РЕШЕНИЕ
№ 104
гр. София, 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Камелия Първанова
Златина Рубиева
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20221000502615 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 262428/18.07.2022 г., постановено по гр. дело № 13415/2020 г. по описа
на СГС, ГО, I-3 състав, частично са уважени предявените кумулативно обективно съединени
деликтни искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ, както следва: 1) за
сумата от 25000 лв. (този иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от
35000 лв.), представляваща заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди от
незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, във вр. с ал. 1
НК, за което ищецът е бил оправдан с влязла в сила на 05.06.2017 г. Присъда от 10.03.2017
г., постановена по нохд № 8189/2017 г. по описа на СРС, НО, 112 състав, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от влизане в сила на оправдателната присъда –
05.06.2017 г., до окончателното й заплащане и 2) за сумата от 406,66 лв., представляваща
компенсаторно обезщетение за претърпени имуществени вреди – законна лихва върху
внесената по наказателното производство парична гаранция от 1000 лв., задържана за
периода от 27.07.2013 г. до 05.07.2017 г.
Ответникът е обжалвал първоинстанционното решение в частта, в която е уважен
искът за заплащане на заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди – за
сумата от 25000 лв., както и в частта, в която е уважен искът за заплащане на компенсаторно
обезщетение за причинените имуществени вреди - за сумата от 406,66 лв. Въззивникът
1
поддържа, че постановеното решение е незаконосъобразно поради нарушение на
материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и
необоснованост. Твърди, че пред първата инстанция не са били представени годни
доказателствени средства, от които да се установяват действително претърпените от ищеца
болки и страдания и те да са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с
повдигнатото незаконно обвинение. Счита, че при определяне размера на заместващото
обезщетение за причинените неимуществени вреди на ищеца от незаконното обвинение
решаващият съд не се е съобразил с критериите за справедливост, установени в правната
норма на чл. 52 ЗЗД, както и с приетите от него за установени правнорелевантни факти –
вземането по отношение на ищеца на мярка за неотклонение „гаранция”; разумния срок, в
който е протекло наказателното производство; тежестта на обвинението; социално-
икономическите условия на живот в страната през периода, за който се претендират вредите.
Поддържа и своевременно релевираното правопогасително възражение за изтекла кратка (3-
годишна) погасителна давност по отношение на акцесорната претенция за заплащане на
законна лихва, заявена от момента на влизане в сила на оправдателната присъда.
Въззиваемият е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, в
който развива подробни правни доводи за нейната неоснователност.
Ищецът не е обжалвал решението в частта, в която са отхвърлени предявените
кумулативно обективно съединени деликтни искове, както следва: 1) за заплащане на
заместващо обезщетение за причинените неимуществени вреди над присъдената сума от
25000 лв. до пълния му предявен размер от 35000 лв.; 2) за заплащане на законна лихва
върху сумата от 406,66 лв. (обезщетение за причинените имуществени вреди) - от подаване
на исковата молба до окончателното й заплащане, поради което в тази част то е влязло в
сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е
допустима, а разгледана по същество, тя се явява частично основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно.
То обаче е недопустимо в частта, в която върху главното парично задължение,
представляващо заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от
незаконното обвинение, е присъдена законна лихва за периода от 05.06.2017 г. до 06.12.2017
г. Изрично в т. нар. Допълнителна искова молба от 11.10.2021 г. ищецът е уточнил обема на
търсената съдебна защита, изяснявайки, че тази акцесорна претенция е заявена за периода от
07.12.2017 г. до окончателното й заплащане. Това уточнение на исковата молба е допуснато
от съда в проведеното на 11.10.2021 г. о. с. з. Следователно, в противоречие с основния
принцип на българския граждански процес – диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК),
първоинстанционният съд се е произнесъл „свръхпетитум” (извън заявения обем на
2
търсената съдебна защита), поради което в тази част и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1
ГПК решението трябва да бъде обезсилено, а съдебното производство прекратено.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна:
СГС, I-3 състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени деликтни искове
с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
За да възникне притезателното право на увредения за обезвреждане на
неимуществените и имуществените вреди, причинени му от орган на Прокуратурата на
Република България вследствие на повдигане на незаконно обвинение, трябва в обективната
действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) на ищеца да му е повдигнато обвинение от Прокуратурата на Република България
за извършено от него престъпление; 2) съдът да е оправдал подсъдимия с влязла в сила
присъда, като в този случай повдигнатото му обвинение е незаконно; 3) подсъдимият да е
претърпял неимуществени и имуществени вреди и 4) причинените неимуществени и
имуществени вреди да са необходима, естествена, закономерна последица от повдигнатото
незаконно обвинение, т.е. да е налице причинно-следствена връзка между наказателното
производство, по което е било повдигнато незаконното обвинение, и причинения
вредоносен резултат. Отговорността на прокуратурата за повдигане на незаконно обвинение
е обективна, като тя не е предпоставена от виновното поведение на съответно длъжностно
лице при прокуратурата – арг. чл. 4, предл. последно ЗОДОВ.
