Р Е Ш Е Н И Е

 

гр.София , …………..   2019 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД , НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XIV въззивен наказателен състав, в  публично заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав :

 

                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНДРЕЙ  АНГЕЛОВ                                                        ЧЛЕНОВЕ:  ЕМИЛ ДЕЧЕВ

                                                        МАРИНА ГЮРОВА

при секретаря Даниела Генчева и в присъствието на прокурора Божидара Ганева - Димова като изслуша докладваното от с-я Ангелов  в.н.о.х.д.№ 1999 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното :

                       

Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.

С присъда от 12.03.2018г., постановена по НОХД № 11 525/2017г. по описа на СРС, НО, 110 състав съдът е признал за виновен подсъдимия С.К.Г. в това, че на 14.04.2017г. в гр.София, кв. „Кремиковци“, на улица „Изгрев“, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като извършител с Ц.С.Ц. - извършител, отнел чужди движими вещи - парична сума в размер на 190 /сто и деветдесет/ лева, от владението на собственика им - Г. А.Г., с намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила (подсъдимият Г. нанесъл удар в областта на краката на свидетеля Г.ов и го повалил на земята, подсъдимият Ц. го притиснал към терена и подсъдимият Г. взел от джоба на дънките му горепосочената парична сума), поради което и на основание чл. 198, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК му е наложил  наказание при условията на чл. 58а, ал.1 от НК - „лишаване от свобода“ за срок от 3 (три) месеца; отложил е на основание чл. 69, ал. 1, вр. чл. 66, ал. 1 НК изтърпяването на наложеното наказание за срок от 1 ( една) година.

Със същата присъда СРС, НО, 110 с-в е признал за виновен подсъдимия Ц.С.Ц. за виновен в това, че на 14.04.2017 г. в гр. София, кв. „Кремиковци“, на улица „Изгрев“, като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и
значението на извършеното и да ръководи постъпките си, в съучастие като извършител със С.К.Г. - извършител, отнел чужди движими вещи - парична сума в размер на 190 /сто и деветдесет/лева, от владението на собственика им - Г. А.Г., е намерението противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила (подсъдимият Г. нанесъл удар в областта на краката на свидетеля Г.ов и го повалил на земята, подсъдимият Ц. го притиснал към терена и подсъдимият Г. взел от джоба на дънките му горепосочената парична сума), поради което на основание чл. 198, ал.1 вр. чл.20, ал.2 вр. ал.1 вр. чл.63, ал.1, т.3 НК и и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание  „лишаване от свобода за срок от 9 (девет) месеца при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 57, т. 3, вр. чл. 58, т. 3 ЗИНЗС.

По отношение на подс. Ц.Ц. на основание чл. 68, ал.1, вр. чл. 69, ал.2 от НК СРС е привел в   изпълнение  общото най-тежко наказание измежду наложените му по НОХД № 356/2016 г. по описа на СНС и НОХД № 5764/2016 г. по описа на СРС, а именно  „лишаване от свобода“ за срок от 4 ( четири)  месеца като го освободил частично от изтърпяване на 1 (един)  месец от наказанието.

На осн. чл. 189, ал.3 от НПК в тежест на подсъдимите Г. и Ц. са възложени направените по делото разноски – всеки от тях е осъден да заплати  сумата от по 211.60лв.

От така постановената присъда са останали недоволни и двамата подсъдими.

   В депозираната от  защитника на подс. С.Г. – адв. Л.Д.  жалба се изразява недоволство относно първоинстанционната присъда в частта й относно наложеното на подзащитния й наказание, като се счита, че определянето му при условията на чл. 54 от НК е неправилно и явно несправедливо. В подкрепа на тезата си се позовава на процесуалното поведение на подс. Г., непълнолетието му, възстановените на пострадалия вреди от престъплението, поради което и намира определеното наказание за несъответно на обществената опасност на деянието и дееца. Прави се искане за изменение на присъдата, като подс. Г. бъде наложено наказание „пробация“.

В депозираната от  защитника на подс.  Ц.Ц. – адв. В.К. жалба бланкетно ( без конкретни доводи) се твърди неправилност, противоречие с материалния закон и постановяването й при съществени нарушения на процесуалните правила на първоинстанционната присъда. Прави се искане за нейната отмяна и постановяване на друга от въззивния съд при „наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства“. 

В съдебно заседание служебно назначеният защитник на подсъдимия Г. – адв. Д. моли съда да уважи депозираната жалба по изложените в нея съображения.

В съдебно заседание служебно назначеният защитник на подсъдимия Ц. – адв. К. допълва в устен вид жалбата си, като счита първоинстанционната  присъда за постановена при наличието на съществени нарушения, изразяващи се в: неотвеждането на представителя на държавното обвинение от делото с оглед нежеланието на прокурора да сключи споразумение с подсъдимите и липса на мотиви към първоинстанционната присъда, вкл. и противоречие между тях. Прави искане за отмяна на първоинстанционата присъда и определяне на наказание на подс. Ц. при условията на чл. 55 от НК – пробация.

Прокурорът от СГП счита жалбите за неоснователни и предлага атакуваната присъда да бъде потвърдена.

Подсъдимият Г. поддържа доводи на защитника си, като в предоставената му последна дума прави искане за намаляване на наказанието.

Подсъдимият Ц. поддържа доводи на защитника си, като в предоставената му последна дума прави искане за намаляване на наказанието.

Пред настоящата инстанция никоя от страните не сочи доказателства и не представя писмени такива.

            Въззивният съд също не счете служебно за необходимо да допуска провеждането на  съдебно следствие и събирането на доказателства.

Софийски градски съд, Наказателна колегия, ХІV въззивен състав, като съобрази изложените доводи и сам служебно провери изцяло правилността на присъдата, намира за установено следното от фактическа страна:

На първо място следва да бъдат обсъдени доводите на защитата ( адв. К.), че първостепенният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в неотвеждане на прокурора и липса/противоречие между мотивите и диспозитива на присъдата,  доколкото, в принципен план, основателността на тези възражения предпоставя по – нататъшните разсъждения на въззивната инстанция по съществото на делото.

По отношение на първия от така посочените доводи, настоящият съдебен състав счете, че не е основателен. Действително в о.с.з. проведени на 19.07.2017г. и на 12.03.2018г. адв. К. ( във второто по ред заседание и адв. Д.) са направили искания за отвод на прокурора по делото ( става дума за прокурор К.А., изготвил и обвинителния акт по делото) с идентични аргументи – неговата предубеденост, изразена в несъгласието му за приключване на делото със споразумение и в частност с определянето на наказанията на подсъдимите при условията на чл. 55 от НК. И в двата случая СРС не е уважил исканията, приемайки , че преценката на прокурора относно параметрите, при които би могло да се сключи споразумение, е суверенна и не може да се приеме за предубеденост.  Този извод на първоинстанционния съд е правилен и почиващ на установената съдебна практика – не могат да се търсят основания, сочещи за предубеденост на  представителя на държавното обвинение, свързан с нежеланието му наказателното производство да приключи със споразумение при параметри ( наказание), които той счита за несправедливи. Както е известно дифиренцираната процедура по реда на глава 29 от НПК предполага съвпадане на волите на страните в производството по въпросите, визирани в чл. 381, ал.5 от НПК, съответно несъгласието на някоя от тях с който и да е от посочените съществени параметри е пречка за провеждането й. В тази смисъл несъгласието на прокурора с предложението на защитата по т.2 на ал.5 на чл. 381 от НПК  несъмнено не е в разрез с процесуалните норми, още повече, че  прокурорът не е обективирал непоследователност в позицията си, разкриваща подход към неравноправно третиране на страните. Дори в принципен план следва да бъде посочено, че несъгласието/нежеланието на прокурора за приключване на делото по реда на глава 29 от НПК по дефиниция не може да бъде прието за проявена  предубеденост и/или заинтересованост към конкретен подсъдим/и, тъй като преценката му не подлежи на съдебен контрол и е израз на суверенното му вътрешно  убеждение.

На второ място въззивната съдебна инстанция намери, че наведеният довод, свързан с изготвените мотиви към първоинстанционната присъда не е основателен, т.е. не е допуснато при провеждане на първоинстанционното съдебно производство съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК, тъй като изготвените към присъдата мотиви отговарят на изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК и от тях става ясно как е формирано вътрешното убеждение на съда за релевантните за правилния изход на делото факти. Правото на съда да взема решението си по вътрешно убеждение е суверенно, но не и безконтролно. Като резултат от логическа дейност, която следва да се основава на обективно, пълно и всестранно изследване на всички обстоятелства по делото, то подлежи на контрол. Именно необходимостта от осигуряване на ефективна възможност да бъде извършена проверка за наличието или липсата на логически грешки при осъществяването на дейността по решаване на делото налага да бъдат излагани изрични съображения по въпросите, посочени в чл. 301 от НПК. Внимателният прочит на мотивите към присъдата води до извод, че първостепенният съд се е съобразил с естеството на диференцираната процедура по глава 27 от НПК в хипотезата на чл. 371, т.2 от НПК. Същественото е, че волята на съда е ясна, което дава възможност  на настоящия съдебен състав да разреши казуса по същество като инстанция по фактите. Ето защо и това твърдяно нарушение на процесуални правила не е налично, което налага разглеждането на делото по същество ( разглеждане на правилността и обосноваността на първоинстанционната присъда).

