Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, …..09.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI „А“ въззивен
състав, в открито заседание на единадесети февруари две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл. съдия Углярова в.гр.д.
№ 8343 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 43440 от 18.02.2020г.,
постановено по гр. д. № 18419/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 76 състав,
поправено по реда на чл.247 ГПК с решение от 09.06.2020г., е уважен предявеният
иск с правно основание по чл.200 КТ за осъждане на ответника „Т.С.Ц.1“ ДЗЗД да
заплати на О.Н.З. сумата от 10 067,03 лева, представляваща парично
обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие от трудова злополука от
29.03.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от 28.03.2019г. до
окончателното й изплащане.
С решението съдът се е произнесъл по
разноските, съобразно изхода на спора.
Решението е постановено с участието на
трето лице – помагач на страната на ищеца – „Д.З.“ АД.
Въззивникът – ответник „Т.С.Ц.1“ ДЗЗД,
посредством процесуален представител с доказателства по делото за надлежно
учредена представителна власт, обжалва решението в цялост, с оплакване за
неправилност, нарушение на материалния закон и необоснованост. В подкрепа на
изложеното се поддържа, че неправилно първоинстанционният съд не е взел предвид
установените факти в официални документи по делото, а именно – съдържащите се в
присъдата и мотивите към нея такива, както и протоколите от съдебните заседания
на наказателния съд. Сочи, че присъдата и мотивите към нея обвързват ищцовата
страна със силата на пресъдено нещо, като отделно от това, мотивите на
присъдата на наказателния съд представляват официален документ, издаден от
надлежен орган, който следва да бъде ценен като доказателство за установените в
него факти и от граждански съд по настоящото производство. Навежда, че
протоколите за разпит на свидетели в наказателното производство следва да се
ценят като официални документи по смисъла на ГПК, като обстоятелството, че
същите обективират гласни доказателства, събрани по друг процесуален ред, не ги
лишава от качеството им на писмени доказателства по ГПК. На следващо място се
поддържа неправилност в извода на районната съдебна инстанция за липса на груба
небрежност или умисъл в поведението на пострадалото лице, като именно въз
основа на присъдата на наказателния съд, мотивите към нея и протоколите,
обективиращи свидетелски показания, се установява напълно наличието на умисъл –
умишлено нарушаване на дължимата грижа от страна на работника, респективно и
съпричиняване на вредите. Отделно от това се релевират доводи, че
първоинстанционният съд неправилно е кредитирал заключението по назначената
съдебно – медицинска експертиза, по която вещите лица не са имали компетентност
да дадат годно заключение дали медицинските дейности, за които се претендират
разходи и по – специално – избор на екип и наемане на специалист от чужбина, са
били необходими, респективно дали са целесъобразни от медицинска гледна точка.
Излага се, че изборът на медицински специалисти е легитимно право на
пострадалото лице, но направените за този избор разходи не следва да се
възлагат в тежест на работодателя. Поддържа се, че първата интервенция не е
постигнала целта си, поради което се е наложила втора такава, но по отношение
на последната липсва и не е налице причинно – следствена връзка с процесната
трудова злополука. В заключение излага, че съдът неправилно е интерпретирал и
депозираните по делото свидетелски показания, видно от които е налице умишлено
неизпълнение на нарежданията на властите от страна на пострадалия работник,
както и поведение от неговата страна, което се характеризира с груба
небрежност. По изложените съображения се моли въззивният съд да отмени
първоинстанционното решение, като вместо него постанови друго, с което предявеният
иск с правно основание по чл.200 от КТ да бъде отхвърлен изцяло като
неоснователен. Претендират се сторените в производството разноски.
Въззиваемият – ищец О.Н.З., посредством
надлежно упълномощен процесуален представител, е депозирал писмен отговор в
срока по чл.263, ал.1 ГПК, с който въззивната жалба се оспорва изцяло. Конкретно
се поддържа, че правилно и законосъобразно първостепенният съд е отказал да изгради
своите изводи върху мотивите на постановената от наказателния съд присъда,
както и да ползва протоколите от проведените пред последния съдебни заседания,
доколкото и съгласно чл.300 от ГПК влязлата в сила присъда се ползва със сила
на пресъдено нещо единствено относно обстоятелствата дали деянието е извършено,
дали е противоправно и дали деецът е виновен, като по отношение действията на
пострадалото лице и по – точно във връзка с наличието или липсата на проявена
от него „груба небрежност“, изводите следва да се изградят единствено на факти,
които са били установени в рамките на гражданското производство и със
съответните предвидени в ГПК доказателствени средства. На следващо място се
сочи, че обстоятелството, че първоначалната пластична операция не е била
успешна се установява от самия медицински документ, издаден във връзка с
операцията на 17.10.2017г., а именно – епикриза по ИЗ № 31199, издадена от
болница „Токуда – София“, което е наложило и извършването на повторна операция,
състояща се от поредна реконструкция на лявата очна орбита, като намиращите се
там титанови плаки и винтове са били отстранени, а областта е следвало да се
възстанови наново, посредством кортикоспонгиозни париетални автотрансплантанти.
Сочи се, че по делото липсват данни, от които да се релевира извод, че
действията на пострадалото лице са били в някаква степен негрижливи, още по –
малко съществуват данни, че въпросните действия са предприети при неполагането
на грижа, каквато и най – небрежният би положил при сходни обстоятелства. Счита,
че при правилна преценка на събрания по делото доказателствен материал,
първостепенният съд е достигнал до правилен и обоснован извод, обективиран в
съдебния акт, поради което и последният следва да бъде потвърден като правилен
и законосъобразен. Претендират се разноски по представен по реда на чл.80 ГПК
списък.
Софийски градски
съд, II А въззивен състав, след преценка по реда на въззивното производство на
твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства,
намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
При извършената
служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо.
По отношение на
неговата правилност и по наведените с въззивната жалба доводи, въззивният съд
намира следното:
Предявен е иск с
правно основание по чл. 200 КТ, с който се претендира заплащане на обезщетение
за претърпени имуществени вреди вследствие на трудова злополука.
Съгласно чл. 200, ал. 1 КТ за вредите от трудова злополука или професионална болест, които са
причинили временна неработоспособност, трайна неработоспособност с 50 и над 50
% или смърт на работника или служителя, работодателят отговора имуществено,
независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има
вина за настъпването им, като дължи обезщетение за разликата между причинената
вреда – неимуществена или имуществена, включително пропусната полза, и
обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване /ал. 3/.
За да възникне
имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на
пострадал от трудова злополука работник или служител имуществени и/ или
неимуществени вреди, трябва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване
по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК следните материални предпоставки: 1). Трудова злополука; 2). Вреда,
водеща до неблагоприятни последици – намаляване на имуществения актив,
увеличаване на имуществения пасив или направата на разноски, а по отношение на
неимуществените вреди – претърпени болки и страдания от пострадалия или лица,
които имат право да получат обезщетение (съобразно Тълкувателно решение № 1 от
21.06.2018 г. по т. д. № 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК) и 3). Причинно – следствена
връзка между злополуката и причинените имуществени и неимуществени вреди, тоест
последните да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е
настъпила през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и
при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Имуществената
отговорност на работодателя за обезвреда възниква независимо от обстоятелството
дали той самият, негов орган или друг негов работник или служител е виновен за
увреждането – арг. чл. 200, ал. 2 КТ. В този смисъл, отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е обективна, поради което дори и при виновно поведение от страна на
пострадалия – при небрежност, работодателят следва да го обезвреди. Би
отпаднала работодателската имуществена отговорност само при умишлено
самонараняване, но не и при действие при самонадеяност (т. нар. съзнавана
непредпазливост). Дори и при съпричиняване на вредоносния резултат при тази
форма на вината (в чл. 201, ал. 2 КТ е използван терминът "груба небрежност"), отговорността на
работодателя може само да бъде намалена.
Безспорно е във въззивното производство,
че към датата на процесната злополука – 29.03.2016г., между ответника и О.Н.З.
е съществувало трудово правоотношение, по силата на което последният е заемал
длъжността "шофьор", както и че на посочената дата, през време и по
повод извършваната работа – вдигане на едрогабаритен отпадък, пострадалият бил
ударен с камък от страна на агресивен минувач, вследствие на което получил
мозъчна контузия, импресионна фрактура на лявата челна кост, фрактура на лявата
орбита и фрактура на максилата вляво.
Не се спори между страните, че посочената
злополука има характер на трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, според която норма
трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето, станало през време и
във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа,
извършена в интерес на предприятието, когато е причинило неработоспособност или
смърт. Квалификацията на злополуката като трудова и обстоятелствата, при които
е настъпила, са установени и в представеното разпореждане № 19218 от 07.04.2016
г. на НОИ – Териториално поделение – София град.
