Р Е Ш Е Н И Е
№
.......................
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публично
съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди двадесет и
първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от младши съдия Мария Малоселска въззивно
гражданско дело № 4270 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 463006 от 02.08.2018
г., постановено по гр.д. № 67987/2016 г. по описа на СРС, 150 състав, е
признато за установено, че Й.А.Й.
дължи на „К.И.“ ООД /заменен в хода на
производството от „К.И.“ АД/ на основание чл. 422, ал. 1 ГПК сума в общ размер
на 704,62 лева, от които 450 лева – главница на
основание сключен договор за потребителски кредит без поръчителство „Екстра”
№56404/07.04.2016 г., сумата от 54 лева договорна лихва за периода 07.04.2016
г. – 16.08.2016 г., сумата от 193,08 лева договорна такса „гарант” за периода
07.04.2016 г. – 16.08.2016 г. и 7,54 лева законна лихва за забава за периода
08.06.2016 г. – 16.08.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК -
17.08.2016 г., до окончателното изплащане на сумата.
С
решението по делото в тежест на ответника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК са
възложени сторените от ищеца разноски за исковото и заповедното производство по
ч.гр.д. № 46290/2016 г. по описа на СРС. С определение № 261942/31.10.2019 г.
по реда на чл. 248 ГПК решението е изменено, като са намалени присъдените в
полза на ищеца разноски.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
производство Й.А.Й.. Жалбоподателят поддържа, че решението на СРС е неправилно
и незаконосъобразно. Навежда доводи, че е трайно безработен, както и че СРС
нарушил правото му на защита, като не се произнесъл по всички възражения,
направени с отговора на исковата молба.
Постъпил
е отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство „К.И.“
ООД, с който жалбата се оспорва. Излагат се съображения за правилност и
законосъобразност на решението, като при постановяването му СРС взел предвид
всички релевантни обстоятелства и правилно преценил събрания доказателствен материал.
Искането е за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за
въззивното производство.
В
хода на производството, с оглед настъпилата промяна в правноорганизационната
форма на дружеството ищец, с определение на въззивния съд от 21.01.2021 г. тази
промяна е съобразена, като производството е продължило с участието на „К.И.“
АД.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното
от
фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото
обаче е частично неправилно, като във връзка с доводите на въззивника,
съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът приема
следното:
„К.И.“
ООД е предявило против Й.А.Й. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за сумите както следва: 450 лева – главница на основание
сключен договор за потребителски кредит без поръчителство „Екстра”
№56404/07.04.2016 г., сумата от 54 лева договорна лихва за периода 07.04.2016
г. – 16.08.2016 г., сумата от 193,08 лева договорна такса „гарант” за периода
07.04.2016 г. – 16.08.2016 г. и 7,54 лева законна лихва за забава за периода
08.06.2016 г. – 16.08.2016 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК -
17.08.2016 г., до окончателното изплащане на сумата.
По
предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че по силата на валидно
възникнало от договор за кредит облигационно правоотношение между кредитора и длъжника
в лицето на ответника, в тежест на последния е възникнало задължение за връщане
на получената сума по договора за кредит; че е настъпил падежът на задължението
за връщане на сумата на кредитодателя съгласно уговореното с погасителния план,
че е налице валидна клауза от договора за кредит, въз основа на която
кредитополучателят е поел задължение за заплащане на такса „гарант“.
В
тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване
на паричното си задължение на падежа, съобразно уговореното с договора за
кредит.
Във
връзка с възражението на ответника, направено с отговора на исковата молба, за
нищожност на претендираната от страна на ищеца такса „гарант“ като
противоречаща на закона, заобикаляща максимално допустимия размер на
договорната лихва, а също и несъответстваща на добрите нрави, в тежест на ищеца
е да докаже съответствието на същата с императивните правила на закона, както и
че е индивидуално договорена, като при сключване на договора на ответника е
била предоставена по ясен и разбираем начин цялата относима информация, за да
вземе последният обосновано решение дали да сключи процесния договор.
