№ 1597
гр. С., 29.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20231110143327 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „Топлофикация С.” ЕАД, чрез юрк. И.,
срещу П. Л. Р. и П. П. Р., с която са предявени пасивно субективно и обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца в условията
на разделна отговорност – П. Л. Р. – 3/4, а П. П. Р. – 1/4 от следните суми: 69,25 лв. -
главница, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна енергия за
периода от м.12.2020 г. до 30.4.2021 г., ведно със законната лихва от 02.08.2023 г. до
изплащане на вземането; 17,05 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия
за периода от 15.09.2020 г. до 20.07.2023 г.; 9,12 лв., представляваща цена на извършена
услуга за дялово разпределение за периода от м.06.2020 г. до м.11.2020 г., ведно със законна
лихва от 02.08.2023 г. до изплащане на вземането, както и 2,49 лв. - мораторна лихва върху
главницата за дялово разпределение за периода от 15.08.2020 г. до 20.07.2023г.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че е налице
облигационно отношение, възникнало по силата на сключен с ответниците договор за
продажба на топлинна енергия при Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са
обвързали потребителите без да е необходимо изричното им приемане, като в изпълнение на
този договор е доставил за периода м.12.2020 г. – м.04.2021 г. на ответниците топлинна
енергия в топлоснабден имот, находящ се в гр. С., ж.к. „О.К.“, бл. ***, вх. „Б“, ет. 5, ап. 49,
която потребителите не заплатили в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се
отнасят, поради което изпаднали в забава. Ето защо моли съда да уважи предявените искове.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответниците П. Л. Р. и П. П. Р., чрез адв. Л. и адв. Б., са подали
отговори на исковата молба, с които оспорват предявените искове по основание и размер.
Поддържат, че приложените по делото документи не установявали облигационна
обвързаност между ищеца и ответниците. Релевират възражение за настъпила погасителна
давност по отношение на претендираните от ищеца вземания. Претендират разноски.
1
Третото лице – помагач „Джи ем би България” АД на страната на ищеца не е взело
становище по съществото на спора.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за разглеждане пасивно субективно и обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
За уважаването на предявените искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, ищецът трябва да установи по реда на пълното и главно доказване следните
кумулативни предпоставки: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на облигационно правоотношение между
топлопреносното предприятие и ответниците като потребители за продажба на топлинна
енергия през процесния период, в т.ч., че ответниците са съсобственици на процесния
недвижим имот при посочените квоти; използването от ответниците на претендираното
количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на
вземането.
Съобразно действащата през исковия период нормативна уредба - чл. 153, ал. 1 от ЗЕ,
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда етажна собственост,
присъединени към абонатната станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
потребители на топлинна енергия. Следователно качеството потребител се свързва с
принадлежност на вещното право на собственост или с ползването на имота.
От представения по делото Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда
на чл. 117 ЗТСУ (отм.) от 26.04.1989 г., се установява, че на посочената дата Б. П. Т.
придобила правото на собственост върху процесния недвижим имот, а именно: Апартамент
№ 49, находящ се в гр. С., ж.к. „О.К.“, бл. ***, вх. „Б“, ет. 5. Същевременно, от
доказателствата по делото се установява, че Б. П. Т. е починала на 08.04.2022 г., поради
което правото й на собственост е преминало върху наследниците й по закон – съпруга й П.
Л. Р. и сина й П. П. Р.. По делото не са налице доказателства за извършени разпоредителни
сделки с имота преди или по време на процесния период. При това положение, съобразно
приложимата нормативна уредба и въз основа на доказателствата по делото следва да се
приеме, че ответниците П. Л. Р. и П. П. Р. са били потребители на топлинна енергия по
договорно правоотношение с ищеца за исковия период.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени
от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват
най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово
топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите – чл. 150, ал. 2 от закона. В случая е
несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни, че ответниците са
упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че между ищеца и ответниците П.
Л. Р. и П. П. Р. са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за
битови нужди с включените в него права и задължения.
Относно сумата за услугата дялово разпределение на топлинна енергия следва да се
отбележи, че същата е отделно посочена като дължима главница в заявлението по чл. 410 от
ГПК, като всички дейности и обществени отношения, свързани с топлоснабдяването, са
2
регулирани от секторното законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и
особеностите на възникването и осъществяването на услугата по дялово разпределение на
топлинната енергия. Разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ (редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 г.,
бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) възлага отговорността за извършването на дялово
разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да
извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената
за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ –
съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна
енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б (при
Общи условия), в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение
на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното
предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ
дялово разпределение на топлинна енергия.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ), като според
чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. В случая етажните
собственици на процесната сграда са възложили извършването на индивидуално измерване
на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление
и топла вода на „Джи ем би България” АД.
Установено е въз основа заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в
настоящото производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда
на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че: от ТР „Земляне“ не е представено
свидетелство от метрологична проверка от м.09.2020 г. на общия топломер с фабр. №
*******, който е сменен с друг през м.04.2021 г., поради което за целия процесен период
няма доказателство за годността на общия топломер, поради което вещото лице не
може да потвърди изчислената сума за исковия период. В заключение вещото лице
посочва, че не е представено свидетелство от метрологична проверка от м.09.2020 г. на
общия топломер, поради което за целия процесен период няма доказателство за годността на
общия топломер и изчислената сума за исковия период не може да бъде потвърдена.
Ето защо, при липсата на доказателства за използването от ответниците на
претендираното количество топлинна енергия, възлизащо на посочената в исковата молба
стойност, и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение
на доказателствената тежест, предявените искове с правно основание чл. 149 ЗЕ вр. чл. 79,
ал.1, пр. 1 ЗЗД следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на същите се обуславя от наличие на главно парично задължение,
настъпване на неговата изискуемост и изпадане на длъжника в забава. Доказването на тези
обстоятелства е в тежест на ищеца. Предвид неоснователността на главните искови
претенции, неоснователни се явяват и акцесорните за заплащане на обезщетение за забава и
като такИ. подлежат на отхвърляне.
Ето защо предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
По отношение на разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски имат
единствено ответниците.
3
В частност с отговорите на исковата молба процесуалните представители на
ответниците са претендирали присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер на по 800 лв., а впоследствие с молби-становища от
10.11.2023 г. са претендирали всеки от тях по 1600 лв. Релевираното от процесуалния
представител на ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е основателно предвид правната и
фактическа сложност на делото, поради което на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, претендираното от
всеки от процесуалните представители на ответниците адвокатско възнаграждение следва да
бъде намалено до размера от 400 лв. На следващо място, настоящият съдебен състав приема,
че на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати общо на адв. М.
Л. Л. и адв. К. И. Б. сумата от 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
процесуално представителство на ответниците в исковото производство, дължимо при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като съображенията за това са следните.
Правилото, че на присъждане подлежат само действително направените, т.е., заплатени
разноски, не е абсолютно - изключения от него са допустими, но само в изрично
предвидените случаи. Според нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато адвокатът е оказал
безплатна правна помощ на нуждаещо се от издръжка, материално затруднено лице или на
свой роднина, близък или друг юрист, при постановяване на благоприятно решение по
спора за представлявания, съдът осъжда насрещната страна да заплати на адвоката
възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в наредбата на Висшия адвокатски
съвет по чл. 36, ал. 2 ЗА.
За уважаване на искането по чл. 38, ал. 2 ЗА е достатъчно по делото да е била
осъществена правна помощ без данни за договорен в тежест на доверителя размер на
възнаграждението по чл. 36, ал. 2 ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е
договорена като безвъзмездна и липса на данни, които да го опровергават; отговорност на
насрещната страна за разноски съобразно правилата на чл. 78 ГПК.
Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора само за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора. Както вече бе посочено размерът на възнаграждението на адвоката,
осъществил безплатна правна помощ, се определя от съда по императивната разпоредба на
чл. 38, ал. 2 ЗА в рамките на предвидения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, като посоченият от страната, респ. от нейния
процесуален представител, размер на адвокатското възнаграждение, дължимо при условията
на чл. 38, ал. 2 ЗА, не обвързва съда (което съответно изключва и възможност за
злоупотреба с право).
В разглеждания случай всеки един от ответниците е сключил отделен договор с
уговорена в него безплатно предоставена правна помощ със съответния упълномощен
адвокат. Адвокатите обаче не са защитавали самостоятелни права на всеки един от
ответниците, защитата на които е напълно идентична, видно от подадените отговори на
исковата молба. При това положение следва да се приеме, че пълномощниците не са
осъществили самостоятелни и отделни процесуални действия, поради което и при безплатно
процесуално представителство от различни адвокати на различни лица, при сходни интереси
(в т.ч. защита срещу сходни правопораждащи факти), не се дължи определяне на
възнаграждение за всеки един от представляваните (в този смисъл е Решение от 12.01.2021
г., постановено по в.гр.д. № 6529/2020 г. по описа на СГС, ІІІ - „Б“ въззивен състав, и др.).
Отделно от гореизложеното следва да се отбележи, че в решение на Съда на
Европейския съюз (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело C‑438/22 е прието, че според
постоянната съдебна практика съгласно принципа на предимство на правото на Съюза, ако
4
му е невъзможно да даде тълкуване на националната правна уредба, което да е в
съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките
на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да
гарантира пълното действие на изискванията на това право по отнесения до него спор, като
при необходимост сам вземе решение да остави без приложение всяка национална уредба
или практика, дори да е по-късна, която противоречи на разпоредба от правото на Съюза с
директен ефект, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на тази
национална уредба или практика по законодателен или друг конституционен ред. Освен
това следва да се припомни, че член 101, параграф 1 ДФЕС има директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и поражда права за правните субекти, които
националните съдилища трябва да охраняват. Също така, ако национален съд установи, че
ограниченията на конкуренцията, произтичащи от наредба за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, не могат да се считат за присъщи на преследването на
легитимни цели, националната правна уредба, която придава задължителен характер на тази
наредба, би била несъвместима с член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф
3 ДЕС. В такъв случай този съд е длъжен да не приложи спорната национална разпоредба.
С оглед на изложените съображения в цитираното решение на СЕС (втори състав) от
25.01.2024 г. по дело C‑438/22 е прието, че:
1) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение;
2) член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова
ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената
национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение
установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията
споразумения и практики;
3) член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
Следва да се отбележи също така, че в Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C
427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав, се приема, че „Запитващата юрисдикция следва да
провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането й такава правна уредба
действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Или за
конкретния случай съдът следва да прецени дали минималният размер на адвокатското
възнаграждение по Наредбата отговаря на тези цели и критерии: фактическа и правна
5
сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата, справедливост и
необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от разноските на
противната страна, направени за защита по делото.
Предвид гореизложеното и при съобразяване на обстоятелството, че делото не е
сложно от фактическа и правна страна, както и предвид легитимните цели, настоящият
съдебен състав приема, че ищецът следва да бъде осъден да заплати общо на адв. М. Л. Л. и
адв. К. И. Б. сумата от 400 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство на ответниците в исковото производство, дължимо при условията на чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Топлофикация С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ул. „Я.“, № 23Б, срещу П. Л. Р., ЕГН **********, и П. П. Р.,
ЕГН **********, двамата с адрес: гр. С., ж.к. „О.К.“, бл. ***, вх. „Б“, ет. 5, ап. 49, пасивно
субективно и обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.
149 ЗЕ вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят
на ищеца в условията на разделна отговорност – П. Л. Р. – 3/4, а П. П. Р. – 1/4 от следните
суми: 69,25 лв. - главница, представляваща стойност на доставена от дружеството топлинна
енергия за периода от м.12.2020 г. до 30.4.2021 г., ведно със законната лихва от 02.08.2023 г.
до изплащане на вземането; 17,05 лв. - мораторна лихва върху главницата за топлинна
енергия за периода от 15.09.2020 г. до 20.07.2023 г.; 9,12 лв., представляваща цена на
извършена услуга за дялово разпределение за периода от м.06.2020 г. до м.11.2020 г., ведно
със законна лихва от 02.08.2023 г. до изплащане на вземането, както и 2,49 лв. - мораторна
лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 15.08.2020 г. до 20.07.2023 г.
ОСЪЖДА „Топлофикация С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:
гр.С., ул.”Я.” №23Б, да заплати общо на адв. М. Л. Л., ЕГН **********, и адв. К. И. Б., ЕГН
**********, двамата с адрес на упражняване на дейността: гр. С., ул. „Гургулят“ № 31, ет. 1,
сумата от 400 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Джи ем би България” АД.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6