Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 20.12.2019
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, II „Е” състав в публично заседание на четвърти октомври две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 9077/2018 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение от 10.05.2018 г., постановено по гр.д. № 71302/2017
г., СРС, 35 състав, е признато за установено по отношение на К.К.Т., че дължи
на „В.П." ЕООД, по предявен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл.
79, ал. 1, вр. 99 ЗЗД, сумата от 150,07 лв., представляваща неплатена главница
по договор за далекосъобщителна услуга, сключен между „БТК“ ЕАД и ответника,
вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 20.02.2017 г.,
ведно със законната лихва от 01.08.2017 г. - датата на подаване на заявлението
до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена заповед за изпълнение
по ч. гр. д. № 52977/2017г. на СРС, 35 с-в, като искът за главницата е
отхвърлен за разликата над уважената част от 150,07 лв. до пълния предявен
размер от 245,83 лв. като погасен по давност. Със същото решение ответникът е
осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 54,54 лв., представляваща направените в първоинстанционното
производство разноски, както и сумата от 54,54 лв. - разноски по заповедното
производство по гр. д. № 52977/2017г. по описа на СРС, 35 с-в.
Срещу така постановеното решение в частта, с която е
признато за установено, че ответникът дължи сумата от 150,07 лв. е попадена въззивна
жалба от К.К.Т., с оплаквания за неправилност на същото поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост.
Поддържа, че правото му на защита е нарушено, тъй като не са допуснати исканите
свидетели и съдът не е анализирал в цялост представените писмени доказателства.
Сочи, че не е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането, а в договора,
сключен с „БТК“ ЕАД и „С.Г.Г.“ АД липсва клауза за прехвърляне на вземането на
трето лице. Счита, че вземането е изцяло погасено по давност. Моли обжалваното
решение да бъде отменено, а ищцовата претенция – отхвърлена. Претендира
разноски.
Въззиваемият ищец „В.П." ЕООД, чрез адв. В.Г., е подал
в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по
подробно изложени съображение и моли да се потвърди първоинстанционното
решение. Счита за неоснователни доводите за липсата на клауза за прехвърляне в
договора за цесия, а останалите оплаквания за бланкетни и неотносими към спора.
Претендира направените във въззивното производство разноски.
Следва да се отбележи, че с влязло в сила определение
от 10.05.2018 г. първоинстанционното производство е прекратено за сумата от
1,85 лв. поради отказ от иска и за сумата от 316,43 лв., а заповедта за изпълнение
е обезсилена в частта относно сумата от общо 318,28 лв. от общо първоначално
заявените 564,11 лв.
Решението на СРС не е обжалвано от ищеца в частта, с
която е отхвърлена претенцията на ищеца за разликата над 150,07 лв. до 245,83
лв., поради което в тази му част е влязло в сила.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от
легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна
такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания
в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките
на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие
с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
въззивната жалба за основателна по следните съображения:
В конкретния случай СРС е бил сезиран от „В.П."
ЕООД с пасивно обективно съединени установителни искове с правно основание 422
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД срещу К.К.Т. за установяване
съществуването на парично вземане за главница от 564,11 лв. по заповед за
изпълнение от 08.08.2017 г. по ч.гр.д. № 529778/2017 г., по описа на СРС, 35
състав, издадена в полза на „В.П." ЕООД срещу К.К.Т.. Ищецът се легитимира
като кредитор на ответника въз основа на сключен между него и „С.Г.Г.“ АД договор
за цесия от 20.02.2017 г., чийто цедент е придобил вземането по силата на
сключен с „БТК“ ЕАД договор за цесия от 29.05.2015 г. Задълженията на ответника
към „БТК“ ЕАД са възникнали по силата на сключен между тях договор за
далекосъобщителни услуги, съществуването на който не е спорно по делото.
Тъй като в производството по установителния иск по чл.
