Решение по дело №256/2024 на Административен съд - Добрич

Производството е по реда на глава Х от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО.

Образувано е по жалба на Н. Д. С., с [ЕГН], с постоянен адрес: град Генерал Тошево, [улица], срещу Решение № 19/22.04.2024 г. на директора на ТП на НОИ - Добрич, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 243-00-160-3/06.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социално осигуряване (Регламент (ЕО) № 883/2004), на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. В жалбата се излагат доводи за неправилност на решението и потвърденото с него разпореждане поради допуснати съществени процесуални нарушения, противоречие с материалноправните разпоредби и несъответствие с целта на закона. Основните възражения се свеждат до липса на мотиви, неспазване на изискванията на чл. 35 от АПК, неизясняване на фактическата обстановка, непълнота на доказателствата и неправилно тълкуване на термина „пребиваване“ съгласно Регламент (ЕО) № 883/2004. Твърди се, че не е извършена цялостна оценка на наличната информация относно релевантните за спора факти, поради което неправилно е определен центърът на интересите на заинтересованото лице. Сочи се, че мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя е в Република България, поради което именно ТП на НОИ – Добрич е компетентната институция, която следва да се произнесе по искането за отпускане на парично обезщетение за безработица по реда и при условията на действащото българско законодателство. Иска се отмяна на обжалваното решение и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне, както и присъждане на сторените по делото разноски.

Ответникът - директорът на ТП на НОИ - Добрич, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата и иска тя да бъде отхвърлена като неоснователна. Твърди, че в случая не следва да се установява центърът на жизнените интереси на лицето, тъй като няма неразбирателство между страните, в които е работило, и държавата по произход по отношение на компетентната институция. Сочи, че в декларация от 2018 г. жалбоподателят е заявил намерението си да се установи за постоянно в България, при което му е било отпуснато обезщетение за безработица, а малко по-късно отново е заминал на работа в чужбина. Счита, че България не се явява държава по последна заетост, нито по пребиваване на лицето съгласно Регламент (ЕО) № 883/2004, поради което НОИ не е компетентната институция по отпускането на паричното обезщетение за безработица.

Добричкият административен съд, като взе предвид становищата на страните и след преценка на събраните по делото доказателства, в съответствие с изискванията на чл. 168 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Жалбата е подадена в срок, от легитимирано лице, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е и основателна.

От данните по делото се установява, че със Заявление с вх. № 243-00-160-1/26.10.2023 г. (л.13) до ТП на НОИ – Добрич жалбоподателят Н. Д. С. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Заявителят е декларирал, че в периода от 24 месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, е упражнявал трудова дейност във Франция за времето от 04.09.2023 до 13.10.2023 г. при работодател SCA BOCAPOM и във Великобритания за времето от 01.04.2020 до 23.04.2023 г. Към заявлението е приложен документ за заетостта му във Франция.

С Писмо изх. № У-243-00-160-1/26.10.2023 г. (л. 20-21) от жалбоподателя е поискано да представи допълнителни документи, необходими за преценката на правото му на ПОБ – заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава – членка на ЕС със СЕД U002 и U004 – Франция; заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава – членка на ЕС със СЕД U002 и U004 – Великобритания; декларация относно определяне на пребиваването (във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004); документи, удостоверяващи трудова му заетост във Франция и Великобритания с данни за мястото му на работа, продължителността на трудовото му правоотношение и размера на трудовото му възнаграждение.

В определения срок заявителят е представил изисканите документи (с изключение на СЕД U002 и U004 от Франция), видно от справка за приети, върнати и липсващи документи с вх. № 243-00-160-3/31.10.2023 г. (л.23). Попълнил е и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 (л.31-32), в която е посочил, че през последните 5 години е работил като сезонен работник във Великобритания и Франция, както следва: 14.01.2018 – 16.09.2018 г. – Великобритания, сезонен работник; 01.04.2019 – 29.09.2019 г. - Великобритания, сезонен работник; 01.04.2020 – 23.04.2023 – Великобритания, сезонен работник; 26.04.2023 – 21.08.2023 – Великобритания, сезонен работник; 04.09.2023 – 13.10.2023 – Франция, сезонен работник. Декларирал е, че през периода на последната заетост в чужбина преобладаващата част от роднините му са живели в България, разполага с постоянно жилище в България, в чужбина е живял под наем, прибирал се е в България само при отпуск, няма намерение да се връща в чужбина.