Спорните между
страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с наличието
на причинно – следствена връзка между реализирания разход за медицинско лечение
и процесната трудова злополука, както и наличието на съпричиняване от страна на
пострадалия.
В
първоинстанционното производство по делото е прието заключение на комплексна съдебно
– медицинска експертиза, която съдът кредитира като обосновано и пълно. От същото
се установява, че: 1). Вследствие на трудовата злополука от 29.03.2016г. О.Н.З.
е получил травматични увреждания както следва:
· Черепно – мозъчна травма, състояща се от мозъчна
контузия лека степен на тежест; счупване на основата на черепа в предна черепна
ямка, многофрагментно импресионно вдаване на фрагменти към черепната кухина/
счупване на челната кост до левия челен синус; счуване на суборбиталния ръб на
лява очница; счупване на медиална, долна и латерална стени на лява орбита;
травматичен кръвоизлив в етмоидалните клетки вляво; навлизане на въздух зад
левия очен булб; звездовидна разкъсно – контузна рана в областта на лява вежда;
линейна разкъсно – контузна рана под ляво око; травматичен кръвоизлив в меките
тъкани около ляв очен булб;
· Лицево – челюстна травма, състояща се от счупване на
предната стена на левия горночелюстен (максиларен) синус; травматичен
кръвоизлив в левия горно – челюстен (максиларен) синус;
· Травма на лявата очна ябълка, изразяваща се в
травматична катаракта,
2). Установените и
описани в медицинската документация увреждания имат травматичен характер и се
дължат на действието на твърди тъпи предмети, а именно на удари със или върху
тях и могат да бъдат получени по начин, описан в исковата молба; 3). След
инцидента О.Н.З. е транспортиран до УМБАЛ „Света Анна“ АД и е приет за лечение
в клиника по неврохирургия, където е проведено комплексно болнично лечение,
включващо режим на легло, активно неврологично наблюдение, медикаменти. След консултация
с интернист и анестезиолог е опериран по спешност, като са отстранени
натрошените костни фрагменти и е повдигнат един голям. В периода от
23.06.2016г. до 28.06.2016г. е проведено лечение в неврологично отделение на
МБАЛ „Р. А.“ с диагноза – атипична лицева болка, като в неврологичния статус е
описана пареза на левия отвеждащ нерв на очната ябълка. За периода от
25.07.2016г. до 29.07.2016г. О.Н.З. е лекуван в клиника по лицево – челюстна
хирургия на УМБАЛ „Света Анна“ АД с диагноза – многофрагментно застаряло счупване
на лява орбита; енофталм на ляво око/ хлътнал навътре и надолу очен булб/. След
предоперативна подготовка и консултация с интернист и анестезиолог е опериран,
като е възстановен костният дефицит на пода на лява орбита с титаниева мрежа.
Една година и шест месеца след травмата – в периода от 16.10.2017г. до
20.10.2017г. е лекуван в отделение по лицево – челюстна хирургия на болница
„Токуда“ АД с диагноза – счупване на неуточнена част от черепни и лицеви кости,
открито, като след проведена оперативна интервенция стените на лявата орбита са
реконструирани със свободни кортикоспонгиозни париетални автотрансплантанти,
като са отстранени титаниевите плаки и винтове. На 03.05.2018г. е извършена
операция с отстраняване на потъмнялата вътреочна леща на ляво око и
имплантиране на изкуствена такава. На 29.08.2018г. се е наложило обработване с
лазер на задната капсула на лещата, поради уплътнението й; 4). Възстановителният
период за леката по степен тежест мозъчна контузия при правилно проведено
лечение и режим, е в границите на шест месеца до една година, а относно
оздравителния период след проведено хирургично лечение и липса на настъпили
усложнения е в рамките от два до три месеца; 5). О.З. е търпял болки и
страдания за период около един месец след черепно – мозъчната операция, с най –
интензивен характер в първите 15 дни. С оглед богатата инвервация в лицево –
челюстната област, след травматичното счупване на кости в тази област, неминуемо
са следвали интензивни болки и страдания до момента на извършване на
специализирано хирургично лечение и продължаващи в по – лека степен в
следоперативния период. Извършените последващи хирургични интервенции са били
съпроводени с допълнителни болки и страдания; 6). От приложената по делото
медицинска документация – Епикриза ИЗ № 15869/25.07.2016г., издадена УМБАЛ
„Света Анна“, Клиника по лицево – челюстна хирургия и Епикриза ИЗ №
31199/16.10.2017Г., издадена от болница „Токуда“ АД, в обективния статус е
отбелязано наличие на енофталм (хлътване) на лява очна ябълка и наличие на лицева асиметрия, което е довело до
известна степен на загрозяване на лицевия човешки образ; 7). След травмата е
установено по – дълбоко разположение на очната ябълка в орбитата, затруднено
отклоняване на окото навън и двоене на образите, потъмняване на лещата на ляво
око, като зрението е било 0,2 п зрителната таблица (20% от нормалното). След
извършената операция и лазерна капсулотомия, зрението е възстановено до норма
от 1,0. Лечението на изпадналата очна ябълка по – дълбоко в орбитата е проведено
от лицево – челюстен и пластичен хирург; 8). Възстановителният период за
черепно – мозъчната травма при ищеца е приключил успешно. Относно лицевата
травма, с оглед приложените хирургични техники и методи, на по – късен етап е
настъпило възстановяване на костните структури на лявата орбита, но не в пълен
обем и нормална анатомична конфигурация, видно от направеното образно
изследване, което показва значителна остатъчна деформация на орбитата; 9). За
периода от 16.10.2017г. до 20.10.2017г. О.З. е бил на лечение в лечебно
заведение във връзка с проведена оперативна интервенция за реконструкция на
лява орбита с избор на екип, като плащанията, обективирани в представените по
делото приходен касов ордер от 16.10.2017г., фактура № 50051850/16.10.2017г.,
фактура № 20099589/20.10.2017г. и платежно нареждане FT17293127200041/20.10.2017Г. до ОББ в размер на 7 967,03 лева, са извършени
по време на лечението в болница „Токуда“ и са за избор на лекар и екип за
извършената операция, които разходи не се поемат от НЗОК; 10). Първата
операция, извършена четири месеца след злополуката, е извършена с цел
възстановяване на пода на орбитата и нормалната подвижност на очния булб, като
е извършена пластика с титаниеви плаки и винтове. При втората хирургична
интервенция, извършена една година и шест месеца след инцидента от пластични
хирурзи, е използван собствен костен материал – направена е аутопластика с
костни автотрансплантанти от париетални (теменни) кости на ищеца. Целта на тази
операция е възстановяване пода на орбитата, като разликата с първата операция
е, че собствената кост се възприема много по – добре от чуждо тяло, каквото е
титаниевата плака; 11). За неуспешна може да се смята първата операция, ако са
настъпили усложнения и влошаване на очния статус, каквито данни по делото няма;
12). НЗОК заплаща на лечебните заведения по клинични пътеки извършената
оперативна дейност и разходите за легло, храна и лекарства по време на болничното
лечение. Оперативните консумативи (импланти) се заплащат от пострадалите
пациенти, както и разходите, извършени по време на амбулаторното лечение.
Направените разходи за избор на лекар и оперативен екип не се поемат от НЗОК.
Оперативната интервенция е болница „Токуда“ може да бъде извършена без избор на
екип, но болничните заведения предоставят възможност на пациентите си избор на
екипи, които последните заплащат по ценоразпис на съответната болница; 13). Д –
р Д.К.е един от най – известните и с голям опит пластични хирурзи,като право на
личен избор на пациента е да избере оператор.
