Р Е
Ш Е Н
И Е № 260654
град
Пловдив, 14.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно
гражданско отделение, V граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и втори февруари две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Светлана ИЗЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Радостина СТЕФАНОВА
Светлана СТАНЕВА
при секретаря
Петя ЦОНКОВА, като разгледа докладваното от съдия Станева въззивно гражданско
дело №1746 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид:
Въззивното
производство е по реда на чл.258 и следващите във вр. с чл.422, ал.1 , вр. с
чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.10
и т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 92, чл. 99 и чл. 86 ЗЗД.
Образувано
е по постъпила въззивна жалба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД София чрез юрисконсулт П.Б., срещу решение №1392/14.04.2020 г., постановено
по гражданско дело №14898/2019 г. по описа на РС - Пловдив, ХХI граждански състав, с което са отхвърлени
предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против Д.В.Д. искове за признаване
за установено в отношенията между страните дължимостта на следните суми: 1667.38 лева – главница по договор за
паричен заем №2706750 от 20.12.2016 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД,
вземанията по който са прехвърлени с приложение №1 от 01.08.2018 г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на
„Агенция за събиране на вземания” ООД /чийто правоприемник е „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД/; 257.90 лева – договорна лихва за периода
17.03.2017 г. – 22.12.2017 г.; 1440.20
лева – неустойка за периода 17.03.2017 г. – 22.12.2017 г.; 289.36 лева - обезщетение за забава за
периода 18.03.2017 г. – 03.05.2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда – 03.05.2019
г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК №3706/07.05.2019 г. по ч.гр.д. № 6979/2019
г. по описа на ПРС, XVIII гр. състав.
В
жалбата се навеждат доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния
акт. Незаконосъобразно и в разрез с искането на жалбоподателя не е постановено
неприсъствено решение, като се излагат подробни съображения и се твърди
нарушение на процесуалните права на страната, според която решението е
недопустимо. Ако не се възприеме това виждане, считат, че решението е
неправилно, тъй като договорът за кредит съдържа всички задължителни реквизити
и не противоречи на императивните правила на ЗПК. Дори и да се приеме, че има
нищожни клаузи, следва да се върне стойността на кредита. Иска се обезсилване на
атакуваното решение като нищожно и недопустимо и делото да се върне на друг
състав на първоинстанционния съд за произнасяне по искането на ищеца по реда на
чл.238 от ГПК. Евентуално – да се отмени решението и въззивната инстанция да се
произнесе по същество, като им се присъдят и разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба.
Пловдивският
окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански
състав, като
прецени събраните по делото доказателства, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения
срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да
се разгледа по същество.
При
служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е
валидно и допустимо.
В
жалбата се навеждат доводи за нищожност и недопустимост на решението, които не
могат да се споделят.
Нищожно
е решението, което не отговаря на изискванията за валидно решение. Такова е
решението, постановено от ненадлежен орган, от незаконен състав, извън
пределите на правораздавателната власт на съда, срещу лица с имунитет,
неизготвеното в писмена форма или неподписано от съдебния състав, решение, от
което не може да се установи каква е волята на съда – абсолютно неразбираемо.
Обжалваното решение е постановено от съд в пределите на правораздавателната му
власт, състава е законен, изготвено е в писмена форма и е подписано, установява
се по какъв начин е формирана волята на съда. Същото не е нищожно.
Решението
не е и недопустимо, тъй като отговаря на изискванията, при които може да се
реши по същество – налице са положителните и липсват отрицателни предпоставки
за развитието на исковия процес. Съдът се е произнесъл по искането, с което е
бил сезиран.
Съдебната
практика третира като недопустимо и типичното съдебно решение, без съдът да се
произнесе по искането делото да приключи с неприсъствено решение, когато са
били налице условията за неговото постановяване. Такова искане е направено от
ищеца, но съдът се е произнесъл по него, като е приел, че не са налице
законовите предпоставки за това. Ответникът е бил редовно призован, липсвало е
искане за разглеждане на делото в негово отсъствие, но е липсвала една
предпоставка – искът да е вероятно основателен с оглед посочените в исковата
молба обстоятелства и представените доказателства. Съдът е постановил надлежен
акт в съответствие с чл.239, ал.3 от ГПК, като е продължил разглеждане на
делото. Неоснователни са доводите на жалбоподателя в обратната насока. Ето защо
съдебното решение не е недопустимо и на това основание.
Въззивната
проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само
на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира
нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и
без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните
указания, дадени с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Констатираното нарушение на
такава норма е предмет на жалбата, като въззивният състав се произнася по нея.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД,
вр. с чл. 9, чл.11, т.7, т.11, чл. 33 ЗПК, вр. с чл. 92, чл. 99 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 20.12.2016 г.
между ответника и трето лице – кредитор „Изи Асет Мениджмънт” АД бил сключен
договор за паричен заем №2706750, при общи условия и спазване на ЗПК, с
предоставена сума от 2000 лева, платима ведно с договорна лихва от 383.68 лева в срок до 22.12.2017 г. на 26 равни
двуседмични вноски. В случай, че заемателят забави изплащането на погасителна вноска
с повече от 30 дни, дължи на заемодателя разходи в размер на 9 лв. Таксата се
начислява за всеки следващ 30 дневен период, като всички начислени разходи за
събиране на просрочените погасителни вноски не могат да надхвърлят 45 лв.
Такава такса е начислена на длъжника. Ответникът следвало в 3 – дневен срок да
предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция. Поради неизпълнение, била начислена неустойка от 1827.80
лева, която страните са се споразумели да се плаща на 26 равни месечни вноски
по 70.30 лв. Поради неизпълнение на задълженията в срок, било начислено и
обезщетение за забава в размер на 289.36 лв., която сума е съвкупност от
лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирана неплатена вноска,
включваща главница и договорна лихва, за периода от 18.03.3017 г. до датата на
подаване на заявлението в съда. Ответникът платил сума от 891 лева, с която
били погасени части от неустойката – 387.60 лв., такса разходи в размер на 45
лева, договорна лихва 125.78 лв. и главница 332.62 лв. срокът на договора е
изтекъл на 22.12.2017 г. и не е обявен за предсрочно изискуем.
С приложение №1 от 01.08.2018 г. към рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., вземанията били
прехвърлени от кредитора на ищеца, ведно с всички привилегии, обезпечения и
принадлежности. На длъжника били изпратени уведомления за станалата продажба,
но писмата са върнати в цялост. Следвало да се счита за уведомен с получаване
на приложенията към ИМ.
Поради липсата на погасяване била издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №3706/07.05.2019 г. по
ч.гр.д. № 6979/2019 г. по описа на ПРС, XVIII гр. състав, за следните суми: 1667.38 лева – главница; 257.90 лева – договорна лихва за периода 17.03.2017 г. – 22.12.2017 г.; 1440.20 лева – неустойка за периода
17.03.2017 г. – 22.12.2017 г.; 289.36
лева - обезщетение за забава за периода 18.03.2017 г. – 03.05.2019 г.,
връчена при условията на чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, при което възникнал
правен интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за уважаването им,
ведно със законната лихва върху главницата от 03.05.2019 г. до погасяването.
Претендират се разноските в заповедното и настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал писмен
отговор.
Въз основа на събраните по делото доказателства от
състава на районния съд е прието, че между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД
е сключен
договор за паричен заем от 20.12.2016 г., по силата на който на Д. е
предоставена парична сума от 2000 лева. Договорът е реален /чл.240 ЗЗД/, счита
се сключен от момента на получаването. Последното се установява от отразеното в
чл.3 от договора /имащ характер на разписка/. Документът е подписан от ответника,
като не е оспорен откъм авторство /в преклузивния срок по чл. 131 ГПК, съгл.
чл. 193, ал. 1 ГПК/. Съобразно чл.2, т.2-8 от договора, заетата сума следвало
да бъде върната на 26 вноски, всяка от по 91.68 лева, на посочени падежи.
Упоменат е фиксиран годишен лихвен процент – 35%, ГПР – 40.90% и обща сума за
връщане – 2383.68 лева. Няма погасителен план и размер на възнаградителната
лихва, както и разпределение на вноските по задължения.
С рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“
АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД /чийто правоприемник е „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД/, е сключен договор за цесия, а според приложение №
1/01.08.2018 г. към него /л.16-18/, под №107 фигурира вземането към ответника,
като ищецът е придобил вземанията по договора за заем. Такава възможност е
предвидена изрично в чл. 10 от последния, за което е налице съгласие на страната,
дадено с подписване на контракта.
Съобразно чл. 2.3 от договора за
цесия, цесионерът е придобил вземанията за главници, ведно с натрупаните към
момента на прехвърлянето лихви, привилегии и обезпечения. Следователно ищецът е
кредитор относно непогасените задължения по заемното правоотношение.
Уведомително писмо от цедента
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, адресирано до длъжника, е изпратено, но не е връчено.
Той обаче е уведомен за цесията, тъй като е узнал за нея в хода на процеса, с
получаване на приложените към исковата молба документи.
Съдът е длъжен
служебно да провери дали са спазени всички изисквания относно съдържанието на
договора.
В този смисъл доводите във въззивната жалба, че съдът се е произнесъл, без да
има възражение на ответника, като по този начин е ограничил процесуалните права
на ищеца, е неоснователно.
Правилно първостепенният съд е
приел, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е финансова институция по смисъла на чл.3,
ал.1, т.3 ЗКИ и може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо
лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята
професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител и кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит задължително следва да съдържа
информация относно лихвения процент по кредита и условията за прилагането му.
Лихвеният процент по сключения между страните договор за паричен заем е
фиксиран, но това не дава основание да се счита, че в случая изискването за
посочване на условията за прилагането му не важи. И при фиксиран лихвен процент
следва да е налице яснота относно начина на изчисление на възнаградителната
лихва - на база на целия размер на кредита към датата на неговото сключване, на
база на остатъчната част от главницата при нейното последователно плащане или
друг. Аргумент в подкрепа на горния извод е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12
от същия закон, изискваща погасителният план да съдържа разбивка на
погасителните вноски, от която да е видно каква част от тях съставлява главница
и каква - възнаградителна лихва.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и
т.20
и ал.2, и чл.12, ал.1, т.7 - 9, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по
- особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.23 ЗПК, а именно, че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
Макар и формално да са спазени
изискванията на чл.11, ал.1, т.7 и т.10 от ЗПК за посочване на ГПР, който да не
надхвърля 50% /петкратния размер на законната лихва/ и на общата дължима сума,
е налице нарушение на посочените текстове. Договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение №1 начин.
Според чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Необходимо е по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще направи
и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Правилно
е констатирано наличие на нарушение, тъй като в договора кредиторът се е
задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент
по заема и ГПР, без да е посочена методика на формиране годишния процент на
разходите /кои компоненти са включени в него и как се формира в посочения
размер от 40.90%/. По същия начин не е ясно фиксираната годишна лихва от 35% какво
включва и как е изчислена по отношение на общия ГПР. Потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от
него финансов продукт.
Отделно от това, посочените в договора
ГПР от 40.90% и общата сума на плащанията от 2383.68 лева не съответстват на
действителните. Още при сключването на договора е предвидено уговорената в
чл.4, ал.2 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните
вноски, като се добавят по 70.30 лева към всяка. Въведеното изискване за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри,
които, предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се
предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят
задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава
значително затруднение както относно физическите лица – поръчители, които
следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и
от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и др./, а
относно банковата гаранция – същата трябва да е в размер на пълната дължима
обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква
набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. Нещо повече - в случай, че заемателят би
разполагал свободно със сума, равна на сбора от чистата сума по договора и
възнаградителните лихви за целия период на договора, то той не би имал интерес
от сключването му. Условието за предоставяне на обезпечение чрез банкова
гаранция е в очевидно противоречие с интересите на кредитополучателя и на
практика е неизпълнимо.
По отношение на поръчителството - то би
следвало да бъде подсигурено преди подписване на договора, защото изисква време
лицето, нуждаещо се от кредит, да разговаря с тези, за които счита, че биха се
съгласили да поръчителстват. Тези лица, от своя страна, би следвало да се
запознаят с условията на договора за заем, за да преценят възможно най - точно
рисковете от поръчителството. Не е налице законова пречка да се поръчителства
по вече поето задължение, но в конкретния случай обстоятелството, че
предоставянето на обезпечение не е въведено като условие за предоставяне на
заема, дава основание да се счита, че заемодателят няма интерес от
обезпечението, а от получаване на неустойката, която всъщност се явява скрита
печалба - скрито възнаграждение, определено в абсолютен размер, а не в лихви.
Основните две функции на неустойката са
обезпечителната и обезщетителната функции. Уговарянето на неустойка при
непредставяне на обезпечение не може да има обезпечителна функция, тъй като
неустойката не може да стимулира осигуряването от кредитополучателя на
поръчители, с каквито той не разполага при подписване на договора, а и тъй като
кредиторът в достатъчна степен би могъл да гарантира интересите си, като не
отпусне искания кредит, без да му е предоставено обезпечение. Лишавайки се сам
от обезпечение, отпускайки кредита, без да му е предоставено такова, той няма
основание да търси обезщетение за евентуалните вреди от невъзможността да
събере принудително вземанията си. Задължението по чл.4, ал.2 от договора
напълно условно е наименовано „неустойка“, но действителното му предназначение
е да бъде набавена допълнителна печалба за заемодателя, значително надхвърляща
тази от посочените в чл.2, т.6 от договора възнаградителни лихви. Тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите ѝ
функции. Следователно най - малко информацията относно общата дължима сума от
кредитополучателя и ГПР е напълно некоректна, което дава достатъчно основание
да се приеме, че сключеният между страните договор за потребителски кредит е
недействителен на основание чл.22 от ЗПК.
Съгласно
чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Процесният договор съдържа информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но
не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора
по смисъла на чл. 11, т. 10 и т.11 от ЗПК е
възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите
последици от сключването му. Същевременно посочването на по - нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация относно общите разходи по
кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя
страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати
потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива
93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
По изложените съображения доводите във въззивната жалба,
че договорът не противоречи на императивните правила на ЗПК не се възприемат от
настоящия състав. Жалбата в тази част е неоснователна и се оставя без уважение.
Няма
спор, че по заема са платени суми, като е останало неплатено задължение по
отпуснатия договор за потребителски кредит от 1667.38 лева. Не се възприемат
посочените от първата инстанция суми, тъй като възражения от ответника не са
направени.
Съгласно
чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Тази разпоредба е императивна и
следва задължително да бъде съобразена и приложена от съда. Именно поради това,
че връщането на чистата стойност на кредита се дължи по силата на изрична,
императивна правна норма, а не на плоскостта на неоснователното обогатяване, не
е налице основание тази норма да не бъде приложена по аргумент на това, че
кредиторът не се е позовал на нея. С договора за цесия са прехвърлени правата
на кредитодателя по договора за потребителски кредит и тъй като
недействителността на договора за потребителски кредит има за пряка и
задължителна последица връщане на неизплатената главница, тази последица следва
да се счита за част от прехвърлените от цедента права.
Ето
защо са налице основания за отмяна на атакуваното решение в тази му част, като
следва да се признае за установено, че ответникът дължи на жалбоподателя
посочената сума, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
в съда – 03.05.2019 г. - до окончателното плащане.
Разноски са поискани от жалбоподателя. С оглед изхода на делото следва
да се присъдят съобразно уважената част от исковете по съразмерност 100 лв. за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Воден
от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,V граждански
състав,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение №1392/14.04.2020 г., постановено по гражданско дело №14898/2019 г. по
описа на Районен съд Пловдив, ХХІ граждански състав, в частта, в която е отхвърлен предявения от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК *********, против Д.В.Д., ЕГН **********, иск за признаване
за установена в отношенията между страните дължимостта на сумата от 1667,38 лева – главница по договор за
паричен заем № 2706750 от 20.12.2016 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД,
вземанията по който са прехвърлени с приложение № 1 от 01.08.2018 г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на
„Агенция за събиране на вземания” ООД /чийто правоприемник е „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД/, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по предявения от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, против Д.В.Д.,
ЕГН **********, иск в отношенията между страните дължимостта на сумата от 1667.38 лева – главница по договор за
паричен заем №2706750 от 20.12.2016 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД,
вземанията по който са прехвърлени с приложение №1 от 01.08.2018 г. към рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на
„Агенция за събиране на вземания” ООД /чийто правоприемник е „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД/, ведно със законната лихва, считано от 03.05.2019 г.
до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК № 3706/07.05.2019 г. по ч.гр.д.№ 6979/2019 г.
по описа на ПРС, XVIII гр. състав.
ПОТВЪРЖДАВА решението в
останалата му част, в която са
отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* против Д.В.Д., ЕГН **********, искове за признаване за установена
в отношенията между страните дължимостта на следните суми по договор за паричен
заем № 2706750 от 20.12.2016 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД, вземанията
по който са прехвърлени с приложение № 1 от 01.08.2018 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за
събиране на вземания” ООД /чийто правоприемник е „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД/, а именно 257.90 лева –
договорна лихва за периода 17.03.2017 г. – 22.12.2017 г.; 1440.20 лева –
неустойка за периода 17.03.2017 г. – 22.12.2017 г.; 289.36 лева - обезщетение
за забава за периода 18.03.2017 г. – 03.05.2019 г., за които суми е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3706/07.05.2019 г. по
ч.гр.д.№ 6979/2019 г. по описа на ПРС, XVIII гр. състав.
ОСЪЖДА Д.В.Д., ЕГН **********,
да заплати на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, направените
по делото разноски в размер на 100 /сто/ лева по съразмерност.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: