платена без правно основание.

На собствено основание били нищожни уговорките по чл. 3.3 от договора за заплащане на неустойка по съображенията, подробно изложени по горе. Нищожни били и уговорките по чл. 3.4 от договора, съгласно която при забава за заплащане на дължимите месечни погасителни вноски, потребителят дължи заплащането на такси за извънсъдебно събиране на просрочен кредит, определена съобразно действащата към момента на настъпване на забавата тарифа на кредитодателя. Тези такси намират своето основание в забавеното изпълнение на кредитополучателя. При забава за изпълнение на договорните задължение, съгласно чл. 33 ЗПК, кредитополучателят има право на обезщетение в размер на законната лихва за забава. Тази уговорка противоречи и на изискванията на чл. 10 а, ал. 4 от ЗПК, съгласно която размерът на всяка такса следва да бъде изрично уговорен в договора за потребителски кредит С оглед на което, уговорките в процесния договор него, съгласно които потребителят дължи заплащането на разноски за извънсъдебно събиране на забавените вноски са нищожни като пряко противоречащи на нормата на чл. 33 и на чл. 10 а, ал. 4 ЗПК. Подобно договаряне било и неравноправно и осъществявало фактическите състави на чл.143, ал. 2, т. 10 и т. 12 от ЗЗП /в редакцията им към момента на сключване на договора/, тъй като давало право на кредитора да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, както и цената на действията му по администрирането на просрочените погасителни вноски. С оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, което той е стопил. Уредбата на националното право била в съответствие с правото на ЕС такава санкция е пропорционална и възпираща с оглед на изискванията, поставени от Съда с решение от 9 ноември 2016 г.

И тъй като на основание чл. 23 ЗПК, потребителят не дължи лихва и други разходи по кредита, с оглед на което заплатената от него сума над главницата в размер на 792 лв. била платена без правно основание. Независимо, че между страните не било възникнало валидно облигационно правоотношение, кредиторът предявявал искания ищецът да му заплати лишените от правно основание вземания за възнаградителна лихва и за неустойка и не му възстановявал недължимо платената от него сума в размер ма 792 лв., което обуславяло правния интерес на ищеца от предявяване на исковете.

Въз основа на така очертаната обстановка се и иска: да бъде прогласен за нищожността на Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г., като и за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 792,0лв., представляваща недължимо получена от него по този договор, ведно със законната лихва върху нея от подаване на искова молба до изплащането й.

При евентуалност и ако не бъдат уважени главните искове, се иска да бъдат прогласени за нищожни клаузите на чл.3.3 и чл.3.4 от Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г., като и за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 438,36лв., представляваща недължимо получена от него по този договор неустойка.

В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощника му адв. Серж Узунян, в който становище. Счита исковете на ищеца са изцяло неоснователни и необосновани и като такива ги оспорва и иска отхвърлянето им поради следното: Възразяват изцяло срещу твърденията на ищеца, че сключения между страните Договор за кредит се явявал нищожен.

Твърди, че на 25.02.2019г. между ,.АЙ ТИ ЕФ ГРУГГ АД, в качеството си на кредитодател и И.И.П. в качеството му на кредитополучател, бил сключен Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г. Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключил във формата на електронен документ и правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ТРУП” АД. Сключването на договора за кредит между  ответника и ищеца било извършено по инициатива на Кредитополучателя - И.И.П.. За да получи кредит, ищецът бил попълнил: Заявка за кандидатстване, като в същата били попълнени и предоставени доброволно пълни и верни данни на кредитополучателя относно неговата самоличност като: трите си имена, ЕГН, Адрес /постоянен и настоящ/, Лична карта, Месторабота, Мобилен телефонен номер, актуална електронна поща, предпочитания от него начин за получаване на сумата по кредита. Ищецът посочил, че желае да получи заема чрез системата „еРау.bg“ на „Изипей“ АД, която представлявала електронна система за разплащания. В края на Заявката за кандидатстване и с оглед успешното й попълване, ищецът бил потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, приложими към договора за кредит, като приемането на Общи условия било необходимо условие за изпращане на заявката. След подаване на Заявката за кандидатстване от страна на И.И.П. същият бил получил от  ответника ПИН код под формата на кратко електронно съобщение (СМС) на посочения от него в заявката телефонен номер, както и линк на посочената от него електронна поща. С краткото електронно (СМС) съобщение и линка на електронната поща се удостоверявало, че лицето което желае да получи кредита е именно лицето, което е подало заявката за кандидатстване и именно това са неговите лични данни. След получаване на линка И.И.П. бил потвърдил заявката си за кандидатстване за кредит, като активирал въпросния линк. При това се зареждала част от уеб сайта на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД - където той въвел ПИН кода на заявката и потвърдил искането си за получаване на кредита при сроковете и условията съгласно заявката. След успешното потвърждаване на заявката, ответното дружество „АЙ ТИ ЕФ ТРУП” АД разгледало предоставената от И.И.П. информация и въз основа на тази информация и след проверка в Централния кредитен регистър, одобрил И.И.П. за искания от него кредит. След одобряване на кредита, ответника изпратил на електронната поща на И.И.П., Договор за кредит № 272384, заедно с приложимите Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ТРУП“ АД, а също така Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като в имейла бил прикачил два броя линка - „Приеми договора" и „Откажи договора". С оглед сключването на Договора за кредит и като доказателство за съгласието на ищеца с договора за кредит и Общите условия И.И.П. бил активирал линка „договора". Горепосоченото се потвърждавало и от твърденията на ищеца в исковата молба. Поради това и се иска от съда да счете за безспорни между страните обстоятелствата по сключване на Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019 г. и предоставяне на заема в размер на 1 500 лева.