В хода на производството е извършена служебна проверка в регистрите на НОИ, в резултат на която е установено, че последното трудово правоотношение на жалбоподателя в България е за периода от 17.04.2013 г. до 07.08.2013 г.

Направено е и запитване до компетентната институция (КИ) на Франция за удостоверяване на осигурителен период и доход на заявителя.

С Разпореждане № 243-00-160-1/31.10.2023 г. (л.42) на ръководителя на осигуряването за безработица е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица до установяването им.

След получаване на СЕД U017 и СЕД U004 от Франция производството е възобновено с Разпореждане № 243-00-160-2/01.03.2024 г. (л.55) на ръководителя на осигуряването за безработица. В изпратеното осигурително досие на трансграничен работник (л.44-46) е потвърден периодът на осигурена заетост в страната от 04.09.2023 до 14.10.2023 г. В резултат на това осигурителният орган е направил извод, че Франция е държавата по последна заетост на заявителя.

С Разпореждане № 243-00-160-3/06.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, издадено на основание чл. 54ж, ал. 1, във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (EО) № 883/2004, на жалбоподателя е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО. Изложени са доводи, че лицето не е упражнявало трудова дейност в Република България от 07.08.2013 г. и последните му осигурителни периоди са във Великобритания и Франция, съответно за Великобритания от 2014 до 2023 г. и за Франция от 04.09.2023 до 14.10.2023 г. На основание чл. 61 и по аргумент на чл. 65, ал. 2 и ал. 5, б. „а“ от Регламент № 883/2004 е направен извод, че България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Това разпореждане е обжалвано по административен ред. С Решение № 19/22.04.2024 г. директорът на ТП на НОИ е отхвърлил жалбата срещу него, споделяйки изводите на административния орган, че България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване на лицето. В мотивите към решението е посочено, че от началото на първия период на осигурена заетост на жалбоподателя в чужбина (15.03.2014 г.) до прекратяването на последното му трудово правоотношение (14.10.2023 г.) са минали повече от 5 години. Според европейското законодателство (Съвет на ЕС, дело С-30/22, т. 19 – дело С-76/76 ) този 5-годишен период е достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава, в която е работило, като му дава и право да придобие статут на постоянно пребиваващ в дадена държава (чл.16 от Директива 2004/38/Е0). След като е отчел, че последното трудово правоотношение на жалбоподателя в България е прекратено на 07.08.2013 г., горестоящият орган е приел, че очевидно след тази дата лицето упражнява трудова дейност в чужбина (Великобритания, Франция) и се завръща в България, за да кандидатства за обезщетение за безработица. Обосновал е извод, че България се явява държава по престой в периодите между трудовите активности на заявителя в другите държави, поради което правилно е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

От представените при административното и съдебното обжалване писмени доказателства се установява, че жалбоподателят е регистриран по постоянния адрес на майка си в град Генерал Тошево, притежава МПС в България, за което е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност“ за периода 04.10.2022 г. – 11.04.2023 г., притежавал е и друго МПС, което е продал през 2017 г., имал е сключен договор с мобилен оператор в страната за периода 30.11.2019 – 30.11.2021 г., на 26.04.2024 г. му се е родил син, за което е съставен акт за раждане от община Добрич, в който като майка е вписана В. А. М..

От показанията на разпитаната по делото свидетелка В. А. М. (живуща на семейни начала с жалбоподателя от около 10 години) става ясно, че двамата са живеели и работели заедно в чужбина, на сезонна селскостопанска работа (пакетиране и/или бране на плодове и зеленчуци), с намерение да съберат пари, първоначално за да си купят къща. Работили в чужбина различни периоди, по 6-7 месеца или повече през годината, след което се връщали в България при неговата майка, а последната година, след като тя забременяла, се преместили при нейните родители. Престоят им в Англия и Франция бил свързан само с работата им. Наемали ги, отивали на работа и след като приключвали сезона, се прибирали в България. В момента двамата имат дете на два месеца. Докато работели в чужбина, живеели в каравани под наем, предоставени от работодателя им. Извън сезона преживявали със средствата от чужбина. Когато се връщали в България, жалбоподателят се занимавал с домашни работи, правил ремонт на къщата на майка си в гр. Генерал Тошево. Твърди, че двамата никога не са имали намерение да се установят в чужбина, целта им била единствено да спечелят пари, за да живеят в България.

Показанията на свидетелката са убедителни, логични и последователни, отразяват нейните лични впечатления и наблюдения и съответстват на писмените доказателства по делото, поради което съдът ги кредитира като обективни и достоверни.

В хода на съдебното производство е представена декларация от 26.09.2018 г. относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, подадена от жалбоподателя по повод на по-рано отпуснато му обезщетение за безработица. В нея лицето е декларирало, че последният му период на заетост в чужбина е бил във Великобритания, преобладаващата част от роднините му, както и социалните му контакти са в България, няма собствено жилище и възнамерява да се установи в Република България.

При тази фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:

Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени от компетентни административни органи, в кръга на предоставените им по закон правомощия съгласно чл. 117, ал. 3, във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2 от КСО и чл. 54ж, ал. 1 от КСО, в необходимата писмена форма, но при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон.

Основният мотив за постановяване на обжалвания акт е, че България не е компетентна държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на правото на обезщетение за безработица по българското законодателство.

По делото не е спорно, че последната трудовата заетост на лицето е във Франция, където е работило малко повече от месец като сезонен селскостопански работник. Спорът е от правен характер и се свежда до това коя е компетентната държава по отпускането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на държава – членка на ЕС, която е различна от държавата – членка, пред която е подадено искането за изплащане на парично обезщетение за безработица.

Правилата за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на ЕС са въведени с Регламент (ЕО) № 883/2004 и с Регламент (ЕО) № 987/2009. С тези регламенти са определени общите критерии и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда при прилагането на националните закони.

Не е спорно по делото, че жалбоподателят е гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, поради което и европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на съюза са приложими спрямо него по силата чл. 2, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица по чл. 3, § 1, б. „з“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

Разпоредбата на чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в него самия.

Основното правило при определяне на приложимото законодателство съгласно чл. 11, § 3, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 е, че наетите лица са подчинени на законодателството на държавата-членка, на чиято територия полагат труда си. С други думи, по отношение на обезщетенията за безработица лицата, осъществяващи дейност като заети или като самостоятелно заети в една държава-членка, принадлежат към схемата на социална сигурност на тази държава. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004.

Съгласно разпоредбата на чл. 65, § 2 от същия регламент напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се завърне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Нормата на чл. 65, § 5, б. „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 въвежда правилото, че безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетение в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

За приложението на това правило от съществено значение се явява определянето на държавата – членка по пребиваване по време на последната трудова заетост на жалбоподателя, като по смисъла на регламентите заинтересованото лице може да има само едно място на пребиваване.

Легалната дефиниция на термина „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 и това е мястото, където лицето обичайно пребивава. Този термин е различен от понятието „престой“ по смисъла на чл. 1, § 3, б. „к“, което означава временно пребиваване. Критериите за определяне на мястото на пребиваване се извеждат от разпоредбите на чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Тези разпоредби уреждат случаите, при които има разногласия в становищата на институциите на две или повече държави – членки относно определяне на пребиваването на заинтересованото лице, но те следва да намерят приложение във всички случаи, в които съществува някакъв спор или съмнение относно действителното място на пребиваване на това лице. От съдържанието им е видно, че мястото на пребиваване се определя с оглед на центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват, както следва: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане; причините, които са принудили лицето да се премести в държавата по заетост и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства.

В изготвения от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност Практически наръчник е посочено, че тези критерии или елементи не са изчерпателно изброени, невинаги имат еднаква тежест и значимост и между тях няма установена йерархия. Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и обстоятелства. При необходимост могат да се съобразяват и други факти.

Анализът на приложимата нормативна уредба обосновава извода, че под понятието „държава по постоянно пребиваване“ следва да се разбира държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава – членка от ЕС, обичайно пребивава и където се намира обичайният център на неговите интереси. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване. Обстоятелствата, които се вземат под внимание, са от различно естество, като основният им кръг е очертан в чл. 11, § 1 и § 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Тези принципни положения са залегнали в мотивите към обжалваното решение, но са тълкувани погрешно, в противоречие със събраните доказателства и при липса на достатъчно информация за релевантните факти по спора.

Единствените фактически основания на административния орган, за да приеме, че България не е компетентна държава по пребиваване, са, че жалбоподателят не е упражнявал трудова дейност в страната от 07.08.2013 г. и е работил в чужбина за дълъг период от време, продължил над 5 години. Нито едно от тези обстоятелства само по себе си не може да доведе до такъв извод. Продължителността на трудовата заетост във Великобритания и Франция не трябва да се разглежда изолирано от другите факти, свързани с положението на заетото лице - естеството на упражняваната дейност, семейните връзки, социалните контакти, жилищното състояние, интервалите на работа в чужбина, намерението на засегнатото лице/причините за преместване и т.н. Всички тези фактори са определящи, за да се направи надлежна преценка относно центъра на жизнените интереси на жалбоподателя съобразно правилата по чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Това не е сторено от административния орган, което е довело до постановяването на процесното решение в нарушение на чл. 35 и чл. 36 от АПК и принципите на истинност и служебно начало, установени в чл. 7 и чл. 9 от АПК.

Неоснователно е твърдението на ответника, че в случая не е следвало да се установява центърът на жизнените интереси на лицето, тъй като няма неразбирателство между страните, в които е работило, и държавата по произход по отношение на компетентната институция. От данните по делото е видно, че в административното производство не е изисквана информация за пребиваване от КИ на държавата по последната заетост, поради което и не е налице съгласие между съответните институции на държавите членки относно мястото на обичайно пребиваване на жалбоподателя. Единственото запитване, което е отправено, е относно осигурителните периоди и доходи на лицето във Франция, но получените в резултат на това запитване СЕД U017 и СЕД U004 нямат нищо общо с изискуемия СЕД Н006, в който се удостоверява държавата по пребиваване според КИ на другата държава - членка.

Неправилно и необосновано в решението е прието, че България се явява държава по престой в периодите между трудовите активности на лицето в другите държави. В противоречие с процесуалните правила не е извършено проучване на необходимите елементи за определяне на пребиваването съобразно начините и критериите, посочени в Регламент (ЕО) № 987/2009 и в Наръчника. Административният орган се е съсредоточил само върху липсата на трудова заетост на лицето в България и продължителността на трудовата му дейност в чужбина, без да изследва тяхната тежест и значимост с оглед на всички останали обстоятелства, обуславящи центъра му на живот.

Определянето на мястото на интереси на едно лице изисква наличието на определена социална интеграция чрез лични и професионални отношения, от която да произтичат трайни връзки на лицето със съответното място, като превес винаги имат личните връзки, когато личните и професионалните връзки не са концентрирани в една държава - членка. Безспорно заявителят е упражнявал трудова дейност в чужбина повече от 5 години, но тази дейност винаги е била сезонна, краткосрочна (по няколко месеца) и свързана основно с финансови причини. От събраните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че по време на работата му във Великобритания и Франция жалбоподателят не е разполагал с постоянно жилище, заедно с приятелката си са обитавали каравани там, където са полагали към момента труда си. Двамата винаги, когато са приключвали трудовите си ангажименти, са се прибирали в България, където са живеели до следващата сезонна работа. Близките роднини на жалбоподателя също се намирали в България, като той никога не е прекъсвал контактите си с тях. При завръщанията си в страната е оставал да живее при майка си, като е правел ремонти по къщата. Разполагал е с МПС и телефон в страната. Разпитаната свидетелка дава категорични показания, че двамата с жалбоподателя никога не са имали намерение да се установят в чужбина, като целта им е била единствено да спечелят пари, за да живеят заедно в България. Всички това показва ясно и недвусмислено, че по време на последната му трудова заетост жалбоподателят е имал пряка връзка с България и присъствието му в страната не е било временно и инцидентно. Личните и социалните му контакти в държавата по произход са били трайни и стабилни и са обусловили обичайния център на неговите жизнени интереси в България, а не във Великобритания или Франция, което се подкрепя и от представените по делото декларации относно определяне на пребиваване включително декларацията от 2018 г. Не без значение е и обстоятелството, че след прекратяване на последното му трудово правоотношение заявителят се е прибрал в България и повече не се е връщал на работа във Великобритания или Франция, заедно с приятелката си са се установили да живеят при нейните родители и наскоро им се е родило дете, което също говори, че намерението му е било да живее в България, а причината за неговото оставане в чужбина през последните години е била само трудовата му заетост като сезонен работник.

При това положение следва да се приеме, че към релевантния момент интересите на жалбоподателя са били тясно свързани с България и той попада в приложното поле на чл. 65, § 5, във вр. § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Този извод не се опровергава от обстоятелството, че при предишното отпускане на парично обезщетение за безработица лицето е декларирало, че има намерение да се установи трайно в България, а малко след това отново е заминало на работа във Великобритания. Престоят на жалбоподателя в чужбина е бил обусловен от съществуването на трудово правоотношение и присъствието му на работното място не означава, че не е пребивавал в България. Очевидно и административният орган е стигнал до този извод, когато е отпуснал паричното обезщетение за безработица предния път, поради което остава неясно защо сега е приел, че за процесните осигурителни периоди, които са били предмет на разглеждане при първото искане за отпускане на обезщетение за безработица, България вече се явява само държава по престой, а не държава по пребиваване. Различното тълкуване на едни и същи факти противоречи на принципите на правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания.