Настоящият
съдебен състав намира, че от представените и приети в производството пред СРС
писмени доказателства се установява възникването на облигационна връзка по
договор за кредит, сключен от разстояние, между ищеца и ответника. Че страните
са обвързани от договорно правоотношение не се оспорва и от ответника с
отговора на исковата молба.
Установява
се на следващо място от представените като писмени доказателства по делото разписка
за извършено плащане № 2000000101464845/07.04.2015 г., разписка от easy-pay №
07000432315325/07.04.2016 г, с наредител КРЕДИТ ИНС и получател на плащането Й.А.Й.
с основание на превода: договор № 56404/07.04.2016 г., че иецът е изпълнил
договорното си задължение да предостави на кредитополучателя сума в размер на
договорената, доколкото от представената разписка се установява получаването на
сума в посочения размер от ответника. В разписката, издадена от „Изипей“ АД,
фигурира единният граждански номер на ответника, както и номерът на договора за
кредит, сключен между страните по същия по реда на ЗПФУР. На следващо място,
видно от съдържанието на договора е, че същият е сключен между страните на 07.04.2016
г., а сумата е получена от ответника още на същата дата по избрания и посочен в
договора начин – на каса на Easypay, като получаването на сумата е удостоверено
с подпис на получателя. Обсъжданата разписка за получаване на сумата е
представена и приета като писмено доказателство в хода на съдебното дирене пред
СРС, като ответникът не е оспорил документа, подписан от него, по реда на чл.
193 ГПК. С оглед последното и обстоятелството, че между обсъжданите писмени
доказателства са налице достатъчно данни, съвпадащи по начин, че от съвкупната
им преценка да бъдат индивидуализирани в необходимата степен страните и
основанието за получаване на сумата в размер на 600 лв. от ответника, съдът
намира, че е установено по делото възникването на облигационното правоотношение
по договор за кредит между ищеца и ответника.
От
заключението на изслушаната пред СРС съдебно-счетоводна експертиза, което
настоящият състав на въззивния съд кредитира като компетентно изготвено и
отговарящо в пълнота на стоящите пред изследването задачи, тези изводи на съда
се потвърждават, като съгласно същото счетоводните записи на ищеца са редовно
водени и се установява едно единствено плащане по договора за кредит от страна
на кредитополучателя – на 26.05.2016 г. на сума в размер на 234 лв., което
плащане е отразено в счетоводството на ищеца и е съобразено при подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК.
По
възраженията на ответника, направени с отговора на исковата молба, за нищожност
на клаузите от договора, регламентиращи задължение за заплащане на такса
„гарант“, с оглед съдържанието на нормата-принцип на чл. 7, ал. 3 ГПК и
задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в договори с
потребители физически лица, въззивният съд намира следното:
В
чл. 8 до чл. 11 вкл. от ЗПФУР са уредени правилата за начина, момента и вида на
преддоговорната информация които доставчикът на финансови услуги следва да
предостави на потребителите на такива, като с оглед задължението по чл. 18,
ал.1, т.1 от закона тежестта в процеса да докаже изпълнението на тези
задължения е негова. В настоящия процес ищецът не ангажира доказателства за
изпълнение за задължението си за предоставяне на преддоговорна информация
съобразно изискванията на ЗПФУР, доколкото липсват доказателства формулярът да
е получен от ответника на имейл адреса, посочен в профила, чрез който е
кандидатствал. Неизпълнението на тези задължения или тяхното неточно изпълнение
обаче не е уредено с изрична законова санкция, в това число недействителност на
договора, извън предвидената в закона административно-наказателна отговорност,
поради което съдът намира, че не е налице основание за недействителност на
цялата сделка.