Възразява изцяло срещу твърдението на ищеца, че Договор за кредит № 272384 бил недействителен на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, а именно противоречие на клаузата на т.1.3.1. от договора за кредит с добрите нрави, на основание чл. 143 от ЗЗП - поради неравноправността на същата клауза, както и поради заобикаляне на закона на основания чл. 21 от ЗПК. В тази връзка твърди, че не е налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на законната лихва. Единственото законово ограничение било установено в чл.19, ал.4 от ЗПК, което определяло, че Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера па законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Имайки предвид, че ГПР е изчислен на 49.66%, съгласно формулата по Приложение № 1, то и ограничението по чл.19, ал.4 от ЗПК било изцяло спазено.

На следващо място, не  е  съгласен с твърденията на ищеца, че уговорената в т. 3.3. от Договор за кредит № 272384/25.02.2019 г. следвало да се кумулира с договорната лихва по договора за кредит и по този начин се надхвърляло ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради  следното: Чл. 19, ал. 3. т. 1 ЗПК изрично предвиждал, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно обезпечение на кредита - поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на разходите имал за цел да информира потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а нямало за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени под условие, че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит бил именно в размер на 49.66% и съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. От своя страна начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит. Начислената неустойка била в размер на 3.17 лева на ден, което е 0.3% от главницата по кредита. Също така в т.3.3 от процесния Договор за кредит изрично било посочено, че неустойката се дължи само за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение, респективно ако Кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането на срока за нейното представяне, неустойката спирало да се начислява.  Неизпълнението на задължението за представяне на описаните в договора за кредит обезпечения се явявало неизпълнение на установено между страните задължение, като кредитополучателят бил информиран за наличието на тази неустойка още при предоставяне на приложимия Стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят знаел и бил информиран по отношение на изискванията за обезпечение чрез Стандартния европейски формуляр преди подписване на договора за кредит и с оглед на това е могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът бил свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед кредитоспособността и финансова надеждност на всеки кредитополучател. Счита, че въпросната неустойка и нейният размер са съразмерни на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката.

Настоява се на това, че условията на сключения между ищеца и  ответника  потребителски кредит, ведно с Погасителния план - явяващ се неразделна част от него, пряко кореспондират с действащите норми на материалното право и водят до законосъобразни правни последици, като не били в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави.

На първо място, неустойката имала три основни функции: Обезпечителна; Обезщетителна; Санкционна. В конкретния случай имало договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Този извод бил верен поради това, че Заемодателят предоставя високо рисков паричен заем на потребител: бързо одобрение, без поръчител, без допълнителни обезпечения, липсвало съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова сметка, ***ит, кредитът не бил и застрахован, което евентуално да поправи вредите. Неустойката по кредита била предвидена не като част от ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на същия - именно за да обезщети липсата на поръчители или банкова гаранция, които да гарантират изпълнението на договорните задължения и кредиторът, а при неизпълнение да има право да поиска вземанията си и от тях. Никой кредитор не искал да предоставя рискови, невъзвръщаеми заеми, затова и страните договаряли неустойка, която да обезщети вредите, които се изразяват в необезпечаване на заема и неговото изпълнение от страна на трети физически лица или предоставяне на банкова гаранция. Клаузата на т. 3.3 от Договор за кредит № 272384 била ясно и точно формулирана, а и нямало неясноти по отношение на нейното съдържание. В обичайната практика по отпускане на кредити на физически лица, кредитните и финансовите институции при сключване на договора за кредит искали от кредитополучателя да осигури солидарни длъжници, чрез които да обезпечи вземането си. През последните няколко години се установявала практика това осигуряване на солидарни длъжници при сключване на договора да се уговаря като задължение на кредитополучателя да ги осигури след сключване на договора и в определен срок. По този начин се предоставял кредит незабавно и при облекчени условия. Разбира се, всяко преимущество имало своята цена, като в тези случаи практиката се ориентирала към уговаряне на клаузи за неустойка, в случай на неосигуряване в уговорения срок от кредитополучателя на солидарни длъжници. Това било нормално, тъй като кредитодателят поемал голям риск давайки необезпечен кредит и поставен пред възможността да не може да събере вземането си, като именно тази клауза за неустойка целяла гарантиране на последващо обезпечаване на кредита. Друг бил въпросът, че голяма част от кредитополучателите пренебрегвали тази клауза по един или други причини, надявайки се същата да не се приложи. Този толеранс към кредитополучателя да получи кредита веднага, без да осигури към момента на сключване на договора на нужното обезпечение, не можело да се тълкува като уговаряне в негов ущърб и да води до извод за противоречие на тази клауза с добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Освен това неустойката, като размер и вреди които обезщетява, била индивидуално договорена между страните и това я правело равноправна клауза, съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създавала равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на воля в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била индивидуално договорена между страните, тъй като тя не била инкорпорирана в Общите Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД (ОУ), върху които ОУ кандидат- кредитополучателят да не може по никакъв начин да влияе, поради това те да са предпоставка за сключването на договора и той, след като се запознае с тях, следва да ги приеме, за да продължи към сключването на договора кредит. Нещо повече, размерът на уговорената между страните неустойка при неосигуряването на лица, които да поръчителстват за задължението на потребителя, или при непредоставянето на банкова гаранция, не била еднаква за всички отпуснати от Дружеството кредити, а се преценявала във всеки отделен случай с оглед всеки отделен потребител, като се взимали предвид и размерът на предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни условия, утвърдени в дългогодишната практика на ответното дружество. Това несъмнено водело до извода, че не е нарушена и нормата на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, както се твърдяло в исковата молба на ищеца.

Възразяват  изцяло срещу твърдението на ищеца, че клаузата по т. 1.3.1 от Договор за кредит № 272384 била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП, уговорена в нарушение на чл.147, ал.1 от ЗЗП, понеже клаузата за договорна лихва не била съставена по ясен и разбираем начин. Вземането на кредитодателя „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД за възнаградителна лихва по Договор за кредит № 272384 и впоследствие породилото се право по силата на т. 3.3 от договора за кредит, в никакъв случай не следвало да се кумулират, както твърдял ищеца.

Възразяват изцяло срещу твърдението на ищеца, че в Договор за кредит № 272384 не били включени условията за прилагане на лихвения процент в размер на 41%, и от тук нищожност на ДПК на основание чл.11, ал.1, т 9 от ЗПК, поради което се нарушаване и разпоредбите на чл.5 от ЗПК и чл.1, ал.2, т.1 и т.3, чл. 4, ал.1, т.1 и т.4 от ЗЗП. В т.1.3.1 от Договор за кредит № 272384 било посочено, че лихвата за ползване на кредита се дължи на годишна база както и тя да е в размер на 41%. На следващо място, на кредитополучателят бил предоставен Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК. В описания формуляр, който представлявал неразделна част от договора за кредит, в част III, т. 1 било посочено също така, че годишния лихвен процент от 41% е фиксиран, тоест не представлява променлива величина. На ищеца бил предоставен и Погасителен план за потребителски кредит № 272384, в който бил посочен първо лихвения процент за всяка отделна вноска, а също така и точната сума, която представлявала описание на лихвен процент.

Отделно от горепосоченото, претенциите на ищеца за нарушаване на чл.4. ал.1, т.1 и т.4 от ЗЗП се явявали напълно ирелевантни към настоящия спор, тъй като в чл.4. ал.1 от ЗЗП изрично било записано, че договорите от разстояние не попадат в обхвата на нормата, какъвто именно е настоящия Договор за кредит № 272384. С оглед на горепосоченото, счита претенциите на ищеца за непредставяне на условията за прилагане на лихвения процент по Договор за кредит № 272384, а оттам и за нарушаване на норми на ЗПК и ЗЗП, за напълно неоснователни, недоказани и ирелевантни към настоящото производство.

Възразяват изцяло и срещу твърдението на ищеца, че приложеният Годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49.66% не бил действителния ГПР и това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на Глава IV, раздел III от 33П, поради което не би ли изпълнени изискванията на чл.11, ал.1. т.10 от ЗПК. Както вече неколкократно  било изложено в настоящия отговор, счита, че претенцията на ищеца за включване на вземането на кредитодателя по т.3.3. от OU към ГПР, за напълно неоснователна.

Възразяват  изцяло срещу твърдението на ищеца, че била нарушена нормата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК и на основание не посочване на общата дължима сума от потребителя. Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК - Договорът за потребителски кредит следва да съдържа общата сума дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит. От това следвал извода, че не е възможно вземането по т.3.3 от Договор за кредит № 272384 да бъде включено в общата дължима сума към момента на сключване на договора, тъй като това вземане се пораждало само в случай, че не бъдат изпълнени предвидените условия на т.1.7. и 1.8. от Договор за кредит № 272384. Предвиденият срок за изпълнение на горепосочените условия бил края на следващия ден, а не момента на сключване на договора. Поради това претенцията на ищеца в тази насока била изцяло неоснователна, тъй като нормата на чл.11. ал.1. т.1 от ЗПК би била нарушена именно в случай че ,.АЙ ТИ ЕФ ТРУП“ АД посочва в общата дължима сума и евентуалното вземане, което би се породило при неизпълнение на уговореното в т. 1.7. и 1.8 от договора за кредит.

Възразяват изцяло срещу твърдението на ищеца, че Договор за кредит № 272384 е недействителен поради неспазване на изискванията на чл.10, ал.1, във връзка с чл.19. ал.1 ЗПК, а именно договорът за кредит да не съдържа взетите предвид допускания и методиката при изчисляване на ГПР, както и липса на конкретизация на начина, по който се формира ГПР. В т.1.5 от Договор за кредит № 272384 бил посочен начинът на образуване на ГПР, като била използвана формулата, посочена в Приложение №1 от ПЗР на ЗПК. Също така в приложимите към Договор за кредит № 272384 Общи Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и в т.9.2 отново бил посочен начинът на изчисляване на ГПР. Отделно от горното, в приложимия Стандартен Европейски Формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити /Приложение №2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК/, също бил посочен и индивидуализиран ГПР.

Възразяват изцяло и срещу твърдението на ищеца, че не били спазени изискванията на чл.11, ал.1,т.20, вр. чл.29, ал.4 и ал.6 от ЗПК, а именно поради липса на описание на лихвения процент на ден и и с посочване на правото на отказ от договора за кредит и условията при които се осъществява. Съгласно т.4.1. от Договор за кредит № 272384, Общите Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД - приложими към процесния договор за кредит и представляващи неразделна част от него, които са предоставени на кредитополучателя заедно с останалите приложими документи към договора за кредит и Съгласно т.6.3. - 6.5. от приложимите ОУ - кредитополучателят имал право, без да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина, да се откаже от сключения Договор за кредит в 14-дневен срок от датата на сключване на договора. В този случай Кредитополучателят е длъжен да заплати на Кредитодателя получената в заем сума, начислените лихви и такси за дните на ползване на кредита до момента на отказа. С оглед на описаното счита, че са изпълнени всички изискуеми условия във връзка с правото на отказ на потребителя от договора за кредит.

Възразява изцяло срещу твърдението на ищеца, че не е спазена писмената форма за действителност на Договор за кредит № 272384 поради неспазване на условията на чл.13, т.1.4 от ЗЕДЕУУ. Счита изложените съображение на ищеца за напълно ирелевантно към настоящия спор, тъй като в посочената норма се засягали правната сила на електронен подпис и квалифициран електронен подпис на страните, а в настоящия случай никъде нямало поставени такива подписи. Задълженията на кредитодателят по спазване на писмената форма се доказвали, както вече било описано в началото на настоящия отговор, чрез водената комуникация с кредитополучателя по електронен път. Тъй като ЗПФУР никъде не постановявал задължение за страните да поставят електронни подписи или квалифицирани електронни подписи, то проведената кореспонденция чрез електронна поща и СМС била напълно валидно основание да се счита, че е сключен процесния Договор за кредит № 272384.

Възразяват и оспорва изцяло твърденията на ищеца за нищожност на посочените договорни клаузи във връзка с начислените такси за извънсъдебно събиране на просрочен кредит.

И тъй като процесния договор за кредит се явявал изцяло действителен, то претенциите на ищеца да бъде осъден „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД да върне получена без правно основание сума в размер на 792 лева, също се явявала неоснователна и необоснована. Напълно неоснователни се явявали исковете на ищеца заведени под формата на евнтуалност.

По тези съображения се иска отхвърляне на исковете. Претендира направените съдебни разноски.

 

В о.з. ищецът, чрез пълномощника си адв.Ф. в писмена молба подържа изцяло иска и иска уважаването му, с подробни съображения в нея.

В о.з. ответникът, редовно уведомен не изпраща представител, а вместо това с писмена молба иска делото да се греда в него отсъствие.

 

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед на наведените от ищеца доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:

 

В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г. /л.20 -21 по делото/, по силата на който ответникът „Ай ти еф груп” АД е предоставил на ищеца И.П. паричен заем в размер на 1500 лв. за срок от 12 месеца като е определен и крайния падеж 20.02.2020 г. в погасителен план.

Този договор е сключен при следните параметри:  Размер на заема 1500 лева; Срок на кредита: 12 месеца; Размер на вноски по кредита: 154,47лв.; ден на плащане –конкретни дати; Годишен процент на разходите (ГПР) 49.66%; Фиксиран годишен лихвен процент – 41,0%  в размер на 353,64лв.; обща сума за плащане 1853,64 лв. В договора е инкорпупиран погасителен план за връщането на сумата от общо 1853,64лв. на 12 месечни вноски, платими на конкретно посочени дати. В този погасителен план не отразено с всяка вноска се дължи и неустойка, платима на 12 бр. месечни вноски на падежните дати.

Не спорно между страните, че съгласно чл.1.7 от същия договор, страните са се споразумели, в срок до края на следващия ден от сключване на договора, заемателят да представи обезпечение– банкова гаранция или поръчителство на две физически лица.

В чл.3.3 от същия договор е уговорено, че при неизпълнение на задължението на заемополучателят да осигури и представи в срок посочените поръчители или банкова гаранция или обезпеченията по някаква причина бъдат прекратени, то дължи на заемателят неустойка в размер на 1194,36 лв., която се начислява на месец, считано от изтичане на срока за представяне на обезпечението и се дължи само за периодите в които кредита е бил необезпечен. Ако срокът в който кредита е бил необезпечен е по-кратък от срока между две погасителни вноски  и е в размер на 1/30 от месечната неустойка. А начислената неустойка се заплаща заедно с погасителната вноска по кредита, съобразно уговорения Погасителен план.

 От ищеца е представени и Стандартен европейски формуляр за предоставяне информация за потребителските кредити, в който се съдържа информация, идентична с условията при които е сключен ДПК.

Ответникът е представил неговите ОУ, приложими към договори за потерибителски кредит /л.40-48 по делото/. В тях подробно са разписани правилата по които се кандидатства и се сключва ДПК от разстояние по реда на ЗПФУР. В раздели 6 и 14 са разписани правилата свързани с правото на потребителя на отказ от договора и за предсрочно погасяване на кредита.

Не спорно, че заемната сума от 1500лв. е поучена от ищеца.

По делото е изслушана и ССЕ изготвена от в.л.Т., неоспорена от страните, която съдът кредитира, като компетентна и безпристрастна. От констативно-съобразителна част на същата се установява, че Заемната сума от 1500лв. е изплатена изцяло на ищеца-кредитополучател чрез Изипей. От негова страна не се установява да е направил погасителни вноски, поради което и задължението му е по пера както са в договора. От заключение по ССЕ се установява следното: Годишният процент на разходите, изчислен съобразно формулата, определена по силата на приложение №1 към чл.19, ал.2 от Закона за потребителския кредит, ако се включи само договорната лихва уговорена като 41,0% -е в размер на 49,66%.

В случай, че се неустойката от 1194,36лв. бъде прибавена като разход по кредита наред с договорната лихва , то ГПР е 335,55%.

Други доказателства не са ангажирани.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намира следното:

По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства, че между страните са възникнали правоотношения по договор за паричен заем по чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит, който е сключен от разстояние. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).

Съдът намира неоснователно възражението на ищеца, че договора е недействителен, тъй като не носел подписа му, нито съдържал клаузи за електронен подпис., поради следното: На първо място договорът за заем, какъвто е настоящия е консенсуален и реален. Със съвпадането на насрещните воли на страните такъв да бъде сключен и предоставяне на заемната сума неговия фактически състав е завършен. В случая и двете условия са налице. Действително ЗПК поставя изискване ДПК да бъдат писмени и сключени между страните по тях. Същевременно обаче ЗПФУР предвижда възможност  за сключването на ДПК от разстояние, за които не се изисква полагане на подписи в самия договор нито се изисква наличие на квалифициран електронен подпис. А е достатъчно да е изпълнена процедурата по предоставяне на преддогворна информация отговаряща на изискванията на чл.8 от ЗПФУР, ПИН код на потребител, и потвърждение от него по този начин, че е съгласен и сключва договора при предложените условия.

В случая на ищеца е предоставен СЕФ съдържащ информация идентична с тази заложена в договора, която и отговаря на изискванията на чл.8 от ЗПФУР. Ето защо и съдът намира, че между страните е възникнала облигационна връзка въз основа на сключен между тях от разстояние по действителен Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г.

Относно възраженията за недействителност на процесния договор за паричен заем, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, съдът намира следното:

Съгласно чл. 5, ал. 1 от Закона за потребителския кредит преди потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит. Тази информация следва да се предостави във формата на стандартен европейски формуляр.

По делото са налице доказателства, че такъв е предоставен, а и в случая сам ищецът го е представил. Липсата на подпис на самия формуляр е без правно значение в настоящия случай, доколкото същия не е договор, а представлява преддоговорна информация, която по настоящото дело отговаря на параметрите на самия договор. Следва да се отбележи, че липсата на предоставен предварително такъв формуляр, т. е. неспазването преддоговорните задължения на кредитора по чл. 5 от ЗПК не влече нищожност на договора или липсата на такъв, а и в чл.22 от ЗПК изрично са изброени хипотезите, които влекат недействителност на Договора за потребителски кредит и неспазването на изискването на чл. 5, ал. 1 от ЗПК не е сред тях.

В процесния договор се съдържат условията за издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски и общата сума, която следва да се изплати. Тези данни са намерили отражение и в представените по делото и приети и неоспорени от ищеца погасителен план към договора за кредит. Ето защо не са налице нарушения по член 11, ал.1, т. 9, 10 и 11 от ЗПК.

 

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.

Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съобразно практиката на СЕС.

Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му. В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли "в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение. В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.

Неоснователни се явяват твърденията на ищеца, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно  чл.19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит.

В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 41,0%, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на чл.11, т. 9 ЗПК. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията по чл.11, ал. 1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.

Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като с него е уговорен ГЛП от 41,0%, който като бил повече от 3 –кратния размер на законовата лихва бил в противоречие с изискванията на чл.26, ал.1 от ЗЗД и уговорен в нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение, установени в обществото, поради следното: Действително както и сам ищецът твърди няма въведена законова норма установяваща максимален размер на договорна лихва. Единствената законова норма  в тази връзка е въведеното в чл.19, ал.4 на ЗПК изискване, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. В настоящия случай в процесния договор е уговорен ГПР от 49,66%, който е по-малък от 50% каквото е законовото изискване, до колкото съгласно ПМС за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, е ОЛП от 0,00 плюс 10 процентни пункта или 10,0 %, като уговорения в процесния ДПК фиксиран годишен лихвен процент по заема от 49,66% не надхвърля пет кратния размер на законната лихва от 50 %. Същевременно според чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест при изчисляване на ГПР в него е включена и договорната лихва. А след като тя е включена и въпреки това ГПР не надвишава 50%, респективно изпълнено е изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК, то няма как да се приеме да има нарушение на добрите нрави. Това е така, тъй като ЗПК е специален по отношение на общия закон ЗЗД, и като такъв той урежда отношенията между потребител и кредитодател по сключените между тях по реда на ЗПК договори.

На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и това, че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем парични средства, в какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави граница до която може да се договаря размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът намира за неправилно становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна договорната лихва със законовата лихва, която и да бъде критерий за максималния й размер. Това е така, тъй като в случая се касае за особен вид договор за заем, който се представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата от влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при което и то начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя служи не само като форма на възнаграждение за ползване на предоставения от него в заем финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него услуга. В този смисъл не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно определения размер на законовата лихва, която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение, тъй като  правната им природа е различна.

Ето защо и съдът намира, че не се установява соченото от страна на ищеца нарушение на разпоредбата на  чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Клаузата, установяваща задължението за заплащане на възнаградителна лихва в размер от 353,64 лв. (определен при съпоставяне на общото задължение по кредита и размера на чистата стойност), при фиксиран годишен лихвен процент от 41,0%, не е установена в противоречие с добите нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на кредитополучателя за заплащане на главница от 1500лв., и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.

Поради което и клаузите по чл.1, т. 3 и 5 касаещи ГЛП и ГПР от ДПК не са нищожни, нито на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, нито като накърняващи добрите нрави, доколкото по изложените съображения относно размерите им, които са под прага по чл.19, ал.4 от ЗПК, не противоречат на принципа за справедливост и на равнопоставеност на страните в облигационната връзка, поради което и не накърняват добрите нрави и като такива не са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД.

Що се отнася до твърдението на ищеца, че договорът е нищожен, тъй като в него не е посочен лихвен процент на ден и не са разписани правилата за отказ от договора и предсрочното му прекратяване, то съдът намира следното: Действително в представения договор тези реквизити не се съдържат. Същевременно обаче е посочено в чл.4.1 от договора, че с приложените към него ОУ представляват неразделна част от този Договора. Отделно от това в СЕФ е регламентирано правото на отказ от договора, а подробното му упражняване е регламентирано в ОУ. В представените от ответника ОУ са разписани подробно условията и правилата за упражняване право на отказ от договора и за предсрочното му погасяване, а няма пречка това да бъде разписано именно във въпросните ОУ. Всъщност ноторно известно е, че ОУ на всички кредитни институции съдържат  разписани правилата за отказ от договора и предсрочното му прекратяване.

Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че е нарушена разпоредбата на чл.11, ал.1 т.20 от ЗПК, тъй като тази разпоредба касае само право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване. По никакъв начин уговорката за дължимост на договорна лихва по кредита няма отношение към разпоредбата на чл.11, ал.1 т.20 от ЗПК. Предвид горното не е налице и твърдяното от ищеца нарушение на разпоредбата на чл.29, ал.4 и 6 от ЗПК.

Ето защо и искът за прогласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г., сключен с “Ай ти еф груп ” АД, като противоречащ на императивни изисквания на Закона за задълженията и договорите, Закона за защита на потребителите и Закона за потребителския кредит, е неоснователен и като такъв ще се отхвърли.

С оглед неоснователност на главния иск за нищожност на ДПК, то неоснователен се явява и съединения с него осъдителен иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 792лв., като недължимо платена. Всъщност този иск е неоснователен и на още едно основание, а именно: На връщане подлежат само недължимо получени въз основа на договора суми. От заключение по ССЕ се установява, че ищецът не направил нито една вноска за погасяване на договорното си задължение, т.е. ответника не получил от ищеца каквото и да било плащане по договора. При което и не се установява ответникът да е получил нещо, още по малко такова което не му се дължи. Ето защо и този осъдителен иск ще се отхвърли като неоснователен-

С оглед неоснователност на главния иск сбъднало се вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове за прогласяване нищожност на клаузите по чл.3.3 и чл.3.4  от същия ДПК № 272384/25.02.2019г.

Независимо, че процесния ДПК не нищожен, тъй като отговаря на изискванията на чл.9, 10 и 11 от ЗПК и не налице нарушение на добрите нрави по  чл.26 от ЗЗД, то до колкото този договор би могъл да съществува и без клаузата по чл.3.3 и касаеща задължение за заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение, тъй като тя не част от задължителното му съдържание, то следва да се разгледа и евентуалния иск.

Основателно съдът намира твърдението на ищеца, че клаузата предвиждаща задължение за предоставяне на неустойка в размер на 1194,36лв. при непредставяне на обезпечение, която клауза всъщност е чл.3.3 от ДПК е недействителна, по следните съображения:

Съдът намира, че предвидената неустойка в чл.3.3 от договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В обичайната практика при предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на обезпечение. В конкретния казус заемът е отпуснат независимо дали е обезпечен или необезпечен с исканите обезпечения. Същевременно за неизпълнение задължението на длъжника да предостави исканите от кредитора обезпечения, съгласно чл.71 ЗЗД, кредиторът има право да иска предсрочно изпълнение на задължението, а не неустойка.

Освен това при определяне на неустойката за неизпълнението на задължения по него, неустойката по чл.3.3 е договорено в глобален размер от 1194,36 лв. без да е посочено какво е съотношението й към вредите, които се съизмеряват със задължението по договора за заем. Ето защо, процесната неустойка не може да се характеризира като неустоечно задължение, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита с повече от 79 % от заетата сума. Определянето на кратък срок за изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение– само един ден, води до извод, че клаузата е предвидена по начин, който да възпрепятства длъжника да я изпълни. По този начин се цели да се създаде едностранно от кредитора предпоставка за начисляване на неустойката, предвидена в чл.3.3 от договора за заем. Съдът намира, че поради тези особености на договора, клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД

 

Предвидената клауза в чл.3.3 от ДПК № 272384/25.02.2019г. е и неравноправна по смисъла на чл. 143, т.5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката противоречи на принципа на справедливост и равнопоставеност на страните, като поставя в неравностойно положение по-слабата страна в облигационната връзка, поради което и неустоечната клауза по чл.3.3 от ДПК се явява нищожна, като накърняваща добрите нрави.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази си част договора изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.3.3  от договора.

По отношение на клаузата по чл.3.4 от процесния ДПК № 272384/25.02.2019г., съдът намира следното: видно от договора с нея е уговорено кредитополучателя да заплаща такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит,  дължима при забава на плащанията на една или повече вноски на падежа, в размер определен съгласно действащата тарифа на Кредитодателя. Въпросната такса служи за покриване на административни разходи по събиране на изскуеми просрочени плащания, от видовете: телефонни обаждания, изпращане на напомнителни писма, възнаграждения на адвокат за консултации и др. Въпросната такса може да бъде и променяна едностранно от Кредитодателя при промяна на цените на телефонните и пощенските услуги.  

          Въпросната клауза по чл.3.4, която препращат към Тарифата касаят разходи, които по същество представляват комисионна за услуга и обезщетение на кредитора при забавено плащане. Съгласно чл.10а от ЗПК., кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, но не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Видът, размерът и действието, за което се събират такси и комисионни трябва да бъдат ясно и точно определени.

В случая според текста на клауза по чл.3.4 не само не посочено за какво точно и конкретно ще се начислява такава, но и няма каквито и да било данни по делото на ищеца да е била съобщена и той да се бел запознал още преди сключване на ДПК с Тарифата на ответника, въз основа на която ще се начисляват такси.

Съгласно разпоредбите на чл. 10а и на чл. 33, ал. 2 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, а при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, която не може да надвишава законната лихва. В случая е уговорено задължение за заплащане за такси и разходи, които беха били направени поради забава на плащанията по договора за кредит, поради което приложими са както чл. 10а от ЗПК, така и чл. 33 от ЗПК. Последните са императивни правни норми и нарушението им с клаузи от договор води до нищожността на тези клаузи поради нарушение на закона.  Съдът намира, че уговорката за заплащане на такси за събиране на просрочени задължения не е за допълнителни услуги по договора за кредит. Извънсъдебното събиране на задълженията изобщо не е услуга, която се предоставя на потребителя. Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов интерес и за охраняване на неговите интереси, която дейност е свързана с управлението на кредита. Ето защо и уговарянето на задължение за заплащане на такива такси е в нарушение на чл. 10а от ЗПК. Съдът приема, че клаузата по чл.3.4 от договор за потребителски кредит, уговаряща дължимост на разходите и таксите за събиране на просрочени задължения е в нарушение и на чл. 33 от ЗПК.  Това е така, защото основанието на тези разходи и такси е забавата на изпълнението на задължения на потребителя. Законодателят с разпоредбата на чл. 33 от ЗПК е ограничил възможните неблагоприятни последици при такива хипотези за потребителя. При забава на изпълнение на задължения е възможно за потребителя да възникне само задължение за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава. В случая претенцията е с основание "забава", но не е за законна лихва за забава, а за направени разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, уговорено по съглашение по договор за потребителски кредит. С оглед гореизложеното съдът намира, че клаузата по чл.3.3 от договора за потребителския кредит, уговаряща при забава за изпълнение на задължения от потребител по договор за потребителски кредит кредитополучателят да дължи плащане на такси и разходи за извънсъдебно събиране на просрочени задължения, противоречат на императивните разпоредби на чл. 10а и на чл. 33 от ЗПК, поради което и е нищожна.