Нормалното пребиваване трябва да се разглежда като мястото на обичаен живот на лицето, което да изключва по всякакъв начин волята или намерението за временно пребиваване. Такъв еднозначен извод не може да се направи по отношение на престоя на жалбоподателя в чужбина, при условие че той се е връщал редовно в родината си в периодите, в които не е бил наето лице, и с поведението си е демонстрирал намерение за трайно пребиваване в България. Въпросът е фактически и следва да се разреши съобразно конкретните обстоятелства по случая. След цялостна оценка на всички факти и доказателства в тяхната логическа връзка и последователност може да се заключи, че към момента на последната трудова заетост действителното място на пребиваване на лицето е било в България, където са били основните му лични връзки и контакти и постоянния център на неговите интереси. Присъствието на жалбоподателя във Великобритания и Франция през процесните периоди на осигурена заетост се е налагало от естеството на неговата работа и не покрива критериите на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009.

Не е приложимо към настоящия спор цитираното в решението определение на СЕС по дело С-30/22, защото то има предвид само хипотезите, при които държавата, в която се подава заявление за получаване на обезщетение за безработица, е различна от държавата, в която лицето има завършен период на заетост и в която е пребивавало по смисъла на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 през целия този период, а в случая през целия период на трудова заетост на жалбоподателя в чужбина местопребиваването му е било в България.

Неправилно административният орган се е позовал на чл. 16 от Директива 2004/38/ЕО и свързаната с неговото приложение съдебна практика, за да приеме, че продължителността на трудовата заетост в чужбина е достатъчна да обоснове наличието на стабилна връзка на лицето с държавата, в която полага труд. Предвиденият от европейския законодател 5 – годишен срок на пребиваване цели да обезпечи гражданите на ЕС да получат автоматично право на постоянно пребиваване в друга страна на ЕС и е неотносим към мястото на пребиваване по Регламент (ЕО) № 883/2004, което се определя според критериите на § 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Освен това пребиваването на жалбоподателя в чужбина не отговаря на изискването за непрекъснатост в директивата, тъй като след завършване на сезонната работа през отделните осигурителни периоди, той винаги се е прибирал в България.

При съобразяване на центъра на интересите на жалбоподателя се налага изводът, че България е държавата по пребиваването му и именно тя е компетентната държава-членка за изплащане на парично обезщетение за безработица. Престоят и времето на трудова заетост на лицето в чужбина имат временен характер по смисъла на Регламент (ЕО) № 883/2004. Те са свързани единствено с времето на полагане на труд по краткосрочните му договори като сезонен работник и с осигуряването на издръжката му на живот, поради което не са определящи за мястото на обичайното му пребиваване без оглед на продължителността им.

Като е стигнал до обратните изводи, административният орган е подходил едностранчиво, тълкувайки превратно установените факти и приложимите разпоредби, с което неправилно е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица поради недоказано място на пребиваване в България. С оглед на това оспореното решение и потвърденото с него разпореждане се явяват необосновани и незаконосъобразни, издадени в противоречие с доказателствата по делото и материалния закон, поради което следва да бъдат отменени, а преписката да бъде върната на административния орган за ново произнасяне по същество съобразно мотивите към настоящото решение.

В съответствие с изхода от спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски в размер на общо 51 лева, от които 500 лева платено адвокатско възнаграждение и 10 лева държавна такса.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2, във вр. чл. 173, ал. 2 от АПК, съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ Решение № 19/22.04.2024 г. на директора на ТП на НОИ – Добрич и потвърденото с него Разпореждане № 243-00-160-3/06.03.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич, с което на Н. Д. С., с [ЕГН], е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.

ИЗПРАЩА преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Добрич за ново произнасяне по заявление с вх. № 243-00-160/20.10.2023 г. до ТП на НОИ – Добрич на Н. Д. С. съобразно дадените в настоящото решение указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА ТП на НОИ – Добрич да заплати на Н. Д. С., с [ЕГН], с постоянен адрес: област Добрич, град Генерал Тошево, [улица], сумата от 510 (петстотин и десет) лева, представляваща сторени разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.