Р Е Ш Е Н И Е № 822
гр. Сливен, 06.08.2020
год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
І-ви граждански състав, в публичното заседание на седми
юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЖИВКА КИРИЛОВА
при секретаря
Албена Василева, като разгледа докладваното от председателя гр. дело № 739 по описа за 2020 година, за да се произнесе съобрази
следното:
Предявени са
обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ във вр. с чл. 86 от ЗЗД.
В
исковата молба се твърди, че с Присъда № 21 от
18.11.2019 г. постановено по НОХД № 557/2019 г. на СлОС
подсъдимата Я.В.М., е призната за виновна в това, че на 13.05.2019 г., на път
гр.Шивачево - гр.Сливен, при управление на МПС - лек автомобил „Пежо 307” с peг. № СН … КА, собственост на Х.Н.Х. ***, е нарушила
правилата за движение, визирани в чл.20, ал.1 от ЗДвП, като не е контролирала
непрекъснато пътното превозно средство, което управлява и е допуснала пълна
загуба на управление, в резултат на което по непредпазливост е причинила
смъртта на И. Н.Х..
Ищецът твърди, че брат му е бил физически
здрав, в разцвета на силите си и му оказвал неоценима помощ, като са имали изключително
силна родствена връзка, а неговата смърт му причинила неимоверни душевни
страдания и мъка. Изпитал силен стрес, който не отминава и до днес,живеели са
заедно от малки и до смъртта му не са се разделяли.
Сочи, че за управляваното от виновния водач
МПС с peг. № СН … АР, има сключена застраховка
„Гражданска отговорност” с полица № BG /11/118002338434 за МПС на “ЗАД АРМЕЕЦ”
АД, с начална дата на покритие 18.08.2018 г. и крайна дата на покритие
17.08.2019 г., като съгласно разпоредбата на чл. 493, ал.1, т.1, пр.1 от КЗ
застрахователя покрива отговорността на застрахования за причинените
имуществени и неимуществени вреди на трети лица в следствие на станалото по
негова вина ПТП.
Сочи също, че в отговор на подадена от него
застрахователна претенция, ответникът ги уведомил, че от приложените документи
не се доказват по категоричен начин претърпените неимуществени вреди и не може
да се ангажира с определяне и изплащане на обезщетение и до момента не е
получавал повече никакви известия.
Предвид изложеното, моли съда да постанови
решение, по силата на което да осъди ответното дружество да му заплати сумата в
размер на 5000 лв., като частичен иск от сумата 20 000 лв., ведно със законната
лихва от датата на увреждането 13.05.2019 г., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили от смъртта на покойния му брат И.Н.Х., в
резултат на ПТП от 13.05.2019 г., на път гр.Шивачево - гр.Сливен. Претендира за направените по делото съдебни и деловодни разноски.
Постъпил е отговор на исковата молба
при условията на чл. 131 от ГПК от ответното застрахователно дружество, с която
оспорва иска по основание и размер.
Счита, че предявените искове са изцяло
неоснователни, включително и поради обстоятелството, че не са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на ответното застрахователно
дружество „Армеец" по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на
автомобилистите, за вредите които се твърдят като претърпени от ищеца Х.Н.Х..
Оспорва материалната легитимация на ищеца да
получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на И.Н.Х., тъй като възможността
за обезщетяване на лица, извън изброените в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г.
се допуска само като изключение, когато болките и страданията от смъртта на
близкия родственик надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка. Твърди, че приложените към исковата молба писмени
доказателства не обосновават в достатъчна степен основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г.
Оспорва твърденията в исковата молба, че на
ищеца са причинени изключителни емоционални страдания от смъртта на починалия,
довели до дълбока и отрицателна промяна в живота му, като при условията на
евентуалност, твърди, че търпените от ищеца болки и страдания от смъртта на
брат му не надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка.
Оспорва съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка на ищеца с починалия И.Н.Х., като твърди, че ищецът не е
живял с починалия в общо домакинство, не са поддържали лични контакти, не са
били в изключително близка емоционална връзка, поради което не са настъпили за
ищеца сериозни като интензитет и продължителност морални болки и страдания в
резултат на смъртта на И.Н.Х..