Настоящият
съдебен състав изцяло кредитира заключението по допуснатата пред Софийски
районен съд комплексна съдебно – медицинска експертиза. Същата е изготвена от
експерти, притежаващи необходимите професионални знания и квалификация, и е
съобразена с целия доказателствен материал по делото. Експертите са основали
изводите си въз основа на доказателствения материал, преценен поотделно и в
съвкупност, като експертизата е приета без възражения от страните в
производството, поради което съдът поставя същата в основата на
доказателствените си изводи. От експертното заключение се установява, че вследствие
на процесната трудова злополука ищецът е претърпял черепно – мозъчна травма, лицево
– челюстна травма и травма на лявата очна ябълка, за лечението на които е
проведено и оперативно лечение по спешност, като са отстранени натрошените
костни фрагменти и е повдигнат един голям такъв; проведено е в периода от
23.06.2016г. до 28.06.2016г. лечение в неврологично отделение на МБАЛ „Р. А.“ с
диагноза – атипична лицева болка и пареза на левия отвеждащ нерв на очната
ябълка, а за периода от 25.07.2016г. до 29.07.2016г. О.Н.З. е лекуван в клиника
по лицево – челюстна хирургия на УМБАЛ „Света Анна“ АД с диагноза –
многофрагментно застаряло счупване на лява орбита, енофталм на ляво око/
хлътнал навътре и надолу очен булб/, за лечението на което е осъществена нова
операция, като е възстановен костният дефицит на пода на лява орбита с
титаниева мрежа. Установява се също така, че една година и шест месеца след
травмата – в периода от 16.10.2017г. до 20.10.2017г. ищецът е лекуван в
отделение по лицево – челюстна хирургия на болница „Токуда“ АД с диагноза –
счупване на неуточнена част от черепни и лицеви кости, открито, като след
проведена оперативна интервенция стените на лявата орбита са реконструирани със
свободни кортикоспонгиозни париетални автотрансплантанти, като са отстранени
титаниевите плаки и винтове. Вещите лица изрично са посочили, при
преценка на приложените хирургични техники и методи, че с проведената в лицево
– челюстна хирургия на УМБАЛ „Света Анна“ АД операция, при която е възстановен
костният дефицит на пода на лява орбита с титаниева мрежа, е настъпило възстановяване
на костните структури на лявата орбита, но не в пълен обем и нормална
анатомична конфигурация, видно от направеното образно изследване, което показва
значителна остатъчна деформация на орбитата, последното наложило и проведената
в отделението по лицево – челюстна хирургия на болница „Токуда“ АД оперативна
интервенция, при която стените на лявата орбита са реконструирани със свободни
кортикоспонгиозни париетални автотрансплантанти, като са отстранени титаниевите
плаки и винтове. Изложеното обосновава извод, че процесната операция,
осъществена в болница „Токуда“ АД, е проведена отново с цел реконструкция на
лява орбита, травматично увредена от настъпилата на 29.03.2016г. трудова
злополука, поради което и доводите на въззивника за липса на причинно – следствена
връзка между реализираното оперативно лечение и процесната трудова злополука,
са изцяло неоснователни. Последното от своя страна мотивира настоящата
инстанция са приеме, че е налице и пряка причинно – следствената връзка и между
претърпените имуществени вреди, които се изразяват в разходи за оперативното
лечение, заплатени от въззиваемия – ищец при проведената операция, от една
страна, и процесния инцидент – от друга. Всички тези разходи са в причинна
връзка с настъпилото в резултат на трудовата злополука увреждане на ищеца с
оглед неговото естество, тъй като са направени във връзка с оперативното
лечение, поради което подлежат на обезщетяване от работодателя. В тази връзка
следва да бъде посочено, че заплащането на такса за избор на медицински екип за
операция, независимо от факта, че не е задължителна, за да се извърши
съответната медицинска услуга, е разход, който също е направен от ищеца във
връзка настъпилата трудова злополука и е пряка последица от това, поради което
подлежи на обезщетяване от работодателя, а доводите на въззивника в
противоположния аспект са също неоснователни.
В
допълнение следва да бъде посочено, че причинно – следствената връзка по
отношение на таксата за услугата "избор на екип" не се прекъсва, не само защото този
разход нямаше да бъде сторен, ако ищецът не беше получил фрактурата, а и защото
използвайки тази услуга, същият е положил необходимата грижа за редуциране на
последиците от увреждането, както в свой интерес, така и в интерес на
работодателя си. Право
на пациента е да избере екип за извършване на хирургична интервенция и
доколкото този разход е в пряка връзка с лечението на въззиваемия – ищец, същият
подлежи на обезщетяване. Действително, процедурата би могла да бъдат осъществена
в лечебно заведение за болнична помощ, сключило договор с НЗОК, без заплащане
от пациента. В случая обаче, доказателства, че му е било предписано процедурата
да бъде осъществявана в такова болнично заведение и ищецът да е отказал, не са
представени.
Искът
за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди се явява доказан
по своето основание, предвид установяване на предпоставките за ангажиране на
отговорността на работодателя за възстановяване на разноските, направени за
лечението на пострадалия. Намаляването на имуществения патримониум на О.Н.З. не
би било налице, ако той не беше увреден, което води до неоснователност на
възражението за липса на причинна връзка между тези разходи и увреждането. В
конкретния случай работодателят дължи заплащане на обезщетение в размер на
сторените за лечението разноски за контролен преглед (55,00 лева), преглед с
избор на екип (45,00 лева), избор на лекар – голяма операция (2 000,00
лева), операция, извършената от д-р Д.К.(7 967,03 лева), за които суми
предявеният иск е бил уважен.
Съгласно
разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Доколкото по отношение
изводите на Софийския районен съд за конкретно дължимия размер на
претендираните вземания, присъдени с обжалваното решение, не са въведени
конкретни оплаквания, въззивният съд не може да възприема нова фактическа
обстановка и не може да формира различни изводи.
По отношение
релевираното възражението на ответника за съпричиняване по смисъла на чл. 201,
ал. 2 от КТ, направено своевременно в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК, настоящият състав на въззивната съдебна инстанция намира следното:
Безпротиворечиво
се приема, че в областта на частното право (част от което е и трудовото),
грубата небрежност е квалифицирана степен на небрежността. Релевантно за
обикновената небрежност е неполагането на дължимата грижа (най – често тази на
добрия стопанин), а грубата небрежност се характеризира с неполагане и на най –
елементарната грижа – тази, която и най – небрежният човек би положил за своите
работи. При трудова злополука намаляване на отговорността на работодателя може
да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила
и мерки за безопасност. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, работодателят, въвел възражение за съпричиняване от страна на
работника, следва да докаже, че трудовата злополука е настъпила и поради
проявена от работника груба небрежност при изпълнение на работата, т. е. при
условията на пълно и главно доказване работодателят трябва да установи не само,
че работникът е допуснал нарушение на правилата за безопасност на труда, но че
е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и
пренебрегване на основни технологични правила и мерки за безопасност. За да има
основание за прилагане на института на чл. 201, ал. 2 от КТ, поведението на пострадалия следва да е в причинна връзка с
настъпването на злополуката, на вредите, съответно за увеличаване на размера на
вредите, като поведението на пострадалия следва да е противоправно и проведено
при условията на груба небрежност. Грубата небрежност на работника е неговото
субективно отношение към предприетите от него действия, допринасящи за настъпване
на вредоносния резултат, тоест работникът да е знаел, че с тези действия би
допринесъл за вредоносния резултат, но да се е надявал, че ще ги предотврати –
модел на поведение в гражданското право, свързан с неполагане на дължимата
грижа. Само при наличие на такова субективно отношение на работника,
установяващо се от обективните му прояви – неполагане на грижа, каквато и най –
небрежният би положил в подобна обстановка, би довело до прилагане на
разпоредбата на чл. 200, ал. 2 от КТ при установено нарушение на някое от правилата за безопасност на
труда.
Изводът за
съпричиняване от страна на работника не може да почива на предположения, нито
може да се обоснове само с допуснати от него нарушения на правилата за
безопасност – работникът е допуснал груба небрежност само в случаите, когато
поведението му съставлява тежко нарушаване на задължението да положи дължимата
грижа при изпълнение на работата. Преценката за положената грижа е в зависимост
от конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението
на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в
резултат на кои негови действия е настъпила вредата. Не всяко нарушение на
правилата за безопасност на труда мотивира приложение на чл. 201, ал. 2 КТ, а само подчертано субективното отношение на пострадалия, довело до
осъществяване на грубата небрежност от негова страна, като елемент от неговото
виновно действие. Неизпълнението или лошото изпълнение на задълженията по
безопасност на труда е основание за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, вр. чл. 49 от ЗЗД.
В конкретиката на
настоящия случай и във връзка с доводите на въззивника, релевирани във
въззивната жалба, на първо място следва да бъде отбелязано, че съгласно чл. 300 от ГПК,
влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд,
който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е
извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Съдебната
практика по приложение на коментираната разпоредба приема, че осъдителната
присъда обвързва гражданския съд само досежно фактите за изпълнителното
деяние/фактическия състав на престъплението, за което е осъден деецът, като констатациите
на наказателния съд, направени в мотивите на влязлата в сила присъда нямат
обвързваща доказателствена сила в производството пред гражданските съдилища. В
този смисъл е и константната съдебно практика, обективирана в решение №
180/05.01.2017 г. по делото № 3155/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 85 от
03.08.2016 г. по т.д. № 1047/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 67/15.05.2014
г. по т.д.№ 1873/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 36/21.04.2012 г. по т.д.№
319/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. Същевременно обаче, мотивите на влязлата в сила
присъда не могат да бъдат изцяло пренебрегнати, като в определение №
596/23.07.2012 г. по г.д. № 996/2011 г. на ВКС, І т.о. е разяснено, че
доказателственото значение на мотивите на влязла в сила присъда, произтича от
това, заради което тя следва да бъде зачетена от гражданския съд, разглеждащ
гражданските последици от деянието – дали деянието е извършено, неговата
противоправност и виновността на дееца. В допълнение в много съдебни актове
Върховният касационен съд е разсъждавал върху въпроса за значение на мотивите
на съдебните актове, като е изведен изводът, че мотивите на решенията съдържат
редица юридически или доказателствени факти, но те не се ползват със
задължителна сила по отношение на тези факти и доказателствената им сила може
да се опровергава с всякакви доказателствени действия и да се оборва инцидентно
(решение № 96/26.05.2014 г. по т.д.№ 215/2014 г. на ВКС, І т.о и определение №
1073/16.11.2017 г. по гр.д.№ 2736/2017 г. на ВКС, ІV г.о.). Следователно,
въпреки че мотивите на влялата в сила присъда безспорно не обвързват
гражданския съд с обвързваща доказателствена сила, следвайки принципа за
формиране на изводите си по вътрешно убеждение въз основа на всички
доказателства по делото (чл. 12, чл. 235, ал. 2 и ал. 3 и чл. 236, ал. 2 от ГПК), съдът все пак следва да ги ценени заедно с всички останали доказателства,
събрани в производството по делото (решение № 229/30.10.2017 г. по гр.д.№
215/2017 г. на ВКС, ІV г.о.).
На следващо място
е необходимо да се има предвид, че предмет на изследване в наказателното
производство е поведението на увредителя, затова преценката за извършеното от
него е задължителна за гражданския съд, а поведението на пострадалия не е
предмет на присъдата, освен ако съпричиняването не представлява елемент от
състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното
производство по конкретното дело. Поради тази причина, няма пречка страните по
гражданското дело да установяват съпричиняване на вредите в рамките на
производството по иска за обезщетението им. В този смисъл въпросът за
съпричиняването на вредите от процесния деликт не е преклудиран по силата на
постановеното решение по образуваното наказателно производство. За да стигне до
този извод съдът съобрази и обстоятелството, че в конкретния случай
съпричиняването не е елемент от фактическия състав на деянието/престъплението,
а е изследвано от наказателния съд /видно от мотивите към присъда № 402352 от
08.05.2018г., постановена по НОХД № 1045/2017г. по описа на СРС, НО, 131 състав/
с оглед релевираната в производството защитна версия на подсъдимото лице за
извършване на деянието в условията на неизбежна отбрана при защита от нападение
от страна на пострадалия, като е прието, че тази версия не може да бъде
кредитирана, а действията на пострадалия са били правомерни. С оглед принципа
за непосредственост и равенство на страните в процеса, фактите относно
съпричиняването на вредоносния резултат подлежат на доказване пред гражданския
съд /в този смисъл решение № 51 от 03.05.2017 г. по т. д. № 1971/2016 г. по
описа на ВКС, ІІ ТО/, респективно и доводите на въззивника в противоположния
аспект не могат да бъдат споделени.
Съпричиняването
има обективен характер, като от значение е единствено наличието на обективна
причинно – следствена връзка, а е ирелевантно субективното отношение /вината/
на пострадалия – в този смисъл т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. Принос по
смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си
пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди – така
решение № 165/26.10.2010 г. по гр. д. № 93/2010 г. на ВКС, II ТО.
Съпричиняване, по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, е налице когато с действието
или бездействието си пострадалият обективно е способствал за настъпване на
вредоносния резултат или за увеличаване размера на вредоносните последици, т.е.
когато приносът му в настъпването на увреждането е конкретен, независимо дали
поведението му като цяло е било противоправно. Релевантен за съпричиняването е
онзи установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с
проявеното от виновния за непозволеното увреждане неправомерно поведение,
вредоносен резултат.
За установяване на
въведеното като предмет на делото възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат, от страна на въззивника – ответник в първоинстанционното производство
са ангажирани гласни доказателствени средства посредством разпит в съответното
процесуално качество на И. Д.Д., О. Л.А.и Д.К.Д.– служители в ответното
дружество. Свидетелите Д. и Д. подробно са изложили в какво се състои
характерът и трудовите задължения на заеманите от тях длъжности при ответника,
както и че дейността им се извършва по предварителна санкция на общинската
администрация и със съдействието на органите да реда, като изрично са посочили, че не са присъствали
на процесния инцидент. От показанията на свидетеля А.се установява, че е
присъствал на злополуката, доколкото съвместно със ищеца са изпълнявали
трудовите си задължения за вдигане на едрогабаритен отпадък, в който момент
обитаващи адреса лица са започнали да предявяват претенции да не се вдига
намиращото се на място желязо и един от тях е ударил колегата му О.Н.З. с камък
по главата.
От анализа на
депозираните в първоинстанционното производство гласни доказателствени
материали, събрани по инициатива на ответната страна в процеса, въззивният съд
намира, че не се установяват каквито и да било действия на пострадалото лице –
ищец, които да бъдат в причинно – следствена връзка с настъпилия вредоносен
резултат и които да бъдат квалифицирани като проява на „груба небрежност“ от
неговата страна, поради което и при липсата на ангажирани други доказателства в
производството, настоящият съдебен състав намира, че релевираното възражение за
съпричиняване е недоказано. По делото липсват данни за конкретните действия на
пострадалия непосредствено преди злополуката, в това число, че е осъзнавал
реалната възможност, че в резултат на негови действия/бездействия ще настъпи
неблагоприятният резултат, независимо от което той да е предприел и извършил
съответни действия/бездействия със самонадеяната увереност, че този резултат
няма да настъпи или че той ще е в състояние да го предотврати. Както бе
посочено, изводът за съпричиняване от страна на работника не може да почива на
предположения, а в случая по делото не са събрани обективни данни за
поведението на пострадалия преди инцидента и конкретно – данни за поведение на ищеца,
отговарящо на релевираното от ответника възражение за съпричиняване.
По отношение
доводите на въззивника, свързани с доказателствената сила на протоколите от
съдебни заседания пред наказателния съд, обективиращи разпити на свидетели в
наказателното производство, е необходимо да бъде отбелязано, че визираните
гласни доказателства са събрани в друго производство и не могат да се ценят в
настоящото такова, с оглед установения в нормата на чл. 11 ГПК принцип за
устност и непосредственост в гражданския процес. Отделно от това тези
доказателства не са събрани по надлежния процесуален ред - чрез провеждане на
разпит в хода на гражданския процес, поради което и на страната е надлежно
предоставена възможността да ангажира свидетелски показания в настоящото
производство, от която същият се е възползвал, респективно и възраженията му в
този аспект съдът намира за неоснователни.
По изложените
съображения се налага извод, че поради неоснователност на релевираното
възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 от КТ, определеното обезщетение за вредите от настъпилата злополука не
подлежи на намаляване.
Отделно от това и
в допълнение следва да бъде посочено, че в производството по гр.дело 3
6442/2018г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, е разгледан иск между същите страни
относно присъждане на парично обезщетение за неимуществени вреди от процесната
трудова злополука, като съдът се е произнесъл и по въпроса за наличието на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, като е намерил
възражението на ответника по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД за неоснователно. Видно
от направеното удостоверяване, решение № 106261 от 02.05.2019г., постановено по
гр.дело 3 6442/2018г. по описа на СРС,
ГО, 74 състав е влязло в законна сила на 04.06.2019г., респективно е формирало
сила на пресъдено нещо и по спорния в настоящото производство въпрос, касаещ
наличието на съпричиняване от страна на ищеца, която сила на пресъдено нещо
следва да бъде зачетена и от настоящата съдебна инстанция.
При липсата на
други оплаквания с въззивната жалба, и след преценка, че в решението не са
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, въззивният съд
намира, че атакуваният съдебен акт е правилен и като такъв следва да бъде
потвърден.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора право на разноски има въззиваемият – ищец.
Същият е претендирал
разноски в размер на 1 200,00 лева с ДДС, съгласно представен договор за
правна защита и съдействие № 010924 от 11.02.2021г., видно от който уговорената
сума е заплатена изцяло и в брой при подписване на договора, която следва да му
бъде присъдена.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 43440 от 18.02.2020г., постановено по
гр. д. № 18419/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 76 състав,
поправено по реда на чл.247 ГПК с решение от 09.06.2020г., постановено
по гр. д. № 18419/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 76 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.Ц.1“ ДЗЗД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление ***, комплекс „Е.С.“ сграда А, да заплати на
О.Н.З., ЕГН **********, с адрес ***, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата в
размер на 1 200,00 лева – разноски във въззивното производство.
Решението е постановено с участието на трето лице –
помагач на страната на ищеца – „Д.З.“ АД.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок
от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.