           

Производството пред в СРС, НО, 110 с-в е протекло по реда на глава ХХVІІ от НПК (съкратено съдебно следствие), като на основание чл. 371,т.2 от НПК подсъдимите Г. и Ц. са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съгласието им е одобрено от първоинстанционния съд.

Съобразявайки разпоредбата на чл. 373, ал. 3 НПК, съгласно която в случаите по чл. 372, ал. 4 НПК, съдът приема за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, правилно първоинстанционният съд в мотивите на присъдата е приел за установени обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, позовавайки се на направените от подсъдимите самопризнания. Законосъобразна е и констатацията му, че самопризнанията на подсъдимите се подкрепят от доказателствата, събрани в досъдебното производство и липсват основания за корекция на този извод на СРС. Ето защо и настоящият съдебен състав принципно приема, че в сочената, каквато е и процесната, хипотеза е длъжен да приеме съществените релевантни факти точно така, както са описани в обвинителния акт. Този извод следва от естеството на диференцираната процедура в разновидността й по точка втора на чл. 371 НПК.  В настоящия казус и въззивният съд прие, че фактите, посочени в акта на обвинението и признати от подсъдимите се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства, което налага извод за възприемане в цялост на същите съобразно отразяването им в обвинителния акт.

Извеждайки пред скоби изложеното, въззивната инстанция приема въз основа на самопризнанието на подсъдимите и доказателства, които ги подкрепят за установени фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и възпроизведени и в мотивите на обжалваната присъда, а именно:

 Подсъдимият С.К.Г., ЕГН **********, е роден на *** ***, българин, български гражданин, с начално образование, неженен, осъждан, трудово ангажиран, с адрес в гр. София, кв. „*********

Ц.С.Ц., ЕГН **********, е роден на *** ***, българин, български гражданин, с начално образование, неженен, осъждан, трудово неангажиран, с адрес в гр. София, кв. „*********

Подсъдимите Ц. и Г. се познавали. На 14.04.2017 г. те се намирали в гр. София, кв. „Кремиковци“, ул. „Изгрев“, когато забелязали по посочената улица да се движел свидетелят Г. А.Г.. Подсъдимите решили да отнемат вещи от св. Г.ов като употребят за това сила. В изпълнение на решението си двамата обвиняеми застигнали в гръб св. Г.ов, след което подс. Г. му нанесъл удар в областта на краката и го повалил на земята. В този момент подс. Ц. притиснал св. Г.ов към терена и подс. Г. взел от джоба на дънките му парична сума в размер на 190,00 лева, след което двамата подсъдими бързо се отдалечили от местопроизшествието.

Видно от заключението на КСППЕ на подс. Ц. , същият не боледува от психично заболяване и въпреки непълнолетната си възраст е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както и да участва в наказателното производство, и да дава адекватни обяснения по делото.

Видно от заключението на КСППЕ на подс. Г. , същият не боледува от психично заболяване и въпреки непълнолетната си възраст  е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, както и да участва в наказателното производство, и да дава адекватни обяснения по делото.

 

В хода на въззивното производство страните не са представили, нито пък съдът служебно е събрал нови доказателствени материали, установяващи различни фактически обстоятелства, поради което настоящият състав на СГС не намира основания да преразглежда и внася корекции в правилно изяснената от СРС фактология. Производството по глава ХХVІІ от НПК пред СРС, НО, 110 с-в  е протекло при стриктно спазване на правилата, гарантиращи осведомеността на подсъдимите за последиците от направеното от тях самопризнание и след техен и на защитниците им  избор за участие в посочената диференцирана процедура.

 

            На базата на правилно възприетите фактически обстоятелства районният съд законосъобразно е  заключил, че подсъдимите Ц. и Г. са осъществили от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК.