Не е спорно между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява
правнорелевантното обстоятелство, че ищецът е бил привлечен като обвиняем на 23.07.2013
г. за извършване на следното престъпно деяние: на 22.07.2013 г., около 12:00 ч., до входа на
стадион „Българска армия”, находящ се в гр. София, в парк „Борисова градина”, се е заканил
за убийство против личността на С. Д. М. с думите „Ще те ***. Ще взема един винкел и ***!
Ще те ***!”, като това заканване би могло да възбуди основателен страх в него за
осъществяването му – престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 НК. На 23.07.2013
г. с Постановление №26601/23.07.2013 г. на прокурор при СРП му е взета мярка за
процесуална принуда – 72-часово прокурорско задържане по чл. 64, ал. 2 НПК, с цел да се
подсигури незабавното му явяване пред СРС, НО за участие в наказателното производство
по вземане на най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”. С Определение
от 25.07.2013 г., постановено по нчд № 13160/2013 г. по описа на СРС, НО, 109 с-в, по
отношение на ищеца е взета мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 1000 лв.
С влязла в сила на 05.06.2017 г. Присъда от 10.03.2017 г., постановена от СРС, НО, 112 с-в
по нохд № 8189/2015 г., ищецът е бил признат за невиновен в извършването на престъпното
деяние. Следователно, наказателното преследване срещу обвиняемия К. С. С. е продължило
за периода от 23.07.2013 г. до 05.06.2017 г., т.е. 3 години, 10 месеца и 13 дни.
От показанията на свидетеля С. Й. Б.-С., съпруга на ищеца, се изяснява, че както
обвинението, което му е било повдигнато, така и задържането му в ареста за 72 часа са
3
оказали негативно влияние върху неговата психика и са се отразили на социалното му
общуване – бил унил, притеснен и депресиран („По неговите думи и по думите на адвоката
му, това било тежко обвинение, страхувал се, че е подсъдим и може да бъде осъден.
Затворил в себе си, станал асоциален, срещал се с много ограничен кръг хора, спрял да ходи
на стадиона, на мачове”). Свидетелства, че вследствие на незаконното обвинение
здравословното му състояние се влошило – „Имал паник атаки, пиел успокоителни и
антидепресанти, посещавал е психиатър”. Изяснява, че фактът на обвинението срещу него
станал публично достояние на обществеността чрез изнасяне на информация в печатните и
електронните масмедии („Отишъл до Първо РПУ на МВР, където бил задържан. Още пред
управлението видял множество журналисти и камери. Журналисти идваха пред нас тогава,
да му искат интервюта, отразиха го в пресата и по телевизията го даваха с белезници”).
Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като, преценени с всички
други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви,
житейски логични са, като субективните възприятия за последиците върху психичното
състояние на ищеца по време на процесния наказателен процес са непосредствени.
От Справка за съдимост от 05.02.2021 г. се установява, че ищецът е бил признат за
виновен в извършване на няколко престъпни деяния: 1) по нохд № 258/1995 г. по описа на
РС-Търговище - за извършено престъпление по чл. 343, ал. 2, б. „А”, във вр. с ал. 1, б „Б” пр.
2 НК (присъдата е влязла в сила на 14.05.1996 г.); 2) по нахд № 9677/2002 г. по описа на СРС
- за извършено престъпление по чл. 325, ал. 1 НК (решението по чл. 78а НК е влязло в сила
на 12.04.2004 г.); 3) по нохд № 3832/2012 г. по описа на СРС – за извършено престъпление
по чл. 343, ал. 1 б. „б” пр. 2 вр. чл. 342, ал. 1 предл. 3 НК (с Определение, постановено в о. с.
з. на 10.10.2013 г., е одобрено постигнатото споразумение, след като подсъдимият се е
признал за виновен).
От представените факсимилета от различни национални печатни и електронни
издания се установява, че е изнесена подробна информация за престъплението, за което
ищецът е бил обвиняем, както и за проведеното срещу него наказателно производство.
При така приетите за установени правнорелевантни факти въззивната инстанция
счита, че предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинените
неимуществени вреди от незаконното обвинение е доказан по своето основание –
изяснените от свидетеля изменения в социалното общуване на ищеца, в неговото психично
състояние (станал е унил, притеснен, асоциален), са закономерна, необходима последица от
незаконното обвинение за извършване на тежко престъпление, за което се предвижда
наказание лишаване от свобода до 6 години, т. е. изживеният стрес, психическо напрежение,
емоционална потиснатост и чувство за социална неудовлетвореност са в причинно-
следствена връзка с незаконно предявеното обвинение. Широкото отразяване на
наказателното преследване срещу него е накърнило достойнството му (възприемането на
човешката личност в обществото като съвкупност от притежавани морални и интелектуални
качества; на обществената оценка за него) и неговото добро име.
4
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. При
определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че
ищецът е бил незаконно обвинен в извършване на тежко престъпление, за което се
предвижда тежко наказание – лишаване от свобода до 6 години; за 3 дни е търпял
ограничение на основните му човешки права на свобода и свободно предвижване, уредени в
чл. 30, ал. 1 КРБ и чл. 35, ал. 1 КРБ, чрез налагане на мярка за процесуална принуда „72-
часово прокурорско задържане”, което обективно е било унизително и е довело до
накърняване на неговата чест. Наказателното производство е продължило в един
продължителен период от време – близо 4 години, но на ищеца е била приложена третата
по-тежест принудителна мярка за неотклонение „парична гаранция” в размер на 1000 лв.,
поради което неговото човешко право на свободно придвижване не е било засегнато в
изключителна степен.
Ирелевантно за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България
за причинените неимуществени вреди на ищеца е обстоятелството, че публикуването на
информация за образуваното наказателно производство срещу ищеца въз основа на
процесното незаконно обвинение не е било инициирано от органи на съдебната власт.
Журналистите от средствата за масова информация, вкл. и печатните и електронните
масмедии, упражняват конституционно признатото право за разпространение на
информация – арг. чл. 41, ал. 1, изр. 1, предл. 3 КРБ, за да могат гражданите да бъдат в
достатъчна степен осведомени, вкл. и да получават информация за действията на
държавните органи при предотвратяване и разкриване на увреждащи престъпни деяния.
Когато вярната сама по себе си информация за образувано наказателно производство срещу
определено лице е разпространена чрез национално печатно или електронно издание,
вредоносните последици за незаконно обвинения са по-интензивни, тъй като неговото
добро име, авторитет и достойнство е злепоставено пред неограничен кръг граждани.
Поради тези правни съображения, макар и органи на ответника да не са разпореждали
официално публикуването на тази информация в национални печатни и електронни
масмедии, обективно тази публикация е допринесла за настъпване на по-тежки последици –
накърняване доброто име и достойнство на ищеца, което обуславя и по-високият
интензитет от неблагоприятното засягане на неговите неимуществени блага от незаконното
обвинение. По същество в този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и
въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение №
132/3.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5861/2015 г., IV г. о., ГК, в което се приема, че
„установено е и че вследствие неправомерните обвинение и наказателно преследване срещу
него, ищецът е претърпял неимуществени вреди… - пострадало е доброто му име в
5
обществото, тъй като за воденото срещу него наказателно дело е направена публикация в
централен вестник с посочване на името му”.
А както последователно се поддържа в практиката на ВКС, неимуществените вреди
от незаконно обвинение обхващат не само отрицателните психически преживявания на
увредения, но и обективното по своя характер лишаване от блага и ценности към които
всяка личност се стреми. Справедливостта като законов критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди включва освен тяхната общовалидна значимост за всяко
човешко същество, така и конкретни факти, свързани със стойността, която те са имали за
личността на увредения. В този смисъл е и задължителната за първоинстанционните и
въззивните съдилища практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК с Решение №
55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г., ІV г. о., ГК.
От друга страна, обаче ищецът обективно не е следвало да търпи значителни
трудности в своето социално общуване, тъй като му е била взета третата по тежест мярка за
процесуална принуда „парична гаранция”, като неговата професионална деятелност не е
била прекъсната, т.е. не е търпял съществени вреди в сферата на своите професионална
реализация и поприще – нито се твърди, нито се установи в процеса на доказване, че той е
бил временно отстранен от длъжност, респ. че срещу него е било образувано дисциплинарно
производство, по което да е установено извършване на дисциплинарно нарушение.
При съвкупната преценка на всички доказателства размерът на дължимото
заместващо обезщетение за причинените на ищеца от процесното незаконно обвинение
неимуществени вреди следва да бъде намалено, тъй като той, макар и да е бил признат за
невиновен по повдигнатото му обвинение, със своето противоправно поведение – на
публично място е заплашил (в гражданскоправния смисъл на това понятие) известен
български спортист и треньор със саморазправа, използвайки изключително обидни,
унизителни и застрашаващи неговата личност изразни средства: „Ще те ***. Ще взема един
винкел и ***! Ще те ***!” – за щастие тази словесна крамола не е прераснала във физически
сблъсък между двамата. Макар и в процеса на доказване пред наказателния съд държавното
обвинение да не е установило по несъмнен начин, че подсъдимият е извършил
инкриминираното деяние – закана с убийство, в началния стадий на наказателното
производство - при повдигането на обвинението за извършване на това тежко престъпление,
прокурорът и съдът, взел мярката за неотклонение „парична гаранция”, са се ръководили от
тези установени до този момент факти по делото при основаване на своя извод за
обосновано предположение за извършване на инкриминираното деяние, а то е следвало от
обективна и субективна страна да бъде установено едва в съдебната фаза – при прилагане на
принципа на състезателност на процеса. В този смисъл, ищецът обективно е допринесъл за
повдигане на незаконното обвинение за извършване на престъплението, за което е бил
оправдан - чрез своето противоправно поведение. Поради тези правни съображения при
определяне размера на дължимото заместващо обезщетение този правнорелевантен факт
трябва да бъде взет предвид от съда.
От друга страна, с влязла в сила присъди (решение по чл. 78а НК и споразумение)
6
той е бил осъждан за извършени от него три престъпни дейния, едно от които е умишлено и
разкрива правните признаци на престъпното хулиганство, поради което обективно неговото
добро име на почтен и възпитан гражданин, който се придържа към установените в
обществото правила на поведение, не е било засегнато във висока степен.
Следователно, при съобразяване на всички обстоятелства – тежестта на
престъплението, за което е повдигнато обвинение, неразумният срок, в който с оглед на
фактическата и правна сложност на делото наказателното производство се е развило (близо
4 години на две съдебни инстанции), проведените съдебни заседания по делото,
преживеният стрес и дискомфорт в социалното общуване, взетата мярка на процесуална
принуда „прокурорско задържане за 72 часа”, налагането на мярка за неотклонение „парична
гаранция”, публичното разгласяване на деянието, за което той е бил незаконно обвинен,
изживяната потиснатост, породената угриженост, затвореност и вглъбеност, като тези факти
в своята съвкупност са довели до психологически дискомфорт и страдания, съдът приема, че
заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение
неимуществени вреди е в размер на сумата от 2000 лв. Както бе изяснено, за да се приложат
изцяло критериите за справедливост, уредени в чл. 52 ЗЗД, трябва да се вземе предвид и
неговото противоправно поведение, което е станало причина – в началния стадий на
наказателното производство, за повдигане на незаконното обвинение, както и
обстоятелството – че с оглед на предходните му осъждания за извършени престъпни дейния
(едно от които за непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващо
явно неуважение към обществото), обективно доброто му име в обществото е било
накърнено, поради което процесното незаконно обвинение не е довело до по-интензивни
неблагоприятни психически последици от обичайните при провеждане на незаконна
наказателна репресия.
Следователно, обжалваното решение трябва да бъде отменено в частта, в която искът
за заплащане на обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди е уважен над
сумата от 2000 лв. до присъдения размер от 25000 лв., като в тази част този иск бъде
отхвърлен.
Въззивната жалба е неоснователна по отношение на уважения иск за заплащане на
компенсаторно обезщетение за причинените от процесното незаконно обвинение
имуществени вреди, изразяващи се в законната лихва върху внесената парична гаранция в
размер на 1000 лв., изтекла за периода от 27.07.2013 г. до 05.07.2017 г., която възлиза на
сумата от 406,66 лв.
В тази част въззивната жалба на ответника е бланкетна, тъй като съдържа общо
недоволство от обжалвания съдебен акт, като не са изложени правни доводи за
необоснованост на правния извод на първоинстанционния съд относно приетото за
установено правнорелевантно обстоятелство, че по процесното досъдебно производство
ищецът е внесъл определената при взимането на мярка за неотклонение парична гаранция в
размер на 1000 лв., която му е била върната след влизане в сила на оправдателната присъда.
Както бе изяснено, по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният
7
съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по
релевираните във въззивната жалба основания, т.е. по действащия ГПК, по което се развива
настоящото съдебно производство, въззивният съд действа като апелация (т. нар.
„ограничен въззив”). В този смисъл е и константната практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 ГПК – напр. Решение № 189/9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о.,
ГК.
Следователно, въззивният съд не може да обсъжда правилността на
първоинстанционното решение без да е въведен съответен правен довод във въззивната
жалба за допуснато нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния закон
и необоснованост. При постановяване на решението първоинстанционният съд не е
нарушил императивна материална правна норма, като то е валидно и допустимо (в тази
част), поради което въззивният съд – без съответен довод за неправилност на обжалваното
решение, не може да се произнесе по неговата законосъобразност – в тази част.
Тъй като акцесорната претенция (за заплащане на законна лихва) се погасява с
изтичане на кратката (3-годишната) давност – арг. чл. 111, б. „в” ЗЗД, при допуснатото
уточнение на това материалноправно искане неоснователно се явява своевременно
въведеното от ответника правопогасително материалноправно възражение (за изтекла
погасителна давност) по отношение на законната лихва върху определеното от въззивния
съд заместващо обезщетение в размер на 2000 лв. (акцесорната претенция е предявена за
период след 07.12.2017 г., а исковата молба пред СРС е подадена преди да изтече 3-
годишната погасителна давност - на 22.10.2020 г.).
Съобразно изхода на правния спор пред настоящата съдебна инстанция обжалваното
решение трябва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищеца са определени съдебни разноски над сумата от 139,15 лв. до присъдения общ
размер от 1370,57 лв. (1363,40 лв. + 7,17 лв.), представляваща сборът от заплатеното
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС и заплатената
държавна такса в размер на 10 лв. Съобразно отхвърлената част от въззивната жалба на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на въззиваемия трябва да бъде
присъдена сумата от 127,88 лв., представляваща уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред САС.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК Решение № 262428/18.07.2022
г., постановено по гр. дело № 13415/2020 г. по описа на СГС, І ГО, 3 състав, в частта, в
която е уважена акцесорната претенция за заплащане на законна лихва върху присъденото
заместващо обезщетение в размер на 25000 лв., изтекла за периода от 05.06.2017 г. до
06.12.2017 г., като ПРЕКРАТЯВА съдебното производство - в тази част.
ОТМЕНЯ Решението в частта, в която е уважен предявеният от К. С. С., ЕГН
8
**********, с адрес гр. ***, кв. „***”, ул. „***” № *** срещу ПРОКУРАТУРАТА НА
РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ за
сумата над 2000 лв. до уважения размер от 25000 лв., представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по
чл. 144, ал. 3, пр. 1 във вр. с ал. 1 НК, за което К. С. С. е бил оправдан с влязла в сила на
05.06.2017 г. Присъда от 10.03.2017 г., постановена по нохд № 8189/2017 г. по описа на
СРС, НО, 112 състав, ведно със законната лихва върху сумата от 07.12.2017 г. до
окончателното й заплащане, както и в частта, с която ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на К. С. С. сумата над
139,15 лв. до присъдения общ размер от 1370,57 лв. (1363,40 лв. + 7,17 лв.), представляваща
сторени съдебни разноски пред СГС, като ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от К. С. С. срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. първо ЗОДОВ над сумата от
2000 лв. до присъдения размер от 25000 лв., представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 144, ал.
3, пр. 1 във вр. с ал. 1 НК, за което е бил оправдан с влязла в сила на 05.06.2017 г. Присъда
от 10.03.2017 г., постановена по нохд № 8189/2017 г. по описа на СРС, НО, 112 състав,
ведно със законната лихва от 07.12.2017 г. до окончателното й заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК ПРОКУРАТУРАТА
НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на К. С. С. сумата от 127,88 лв. – съдебни
разноски пред САС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9