Твърди, че е налице липса на проявление на неимуществени
вреди за ищеца, подлежащи на обезщетяване съобразно
принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, тъй като при непозволеното
увреждане вредата не се предполага, а подлежи на пълно и главно доказване от
тази страна, която претендира обезщетение, в случая - ищеца. Съгласно чл. 51,
ал.2 от ЗЗД, обезщетението се дължи за вредите, които са пряка и непосредствена
последица от увреждането, като тези вреди трябва да са действителни, да
съществуват обективно и да са причинени от деликвента.
Ответникът не е обвързван от твърденията на ищеца, нито по отношение наличието
на неимуществени вреди, нито относно техния размер.
Оспорва твърденията, изложени в исковата
молба във връзка с механизма на осъществяване на твърдяното пътнотранспортно
произшествие и при условията на евентуалност, прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия И.Н.Х., с правно основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, който с поведението
си сам е поставил здравето и живота си в опасност и е допринесъл за увеличаване
на вида и степента на телесните си увреди, несъвместими с живота, извършвайки
нарушение на правилата за движение по пътищата, резултат от вменените му
задължения по смисъла на ЗДвП.
Твърди, че в качеството си на пътник в лек
автомобил марка „Пежо“, модел „307“, peг. № СН … КА И.Н.Х.
не е използвал обезопасителния колан, с който
автомобилът е бил оборудван и травматичните увреждания са настъпили в резултат
на съприкосновението на тялото му с частите от купето на автомобила, като в
случай че починалото лице е използвало обезопасителния
колан, травмите биха били в значително по-лека степен и леталния изход не би
настъпил.
Сочи, че задължителна сила за гражданския
съд, който разглежда гражданските последици на деянието, съгласно императивната
разпоредба на чл. 300 от ГПК има само на влязлата в сила присъда на
наказателния съд и то единствено относно това дали е извършено деянието,
неговата противоправност и виновността на дееца, а всички
останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието
следва да бъдат установени със съответните, допустими от ГПК доказателствени средства непосредствено в рамките на
производството по разглеждане на гражданското дело.
Сочи също, че в множество решения на ВКС е
прието, че за да бъде намалено дължимото обезщетение на основание принос за
настъпилите вреди по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, същият следва да бъде релевиран от застрахователя като защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде установен по категоричен
начин при условията на пълно и главно доказване от позоваващата се на съпричиняването страна в процеса. В този смисъл са
постановените Решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК,
Второ отделение; Решение № 44/26.03.2013 г. по т.д. № 1139/2011 г. на ВКС, ТК;
Решение № 151/12.11.2012 г. по т.д. № 1140/2011 г. на ВКС, ТК, Второ отделение;
Решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, ТК, Първо отделение;
Решение № 66 от 01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, ТК, Първо отделение
и др.
Твърди, че във всички случаи на предявен иск
по чл. 493а, ал. 4 от КЗ срещу застрахователя, съпричиняването
подлежи на доказване от страната, която го е въвела в процеса. Поведението на
пострадалия не е предмет на изследване в наказателния процес и съответно
предмет на присъдата, освен по изключение - когато съпричиняването
представлява елемент от състава на престъплението, каквато хипотеза не е налице
в настоящия случай. В гражданското производство с оглед принципа на
непосредственост релевираните факти подлежат на
установяване независимо дали по отношение на същите вече са били събрани
доказателства в хода на наказателното производство. Задължителна предпоставка
за възможно намаляване на дължимото обезщетение по чл. 493а, ал. 4 от КЗ е
доказването с годни доказателствени средства по ГПК
на фактите, съставляващи принос на пострадалия за настъпване на вредоносния
резултат.
При условията на евентуалност, оспорва
размерът на предявения иск за неимуществени вреди, като счита същият за прекомерно и неоснователно завишен съобразно претърпените от
ищеца вреди, социално- икономическите условия на живот в страната, и в
противоречие с принципа на справедливост, прогласен в чл. 52 от ЗЗД.
Счита, че ако ищецът докаже наличието на твърдените вреди и че същите са вследствие на виновното поведение на
застрахован в ответното дружество водач, то твърди че видът и интензитетът им в
никакъв случай не могат да имат за паричен еквивалент на стойност претендирания от ищеца размер, като обезщетението трябва да
е достатъчно, но не следва да е прекомерно - да е в размер, които деморализира
и ненужно обогатява ищеца и който смущава общественото нравствено чувство (за
сравнение Решение № 204 от 07.11.2016 г по т.д.№ 3568/2015 г на ВКС.ТК, I
Търговско отделение).
Сочи, че понятието „справедливост” по смисъла
на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на редица
обективно проявили се обстоятелства, които имат значение за размера на
обезщетението. Релевантните за размера на обезщетението обстоятелства са
специфични за всяко дело, но във всички случаи следва да се съобразят общите
критерии - момент на настъпване на смъртта, възраст и обществено положение на
пострадалия, степен на родствена близост между пострадалия и лицето, което
претендира обезщетение, действително съдържание на съществувалите между
пострадалия и претендиращия обезщетение житейски отношения. Счита също, че при
причиняване на смърт за определяне на размера на обезщетението за неимуществени
вреди от значение е най-вече и личната и емоционална връзка между починалия от деликт и претендиращия обезщетение за неимуществени вреди,
като релевантни са също конкретно установените изживявания на ищеца, обусловени
и от обстоятелствата във връзка с настъпването на смъртта на увредения, а също
и възрастта на лицата, обществено положение на починалия и на ищеца, отношенията
между пострадалия и близкия, вкл. дали са живели в общо домакинство и дали са
поддържали лични контакти, имали ли са конфликти или са били в изключително
близка емоционална връзка и редица други обстоятелства.
Оспорва пълния размер на исковата претенция
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди като несъобразено с § 96,
ал. 1 от ПЗР на Закон за изменение и допълнение на Кодекса за застраховането
(ДВ, бр. 101 от 2018 г., в сила от 7.12.2018 г.), именно: обезщетението за
претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се определя в
размер до 5 000,00 лв., като претендираното
обезщетение от 20 000,00 лв. е немотивирано, необяснимо и противоречащо на
справедливостта и морала.
Сочи, че §96, ал.1 ПЗР на КЗ въвежда
правилото, че обезщетението на неимуществените им вреди на лицата по чл. 493а,
ал. 4 (лица с трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му
продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени,
различни от лицата по ал. 3) до влизането в сила на методиката по ал. 2 на чл.
493а, се определя в размер до 5 000 лева. Според § 96, ал. 2 до този размер е
задължено и лицето, което отговаря за причинените неимуществени вреди. Тези две
алинеи установяват временно приложим максимален лимит за обезщетяване на лицата
в случай на смърт на техен близък, получили такова право с ТР № 1от 2016 г. на
ОСГТНК, но само и единствено, ако смъртта е следствие от използването на
моторно превозно средство. Доколкото § 96, ал.1 и ал. 2 ПЗР на КЗ са преходни
спрямо чл. 493а КЗ, а той от своя страна е специален спрямо чл. 51 и чл. 52 ЗЗД, то и уредбата на §96, ал.1 и 2 КЗ също е проявление на аспекти от деликтната отговорност. Последната алинея на § 96 ПЗР КЗ
придава действие спрямо висящи спорове на въведената горна граница на деликтната отговорност с ал. 1 и 2 на същия параграф.
Сочи също, че Директива 2009/103/ ЕО отменя и
с оглед постигането на яснота и рационалност кодифицира Директива 72/166/ЕИО на
Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на
държавите-членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за
сключване на такава застраховка, Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30
декември 1983 г. относно сближаването на законодателствата на държавите -
членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на
моторни превозни средства (МПС), Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май
1990 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно
застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства
и Директива 2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000 г.
за сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на
гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства
(Четвърта директива за автомобилното застраховане). Доколкото Директива 2009/103/ЕО
кодифицира, позоваванията на отменените директиви се считат за позовавания на
Директива 2009/103/ЕО и се четат съгласно таблицата на съответствието в
приложение II към Директивата (чл. 29, пар.2). Сочи
също, че основаните цели на Директива 2009/103/ЕО и на отменените директиви,
видно от техните преамбюли, са от една страна, да осигурят свободното движение
както на превозните средства с обичайно домуване на
територията на Съюза, така и на лицата, които се возят в тях, и от друга
страна, да гарантират, че пострадалите от произшествия, причинени от тези
превозни средства, ще се ползват от сходно третиране, независимо от това къде
на територията на Съюза е настъпило произшествието (решение на Съда на ЕС Ambrosio Lavrador и Olival Ferreira Bonifacio, C-409/09, EU:C:2011:371, т. 23 и oт 23 октомври 2012 г., Marques Almeida, C-300/10, EU:C:2012:656, т. 26 и Neto de Sousa
C-506/16, ECLI:EU:C:2017:642, т. 26).