От обективна страна: предмет на посегателството са чужди движими вещи – сумата от 190.00лв.  Изпълнителното деяние на престъплението грабеж го определя като съставно такова, тъй като включва два акта, взаимно свързани, които поотделно осъществяват съставите на престъплението кражба и принуда. Отнемането е осъществено като е прекъсната фактическата власт на собственика върху вещта с факта на вземането й и установяване на собствена власт с цел разпореждане с нея. Деецът е установил власт върху вещите, успял е да придобие възможност за фактическо разпореждане с тях и е  имал обективната възможност да извършва действия с тях. В настоящия случай и двамата подсъдими са  упражнили принуда под формата на сила спрямо св. Г. Г.ов, като подс. Г. му е нанесъл удар в областта на краката, довело до падането на пострадалия на терена, а подс. Ц. е ограничил съпротивата му, обездвижвайки го. По този начин и двамата подсъдими са допринесли за сломяването на съпротивителните му сили, след което са взели носената от него парична сума от 190,00 лева. Св. Г.ов пряко е упражнявал фактическа власт върху вещите си, които съхранявал на обичайното за това място – в джоб на дънков панталон, като в резултат на упражнената принуда, подсъдимите са придобили владението върху сумата пари.  Подс. Ц. е участвал в осъществяването на един от съставните елементи на изпълнителното деяние, като е упражнил сила с интензитет, способстващ отнемането на вещите от пострадалия, а подс. Г. - и в двата, като с е съборил пострадалия на терена, а след обездвижването му от съпроцесника му – и взел от джоба на дънковия му панталон инкриминираната сума пари. Така двамата подсъдими заедно са допринесли за отнемането на инкриминираните вещи от владението на досегашния им собственик посредством упражнена сила, без негово съгласие, поради което от обективна страна са действали като съизвършители по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК.

Подсъдимите  Ц. и Г. са извършили деянието като непълнолетни - били  са на  17 години , но и двамата са съзнавали свойството и значението на извършеното и са могли да ръководят постъпките си ; престъплението не е извършено от нито един от тях  поради увлечение или лекомислие.

От субективна страна и двамата подсъдими са действали умишлено, при форма на вината пряк умисъл, като са имали намерение противозаконно да присвоят вещите, за да се разпоредят с тях, съзнавали са общественоопасния характер на деянието, предвиждали са настъпването на общественоопасните последици и са искали те да настъпят. Подсъдимите са съзнавали, че вещите не са техни, а чужди, че се намират във владението на другиго, както и че последният не е съгласен да му бъдат отнети и че това несъгласие се преодолява чрез употребата на принуда от тяхна страна, като са искали настъпването на престъпния резултат. Налице е общност на умисъла (и в интелектуалния и във волевия момент) - подсъдимите са осъзнавали, че не действат сами, а в условията на съвместна престъпна дейност помежду си, за да  отнемат движимите вещи  от пострадалия чрез използването на принуда, като и двамата са искали настъпването на престъпния резултат.

 

            Справедливо, в съответствие с изискванията на чл. 36 от НК и редукцията на наказанията за непълнолетните дейци първоначално по реда на чл. 63, ал.1,т.3 от НК, а след това и премирането им по реда на чл. 58а, ал.1 от НК  се явяват наложените при условията на чл.54 от НК наказания на двамата подсъдими –  3 (три) месеца лишаване от свобода за подс. Г. и 9 (девет) месеца лишаване от свобода за подс. Ц..

По отношение на подс. Г. правилно наказанието е индивидуализирано  по-близо до минималния , предвиден в закона размер, тъй като е наличен баланс между смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства – на завишената степен на обществена опасност на деянието, изразена чрез съучастието в престъплението и самата картина на посегателството, противостои необремененото съдебно минало ( към онзи момент) на дееца, въпреки наличните лоши характеристични данни, които се извеждат  от многобройните му противообществени прояви и последващите осъждания за престъпления от същия вид. Ето защо  наказанието от 3 месеца лишаване от свобода се явява съответно на престъплението и адекватен обществен отговор на  конкретното деяние  и деец. Неоснователни са доводите за последващо смекчаване на наказанието, съответно определянето му при условията на чл. 55 от НК – липсват както многобройни, така и изключително смекчаващо отговорността на Г. обстоятелства, нито предвиденото най – леко наказание се явява несъразмерно тежко – деянието е извършено в съучастие, чрез употребата на по – тежката форма на принуда, предметът му не е  с висока стойност, но обективно това са били всички носени от пострадалия пари, а до пълнолетието на дееца са оставали 8 месеца.

СРС е приел, че изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“ следва да бъде отложено на осн. чл. 66, ал.1 от НК за минималния, предвиден в чл. 69, ал.1 от НК срок. Този извод на СРС не подлежи на ревизия от страна на въззивния съд, тъй като липсва съответен протест за влошаване положението на подсъдимия.  Ето защо и присъдата следва да бъде приета за законосъобразна и в тази й част.

