Р Е Ш Е Н И Е
№ …………
гр. Кюстендил, 15.03.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в открито съдебно
заседание на шестнадесети
февруари, през две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня
Богоева
ЧЛЕНОВЕ: Веселина Джонева
Елисавета
Деянчева
и при участието на съдебен секретар Симона Цикова, като разгледа докладваното от съдия Ел.
Деянчева в.гр.д. № 564 по описа на ОС-Кюстендил за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от Л.Д.С. –
ищец в първоинстанционното производство пред Районен съд – Дупница (ДРС),
против Решение №260047/19.10.2020 г., постановено по гр.д. № 914 от описа на
съда за 2020 г.
Жалбоподателят
поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено в
противоречие с материалния и процесуалния закон. Конкретизира, че съдът се
произнесъл по непредявен иск с основание чл. 59 от ЗЗД, макар и претенцията му
да била с правно основание чл. 55 от ЗЗД. Описва разликата между двата състава
и твърди, че иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД би бил недопустим, заради
което смята, че решението в т.см. подлежи на обезсилване.
Твърди
още, че правните изводи на съда досежно това, че имотът, основание на претенцията
му, не е преминал в негова собственост, са опорочени. Позовава се на съдебна
практика, според която, след като имотът е бил със селищен характер към 1953 –
1956 г., включен в регулацията на града през 1958 г., не e включен
в блока на ТКЗС, не е причисляван към държавния поземлен фонд, не е отнеман
физически или отчуждаван от държавата по надлежния ред, ползван е от
наследодателите на ищеца, не подлежи на реституция, но бил придобит по давност
от неговите праводатели до 1990 г. Смята, че към
момента на учредяване на правото на строеж в полза на ЖСК – 1990 г., имотът е
бил собствен на наследодателя му Д.К., б.ж. на гр. Д.. Цитира съдебна практика
относно давността за предявяване на исковете по чл. 55 от ЗЗД. Отнесена към
конкретния случай твърди, че реституцията на имота започнала през 1991 г. и съотв. приключила през 2014 г., заради което именно с
отпадането на условието – окончателно завършване на процедурата по
възстановяване, започвал да тече 5 г. давностен срок, или искът му бил предявен
през 2017 г. и преди изтичането на този
срок.
Поддържа
също, че искът му е основателен, т.к. имотът бил придобит от наследодателя му
през 1923 г. и отново сочи, че не е бил включен в блока на ТКЗС, не е
причисляван към държавния поземлен фонд, не е отнеман физически или отчуждаван
от държавата по надлежния ред, ползван е от наследодателите на ищеца, като не
бил общинска или държавна собственост.
Поддържа и искане
по чл. 17, ал. 2 от ГПК досежно Акт за държавна собственост № 533/22.12.1962 г.
и излага съображенията си за това, с твърдение за неговата недействителност.
Смята,
че са извършени незаконосъобразни действия от ответната институция поради това,
че получила цената на правото на строеж без основание, в резултат на което
ищецът търпял вреди, изразяващи се в невъзможността да получи тази цена на отстъпеното
право на строеж, като собственик на имота, характеризирайки я като пропусната
възможност да увеличи имотните си активи.
Освен
това намира претенцията си и установена по размер. Позовава на още съдебна
практика.
При развитите доводи иска да бъде обезсилено Решение №260047/19.10.2020 г., постановено по гр.д. №
914 от описа на съда за 2020 г., като делото бъде върнато за ново разглеждане
на същия съд, или да бъде отменено изцяло, като ответната Община Дупница бъде
осъдена да заплати на Л.Д.С. сумата от 5 358, 64 лева, представляваща
реституция по чл. 55 от ЗЗД на причинени вреди (пропуснати ползи) от
незаконосъобразни действия на Общината, изразяващи се в неоснователно получена
цена за отстъпено право на строеж върху парцел II в кв. 237, явяващ се собствен на наследници на С.З.К., б.ж. на
гр. Д., неправилно записан като държавна собственост в полза на групов строеж
на секции 1-5, със заповеди № 140/02.02.1990 г.,
138/06.02.1990 г., 583/05.09.1990 г.
658/12.05.1990 г., 139/06.02.1990 г., за отстъпване право на строеж на петте
секции в жилищната кооперация и Договори №№ 4, 8, 9, 21 и 25 от 1990 г. за
отстъпено право на строеж върху държавна земя, ведно със законната лихва от
датата на завеждане на исковата молба, до окончателното издължаване.
Иска
се да бъде отменено постановеното решение и в частта за възложените в тежест на
жалбоподателя държавни такси.
Претендира
и деловодни разноски за двете инстанции.
Представя
препис от писмо с изх. № ПЖ-30 от 05.05.1992 г. и
желае да бъде приобщено към доказателствата по делото, като твърди, че то му е
станало известно случайно и след приключване на съдебното дирене пред първата
инстанция, но не обосновава относимостта му към правния спор. Доколкото
наведените доводи не са били подкрепени с доказателства, съдът е отказал да го
приобщи към доказателствата по делото.
В законоустановеният
срок по чл. 263 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна Община Д., чрез адв. З.В. от КАК, в който се застъпва становище, че решението е валидно и допустимо,
като се поддържат доводи за правилност и обоснованост на атакувания съдебен
акт.
Поддържа
се, че съдът, изхождайки от заявеното от самия ищец искане, се е произнесъл
именно по него, като определената правна квалификация била надлежната такава,
за което ищецът нямал възражения, изразявайки становището си по изготвения по
реда на чл. 146 от ГПК доклад. Смята, че от изложените фактически обстоятелства
в исковата молба, не можело да се изведе правното основание на чл. 55 от ЗЗД.
Позовава се на отказаната земеделска реституция, заради което смята, че ищецът
не е собственик на относимия към спора имот. Сочи още,
че към датата на учреденото право на строеж собственик на този имот била
държавата, според Акт за частна държавна собственост № 533/1961 г. Със Заповед
№ 46/2003 г. на областния управител на Област К. било наредено да се отпишат от
актовите книги за имотите частна държавна собственост в полза на Община Дупница
дворно място с площ от 1****** кв.м. в кв. 381, идентично с част от парцел I и
II в кв. 237 и част от парцел I в
кв. 258 по действащия регулационен план на гр. Д., актуван с Акт за държавна
собственост № 566/1961 г. На основание посочената заповед бил издаден Акт за
частна общинска собственост №887/11.12.2002 г. за парцел УПИ II
– за комплексно жилищно строителство с площ от 10320 кв.м., в кв. 237 от плана
на града. Заради това смята, че държавата е била собственик на имота, като не
са установени незаконосъобразни действия на общинската администрация.
Масовизацията била в действие по силата на закона, заради което към датата на
отстъпването на правото на строеж държавата била собственик на имота. Смята
също, че след като имотът не е бил собствен на ищеца, той не е търпял вреди от
действията, с които е било учредено правата на строеж. Нещо повече, ищецът имал
и друг път за компенсиране с поименни компесаторни
бонове или равностойна земя от държавния или общински поземлен фонд, което било
още един довод за отхвърляне на иска. Не намира и връзка между евентуално
обедняване на ищеца и обогатяването на ответната община чрез отстъпването на
правото на строеж със Заповеди № 140/02.02.1990 г.,
138/06.02.1990, 583/05.09.1990 г. 658/12.05.1990 г.139/06.02.1990, за
отстъпване право на строеж на петте секции в жилищната кооперация и Договори №№
4, 8, 9, 21 и 25 от 1990 г. за отстъпено право на строеж върху държавна земя.
На тази база се иска потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт
като правилен и законосъобразен.
Не
ангажира доказателства и не поддържа доказателствени искания, като не изразява
становище и по новопредставеното от ищеца писмено доказателство.
В съдебно заседание въззивникът поддържа
жалбата си, а представителят на въззиваемата страна я смята за неоснователна.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност
на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и
пред настоящата инстанция, намира, следното
от фактическа страна:
Районен
съд-Дупница е бил сезиран с искова молба, депозирана от Л.С. ***, като постановеното по
първоначално образуваното гр. дело № 1922/2017г. по описа на РС –
Дупница Решение № 219/03.04.2019г. е било обезсилено с влязло в законна
сила Решение № 54/03.04.2020г., постановено по в.гр.дело № 609/2019г. по описа
на КнОС, а делото е било върнато за ново разглеждане
от друг състав на съда.
Ищецът е
поддържал, че от 1923 г. наследодателят му С.К., б.ж. на гр. Д. е притежавал
право на собственост върху имот с настоящ идентификатор ПИ *********,
кадастрален район ****, находящ се в местността „*********”/„*********” в
урегулираната част на гр. . за което бил съставен Нотариален акт № *** от 1923
г.
По силата на Решение № 938/06.03.2015 г.