Сочи, чу конкретният предмет на уредба на
Директивата се отнася до:въвеждане на задължителна застраховка за отговорност
на трето лице за всички моторни превозни средства в ЕС (чл. 3); премахване на
граничните проверки за застраховка, така че да се улеснят международните
пътувания в ЕС (чл. 4); предвиждана на покритие на минимална застраховка за
отговорност на трето лице в държавите от ЕС (чл. 9); определяне на лица,
освободени от задължителна застраховка и органи, отговорни за обезщетенията
(чл. 5 и чл. 10); въвеждане на механизъм за обезщетение на местни жертви на
произшествия, причинени от превозни средства от друга държава на ЕС (глава 5);
уреждане на претенции, възникващи от произшествия, настъпили извън държавата от
ЕС по местопребиваване на жертвата (глава 7).
Сочи също, че Член 9, от гледна точка на
своето съдържание и предмет установява задължение на държавите членки да
въведат нормативно минимални суми на застрахователно покритие - в случай на
телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000
EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие,
независимо от броя на пострадалите. Българският законодател е спазил това
задължение като е предвидил в чл. 692 от КЗ минимални размери на
застрахователната сума по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност" на автомобилистите за имуществени или неимуществени вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт в размер на 10 420 000 лв.
По-високата сума в КЗ спрямо Директивата се дължи на индексация съгласно
Европейския индекс на потребителските цени осъществена надлежно у нас през 2018
г. при спазване на предвидените в Директива 2009/103/ЕО процедури. Лимитът на
застрахователното покритие е минималната сума на застрахованата гражданска
отговорност във връзка с договора за застраховка. Тя се различава от самата
застрахована деликтна отговорност и размерът на
обезщетението за имуществени и неимуществени вреди.
Излага твърдения, че във връзка с механизма
за обезщетение чл. 12 от Директивата 2009/103/ЕО налага на държавите членки да
гарантират, че гражданската отговорност във връзка с използването на моторни
превозни средства с обичайно домуване на тяхна
територия е застрахована, и уточнява по-специално видовете вреди и третите
пострадали лица, които тази застраховка трябва да покрива (решение на Съда на
ЕС Marques Almeida,
C-300/10, EU:C:2012:656, т. 27 u Neto de Sousa C-506/16,
ECLI:EU:C:2017:642, т. 27). Видовете вреди, които застраховката „Гражданска
отговорност" трябва да покрива, са телесните увреждания (пар.1 и пар. 3) и причинените
имуществени вреди (пар. 3). В съображение № 22
вредите се описват по познатия у нас начин: имуществени и неимуществени.
Възможните трети пострадали лица, за които застраховката „Гражданска
отговорност" трябва да се прилага, са определени въз основа на тяхната
роля в произшествието с моторно превозно средство - пътниците, вкл. членовете
на семейството на застрахования, на водача или на което и да е друго лице,
което носи гражданска отговорност, но не и водачът (пар.1
и пар.2) и пешеходци, велосипедисти и други лица на
пътя, които не използват моторни превозни средства, които вследствие на
произшествие с участие на моторно превозно средство имат право на обезщетение
съгласно националното гражданско право (пар. 3, ал.1)
(решение на Съда на ЕС по делото Haasova С-22/12,
ECU:EU:C:2013:692, т. 51). За тази втората категория лица се произнася изрично
и съображение № 22, според което техните имуществени и неимуществени вреди
(решение на Съда на ЕС по делото Haasova C-22J12,
ECLI:EU:C:2013:692, т. 50 и Drozdovs, С-277/12,
ECU:EU:C:2013:685) следва да бъдат покрити от задължителната застраховка на
превозното средство, участващо в произшествието, отново при условие, че те имат
право на обезщетение съгласно националното гражданско право. Практиката на Съда
на ЕС включва във втората категория и близките на лица, загинали при пътнотранспортно
произшествие (решение на Съда на ЕС по делото Haasova
С- 22/12, ECLI:EU:C:2013:692, т. 35), също доколкото обезщетението се дължи по
силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото
национално право (решение на Съда на ЕС по делото Drozdovs,
С-277/12, ECLI:EU:C:2013:685). Сочи, че член 12, пар.3,
ал.1 от Директива 2009/103/ЕО практически установява нормативно задължение за
държавите членки да гарантират застраховане на гражданската (деликтна) отговорност при пътнотранспортно произшествие
спрямо тази категория лица, но при условие, че националното деликтно
право въобще предвижда в тяхна полза право на обезщетение. В чл. 12, пар. 3, ал. 2 изрично се посочва, че чл.12 „не засяга нито
гражданската отговорност, нито размера на обезщетението". В същия смисъл е
и съображение № 22, според което уредбата на директивата „не засяга
гражданската отговорност, нито размера на обезщетението за вреди, причинени при
определено произшествие в съответствие с националното законодателство".
Ответното застрахователно дружество сочи относима задължителна практика на Съда на ЕС, постановена
по отменените Директиви, която е релевантна и по повод Директива 2009/103/ЕО,
както и различни решение на Съдът на ЕС.
Оспорва претенцията по акцесорния
иск, тъй като неоснователността на главния иск води и до неоснователност на
иска за присъждане на законна лихва.
Оспорва началният момент, от който се
претендира законната лихва, тъй като разпоредбата на чл. 429, ал. 3 във връзка
с чл. 429, ал. 2, т. 2 от КЗ урежда по императивен начин въпроса за дължимите
лихви от застрахователя върху застрахователното обезщетение. Според чл. 429,
ал. 3 от КЗ от застрахователят се плащат само лихвите за забава, дължими от
застрахования, считано от датата на уведомяване от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 или
от датата на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която
от датите е най-ранна. Счита, че началният момент, от който застрахователят
дължи законна лихва върху обезщетението е не датата на застрахователното
събитие, а от датата на предявяване на претенцията от увреденото лице, като в
случая, това е 25.11.2019 г., видно от приложената към исковата молба обратна
разписка.
На основание чл. 175 от ГПК признава наличието на
застрахователно правоотношение, породено от договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите
(застрахователна полица № BG/11/118002338434) за лек автомобил марка „Пежо“,
модел „307" с peг. № СН … КА към датата на процесното събитие, като това обстоятелство моли да бъде
взето предвид, във връзка с доклада по делото по чл. 146, ал. 1, т. 3 от ГПК,
като сочи, че последното не освобождава ищцовата
страна от тежестта да докаже съдържанието на това съществуващо застрахователно
правоотношение и по конкретно обхвата на
застрахователното покритие и наличието на покрит застрахователен риск.
Моли съда да отхвърли изцяло като
неоснователни и недоказани исковите претенции на ищеца.
Оспорва претенцията за присъждане на
адвокатско възнаграждение като неоснователна, като твърди, че разноски за
адвокатска защита не са действително сторени и това обстоятелство не е
удостоверено. При условията на евентуалност, оспорва по размер адвокатския
хонорар на процесуалния представител на ищеца като прекомерно завишен,
съобразно фактическата и правна сложност на защитата, необходима за
представителство по делото. При условията на евентуалност, оспорва претенцията
за заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА като
неоснователна и недоказана.
В с.з. ищецът не се явява и не се
представлява.
Ответното
застрахователно дружество се представлява от пълномощник, който моли съда да
отхвърли предявения иск, като неоснователен и недоказан. Претендира за
присъждане на направените по делото разноски.
От събраните по
делото доказателства се установява следното от фактическа страна:
Не е
спорно, че на 13.05.2019 г., на път гр. Шивачево
- гр.Сливен, Я.В. М. при управление на МПС - лек автомобил „Пежо 307”, с peг. № СН … КА, собственост на Х.Н.Х. ***, е нарушила
правилата за движение, визирани в чл.20, ал.1 от ЗДвП, като не е контролирала
непрекъснато пътното превозно средство, което управлява и е допуснала пълна
загуба на управление, в резултат на което по непредпазливост е причинила
смъртта на И.Н.Х..
Видно от приложеното НОХД № 557/2019 г. по описа на СлОС,
с Присъда № 21 от 18.11.2019 г. подсъдимата Я. В.М., е призната за виновна,
поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1, вр. чл. 58а,
ал. 1 от НК е осъдена на една година и четири месеца лишаване от свобода, което
на осн. чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпитателен
срок от четири години, през който период не възлага полагането на възпитателни
грижи спрямо осъдената. На осн. чл. 343Г от НК е лишена
от право да управлява МПС за срок от две години и шест месеца.
