№ 13189
гр. София, 04.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110150312 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК.
Предявен е от ищеца П. Г. Н., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 55,
ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника /фирма/ ЕИК *********, да заплати
сумата от 275 лв., представляваща недължимо платена сума по недействителен
договор за паричен заем № ****** към искане № ********, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда11.09.2023 г., до окончателното й
изплащане.
Ищецът П. Г. Н. твърди, че с ответника има сключен договор за паричен заем №
****** към искане № ********, по силата на който последният, в качеството си на
кредитодател, отпуснал сумата от 2000 лв. в полза на ищеца и кредитополучател по
кредита срещу задължението да я върне в срок до 01.07.2024 г., при ГПР в размер на
54,43 % и лихвен процент в размер на 44,5 %. Съгласно процесния договор било
предвидено задължение в тежест на кредитополучателя / чл. 5/, съгласно което
последният следвало да осигури обезпечение под формата на безусловна банкова
гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на
предвидените в договора изисквания. Тъй като ищецът не предоставил нито едно от
предвидените обезпечения, му била начислена неустойка съгласно чл. 11 в размер на
2505,67 лв. Поддържа се, че процесният договор е нищожен, доколкото не било
посочено в какво се състои ГПР, неговият действителен размер и дали в него е
включена стойността на неустойката при непредоставяне на обезпечение. Твърди, че с
клаузата на чл. 5 от договора е нищожна, доколкото представлява скрито
възнаграждение за кредитора, което е следвало да бъде включено в ГПР. Счита
клаузата за неустойка за нищожна поради противоречието й с добрите нрави, като
също така представлявала и неравноправна клауза, защото била необосновано
завишена. С уговорката за неустойка се прехвърлял риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна проверка
на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник. Клаузата за неустойка
излизала извън присъщите си функции. По същество представлявала едно
допълнително възнаграждение за ответното дружество. Налице било заобикаляне на
1
нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, доколкото се нарушавало изискването ГПР да не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва за просрочени задължения. Твърди, че
същото представлявало заблуждаваща търговска практика, тъй като бил посочен
грешен размер на ГПР, а не реално прилаганият. Ищецът излага, че е погасил
предсрочно кредита, като е заплатил сумата в размер на 2275 лв. Доколкото договорът
бил недействителен, потребителят дължал само чистата стойност на кредита, поради
което се моли за осъждане на ответника да заплати стойността над главницата. Моли
за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът /фирма/ депозира отговор на исковата
молба, чрез адв. Х. М., с която оспорва исковата молба като нередовна. Поддържа, че
процесният договор е действителен и не противоречи на ЗПК. Твърди, че клаузата за
неустойка не е от съществените уговорки по договора и последният може да се
прилага и без нея. Оспорва твърдението, че неустойката е следвало да бъде включена в
размера на ГПР. Поддържа, че договорните клаузи са били индивидуално уговорени.
Твърди, че клаузата за неустойка е валидна, като ищецът е разполагал с възможността
да се откаже от договора, за да не се обвърже от задължението за заплащането на
неустоечната сума. Сочи, че преди да бъде сключен договорът, ищецът е бил
информиран за всички условия по договора, в това число и за наличието на
неустоечна клауза и нейния размер. Моли за отхвърляне на иска. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
В тежест на ищеца е да докаже, че е заплатил процесната сума в полза на
ответното дружество. В тежест на ответника е да установи основание за получаване,
респ. за задържане на полученото, а именно- че сумата е била заплатена от ищцата,
респ. получена от ответника въз основа на валиден договор за паричен заем, в това
число и че клаузите по договорa са индивидуално уговорени, както и че на
потребителя при сключване на договора е предоставена ясна и коректна информация,
за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от
сключването на договора.
Безспорно е между страните, че е сключен договор за паричен заем № ******
към искане № ********, по който ответникът е отпуснал сумата от 2000 лв. в полза на
ищеца. В договора била предвидена неустойка при непредоставяне на обезпечение,
чиято стойност не е била взета предвид при определяне на ГПР.
Съгласно чл. 5 от договора, страните се споразумяват, че договорът за кредит
ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по –долу обезпечения:1. безусловна
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от
сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната
редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два
пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената
главница и лихва или поръчителство на едно или две физически лица , които
отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител –осигурителния
доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна
заплата да страната, да не е поръчител по други договори за кредит, сключени с
кредитора, да не е кредитополучател по договори за кредит, сключен с кредитора, по
които е налице неизпълнение, да нямат кредити към банки или финансови институции
с класификация различна от редовен, както по активни, така и погасени задължения,
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да представят служебна бележка от
работодателя с и или друг съответен документ, удостоверяващ размер на получавания
2
от тях доход. Страните съгласно чл.5, ал. 2 от договора са се споразумели да
предоставят обезпечение в срок до три дни от сключване на настоящия договор.
Съгласно чл. 11 от договора страните са се уговорили, че при непредоставянето на
обезпечение в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не
отговаря на условията, посочени в настоящия договор за кредит, кредитополучателят
дължи неустойка в размер на 2505,67 лева.
Съгласно представения по делото погасителен план по договора за паричен заем
№ ******, общият размер на месечната вноска, дължима от потребителя, възлиза на
сумата от 432 лв., в която е включена и сумата в размер на 357,83 лева неустойка за
първите пет месеца и 102,36 лева за следващите седем месеца.
Съгласно приложен платежен документ – разписка № **************** от
07.07.2023 г. в полза на /фирма/ е платена сумата от 2275 лева с основание:
„предсрочно погасяване П. Н. н.кр. ******“ е платена сумата от 2275 лева на /фирма/.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Процесният договор за паричен заем попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има
характеристика на потребителски договор, тъй като кредитополучателят е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП. Следователно за него се прилагат
разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК. На първо място при
съобразяване на константната съдебна практика следва да бъде разгледан твърдяния
порок, обуславящи нищожност на договора за кредит поради противоречието със
закона.
Предявеният иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е обусловен от въведено възражение за
недействителност на договора за кредит на осн. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
поради непосочване на действителния ГПР по договора поради невключване на
неустойката по чл. 11 вр. чл. 5 от договора, както и нищожност на посочената клауза
за неустойка като неравноправна такава и поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно посочените клаузи, при непредоставяне на обезпечението, предвидено в чл. 5
от договора, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 2505,67 лева. С
подписването на договор за заем заемателят се счита уведомен за нейното начисляване
в случай че не предостави обезпечението в сроковете по чл. 5. Начислената неустойка
се заплаща разсрочено съгласно включения в настоящия договор погасителен план.
Прочитът на съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда дължимостта
на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето с естеството на сключения договор
за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Така
въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за вида обезпечение
по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на определени
изисквания или банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя по
договора и срока за представянето му- тридневен, създават значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Изискванията, които посочената клауза от договора въвежда за потребителя, са на
практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в
размер на цялото задължение на заемателя по договора или физическо лице -
поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към него. Поставяйки
изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът
цели да се обогати. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от
договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП,
тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за
добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и задълженията между
3
страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава
потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по
договора след неговото сключване да заплати необосновано висока /в размер по-висок
от отпуснатата заемна сума/ с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка.
В чл. 5 и чл. 11 от договора е посочено, че неустойката се заплаща на части към
всяка от погасителните вноски по договора, като в този случай дължимата вноска
увеличава размера си. С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка
на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е
следвало да бъде включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния
процент на разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. В тази връзка, уговорената неустойка за
непредоставяне на обезпечение е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
Начинът на уговаряне на дължимостта на неустойката сочи, че целта е да се създаде за
потребителя задължение за допълнително плащане в полза на кредитора, което де
факто се явява за потребителя разход, пряко свързан с кредита - допълнително
възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните вноски по кредита,
формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното несъмнено
води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя.
Съгласно изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде
по - висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове
и във валута, определена с постановление на Министерския съвет. В конкретния
случай, видно от съдържанието на договора, същият е с ГПР в размер над законово
предвидения, като не са необходими специални знания за да приеме съдът, че
размерът на ГПР, при включване на неустойката многократно надхвърля
законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22
ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР,
приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този смисъл Решение № 264616 от
09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./. Последицата, свързана с
неспазване изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК е уредена в нормата на чл.22 ЗПК, а
именно договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК,
4
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този
смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и
решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
От приетото по делото и неоспорено от ответника платежно нареждане се
установява, че ищецът е платил на ответника сумата от 2275 лева. С оглед изложеното
и предвид изводите до които съдът достигна за недействителност на договора за
кредит, съдът намира, че предявеният иск за сумата от 275 лева е доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен изцяло. Като законна последица от
уважаване на иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, върху сумата от 275 лв. следва да се
присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане
По разноските:
С оглед изхода на спора разноските се дължат на ищеца на основание чл. 78,
ал.1 от ГПК в размер на 60 лева.
Претендирано е от адв. Д. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. Претендирано е адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв. Претендирано е от адв. А. Д. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да
се провежда /виж определение № 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. на
ВКС/. Изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна
помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването
на конкретната хипотеза. Оспорването на материалната затрудненост на лицето П. Н.
от страна на ответника не е доказано. Представено е искане за сключване на договор за
кредит, което обаче не е подписано, следователно частният документ не обвързва съда
нито с материална, нито с формална доказателствена сила.
Съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е
императивно обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения и може да определи възнаграждение и в по-нисък
размер. Нормите от наредбата могат да служат за известен ориентир, но преценката на
съда се формира с оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на
извършената работа и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. /
Определение № 1344 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК,
Определение № 683 от 20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК,
Определение № 350 от 15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/ Ето
защо, като взе предвид исковете, предмет на настоящото дело, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, доколкото исковете са типизирани предвид
броя дела, заведени в СРС с такъв предмет, срочното разглеждане на делото без
участие на процесуални представители на страните, на оказалия безплатна правна
5
помощ адвокат следва да бъде определено възнаграждение в размер на 400 лева.
Съдебната практика по въпроса дали съдът дължи да начисли ДДС върху
дължимото за оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение е
противоречива, като е отправено и преюдициално запитване до Съда на Европейския
съюз под № С-744/23, по което няма произнасяне. Настоящият състав споделя
практиката, с която се приема, че при възнаграждението по чл. 38 ЗА не следва да се
присъжда от съда ДДС, тъй като безвъзмездните доставки на услуги не подлежат на
облагане с данък върху добавената стойност - арг. чл. 2 пар. 1, б. "в" от Директива
2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка
върху добавената стойност. Постановяването на съдебен акт, с който насрещната
страна е осъдена да заплати възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не
съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС и Директива 2006/112/ЕО
на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка.
Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено
със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. Съдът не е
нито данъчнозадължено лице по смисъла на чл.3 ЗДДС, което да издаде фактура и да
начисли ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения
от него осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за
оказаната безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично
предвидено в закона. В този смисъл е Определение № 917 от 10.05.2023 г. на ВКС по к.
ч. гр. д. № 1323/2023 г.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД /фирма/ ЕИК ********* със седалище и
адрес на управление: /адрес/ да заплати на П. Г. Н., ЕГН ********** сумата от 275
лева (двеста седемдесет и пет лева), представляваща недължимо платена сума по
договор за паричен заем № ****** към искане № ********, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда 11.09.2023 г. до окончателното й
изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 60 лева – разноски в
производството пред СРС.
ОСЪЖДА /фирма/ ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, да
заплати на адвокат А. Д. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 400
лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на П. Г. Н.
безплатна правна помощ в производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6