422 ГПК ищецът се легитимира като приобретател на вземането, въз основа на договор
за цесия, същият следва да докаже това свое качество, както и че длъжникът -ответник
е бил надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането.
С исковата молба е представен договор за прехвърляне
на вземания (цесия) от 20.02.2017 г., сключен между цедента „С.Г.Г.“ АД и „В.П.“ ЕООД, с която се
прехвърля вземане, придобито от сключен Договор за цесия между „Българска
Телекомуникационна компания“ ЕАД и „С.Г.Г.“ АД от 29.05.2015 г.. Посочено е, че
вземанията са подробно индивидуализирани в Приложение №1 към договора за цесия
от 20.02.2017 г. В чл. 6, ал. 5 от договора за цесия е уговорено, че цедентът „С.Г.Г.“
АД се задължава, при поискване, да предостави на „В.П.“ ЕООД писмено
потвърждение за извършеното прехвърляне на дадено вземане, което да послужи на
цесионера за конституирането му по съответното съдебно или изпълнително дело. В
тази връзка е представено писмено потвърждение от управителя на „С.Г.Г.“ АД, че
с договора за цесия от 20.02.2017 г. е прехвърлено придобитото от „Българска
Телекомуникационна компания“ ЕАД вземане спрямо К.К.Т. с посочено ЕГН,
произтичащо от договори за мобилни услуги, лизингови договори и начислени
неустойки по тях, в размер на 564,11 лв. Посочено е, че процесният документ се
явява извлечение от Приложение №1 към договора за цесия от 20.02.2017 г.
Представен е и договор за цесия между „Българска
Телекомуникационна компания“ ЕАД и „С.Г.Г.“ АД от 29.05.2015 г., по силата на
който на „С.Г.Г.“ АД са прехвърлени вземания, посочени в общ размер в т.2.А.1 и
т. 2.А.2 от договора. Според клаузите на договора индивидуализацията на всяко
едно от вземанията се извършва в Приложение №1, представляващо списък/таблица в
електронна форма, с посочен длъжник, ЕГН/ЕИК, фактурирани вземания и дължима
сума. В чл. 6 от договора страните са поставили прехвърлителното действието на
договора в зависимост от датата, на която цедентът предава приложение №1 на
цесионера.
Представено е и уведомление за цесия (л. 11 от делото
на СРС), подписано от управителя на „С.Г.Г.“ АД, в качеството му на пълномощник
на „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД и същевременно като цедент по
договор от 20.02.2017 г., сключен с „В.П.“ ЕООД. С него се уведомява К.К.Т. за
извършените цесии от 29.05.2015 г. и от 20.02.2017 г. и че негов кредитор е „В.П.“
ЕООД.
Настоящият състав намира, че съдържанието на така
ангажираните от ищеца доказателства не установяват активната му материална
легитимация, т.е. че е кредитор на ответника по силата на сочените цесии. В
случая, Договор за цесия, сключен между „Българска Телекомуникационна компания“
ЕАД и „С.Г.Г.“ АД от 29.05.2015 г., не съдържа индивидуализация на
претендираното в настоящото производство вземане срещу К.К.Т., като не е
представено и Приложение №1 (или извлечение от него) към договора за цесия от
29.05.2015 г., от което да може да се установи подобно обстоятелство.
Горепосоченото уведомление за цесия е издадено от пълномощник на първоначалния
кредитор-цедент „Българска Телекомуникационна компания“ ЕАД, но липсва
приложено по делото пълномощно в полза на пълномощника „С.Г.Г.“ АД. Ето защо и
едностранното изявление на цесионера „С.Г.Г.“ АД по договор от 29.05.2015 г. и
явяващ се едновременно цедент по договора за цесия от 27.02.2017 г., не е
доказателство за постигнато съгласие с „Българска Телекомуникационна компания“
ЕАД, че процесното вземане е било предмет на сключената между тях цесия. Следва
да се отбележи, че липсват и доказателства за настъпване на прехвърлителното
действие на договора за цесия от 29.05.2015 г., доколкото, както се посочи, чл.