на ОСЗ гр. Дупница, по преписка с вх. № ***/28.12.1991 г. му било
признато право на собственост /като наследник/ върху нива
от **** дка., находяща се в землището на гр. Дупница, в местността „*********”
на основание Решение № 441 от 17.07.2014 г. на РС - гр. Дупница по гр. дело №
2128/2013 г. и Удостоверение изх. № УД - 120/09.02.2015 г. на Община Дупница по
чл. 13, ал. 5 от ППЗСПЗЗ. С точка 3 на горепосоченото решение му е отказано
реално възстановяване на правото на собственост върху описаната недвижимост,
тъй като имотът попада в разпоредбите на чл. 10б, ал. 1 от ЗСПЗЗ (намира се в
строителните граници на населеното място и е застроен с ЖСК от трети лица).
Твърдял е, че теренът на УПИ *********
попаднал в регулационния план на града през 1989г., със Заповед № 543 на кмета
на Общината, когато планът е утвърден, а части от имота били отредени за
комплексно жилищно строителство в парцел II в кв. 237, училище по автотранспорт
в парцел III в кв. 237, за улица с о.т.1355-1356-1357-1358- 1359-1360 и за
комплексно жилищно строителство в парцел I в кв. 238.
Помощният план за земеделските имоти,
попадащи в регулационния план на населеното място, бил приет с протокол на
17.11.2004г., обявен бил на заинтересованите лица и бил одобрен със заповед №
800/11.07.2005г. на кмета на Общината. В него бившият имот бил нанесен с № *********
и записан в регистъра на бившите имоти като собственост на наследници на С.К..
Имотът бил с площ 5 639 кв.м. Площта от земеделския имот от 3.425дка (част от
парцел II в кв. 237) бил застроена с ЖСК от трети лица, като строителството
започнало през 1995г. по преписка от 1993г., а завършването с акт 16 станало
през 1996г.
Твърди, че в Община Д. липсвали заповеди
за отчуждаване по чл. 95 и чл. 98 от ЗТСУ (отм.), като и заповед за
обезщетяване на правоимащите по чл. 100 от същия
закон, а преди попадането на недвижимият имот в регулацията на населеното място
през 1989г. същият имал характер на земеделска земя - нива, находяща се извън
регулацията, която била внесена в ТКЗС през 1956г.
С влязлото в сила решение №
938/06.03.2015г. на ОСЗ – Д. било признато правото на собственост на
наследниците на бившия собственик върху нивата от 3.425дка в м. „*********”, но
било отказано възстановяването й поради наличие на хипотезата по чл. 10б, ал. 1
от ЗСПЗЗ, т.е. застрояване съгласно §1 в, ал.1 от ДР на ППЗСПЗЗ, което не
позволявало възстановяване на правата.
Поддържа се, че нивата, като такава, не
била отчуждавана по никой от благоустройствените закони, поради което не попадала
в приложното поле на §9, ал. 1 от ПР на ЗУТ.
Сочи се също, че наследодателят му в никой
момент от административната процедура по отреждане на имота в регулация за
построяването на ЖСК не е бил страна в отчуждително
правоотношение, а ответната община неоснователно увеличила активите си, като е
получила паричната цена на правото на строеж за чужд имот.
Твърди, че не е обезщетен с равностойни
земи от държавния или общинския поземлен фонд и/или с поименни компенсационни
бонове по правилата на §27, ал. 2, т. 1 във вр. с
ал.1 от ПЗР към ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ, бр.62/2010г./
При тези доводи поддържа искане съдът да
постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от ****
лева (след изменение на иска по размер, допуснато в съдебно заседание на 01.03.2018 г. и прекратяване на производството
поради заявен отказ до първоначално претендирания
размер от **** лв., респ. ***** долара), като обезщетение за причинени
имуществени вреди (пропуснати ползи), изразяващи се в неоснователно получена
цена за отстъпено право на строеж върху ПИ *********, кадастрален район 13,
парцел II в кв. 237, в полза на ЖСК, извършила строителството на жилищната
кооперация за времето 1995 г - 1996 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от завеждането на исковата молба до окончателното
издължаване.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът е упражнил правото си на отговор, в който изразява становище
за недопустимост и неоснователност на предявения иск по подробно изложени в
отговора съображения.
Въз основа на приетите и обсъдени доказателства първоинстанционният
съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 59 и чл. 86 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от ****** лева (след
направено изменение на размера на иска (в проведеното открито съдебно заседание
при предходното разглеждане на делото на 01.03.2018 г.) и отказа от иска за
сумата над ***** лева, съответно прекратяване на производството в тази му част,
представляваща причинени имуществени вреди /пропуснати ползи/, изразяващи се в
неоснователно получена цена за отстъпено право на строеж върху ПИ *********,
кадастрален район 13 /парцел II в кв. 237/ в полза на ЖСК, извършила
строителството на жилищната кооперация за времето 1995 г - 1996 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от завеждането на исковата молба до
окончателното издължаване, са неоснователни.
С оглед изхода на спора е разпределил и
отговорността за разноски.
Преценявайки гореизложеното, съдът приема от правна страна, следното:
Съдът, след като се запозна с материалите по делото
приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в
първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен
акт, подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК
извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта
му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от
надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от
съдебния състав, който го е постановил. То е и допустимо.
Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на
правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има
да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими
към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по
тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение
на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет
на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и
своевременно заявените доводи и възражения на страните.
В случая въззивната
инстанция споделя изцяло установената фактическа обстановка от
първоинстанционния съд. Той,
въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти,
правилно е определил правната квалификация на предявения иск, като такава по
чл.59 от ЗЗД.
Като неоснователни следва да се преценят
доводите на въззивника в обратен смисъл. С оглед
поддържаните от самия него обстоятелства, не би могло да се направи извод, че
разполага с друг път за защита и възстановяване на имущественото равновесие в
правните сфери на ищеца и в тази на ответника, до размера на обедняването. Изложените
в жалбата отлики на съставите на чл. 55 от ЗЗД и чл. 59 ЗЗД, са установени в
съдебната практика. Действително В литературата
преобладаващо е застъпено схващането, че разпоредбите на чл. 55 – 58 ЗЗД
уреждат хипотезите, при които е налице даване и получаване на нещо без
основание, респективно при отпаднало и неосъществено основание – т. нар.
специални състави на неоснователно обогатяване, докато чл. 59 ЗЗД урежда субсидиарния или наричан още общ иск за неоснователно
обогатяване, при който е налице обогатяване без основание за чужда сметка,
като определените от законодателя граници на отговорността са съизмерими с
обогатяването, но до размера на обедняването. Но правната квалификация на
спорното право се определя от твърденията в исковата молба. Тук нито при
първото, нито при последващото разглеждане на спора, ищецът е сочил фактически
обстоятелства, че е налице даване и получаване на
процесната сума при отпаднало основание, както застъпва в жалбата си пред
въззивната инстанция жалбоподателят. В исковата си молба е поддържал, че
ответната община неоснователно е увеличила активите си, получавайки цената на
отстъпеното право на строеж, с което го е лишила от правото на събира
гражданските плодове от собствеността си. Уточнявайки я сочи, че при изложените
обстоятелства за ищеца е налице невъзможност да получи цената на отстъпеното
право на строеж, респ. да увеличи имотните си активи. При това не са налице
твърдения за вреди от незаконосъобразни действия на държавни органи, макар и
последователно да се сочи, че неправилно имотът бил актуван държавен и съотв. общински.
Така, възприетата правна
квалификация се споделя от този състав.
Нещо повече, разпоредбата на чл. 55,
ал.1, предл. 1 от ЗЗД урежда едни от т.нар. кондикционни претенции, характерно за които е прякото престиране на едно имуществено благо (за разлика от субсидиарния иск за неоснователно обогатяване по чл 59 от ЗЗД, който не изисква такава пряка престация, а обхваща случаите на едно по-общо икономическо
изравняване). В т.см., както вече се отбеляза, фактическите твърдения в исковата
молба не дават възможност за определянето на исковата претенция като такава с
правно основание чл. 55 от ЗЗД.
Съгласно задължителните за съдилищата
разрешения, дадени в т.4 и т.5 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума
на Върховния съд, при хипотезата на чл.59, ал.1 ЗЗД неоснователно обогатилият
се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само
до размер на обедняването, като от значение е не причинната връзка между
обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт,
или обща група от факти, от които произтичат обедняването и обогатяването.
С оглед на това и заявените в исковата молба
обстоятелства, определящи основанието на исковата претенция, а именно:
разпореждането без основание от страна на ответната община на реституираната
част от недвижимия имот, обособена като самостоятелен обект на притежание,
което препятства възможността на собствениците да ползват имота – лично или да
получават имуществени облаги, първостепенният съд правилно е квалифицирал иска
по чл.59, ал.1 ЗЗД.
За успешното провеждане на исковата защита по
чл.59, ал.1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно главно
доказване:
ü наличие на обедняване на ищеца /изразяващо се в
намаляване на имуществото му или в невъзможност същото да бъде увеличено/,
конкретния размер на посоченото намаляване,
ü наличие на обогатяване в патримониума на ответника
/изразяващо се в реално увеличаване на имуществото му или в спестени средства
от страна на същия/,
ü размер на обогатяването
ü както и посоченото имуществено разместване да
произтича от един и същ факт или група от факти.
За да е налице неоснователно обогатяване следва
да не е налице основание за
имущественото разместване.
При липса на някой от тези елементи няма да е
налице състава на неоснователното обогатяване.
В случая по делото не е спорно и е установено
от събраните доказателства, че процесната нива е внесена в ТКЗС от собственика й
– наследодател на ищеца, в момента когато е станал член-кооператор. Имотът е
описан в опис-декларацията му за влизане в ТКЗС – спр.
л.58-61 от приложената административна преписка вх. № 2395/1991 г. Тя била
негова собственост видно от приложения нотариален акт от 1923 г.
С внасянето на имота в ТКЗС наследодателят не е
загубил правото си на собственост върху имота, а в същност е бил лишен през
определен период от време от възможността реално да упражнява фактическа власт
върху него в реалните му граници, доколкото с обобществяването
и включването на земята в блок на ТКЗС границите й са фактически заличени.
В последствие е проведена административна
процедура по възстановяване на имота.
Видно от Решение № 938/05.08.2013 г. на
ОСЗ – Дупница е отказано да бъде възстановено на наследниците на С.З.К.незастроената
част от бившия земеделски имот в м. "*********" с обща площ от 6, 000
дка въз основа на удостоверението и скици по чл. 13, ал. 5
и ал. 6 от ППЗСПЗЗ.
То е било отменено и преписката е била върната на административния орган за
произнасяне по направеното искане съобразно указанията на съда за тълкуването и
прилагането на закона с влязло в сила решение № 441/17.07.2014 г. по гр. дело №
2128/2013 г. по описа на РС – Дупница.
С решение от 06.03.2015 г. на ОСЗ –
Дупница е признато правото на собственост на наследниците на С.З.К.в стари
реални граници на нива от 3, 425 дка в м. "*********", шеста
категория; нива от 1, ****** дка в м. "*********", шеста категория,
имот № ******по помощен план от 2004 г.; на нива от ****** дка, м. "*********",
шеста категория, имот № ******по помощен план от 2004 г., но със същото решение
е отказано възстановяването в стари реални граници на нива от 3, 425 дка в м.
"*********", шеста категория, поради попадането на имота в разпоредбите
на чл. 10б, ал. 1
ЗСПЗЗ. Решението на ОСЗ – Дупница от 06.09.2015 г. е получено от
ищеца лично на 09.03.2015 г. и е влязло в сила на 23.03.2015 г.
В резултат на стабилизирането на тези актове на
Поземлената комисия, с последващи такива е пристъпила към фактическо определяне
на вида и начина на обезщетяването.
С Решение № 2935 от 07.11.2000 г. на ПК – гр.
Дупница на наследниците на С.З.К.е определено за признатото, но невъзстановено
право на собственост върху земеделски земи - нива в м. "*********" от
6 дка, шеста категория обезщетяване с ПКБ (поименни компенсационни бонове) на
стойност ****** лева.
С Решение № 2935 от
16.04.2002 г. на ПК – гр. Дупница на наследниците на С.З.К.е определено за
признатото, но невъзстановено право на собственост върху земеделски земи -
обезщетение със земя на стойност ****** лева.
Тези решения на ОСЗ също са влезли в законна
сила. Следователно налице е окончателно приключила процедура по реституция на процесния земеделски имот по
реда на ЗСПЗЗ чрез парично обезщетяване на собствениците поради невъзможност да
бъде реално възстановен в границите си в следствие на извършено върху имота
строителство от трети лица.
Освен това, отказът за възстановяване в
стари реални е мотивиран с това, че имотът попада в разпоредбите на чл. 10б,
ал. 1 от ЗСПЗЗ. Достатъчен е обективният факт на извършено
строителство или за осъществено друго мероприятие на държавата, за да се отрече
възможността за възстановяване на собствеността върху земята в реални граници
по реда на ЗСПЗЗ. В този случай се имат предвид имоти както извън, така и в
чертите на регулацията, застроени или засегнати от предвидено мероприятие.
Осъщественото комплексно благоустройствено мероприятие върху земеделска земя
преди влизане в сила на ЗСПЗЗ представлява пречка за реституцията на земята, а
дали е налице пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10б,
ал. 1 ЗСПЗЗ се преценява към момента на влизане в сила на реституционния закон,
като преценката проведено ли е мероприятие, което не позволява възстановяване
на собствеността, се извършва въз основа на легалните определения в §1в, ал. 1
и 2 ДР ППЗСПЗЗ (в този смисъл са Решение
№70/22.06.2010 г., по гр.д. №674/2009г. на ВКС, I г.о., Решение №108/25.07.2012г.
по гр.д. №1291/2010г. на ВКС, I г.о., Решение №147/19.07.2010г. по
гр.д.№7/2009г. на ВКС, I г.о., Решение №226/19.11.2013г. по гр.д.№3136/2013г.
на ВКС, II г.о., Решение №329/11.10.2011г. по гр.д.№1277/2010г. на ВКС, I г.о.,
Решение №77/09.03.2010г. по гр.д. №4209/2008г. на ВКС, I г.о., Решение №
301/24.06.2010г. по гр.д.№494/2009г. на ВКС, I г.о., Решение № 183 /1.11.2016
г. по гр. д. № 702 / 2016 г., I г.о. и др.).
В този контекст е значимо установеното по
делото, че със Заповед № 543/29.03.1989г. на ОбНС гр.
Ст. Д. е одобрен Застроителния и регулационния план
на кв. „******” – 2 гр. Ст. Д.. Със Заповеди № 138/06.02.1990г.; №
139/06.02.1990г.; № 140/05.02.1990г.; № 658/22.05.1990г.; № 583/09.05.1990г. на
Председателя на ОбНС - гр. Ст. Д. е отстъпено право
на строеж на 5 групови строежи в кв. „******” - 2 по регулационния план на
града. Въз основа на издадените Заповеди за отстъпено право на строеж ОбНС- гр. Ст. Д. е сключила договори за отстъпено право на строеж върху държавна земя
с лицата, които следва да построят груповите строежи. ИЛИ процесният имот е включен в територията, отредена за нуждите на
застрояването преди влизането в сила на ЗСПЗЗ. Поради това действително не е подлежал
на възстановяване. Това идва да затвърди извода, че намаляване на
имуществото му или в невъзможност същото да бъде увеличено от ищеца, по делото
не е установено със средствата на ГПК.
За пълнота на мотивите ще се посочи, че съдът не следва да се произнася по искането за упражняване на косвен
съдебен контрол по отношение на Актът за държавна собственост № 533/22.12.1962 г., т.к.
той няма характер на административен акт. Той е официален свидетелстващ документ, който
се съставя по предвидения в ЗДС ред и който няма правопораждащо
действие, а само констатира и удостоверява вече възникнало право на
собственост. В случай на неправомерно актуване на даден имот като държавен или
при отпадане на основанието за това, актуваните като държавна собственост имоти
се отписват от актовите книги със заповед на областния управител, а възникналите
спорове за материално право се решават по съдебен ред (спр. чл. 5,
чл. 68, ал. 1
и чл. 70, ал. 4,
чл. 78, ал. 1
и чл. 79, ал. 3 ЗДС). Т.к. не съдържа
предизвикващо промяна властническо волеизявление, не подлежи на отмяна и не
може да бъде изменен или прогласен за нищожен от съда по реда, предвиден в АПК.
Неприложима е и разпоредбата на чл. 537, ал.
2 ГПК, тъй като не представлява акт, издаден по реда на
охранителното производство. Законът за
държавната собственост също не съдържа изрична норма, допускаща
отмяна по съдебен ред на съставени актове за държавна собственост.
Актът за общинска собственост № 887/11.12.2002г. (стр.
34 от делото) също не създава права. Правото на собственост за
общината възниква с реализиране на фактическото и правно основание за
придобиване на правото на собственост, което при оспорване подлежи на доказване
от общината.
В случая е било
поддържано в отговора на исковата молба, че собственик на имота е била
Държавата, като в последствие е бил актуван в полза на Общината. В т.см. според заключение по
назначената съдебно – техническа експертиза при
първоначалното разглеждане на правния спор, изготвено от вещото лице Й.А., с
Акт за държавна собственост на недвижим имот № **** от 22.ХII.1961г. на основание Заповед № 1837/24.III.1958г. на МСАБ е актувано “дворно място от ******кв.м в кв. 381, при съседи: парцели I и VIII, от
две страни улица и имоти на ДЗС в същия квартал на м. “*********”, отчужден за училище в кв. ******”, в архива на Община Дупница не се съхранява отчуждителната
преписка, кв. 381 е отбелязан в схемата на града в М 1:4000. В копието от
регулационния план на гр. Д., утвърден със Заповед № 1837/24.03.1958г. е
нанесен кв. 305а. В архива на общината няма запазено копие от скицата за
допълнителната разработка (изменение и разширение на кв. 305 а). Съхранява се
ксерокопие от писмо на Окръжен народен съвет, отдел „Архитектура и
благоустройство”, с което се уведомява Градски народен съвет, че разработката
не се допуска. Със Заповед № 46/11.03.2003г. на Областния управител на област К.
е наредено да се отпишат от актовите книги за имотите частна държавна
собственост в полза на Община Дупница „дворно място с площ ******дка в кв. 381,
идентично с част от парцел I и парцел II в кв. 237 и част от парцел I в кв. 238
по действащия регулационен план на гр. Дупница”, актуван с Акт за държавна
собственост № 533 от 22.12.1961 г. на ОбНС-Дупница.
На основание посочената заповед е съставен Акт за общинска собственост №
887/11.12.2002 г. (стр. 34 от делото) за парцел УПИ II-за комплексно жилищно
строителство с площ ******дка, находящ се в кв. 237
по плана на гр. Дупница, застроен с 3 и 4 - етажни жилищни секции с отстъпено
право на строеж. Като бивш собственик на имота в акта е вписано общински. Акт
за общинска собственост № 887/11.12.2002г. е вписан в Служба Агенция по
вписванията под № 12, том XI, вх.р-р № 2771от 29.12.2002г. на парт. 1920, н.д. 2177/2002г. В азбучния регистър на
нотариалните дела за 1923г. под № 1379 от 22.05.1923г. е вписан С. З. К. с И.
Ив. П.. Със Заповед № 543/29.03.1989г. на ОбНС гр.
Ст. Д. е одобрен Застроителния и регулационния план
на кв. „******” – 2 гр. Ст. Д.. Със Заповеди № 138/06.02.1990г.; № 139/06.02.1990г.;
№ 140/05.02.1990г.; № 658/22.05.1990г.; № 583/09.05.1990г. на Председателя на ОбНС - гр. Ст. Д. е отстъпено право на строеж на 5 групови
строежи в кв. „******” - 2 по регулационния план на града. Въз основа на
издадените Заповеди за отстъпено право на строеж ОбНС-
гр. Ст. Д. е сключила договори за отстъпено право на строеж върху държавна земя
с лицата, които следва да построят груповите строежи.
Съдът го възприема с доверие, но в този
аспект следва да се вземе предвид и това, че съгласно § 7, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА, с влизане в сила на този закон
преминават в собственост на общините изчерпателно
посочени държавни имоти, включително общинските пътища, улиците, булевардите, площадите, обществените паркинги в селищата и зелените площи за обществено ползване.
Същата правна уредба, но допълнена
е включена и в § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС, съгласно който застроените и незастроените парцели и имоти - частна държавна собственост, отредани за жилищно
строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизане
в сила на този закон подробни
градоустройстветни планове,
преминават в собственост на общината. Или Общината е придобила правото на собственост ЕХ LEGE.
Към момента на влизане
в сила на § 7 от ПЗР на ЗМСМА, съобразно предназначението си имотът, предмет на
настоящата искова претенция, попадащ в границите на одобрения
със Със Заповед № 543/29.03.1989г. на ОбНС
гр. Ст. Д. е одобрен Застроителния и регулационния
план на кв. „******” – 2 гр. Ст. Д., са
били отредени отредани за жилищно
строителство. В този смисъл и след приемането
на ЗОС (ДВ, бр.
44/96г.) и влизането му в сила, тези имоти
са отговаряли на критериите предвидени
в чл. 2 от ЗОС, възпроизвеждащи т. 3, т. 4 и т. 6 от
ПЗР на ЗМСМА. Разроредбата на § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, в сила от 1 юли
2006 г., е императивната, заради което не съществува
пречка да се приеме, че ЕХ LEGE общината е била носител на вещното право
на собственост върху спорния имот към момента, в който е учредила
правото на строеж досежно посочените договори за това.
Не може да се сподели твърдението, че ищецът е
неговите праводатели никога не са загубвали
владението върху имота си, т.к. доказателства в т. см. не са ангажирани, а имотът е описан в
опис-декларацията му за влизане в ТКЗС – спр. л.58-61
от приложената административна преписка вх. № 2395/1991 г. Освен това,
поддържаното във въззивната жалба, че всъщност процесният имот фактически не е
отчуждаван, ползван е след внасянето му в ТКЗС от неговия собственик, а
по-късно и наследниците му, заради което те го притежавали по давност, също не
може да бъде обсъдено тук, т.к. при разглеждането на делото пред първата
инстанция този въпрос не е бил поставян. Заради това и цитираната съдебна
практика във въззивната жалба е неотносима към спора
- в хода на производството не е било поддържано твърдение за оригинерното придобиване по давност на имота, за който се
поддържа, че е получена цена от ответната страна за отстъпено право на строеж, което е следвало да стори ищеца, респ. той е
пропуснал ползата от това.
Не следва да се обсъждат и доводите досежно това
дали правото на иск е било погасено по давност в сочените хипотези по чл. 55 и
чл. 59 от ЗЗД, т.к. възражение в т.см. ответникът не е поддържал.
Действително според заключението по
назначената съдебно – счетоводна експертиза при първоначалното разглеждане на
правния спор, изготвено от вещото лице Н.Ш., стойността на отстъпеното право на
строеж е получена от ответната община, като левовата равностойност в щатски
долари към момента на депозиране на исковата молба е ******лева., но не бе
установено със средствата на ГПК полученото благо да е съответно на
обедняването на ищеца, респ. посоченото имуществено
разместване да произтича от един и същ факт или група от факти.
При тези доводи исковата претенция се възприема
за неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно -
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
Относно разноските:
Неоснователността на въззивната жалба е
предпоставка за присъждане на деловодни разноски в полза на въззиваемата
страна. Такива обаче, не се претендират, заради което съдът не следва да се
произнася в т.см.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на
касационен контрол – спр. императивната разпоредба на чл. 280, ал.
3 от ГПК.
Съгласно уредбата в чл. 280 ал.3 т.1 от ГПК от обхвата на касационното обжалване
са изключени съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК, решенията по въззивни
дела с цена на иска до ****** лв. за граждански дела и до ******лв. за
търговски дела. В случая, безспорно установения облигационен характер на
предявения иск по чл.59 ЗЗД, като предмет на въззивното
дело е проверка на първоинстанционното решение за вземания с цена ******лв., обуславят правна възможност за
извършване на касационен контрол.
Водим от горното и на основание чл.
271, ал.1 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение на Районен съд
Дупница (ДРС) №260047/19.10.2020 г., постановено по гр.д. № 914 от описа на
съда за 2020 г., с което са били отхвърлени предявените от Л.Д.С., с ЕГН **********,
с адрес ***, против О. Д., адрес на управление: гр. Д., обл.
К., пл. "******" № ***, представлявана от кмета М.Ч., искове с правно
основание чл. 59
и чл. 86 ЗЗД
за присъждане на сумата от 5 358,64 лева (след направено изменение на размера
на иска (в проведеното открито съдебно заседание при предходното разглеждане на
делото на 01.03.2018 г.) и отказа от иска за сумата над 5 358. 64 лева,
съответно прекратяване на производството в тази му част, представляваща
причинени имуществени вреди /пропуснати ползи/, изразяващи се в неоснователно
получена цена за отстъпено право на строеж
върху ПИ *********, кадастрален район 13 /парцел II в кв. 237/ в полза на ЖСК,
извършила строителството на жилищната кооперация за времето 1995 г - 1996 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от завеждането на исковата
молба до окончателното издължаване, като неоснователни, като ищецът е бил
осъден на основание чл. 77 от ГПК да внесе по сметка на РС – Дупница сумата от ******
лева за възнаграждение за вещо лице, както и сумата от ***** лева,
представляващи държавна такса за разглеждане на предявените искове.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване в едномесечен срок от съобщаването му – арг. от чл. 280, ал.
3 ГПК.
Препис
от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7, ал. 2 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:___________ ЧЛЕНОВЕ:
(Ваня Богоева)
1.______________
(Веселина Джонева)
2.______________
(Елисавета Деянчева)