По отношение на подс. Ц. отегчаващите отговорността му обстоятелства са в по-голям брой  –освен изложеното по-горе за завишената степен на обществена опасност на конкретното деяние, за този подсъдим  се наслагва и високата обществена опасност на дееца, тъй като Ц. е бил трикратно осъждан ( вкл. и за грабеж) преди осъществяването на настоящото посегателство. Правилно СРС е счел, че справедливо и съответно на престъплението се явява налагането на този подсъдим на наказание, определено към средния, предвиден в закона размер от 1 година , 1 месец и 15 дни, което след редукцията по реда на чл. 58а, ал.1 от НК с 1/3 следва да бъде диференцирано на  9 (девет) месеца „лишаване от свобода“, доколкото единственото смекчаващо   отговорността му обстоятелство се явява изразеното от него съжаление за стореното. Неоснователни са доводите за последващо смекчаване на наказанието, съответно определянето му при условията на чл. 55 от НК – липсват както многобройни, така и изключително смекчаващо отговорността на Ц. обстоятелства, нито предвиденото най – леко наказание се явява несъразмерно тежко – деянието е извършено в съучастие, чрез употребата на по – тежката форма на принуда, предметът му не е  с висока стойност, но обективно това са били всички носени от пострадалия пари, а до пълнолетието на дееца са оставали едва 4 месеца. Наказанието лишаване от свобода, наложено на подс. Ц.  следва да бъде изтърпяно ефективно, при първоначален общ режим на осн. чл. 57, т.3 от ЗИНЗС. С изменението на чл. 41, ал.6 от НК ( ДВ, бр. 13 от 2017г.) е отпаднало правомощието на съда да определя типът затворническо заведение, поради което и посочването му от СРС се явява в нарушение на материалния закон, съответно присъдата в тази й част следва да бъде изменена чрез отмяната на определянето на типа затворническо заведение.

От наложеното наказание „лишаване от свобода” правилно СРС е зачел  на основание чл. 59, ал. 1, т. 1 и ал. 2 НК, времето, през което подс. Ц. е бил задържан под стража по делото.

Законосъобразно  първоинстанционният съд е приложил материалния закон ( чл. 68, ал.1, вр. чл. 69, ал.2 от НК) по отношение на предхождащите условни осъждания на подс. Ц., като е привел в   изпълнение  общото най-тежко наказание измежду наложените му по НОХД № 356/2016 г. по описа на СНС и НОХД № 5764/2016 г. по описа на СРС, а именно  „лишаване от свобода“ за срок от 4 ( четири)  месеца като го освободил частично от изтърпяване на 1 (един)  месец от наказанието. Обсъждането целесъобразността на приложението на  института на чл. 69, ал.2 от НК отново се явява безпредметно поради липсата на процесуална възможност за утежняване положението на Ц.. Тук СРС е пропуснал да се произнесе по първоначалния режим на приведеното в изпълнение наказание „ лишаване от свобода“, като този пропуск следва да бъде отстранен по реда на чл. 306, ал.1, т.2 от НПК с последващ акт; определянето му от настоящия съдебен състав би довело до загуба на инстанционен контрол при евентуално недоволна от разрешението на този въпрос страна.

            С оглед изхода на делото и в съответствие с чл.189, ал.3 от НПК съразмерно в тежест на подсъдимите са възложени направените  по делото разноски ( за изготвените за всеки от тях СППЕ).  

             При цялостната служебна проверка на присъдата въззивният съд не констатира друго нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила, необоснованост или непълнота на доказателствата, поради което присъдата на СРС, НО, 110 с-в следва да бъде потвърдена в останалата част.

Воден от горното и основание чл. 334, т.3 и т.6 от НПК, Софийски градски съд, НО, ХІV въззивен състав

                                        Р Е Ш И :

 

ИЗМЕНЯ присъда от 12.03.2018г., постановена по НОХД № 11 525/2017г.  по описа  на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 110 състав, като я ОТМЕНЯ В ЧАСТТА, с която е определен типа затворническо заведение за изтърпяване на наложеното на подсъдимия Ц.С.Ц., с установена по делото самоличност, наказание „лишаване от свобода“ за срок от 9 (девет) месеца.

            ПОТВЪРЖДАВА присъдата от 12.03.2018г., постановена по НОХД № 11 525/2017г.  по описа  на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 110 състав  в останалата част.

            РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

 

                                                                                   

   ПРЕДСЕДАТЕЛ :             ЧЛЕНОВЕ : 1.                                   2.