6 от договора изисква предоставянето на Приложение №1 на „С.Г.Г.“ АД, а такова
не е представено по делото.
Предвид изложеното ищецът-цесионер не доказва в
патримониума на неговия цедент „С.Г.Г.“ АД да е възникнало вземане към
ответника по силата на договор за цесия от 29.05.2015 г., сключен с „Българска
Телекомуникационна компания“ ЕАД, респективно „В.П." ЕООД също не
установява да е носител на претендираното вземане. Отсъствието на активна
материална легитимация у ищеца е достатъчно основание за отхвърляне на
претенцията му изцяло, без да е необходимо да се изследва съществуването на
вземането, неговия размер и дали е погасено по давност.
За пълнота на изложението, следва да се отбележи, че
неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК от страна на ответника не
преклудира правото му да оспори иска и обстоятелствата, на които той се
основава, както и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Въпреки
че К.К.Т. е взел становище едва след доклада по делото, пасивното му
процесуално поведение не презюмира основателност на иска, както и не
освобождава ищеца от доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК да
ангажира доказателства, че е носител претендираното вземане (в този смисъл и
Решение № 27 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1893/2013 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС).
Не без значение са и обстоятелствата, че първоинстанционното производство
следва развило се вече заповедно производство по чл. 410 ГПК, в което заповедта
за изпълнение се издава само въз основа на твърдения на заявителят, без
представянето на доказателства. Безспорно е, че срещу заповедта за изпълнение е
подадено възражение по чл. 414 ГПК, от което е изводимо, че длъжникът оспорва
претенцията, дори и след това да не е подал отговор на исковата молба, поради
което и за ищеца възниква задължението да установи при условията на пълно и
главно доказване в производството по чл. 422 ГПК съществуването на вземането си,
което същият не е направил по изложените по.горе съображения.
С оглед обстоятелството, че правните изводи на
настоящата инстанция не съвпадат с тези на СРС, обжалваното решение следва да
бъде отменено в обжалваната част, а иска за установяване съществуване на
вземане в размер на сумата от 150,07 лв. следва да се отхвърли.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във
вр. с чл. 273 ГПК, в полза на въззивника – ответник следва да бъдат присъдени
сторените от него разноски в настоящото производство за държавна такса, в размер
на 50,00 лв.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 10.05.2018 г., постановено по гр.д. №
71302/2017 г., по описа на СРС, 35 състав, в
обжалваната част, с която е признато за установено по отношение на К.К.Т.,
че дължи на „В.П." ЕООД, по предявен иск с правно основание чл. 422 във
вр. с чл. 79, ал. 1, вр. 99 ЗЗД, сумата от 150,07 лв., представляваща неплатена
главница по договор за далекосъобщителна услуга, сключен между „БТК“ ЕАД и
ответника, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от
20.02.2017 г., ведно със законната лихва от 01.08.2017 г. - датата на подаване
на заявлението до окончателното изплащане на сумата, за която е издадена
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 52977/2017г. на СРС, 35 с-в, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „В.П." ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу К.К.Т., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно
основание чл. 422 във вр. с чл. 79, ал. 1, вр. 99 ЗЗД, за установяване
съществуване на вземане в размер на сумата от 150,07 лв., представляваща
неплатена главница по договор за далекосъобщителна услуга, сключен между „БТК“
ЕАД и ответника, вземането по който е прехвърлено на ищеца с договор за цесия
от 20.02.2017г., ведно със законната лихва от 01.08.2017 г. - датата на
подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата, за която е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 52977/2017 г. на СРС, 35 с-в.
РЕШЕНИЕТО в необжалвана част е влязло в сила.
ОСЪЖДА „В.П." ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на К.К.Т., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 50,00 лв., представляваща разноски за
държавна такса по въззивната жалба.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: