№ 245
гр. Варна, 25.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Николина П. Дамянова Въззивно търговско
дело № 20223001000260 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК, образувано по въззивна
жалба вх. № 2330/31.01.2022г. на ИВ. В. М. от с. Старо Оряхово, Област
Варна, представляван от адв. Ю.Г. от АК- Варна, и въззивна жалба вх. №
2325/31.01.2022г. на „ЗАД АРМЕЕЦ“ АД – гр. София, ЕИК *********,
представлявано от ю.к. Л М, срещу решение № 520/23.12.2021г., постановено
по т. д. № 1352/2020г. по описа на Варненски окръжен съд.
С въззивна жалба вх. № № 2330/31.01.2022г. се атакува решението на
ВОС в частта, с която е отхвърлен предявеният от ИВ. В. М. осъдителен иск с
правно основание чл. 432 от КЗ във вр. чл. 45 ЗЗД, за присъждане на
разликата над сумата 25 000лв. до 30 000лв., претендирана като обезщетение
за неимуществени вреди - болки и страдания в резултат на смъртта на Р В М.,
брат на ищеца, вследствие претърпяно ПТП на 03.11.2018г. по вина на ЯВ.
АЛ. Р., признат за виновен с влязла в законна сила на 31.01.2020 г. присъда №
1/15.01.2020 г. на ОС Варна по НОХД № 1265/2019 г. по описа на същия съд,
при валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ за л. а. „Ауди“ с рег. № Х ХХХХ ХХ между
1
собственика на автомобила и ЗАД „Армеец“ АД към датата на ПТП, ведно
със законната лихва от датата на уведомяване на застрахователя –
12.03.2019г., до окончателното изплащане на сумата.
С влязло в сила протоколно определение от открито съдебно заседание
на 28.06.2022г. производството по въззивна жалба вх. № 2330/31.01.2022г. е
прекратено, поради оттеглянето на жалбата, на основание чл. 264, ал. 1 ГПК.
Въззивна жалба вх. № 2325/31.01.2022г., подадена от ответника в
първоинстанционното производство - ЗАД „Армеец“ АД, с която съдът
продължава да е валидно сезиран в рамките на настоящото производство, е
насочена срещу решението в частта, с която искът с правно основание чл. 432,
ал. 1 КЗ вр. чл. 477 КЗ, е уважен за сумата 25 000лв., присъдена на ищеца като
обезщетение за претърпени неимуществени вреди във връзка с посоченото по
- горе застрахователно събитие, ведно с акцесорната претенция за мораторна
лихва. Оплакванията са за неправилност на извода на първоинстанционния
съд за наличие на активна материалноправна легитимация на ищеца ИВ. В.
М., като се твърди недоказаност на изключителност в емоционалната връзка
между него и починалия му брат Р В М. и се оспорва, че интензитетът и
времетраенето на претърпените болки и страдания надхвърлят присъщите за
родствената връзка. В евентуалност се твърди, че обезщетението е
определено в нарушение на закона – чл. 52, ал. 2 ЗЗД, отделно, че следва да
бъде съобразено с лимита по §96, ал. 1 от ДР на КЗ / има се предвид § 96, ал. 1
от ДР на ЗИДКЗ, обн. ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от 07.12.2018 г./
Релевирани са също оплаквания за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2
ЗЗД по отношение приетия процент на съпричиняване от
първоинстанционния съд – 50%, като се твърди по – голям принос на
пострадалото лице, по съображения за доказаност на другите два релевирани
състава на съпричиняващо поведение, които не са възприети от окръжния съд
при определяне на приноса - непоставяне на предпазен колан от пострадалото
лице и предоставяне на автомобила за управление на лице, за което
пострадалият е знаел, че е с отнето свидетелство за управление на МПС. Иска
се отмяна на решението в обжалваната осъдителна част и отхвърляне на иска
изцяло.
Процесуалният представител на ищеца е депозирал отговор в срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК, в които изразява становище за неоснователност на
2
жалба на насрещната страна, с подробно изложени доводи и съображения.
Деликвентът ЯВ. АЛ. Р., конституиран като трето лице помагач на
страната на ответното дружество и ответник по обратния иск, не е подал
отговор.
Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, чрез надлежно
упълномощен процесуални представител, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, при наличие на правен интерес от обжалване в осъдителната част
на съдебния акт, и е процесуално допустима.
В съдебно заседание процесуалните представители на застрахователя и
ищеца поддържат съответно жалбата и отговора, а третото лице помагач
заявява, че предоставя решението на съда.
За да се произнесе по спора съставът на ВнАпС съобрази следното:
Варненският окръжен съд е бил сезиран с осъдителен иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, предявен от ИВ. В. М. срещу ЗАД „Армеец“
АД, за присъждане на обезщетение в размер на 100 000 лв. за претърпени от
него неимуществени вреди - болки и страдания вследствие смъртта на
смъртта на брат му Р В М., починал в резултат на пътно – транспортно
произшествие на 03.11.2018г., настъпило по вина на ЯВ. АЛ. Р. като водач на
л. а. „Ауди“ с рег. № Х ХХХХ ХХ, застрахован при ответника по застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва от
датата на уведомяване на застрахователя – 12.03.2019г., до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД във вр. чл. 429,
ал. 2, т. 2 и чл. 497 от КЗ.
Първоинстанционното решението, с което осъдителният иск е
частично уважен за сумата 25 000 лв., ведно с акцесорната претенция за
законна лихва, е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в
рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност, и
съдържащо реквизитите по чл. 236 ГПК, както и допустимо в обжалваната
част. Налице са всички предвидени от закона предпоставки и липса на
процесуални пречки за възникване и надлежно упражняване на правото на
иск. Съобразно обстоятелствата, посочени в исковата молба и отправеното до
съда искане, спорът е правилно квалифициран - договор за застраховка „ГО
на автомобилистите“ за увреждащия лек автомобил е сключен на
12.05.2018г., следователно за процесните отношения е приложим КЗ, обн. ДВ
3
бр. 102 от 29.12.2015г., в сила от 01.01.2016г. Изискванията на чл. 380 КЗ са
спазени - ищецът е предявил пред застрахователя писмена извънсъдебна
претенция за изплащане на застрахователно обезщетение на 12.03.2019г., като
по образуваната щета № 10018100104995Н, е отказано изплащане на
обезщетение.
Страните не спорят и се установява по безспорен начин от събраните
доказателства наличието на следните елементи от правопораждащия
фактическия състав за основателността на пряк иск на увредено лице срещу
застраховател, по чл. 432, ал. 1 от КЗ, за обезщетяване на причинените от
застрахованото лице вреди от деликт, а именно: валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „ГО на автомобилистите ”, сключено с
ответното дружество за увреждащия л. а. „Ауди“ с рег. № Х ХХХХ ХХ;
настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора –
ПТП от 03.11.2018г. Въпросите относно извършване на деянието, неговата
противоправност и виновността на водача на застрахования автомобил, за
причиняване на смърт, по непредпазливост, са разрешени със задължителна
за гражданския съд сила, съгласно чл. 300 ГПК във вр. чл. 413, ал. 2 и ал. 3
НПК - с влязла в сила присъда по НОХД № 1265/2019 г. на Варненски
окръжен съд, лицето, посочено в исковата молба като деликвент - ЯВ. АЛ. Р.,
е бил признат за виновен в това, че на 03.11.2018г., в землището на с. Старо
Оряхово, Област Варна, при управление на МПС - л.а. „Ауди А6“ с ДК№ Х
ХХХХ ХХ, с концентрация на алкохол в кръвта от 1.07 промила, нарушил
правилата за движение по чл. 21 ал.1 от ЗДвП и при допустима скорост от 90
км/ч се движил със скорост от 137.23км/ч, така изгубвайки управление над
МПС, то е напуснало пътното платно и се блъснало в крайпътни дървета;
вследствие на инцидента е починал братът на ищеца - Р В М., който е пътувал
в автомобила, на предна дясна седалка.
Предвид указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, във връзка с чл. 269,
ал. 1 ГПК, извън задължението за служебно произнасяне по валидността и
допустимостта на решението и проверката за правилност относно допуснати
нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция,
въззивният съд е ограничен по останалите въпроси от посоченото в жалбите.
Ищецът е извън кръга на лицата, имащи право на обезщетение
4
съгласно Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от
24.ХІ.1969г. на Пленума на Върховния съд, при което разрешението на
първия от спорните пред настоящата съдебна инстанция въпроси относно
неговата материалноправната легитимация е обусловено от разрешенията,
възприети от ОСГНТК на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. Общото събрание на
трите колегии на ВКС прие с това решение, че материално легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен
близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и
Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по
изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и
страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и
действително претърпени от смъртта му вреди. Съгласно мотивите на
решението обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата по делото може да се направи несъмнен извод, че лицето,
което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни ( като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания. Отчетено е, че според
традиционните за българското общество семейни отношения братята и
сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия
родствен и семеен кръг, а връзките помежду им се характеризират с взаимна
обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Ето защо, когато
съдът установи, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността
между тях е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е
причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет
и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
справедливо е да признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на
преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма
да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо
вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл
морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават
основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в
постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт
5
право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
За установяване съдържанието на съществувалите отношения между
пострадалото лице и претендиращия обезщетение негов брат, както и за
характера, интензитета и продължителността на претърпените от ищеца
болки и страдания, пред първоинстанционния съд са ангажирани гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите К М К и В А Н, без родствени
връзки с увреденото и пострадалото лице. Показанията са базирани на лични
впечатления от отношенията, семейната обстановка и социално обкръжение
на пострадалия и брат му, същите са убедителни и не се констатират
вътрешни противоречия или противоречие с останалите събрани
доказателства, следователно няма основание да не се кредитират от съда. Въз
основа на показанията се установяват изключително близки отношения на
обич и привързаност между двамата братя, породени от следните
обстоятелства: родителите им са се развели докато са били малки деца / на 3 и
5 години/, деца са отраснали в едно домакинство в с. Старо Оряхово, като
грижа за тях е полагала изключително майката, близост с бащата не е
създадена. Впоследствие, след задомяването на брата Р М., същият се е
преместил да живее със семейството си в гр. Варна, но се връщал при брат си,
в родната им къща, почти всяка седмица, продължил да оказва на брат си
морална и финансова подкрепа. Тази подкрепа е била от съществено значение
на бита, ежедневието и душевния комфорт на ищеца, който не създал свое
семейство / това се потвърждава и от представеното удостоверение
семейното положение/ и не се установява да е имало друг човек, освен
починалия впоследствие негов брат, който да може да бъде квалифицирани
като негов най– близък. Ищецът е обичал децата на починалия като свои,
предоставял на семейството произведена от него, с помощта на брат му,
продукция, т. е. възприемал е брат си и негово семейство като единствено
свое семейство. След смъртта на майката на ищеца и пострадалия, последният
се е отказал от наследство, в резултат на което единствен наследник по закон
на В Н П е останал по- големият брат И.М., а това не е обичаен правен акт с
оглед социалния и икономически статус на семейството.
След пътно – транспортното произшествие настъпила видима за
околните коренна промяна в ищеца, смъртта на брат му, на когото е разчитал
като единствена морална и финансова опора, го сломила най - вече
психически, но и физически, същият започнал да злоупотребява с алкохол,
6
чувството за самота и апатия го завладяло. Разпитът на свидетелите е
проведен на 30.06.2021г., което е повече от три години след датата на смъртта
на Р М. - 03.11.2018г. Въпреки изминалия значителен период от време, според
свидетелите към момента ищецът не е преживял трагичното събитие, а се е
отчаял напълно до такова състояние, че не му се върши нищо, работи,
колкото да получи храна, „напълно се е изоставил“.
Всички установени житейски обстоятелства дават основание на
съдебния състав да приеме, че между починалия и ищеца - негов брат, е
съществувала постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка през целия им
живот до смъртта на по – малкия брат. Двамата братя са били лишени от
бащина близост и грижа поради ранния развод на родителите им и
дезинтересираността на бащата; в периода на тяхното детство и юношество, в
който са отгледани в едно домакинство от майката, с помощта на нейните
родители, са изградили стабилни чувства на взаимопомощ и взаимна опора,
които не са се загубили с времето и при създаване на семейство от по –
малкия брат. Със загубата на брат си, ищецът се е лишил от моралната опора,
грижа и материална подкрепа на единствения му останал близък роднина
/майката е починала през 2017г./, като завинаги и до края на живота си ще
трябва да живее с болката от нелепата загуба поради изгубването му при
трагични обстоятелства. Установява се сериозно и продължително, извън
обичайното за родствената връзка, емоционално въздействие на трагичната
загуба върху ищеца, вкл. претърпяна съществена промяна в поведението,
апатия, проявена като проекция на страданието по изгубения брат чрез
намалени интереси, липса на воля и небрежност към себе си. Не се установява
това състояние да отшумява в годините след инцидента, а околните
наблюдават задълбочаване на поведение с признаци на деградация за
личността.
По тези съображения съдът намира, че ищецът е претърпял и ще
продължава да търпи пряко, непосредствено и за продължителен период от
време значителни по степен морални болки и страдания от загубата на своя
най – близък човек, надхвърлящи по времетраене и интензитет присъщите за
родствената връзка, които вреди е справедливо да бъдат обезщетени по реда
на чл. 52 ЗЗД.
По спорния въпрос за размер на обезщетението.
7
При определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение е
приложима единствено нормата на чл. 492 КЗ. От 07.12.2018г. и към датата на
застрахователното събитие лимитът на отговорността на застрахователите за
неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или
смърт са в размер на 10 420 000 лв., независимо от броя на пострадалите лица.
По въпроса за неприложимостта на §96, ал.1 от ПЗР ЗИД на КЗ и на чл.493а
КЗ ( с оглед §22 от ПЗР на КЗ) по отношение на претенциите за
застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори,
сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016г., е създадена практика на
касационната инстанция, която се споделя напълно от съдебния състав -
решение № 57/25.07.2019г. по т.д.№1218/2018г. на ВКС, ІІ т.о. Това
становище е застъпено и в определение №291/07.05.2020г. по т.д.
№2108/2019г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 234/09.04.2020г. по т.д.
№1726/2019г. на ВКС, І т.о. и др.
Отделно от това, констатира се противоречие между европейското
право и националното право, в частност на разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР
на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 2018 г.) предвиждаща по - малка сума от
посочените в чл.1, параграф 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с
Директива 2009/1ОЗ/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16
септември 2009 година относно застраховката "Гражданска отговорност",
чиито чл. 9, ал. 1 предвижда, следните минимални суми: в случай на телесно
увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000 EUR за пострадал
или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на пострадалите; в случай
на имуществени вреди - 1 000 000 EUR за застрахователно събитие,
независимо от броя на пострадалите.
Визираните в чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета на
ЕС суми са размери на задължителни за страните членки минимални
застрахователни суми, с изплащане в рамките на които, съобразно
действително търпимите увреди, да бъдат задължени застрахователите при
настъпване на застрахователно събитие / събития и съобразно броя на
пострадалите. Въвеждане на предел на застрахователна сума в националния
закон, която е под уредения минимален размер на застрахователна сума в
Директива 2009/103/ЕО – част от правото на ЕС, означава по същество
ревизиране на минималния размер на отговорност на застрахователите,
8
съобразно общностното право, тъй като при настъпване на застрахователното
събитие не би бил преценим действителен обхват на търпимите вреди в
случаите, в които надхвърлят сумата от 5 000 лева, в разрив с принципа за
справедливо обезщетяване на пострадалите, в съответствие с който са
определените с Директивата лимити. Именно в този смисъл е и
постановеното Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12, макар по
тълкуване на разпоредби - чл. 3, § 1 от Директива 72/166 и чл. 1, § 1 и 2 от
Втора директива 84/5, последващо възпроизведени в кодифицираната
Директива 2009/103/ ЕО: „Не се допуска национална правна уредба, съгласно
която задължителната застраховка „ Гражданска отговорност „ при
използване на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност
за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до
определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, § 2 от
Втора директива 84/5 , на която съответства понастоящем чл. 9, ал. 1 от
Директива 2009/103/ЕО. Съобразно разпоредбата на чл.633 от ГПК,
решенията по преюдициални запитвания са задължителни за всички
съдилища и учреждения в Република България.
Националният съд е длъжен, в рамките на своята компетентност, да
приложи общностното право в неговата цялост и да защити правата, които то
дава на частноправните субекти, като остави без приложение евентуалните
разпоредби от вътрешното право, които му противоречат, без оглед на това
дали те предхождат или следват общностната правна норма, както и без да е
необходимо да изиска или да изчаква отмяната на такава разпоредба по
законодателен или друг конституционен ред.
С Постановление № 4/1968 г. на Пленума на Върховния съд са дадени
указания относно критериите, които следва да бъдат съблюдавани от
съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от
причинена смърт в резултат на деликт. В т. II на постановлението е разяснено,
че понятието "справедливост" не е абстрактно понятие, а е свързано с
преценка на редица обективно проявили се обстоятелства, които имат
значение за размера на обезщетението. Релевантните за размера на
обезщетението обстоятелства са специфични за всяко дело, но във всички
случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД е обусловено от съобразяване на
указаните от Пленума на ВС общи критерии- момент на настъпване на
9
смъртта, възраст и обществено положение на пострадалия, степен на
родствена близост между пострадалия и лицето, което претендира
обезщетение, действително съдържание на съществувалите между
пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Посочените
критерии са възприети и в създадената при действието на чл. 290 ГПК
практика на ВКС, която се придържа към разбирането, че задълбоченото
изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни
факти, които формират съдържанието на понятието "справедливост", е
гаранция за постигане на целта на чл. 52 ЗЗД - справедливо възмездяване на
причинените от деликта неимуществени вреди. Също в постановено по реда
на чл. 290 ГПК практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД е възприето
и становището, че удовлетворяването на изискването за справедливост налага
при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се
отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента
на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на
застрахователно покритие по задължителната застраховка "ГО на
автомобилистите".
Като съобрази всички надлежно установени, посочени по – горе в
мотивите, факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на
обезщетението, съобразно указанията дадени с ППВС № 4/1968г. по
приложението на чл. 52 ЗЗД, общественият критерий за справедливост на
дадения етап на социално – икономическото развитие в страната, лимитите на
застрахователни обезщетения, както и предвид обичайната съдебна практика
при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет
на вредите, настоящият състав на въззивния съд намира, че при определяне
по справедливост на обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени
вреди в размер на сумата 50 000 лв. първоинстанционният съд не е допуснал
нарушение на чл. 52 ЗЗД.
По оплакванията относно неправилно определена квота на
съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Застрахователят е релевирал своевременно, пред първата инстанция, с
отговора на исковата молба, защитно възражение за съпричиняване на
вредоносния резултат от пострадалия, с конкретни твърдения за
съпричиняващо поведение при три фактически състава: 1./ съпричиняване
10
поради предоставяне на собствения на пострадалия автомобил за управление
на лице, за което е знаел, че е под въздействието на алкохол - нарушение на
чл. 102 т.1 от ЗДвП; 3./ непоставяне на предпазен колан – нарушение на чл.
137а, ал. 1 ЗДвП, съгласно който водачите и пътниците в МПС, когато е в
движение, следва да използват обезопасителен колан, с който МПС е
оборудвано, и 3./ предоставяне на автомобила за управление на лице, за което
пострадалият е знаел, че е с отнето свидетелство за управление.
Окръжният съд е приел за основателно възражението за съпричиняване
въз основа на първия релевиран състав - нарушение на чл. 102 т.1 от ЗДвП,
като е приета квота на съпричиняване – 50 %.
Въззивният състав извърши собствена проверка по възражението на
застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, основано на останалите два състава на
съпричиняващо поведение на пострадалото лице, и констатира, че изводите
на първоинстанционния съд за тяхната неоснователност са правилни.
По правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта на доказване на
фактическите твърдения, на които е базирано възражението, е на
застрахователя, тъй като той цели благоприятни правни последици за себе си
с отричане на отговорността му за обезщетяване на част от вредите,
съразмерно с приноса на пострадалото лице. Приносът на пострадалия следва
да бъде доказан по категоричен начин, при условията на главно пълно
доказване. Недопустимо е приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД ако приносът на
увреденото лице не е доказан при условията на пълно главно доказване, а е
само предполагаем / в този смисъл решение № 27/15.04.2015г. по т.д. №
457/2014г. на ІІ-ро отделение на ВКС.
По възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия поради непоставяне на предпазен колан не е проведено успешно
доказване. Установява се от заключенията на назначените от
първоинстанционния съд комплексни съдебно- медицинска и автотехническа
експертизи, че от гледна точка на уврежданията по починалия, същите са
настъпили при движение на тялото странично, а не напред; локализацията на
уврежданията по латералните повърхности на тялото, преимуществено вдясно
насочва към оказани удари и притискане в странично направление, при което
задържащото предпазно действие на колана не е толкова изразено, респ.
тежестта на уврежданията, определяща се от силата на механичното
11
въздействие не предполага възможност за тяхното преодоляване с или без
използване на предпазен колан. След като травматичните увреждания, довели
до летален изход, биха могли да бъдат получени и при правилно поставен
предпазен колан, извод за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия поради нарушение на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП е изключен поради
липса на причинно– следствена връзка.
По възражението, основано на твърдения за съпричиняващо поведение,
съставляващо предоставяне на автомобила за управление на лице, за което
пострадалият е знаел, че е с отнето свидетелство за управление, не е
проведено доказване от фактическа страна. От събраните писмени
доказателства се опровергава истинността на твърдението, че водачът е бил с
отнето свидетелство за управление на МПС към датата на произшествието.
Съгласно данните от писмото на ОД на МВР Варна, Сектор „Пътна полиция“
, към 03.11.2018 г. в базата данни свидетелството на управление на МПС на
ЯВ. АЛ. Р., не е със статус „ отнето“. На 28.10.2018г. на водача е бил съставен
АУАН, по който е издадено НП от 14.12.2018г., след процесното ПТП, като е
постановено временно изземване на СУМПС до заплащане на дължимата
глоба. Освен това изначално, въз основа на фактическите твърдения не може
да се извлече причинно – следствена връзка между соченото нарушение на
водача, за което е знаел пострадалия, и настъпването на ПТП.
При отчитане на всички конкретни обстоятелства, при които е настъпил
процесният пътен инцидент, и тежестта на допуснатите от пострадалия и от
делинквента нарушения, съдът намира, че липсва основание за определяне на
процент за съпричиняване на вредите от пострадалото лице повече от 50 %.
След редукция на определеното обезщетение по чл. 52, ал. 2 ЗЗД с
приетия процент на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото
лице сумата, която се дължи от застрахователя на ищеца за обезщетяване на
претърпени от него неимуществени вреди е 25 000 лв. Посоченото обосновава
правния извод на въззивната инстанция, че предявеният осъдителен иск с
правно основание чл. 432 от КЗ във вр. чл. 45 ЗЗД е основателен до размера,
до който е уважен от първоинстанционния съд – 25 000 лв., ведно с
акцесорната претенция за присъждане на законната лихва от датата на
подаване на извънсъдебната претенция до застрахователното дружество -
12.03.2019г., до окончателно погасяване на задължението.
12
Поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по
съществото на спора решението на ВОС следва да се потвърди в обжалваната
част.
Тъй като резултатът от въззивното производство е потвърждаване на
първоинстанционно решение в частта, неблагоприятна за подпомаганата
страна „ЗАД Армеец“ АД, висящността на производството по обратния
евентуален иск срещу деликвента ЯВ. АЛ. Р. не се възстановява.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв, по силата на
който при осъществена безплатна правна помощ в някоя от хипотезите по чл.
38, ал. 1 ЗАдв, адвокатското възнаграждение се присъжда на процесуалния
представител, съгласил се да поеме безплатна защита, на адв. Ю.Г. от АК –
Варна следва да се присъди за осъщественото представителство на ищеца за
въззивна инстанция сумата 1 280 лв., определена съобразно Наредба №
1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на база
материалния интерес по жалбата на застрахователя.
Воден от горното, ВнАпС, ТО, І-ви състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 520/23.12.2021г., постановено по т. д. №
1352/2020г. по описа на Варненски окръжен съд, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „ЗАД АРМЕЕЦ" АД, ЕИК *********, със седалище гр.
София, да заплати на адв. Ю.Г. Г. от АК – Варна, със служебен адрес: гр.
Варна, ул. „Г. Бенковски“ № 79, офис - партер, сумата 1 280 лв. / хиляда
двеста и осемдесет лева /, представляваща адвокатско възнаграждение за
безплатно процесуално представителство на ИВ. В. М. за въззивна инстанция,
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.
Решението е постановено при участието на ЯВ. АЛ. Р., ЕГН
**********, в качеството на трето лице помагач на „ЗАД Армеец“ АД – гр.
София, ЕИК *********.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния
касационен съд, при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от
връчването му на страните.
13
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14