По делото е приложен протокол за оглед
на пътно-транспортно произшествие, от който е видно участниците в ПТП, установяват
се метрологичните условия, а именно, че
е бил валежен ден в тъмната част на денонощието на изкуствено осветление в
тъмнина.
Видно от удостоверение за родствени
връзки с изх. № 9400-22350/15.11.2019 г. на Община Сливен, починалото лице И.Н.Х.,
е брат на ищеца Х.Н.Х..
Водачът деликвент Я.В. М. е имала
валидно сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" в
Застрахователно акционерно дружество "Армеец", с действаща
застрахователна полица № ВG/11/118002338434,
с начална дата на покритие 18.08.2018 г. валидна до 17.08.2019 г.
По делото е назначена комплексна
съдебномедицинска автотехническа експертиза, като
вещите лица след запознаване с материалите по делото, протоколи за разпит по
Досъдебното производство са отговорили на поставените въпроси. Видно от
материалите по делото и от свидетелските показания по време на
пътно-транспортното произшествие настъпило на 13.05.2019 г. около 22.30 ч. на
път І-6, км. 384 на Територията на Община Сливен, пострадалият И.Н.Х. е пътувал
на задната седалка на лекия автомобил марка „Пежо“, модел „307“, рег. № СН 7975
КА.
При движението на автомобила, съгласно
експертизата вследствие на възникващите ускорения върху водача и возещите се в
купето действат инерциозни сили с определени
големини, направления и посоки. При значителна промяна на движението на
автомобила особено в случай на удар, върху телата действат инерционни сили,
получени от векторното сумиране на различни компоненти. В общия случай инерционната
сила, действаща върху дадено тяло в автомобила, е векторна сила от преносна и кориолисова инерционна сила. Разясняват, че при удар на
автомобила или удар на автомобил в неподвижна преграда, основно е действие на
инерционните сили при удара. Тези инерционни сили предизвикват относително
движение на телата в указаната посока, а оттам и възникване на относителна
скорост на телата спрямо автомобила, пораждаща и кориолисови
инерционни сили, които са перпендикулярни на възникналите релативни скорости. В
случая при преобръщането на автомобила около лявата му страна доминиращи са
преносната инерционна центробежна сила действаща към дясната страна на
автомобила и инерционната сила действаща в посока назад-напред. В случая е
налице преобръщане на автомобила около лявата му страна. Възниква центробежна
инерционна сила, която оттласква тялото на задната седалка към дясната страна
на автомобила, като се удря в дясната вътрешна повърхнина на автомобила и в
известна степен в гърба на предната дясна седалка под действието на преносната
инерционна сила, породена от надлъжното преносно ускорение. Освен налични удари
е имало и притискане на тялото, като се е ударило в седалката отпред и в
купето, като по тежко е пострадала дясната му половина – ударът е бил предимно
в тази част на главата и гръдния кош. Ръце, крака и корем са здрави.
Съдебният автотехнически
експерт разяснява, че автомобилът съгласно данните е преминал технически
преглед и е бил оборудван с обезопасителни колани,
съгласно нормативната уредба. Също така обяснява, че от свидетелските показания
пострадалия И.Х. е пътувал на задната седалка на процесния
автомобил без поставен обезопасителен колан. По
делото обаче липсват събрани доказателства дали действително починалият от ПТП
е бил с предпазен колан. При извършената съдебно-медицинска аутопсия на трупа
не са описани увреждания, които по безспорен начин да могат да бъдат свързани с
възпиращото действие на правилно поставения обезопасителен
колан.
На въпроса: Ако на пострадалия И.Х. бе
поставен обезопасителен колан, щеше ли да получи
наранявания, какви и с каква степен и съвместими с живота ли са тези
наранявания, вещото лице е отговорило, че ако пострадалия е бил с поставен обезопасителен колан по време на процесното
пътно-транспортно произшествие в зависимост от мястото, на което е седял
най-вероятно е цял да получи значително по-леки телесни увреждания, които не
биха довели до неговата смърт.
Практиката обаче показва, че и при
наличие на колан няма сигурност дали лицето би оживяло. Тъкмо обратно
разнопосочна е практиката в тази насока.
Медицинският експерт в съдебно заседание
обяснява, че пострадалото лице е починало, в резултат на тежки наранявания
най-вече в областта на главата, изразяващи се във фрактури контузия на мозъка и
дефузно-мозъчна травма до настъпване на неговата
смърт.
Установеното от
фактическа страна мотивира следните правни изводи:
За уважаване на
предявения иск с правна квалификация чл. 405, ал.1 КЗ, следва да са
се проявили в обективната действителност следните материалноправни
предпоставки (юридически факти), а именно: 1. наличие на валидно
застрахователно правоотношение между страните по договор за имуществено
застраховане, който да е действал по време на реализиране на ПТП – 13.05.2019
г.; 2. настъпване на покрит застрахователен риск; 3. претърпени от
застрахованото лице имуществени вреди, които се изразяват в тотална щета на
МПС-то; 4. пряка и непосредствена причинна връзка между настъпИ.застрахователен
риск и претърпените вреди; 5. размера на вредите. Съгласно тежестта на
доказване, ищецът при условията на пълно и главно доказване, следваше да
ангажира доказателства, които да доказват наличието на гореописаните
предпоставки за уважаване на иска.
Първата от тях е налице, тъй
като не е спорно съществуването към датата на настъпилото ПТП валидно
застрахователно правоотношение по силата на застраховката “Гражданска
отговорност”, видно от застрахователна полица ВG/11/118002338434, с начална дата на покритие
18.08.2018 г. до 17.08.2019 г., която обуславя пасивната материалноправна
легитимация на ответното застрахователно дружество.
Не е спорно, че е налице настъпването на
деликта, за което е налице и влязла в сила Присъда №21 от 18.11.2019 г. по НОХД № 557/2019 г. по описа на СлОС, с която подсъдимата Яница Василева Мунева е призната за виновна, поради което и на осн. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр.
чл. 342, ал. 1, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК е осъдена на
една година и четири месеца лишаване от свобода, което на осн.
чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпитателен срок от четири години, през който
период не възлага полагането на възпитателни грижи спрямо осъдената. На осн. чл. 343Г от НК е лишена от право да управлява МПС за
срок от две години и шест месеца.
Съгласно разпоредбата на
чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за
гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно
това, дали е извършено деянието, неговата противоправност
и виновността на дееца. Т.е. с влязлата в сила присъда обстоятелствата относно
авторството, противоправността и вината за
извършеното от дееца престъпление, при което са причинени посочените в
последната увреждания, са безспорно установени. С оглед на това и предвид
установеното наличие на валидно сключено застрахователно правоотношение по
задължителната застраховка ”Гражданска отговорност” на автомобилистите с
ответника, съдът намира, че са налице всички предпоставки за възникване на
отговорността на застрахователя за обезщетяване на претърпените от ищеца вреди
от деликта. Ишецът се явява брат на починалото при ПТП лице.
Съгласно ТР №1/21.06.18г. по т.д.№1/16 г.
на ОСГНТК на ВКС е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на
Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да
бъдат обезщетени. Прието е, че обезщетение се присъжда само, ако в процеса се
докаже наличие на особена близка връзка с починалия и действително претърпени
от смъртта му вреди от емоционален характер. В мотивите на решението е прието,
че обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата по
делото може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата
смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания.
Прието е още, че с оглед традиционните
за българското общество семейни отношения братята и сестрите, са част от
най-близкия родствен кръг, но за получаването на обезщетение няма да е
достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие
смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и
страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи
изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г.
на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само
най-близките на починалия.
Що
се отнася до това дали ищеца попада в кръга на лица имащи право на обезщетение,
съдът намира, че в §
96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от
При констатиране на противоречие между европейското и
националното право съдът е длъжен, в рамките на своята компетентност, да
приложи общностното право в неговата цялост и да
защити правата, които то дава на частноправните субекти, като остави без
приложение евентуалните разпоредби от вътрешното право, които му противоречат,
без оглед на това дали те предхождат или следват общностната
правна норма, както и без да е необходимо да изиска или да изчаква отмяната на
такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. В тази връзка
според Решение на
СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Augstākās
tiesas Senāts (Латвия)
с акт от 16 май
С оглед на така изложеното съдът намира, че
претърпените от ищеца неимуществени вреди следва да се репарират със сумата от 2000
лева, който размер съответства най-пълно на критерия за справедливо обезщетение
по чл. 52 от ЗЗД.
Относно възражението
за съпричиняване на вредоносният резултат от
водача на лекия автомобил намирам, че следва да се съобразим с практиката на
ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК / Решение № 59 от 10.06.2011 г. по т. д.
№ 286/2011 г. на ВКС, I Т. О. и Решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. №
35/2009 г. на ВКС, II т. о./. Съгласно изложените мотиви в цитираните актове се
прави заключение, че извода за наличие
на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не
може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение за
вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД
предполага доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на
пострадалия, с които той обективно е способствал за настъпване на вредоносния
резултат. Следва да се съобрази степента на съпричиняването,
то следва да се отчете не само факта на извършено от страна на пострадалия
нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали тези нарушенията са в
пряка причинна връзка с настъп.вредоносен резултат,
т. е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл следва да се прецени
доколко действията на пострадалия са допринесли за вредоносния резултат и въз
основа на това да определи обективния му принос.
От събраната по делото автотехническо
заключение и свидетелски показания на
разпитаната по делото на водача на лекия автомобил се доказа, че починалата
пешеходка е допринесла за настъпването на вредоносния резултат, тъй като това е
основната техническа причина довела до възникване на ПТП, а именно движението
на пешеходката по платното за движение, в тъмната част на денонощието, без
нужната светлинна сигнализация и наличието на приближаващ се автомобил.
Технически правилно било пешеходката да се движи по банкета и да носи светлинна
сигнализация. Пешеходката се била движила в зона извън населено място, в
тъмната част на денонощието и по платното за движение обаче пострадалата е
следвало, но не се е съобразила с наличието на автомобила преминаващ покрай нея.
Съдът
намира, че релевираното от ответната страна
възражение за съпричиняване от страна на пострадалия
се явява доказано, а оттам и основателно, като счита, че справедливият размер
на съпричиняването е 40 %. Следователно предявеният
иск по чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./ се явява неоснователен в пълния му размер от
20 000 лв., тъй като съдът счита, че дължимото обезщетение за
неимуществени вреди в конкретния казус,
определено по справедливост по чл. 52 от ЗЗД е в по-голям размер от
претендирания. Следователно в размер на останалите 60 %, като са приспаднати
процента на съпричиняване на пострадалото лице - 40
%. Но съдът не може да се произнася свръхпетитум и да
присъди по-голямата сума, въпреки справедливия размер, поради което следва да
се уважи иска в размер на 20 000 лева.
С оглед на така изложеното съдът намира, че предявеният иск
по чл. 226, ал.1 от КЗ /отм./ се явява основателен до размера от 20 000
лв., като от дължимото обезщетение за неимуществени вреди, определено от съда
по справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като се приспадне признатият процент на съпричиняване на пострадалото лице - 40 %.
На
основание чл.78, ал. 6 от ГПК ответното застрахователно дружество следва да
бъде осъдено да заплати дължимата държавна такса в размер на 200 лв.,
определена съгласно чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК върху уважените искове, както и сумата от 1036.80 лв.,
представляваща съдебно-деловодни разноски.
Мотивиран от гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА ЗАД ”АРМЕЕЦ”
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район
Средец, ул. „Стефан Караджа” № 2, чрез пълномощник юриск.
К ДА ЗАПЛАТИ на Х.Н.Х., ЕГН ********** ***, със съдебен адрес:***, офис 6, чрез адв. Д. *** 000 лв.
/две хиляди лева/, като частичен иск от сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили
от смъртта на покойният му брат И.Н.Х., починал на 22.05.2019 г., в
резултат на настъпило ПТП на 13.05.2019 г., причинено от Яница Василева Мунева, която при управление на лек автомобил, марка „Пежо
307”, с ДКН СН … извършила престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” във вр. с чл. 342, ал. 1, във вр. чл.
58а, ал. 1 от НК, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането –
13.05.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като иска до
пълният претендиран размер ОТХВЪРЛЯ, като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Средец, ул. „Стефан Караджа” № 2, чрез пълномощник юриск. К, ДА ЗАПЛАТИ по
сметка на Сливенския районен съд СУМАТА от 200 лв., представляваща дължимата
по делото държавна такса върху уважената част от иска.
ОСЪЖДА АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, район Средец, ул. „Стефан Караджа” № 2, чрез пълномощник юриск. К…, ДА
ЗАПЛАТИ на Х.Н.Х., ЕГН **********
***, със съдебен адрес:***, офис 6, чрез адв. Д. ***,
сумата от 1036.80 лв. /хиляда тридесет и шест лева и осемдесет стотинки/,
представляваща съдебно-деловодни разноски, съобразно отхвърлената част на иска.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Сливенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: