№ ……………
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на втори
февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Татяна Димитрова Членове: СОНЯ НАЙДЕНОВА
Стойчо Попов
при участието на секретаря Алина К.
Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно
гражданско дело № 20191100512694 по описа за 2019 година
Производство по
реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С
решение от 14. 06. 2019год., постановено по гр. д. № 19506/2016год. на СРС, 50-ти
състав е постановено, че В.Л.К. не дължи по предявения иск с правно основание
чл.439, вр чл.124 ГПК, сумата от 21 055,97 лева, обективирана в Запорно
съобщение от 7.1.22015г. на Р.Б.“ ЕАД с ЕИК*********със седалище и адрес ***.
С
решението ответникът е осъден на разноски.
С
въззивна жалба ищецът „Р.Б.“ ЕАД атакува решението като неправилно и
незаконосъобразно. Иска отмяна изцяло, като постановено в нарушение на
процесуалния закон, неправилно и необосновано, с постановяване на друго за
уважаване изцяло на предявения иск.
Иска
се отмяна на решението и уважаване на предявения иск с присъждане на разноските
по делото.
В
отговор ответникът счита жалбата за неоснователна, решението за правилно и
законосъобразно, без нарушения на процесуалните правила. Решението е обосновано
и постановено при внимателен, задълбочен всеобхватен анализ на събрания
доказателствен материал пред първата инстанция.
Не
са налице хипотези по чл. 266 ГПК за допускане на нови писмени на ищеца
доказателства.
Моли
съдът да отхвърли жалбата и да потвърди решението като правилно, обосновано и
постановено в съответствие със закона.
Претендират се разноските по делото, ведно с адвокатското възнаграждение.
С
разпореждане по чл. 267 ГПК делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно
заседание.
Съдът,
след като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните по
реда на въззивното обжалване при така очертаната от въззивната жалба рамка,
намира за установено следното от фактическа и правна страна :
Жалбата
е допустима и следва да бъде по същество разгледана.
При
извършена служебна проверка според правната норма на чл. 269 ГПК, въззивният
съд намира, че решението е валидно и в обжалваната си част - допустимо.
Съобразно
чл. 269 изречение 2 ГПК по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата.
Жалбата
на ищеца е основателна.
Предмет
на спора е иск с правно основание чл. 439 ГПК, във вр. с чл. 124 ГПК, като
решаващият съд е обсъдил обстоятелствата, въведени с исковата молба като
основание на иска и се е произнесъл с оглед търсената от ищеца защита, поради
което настоящият въззивен състав намира че обжалваното първоинстанционно
съдебно решение е валидно и допустимо.
Събраните по
делото доказателства, неоспорени и приети от съда, удостоверяват приетата от него
за установена фактическа обстановка, с оглед на което съдът ползва правната
възможност по чл. 272 ГПК, като препраща към мотивите на районния съдия в
решението му. Правилни са изводите му въз основа на тази фактическа обстановка,
че законодателят изрично е приел , че
само в случаите, в които взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в двугодишен срок от последното действие, то се презумира отпадане на
интереса му от търсеното изпълнение и в този случай на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК прекратяването на изпълнителното производство ще настъпи по силата
на закона, от момента на изтичане на срока, който тече считано от последното
действие на взискателя. В конкретния случай, съдът правилно е приел, че при
преценка висящността на изпълнителното призводство, инициирано с молба на
първоначалния взискател, е налице период по-дълъг от две години, в който
взискателят е бездействал по отношение на солидарния съдлъжник и ищец в
настоящото производство, тъй като след вдигане на запора чрез изпратеното
запорно съобщение на 27.6.2008г., следващото изп.действие е предприето едва на
18.3.2014г. - молба от ответника за налагане на запор на ищеца /л.159, том.2.
С
жалбата са въведени две оплаквания за противоречие на материалния закон,
противоречие с целта на закона и неверни правни изводи на първата инстанция,
които са несъстоятелни.
Когато
съдът постановява решение при правилно първоинстанционно решение, по реда на
чл. 272 ГПК, въззивният съд мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд.
На
основание горното въззивната инстанция осъществява контрол за правилността на
първоинстанционното решение по принцип в рамките на заявените в жалбата
основания, като следи служебно само за спазването на императивните
материалноправни норми, по аргумент от ТР № 1/17. 07. 2001 год., точка 10, на
ОСГК на ВКС. Въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите с
въззивната на ответника жалба и съответно до посочените въпроси, за които въззивната
съдебна инстанция следва да следи служебно, при която служебна проверка се
установи, че първоинстанционното решение е валидно и е допустимо, тъй като
обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно, предвид изискванията на процесуалния закон за
служебната проверка на постановеното решение не се установяват и нарушения на
съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото
на иск, /такива не се и твърдят с жалбата/, поради което първоинстанционното
съдебно решение е и допустимо - на страните е дадена възможност за становище по
исковете и е съставен доклад по реда на чл. 146 ГПК, с което съдът е предоставил
равни възможности на страните за участие в исковото производство и е постановил
съдебно решение по същество.
Събраните
доказателства, релевантни по спорния въпрос, първоинстанционният съд е обсъдил,
като крайните му изводи, че искът е неоснователен, са правилни и съответстват
на доказателствата.
Обжалваното
съдебно решение е и правилно, като не са нарушени императивни материалноправни
норми.
Изложеното
дотук обуславя потвърждаване на първоинстанционното решение, което пък, от своя
страна, предпоставя липса на основание за коригиране на първоинстанционния
съдебен акт в частта на присъдените разноски в полза на В.Л.К..
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявения иск, въззивната жалба на ищеца следва да бъде
оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на
Софийски районен съд следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При
този изход на делото въззивникът ищец няма право на разноски за производството
- жалбата му е неоснователна и се отхвърля от съда.
При този изход на спора на въззивника-ищец не се
следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл. 273 от ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемата страна-ответник
следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното
производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на сумата от 1200 лв. за въззивната инстанция по договор за правна
защита и съдействие от 22.12.2020г.
По
изложените мотиви, Софийски градски съд
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14. 06. 20219год.,
постановено по гр. д. № 19506/2016год. на СРС 50-ти състав.
ОСЪЖДА „Р.Б.“
ЕАД с ЕИК*********да заплати на В.Л.К. с ЕГН ********** сумата в размер на 1300 лева, представляващи
разноски за адвокатско възнаграждение и разноски присъдени с Решение № 141827 от
14.06.2018г., постановено по гр.д. 19506/2016г., по описа на СРС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател:___________________________________________________________________
Членове:
1._____________________________________________________________________________
2.