Ето защо евентуалните исковете за прогласяване нищожността на клаузите на чл.3.3 и чл.3.4 от Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г. е основателен и като такъв ще се уважи.

Не основателен се явява съединения с тях иска за осъждане на ответника да заплати сумата от 438,36лв., като неоснователно заплатена от него неустойка въз основа на чл.3.3 от процесния ЗПК, поради следното: Както вече бе посочено по-горе по делото не се установява ищецът да заплащал каквито и да било свои задължения по Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г. А за да е основателен иск за връщане на недължимо платени суми, то необходимо е да е било извършено плащане на нещо, което ще се установи да не се е дължало, било то и поради нищожност на уговорките за заплащането им. По делото не са ангажирани каквито и да било доказателства от ищеца, че извършвал някакво плащане на ответника и конкретно да е заплатил претендираните 438,36лв., като неоснователно заплатена от него неустойка, а негова е доказателствената тежест да докаже това при условията на пълно и главно доказване. А след като липсва плащане, то и няма какво да подлежи на връщане.  Ето защо и този осъдителен иск ще се отхвърли, като неоснователен.

 

По отношение на разноските съдът намира следното:

Право на разноските в настоящото производство, на осн. чл.78, ал.1 ГПК е възникнало за ищеца, предвид изхода от спора и частично уважаване на евентуалните искове, такива са и претендирани в размер на общо 351,92лв., съгласно списък по чл.80 ГПК. Предвид частичното уважаване на евентуалните искове и отхвърляне на главните искове, то на ищеца ще се присъдят направените разноски в размер на 105,80лв., по съразмерност с уважената част от исковете, която сума ще се осъди ответникът да заплати на ищеца.

Видно от ДПЗС ищеца е представляван от адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11. Процесуалното представителство е осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА на материално затруднено лице. Цената на главните искове е общо 3838лв., а на евентуалните 1986,36лв. Съгласно чл.2, ал.2 от НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се адвокатско възнаграждение се определя от съда. А съгласно чл.7, ал.2, т.1 минималното възнаграждение при цена на иска от 1000лв. до 5000лв. е 300лв. +7% за горницата над 1000лв. Тоест при цена на уважения евентуален иск от 1194,36лв. и уважения неоценяем евентуален иск съгл. чл.7, ал.1, т.4 -300лв., тоест минималното възнаграждение е 613,60лв. По делото е проведено 1 заседание, като работата на адвоката е концентрирана в изготвяне на искова молба и изслушване на ССЕ.  Ето защо и съдът намира, че обоснован е размер на възнаграждение на адв.Ф. от  613,60лв., която и сума ще се осъди ответникът да заплати на този адвокат.

Ответникът, който е юридическо лице е представляван от адвокат Узунян и е претендирал разноски, в това число за адв.възнаграждение. По делото обаче е представено единствено пълномощно на адвоката, но не и ДПЗС с коуто да е уговорено заплащане на адв.възнаграждение. Не са представени и доказателства за направени в тази насока разноски от ответника, поради което и не му се следват разноски.

Мотивиран от горното съдът,

Р  Е  Ш  И  :

ОТХВЪРЛЯ иска на И.И.П., ЕГН ********** ***, срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86 - за прогласяване нищожност на целия Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г., сключен с „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на недължимо платена сумата от 792,0лв., като неоснователни.

ПРОГЛАСЯВА за нищожна по иска на И.И.П., ЕГН ********** ***, срещу „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с  чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузите по чл.3.3 и чл.3.4 от Договор за потребителски кредит № 272384/25.02.2019г., сключен между И.И.П. и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, с които е уговорено заплащане не неустойка при непредставяне на обезпечение и заплащане на такси за извънсъдебно събиране на вземания, като ОТХВЪРЛЯ иска за осъждане на ответника да заплати сумата от 438,36лв., като неоснователно заплатена от ищеца неустойка въз основа на чл.3.3 от същия договор, като неоснователен.  

ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, да заплати на И.И.П., ЕГН ********** ***, СУМАТА от 105,80лв. (сто и пет лева и 80ст.), представляваща  направени разноски за производството, по съразмерност.

ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София, р-н „Възраждане“, ул. „Александър Стамболийски“ № 84-86, да заплати на адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, Сумата от 613,60лв. /триста седемдесет и един лева и 30ст./ - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се изпрати на страните заедно със съобщението.

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:.......................................