По
възражението за недействителност на клаузата за такса „гарант“ въззивният съд
приема следното:
От
представената по делото заявка за отпускане на кредит е видно, че
кредитополучателят е избрал задълженията по кредита да бъдат обезпечени с
банкова гаранция. Вместо това обаче в представения договор за потребителски кредит „Екстра“ - чл.
4 от същия е посочено, че кредитополучателят е избрал кредитодателят да
ангажира дружество гарант за обезпечаване изпълнението на задълженията по кредита,
за което се е съгласил да заплати в полза на кредитодателя такса "гарант",
разсрочена и включена към месечните му вноски, съгласно погасителния план към
договора. Пояснено е, че дължимата погасителна вноска включва главница, лихви и
такса „гарант“.
Предвид
изложеното, съдът приема, че в случая е налице разминаване на волята на
страните по отношение съдържанието на обсъждания обезпечителен способ, за което
свидетелства съдържанието на насрещните им волеизявления. Следва да се отбележи
още, че съгласно заключението на извършената съдебно-счетоводна експертиза
дължимата за срока на договора такса "гарант" е в общ размер на 258
лв. Съпоставено с размера на отпуснатите средства по кредита – 600 лв., и с
този на общо дължимата договорна лихва – 72 лв., съдът приема, че уговорките,
предвиждащи заплащането на обсъжданата такса по кредита, са неравноправни по
смисъла на чл. 145, ал. 1 ЗЗП, което налага извод за тяхната нищожност (арг. от
чл. 146, ал. 1 ЗЗП). Т.е. при извършване на елементарна сметка съдът
установява, че е налице противоречие и с императивното изискване на чл. 19, ал.
4 ЗПК, съгласно което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Настоящият
състав на въззивния съд намира, че кредиторът, като професионалист в своята
дейност, е този, който следва да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва извършването
на справки и проучване на имущественото му състояние /арг. чл. 16 ЗПК/.
Включването на уговорка в договора, посредством която рискът от ненадлежно
осъществяване на тази преддоговорна дейност, която е иманентно присъща на
дейността по кредитиране, и както се посочи, която следва да се осъществява от
кредитора по договора, се прехвърля в тежест на кредитополучателя под формата
на задължение за заплащане на допълнителна такса, при неосигуряване на
поръчители/гаранти/, е в противоречие с целите на българското законодателство,
което следва стриктно да съответства на правото на ЕС. Такъв вид уговорка
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, в
резултат на което се стига до допълнително увеличаване на размера на
задълженията.
По
изложените съображения съдът приема, че исковата претенцията за установяване
дължимостта на предвиденото в сключения между страните по делото договор за
кредит вземане за заплащане на такса "гарант" е неоснователна, с
оглед на което е следвало да бъде отхвърлена от първия съд. От заключението по
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че платената от длъжника сума за
погасяване на задълженията по кредита от общо 234,00 лв., 64,92 лв. са отнесени
от кредитора за погасяване на т. нар. такса "гарант". С оглед
възприетия от настоящия състав извод за нищожност на съдържащата се в процесния
договор за кредит клауза, вменяваща в тежест на длъжника задължение за
заплащане такса "гарант", по повод на която е платена сумата от 64,92
лв., и съществуващи за длъжника задължения за главница и възнаградителна лихва
по кредитно правоотношение, платеното в полза на кредитодателя по повод нищожната
клауза от договора не е получено без основание. Това плащане следва да бъде
отнесено за погасяване на съществуващите към съответния момент задължения на
кредитополучателя. Сумата е следвало да се отнесе към задължението за
възнаградителна лихва и главница по погасителния план, с падеж на 07.06.2016
г., както следва: 18 лв. – договорна лихва и 46,92 лв. – частично погасяване на
главницата. При съобразяване на установените погасявания неплатеният остатък от
задълженията за връщане на главницата по кредита възлиза на сумата от 403,08
лв., а за разликата до пълния предявен размер е неоснователен. Непогасеният
остатък от задълженията на кредитополучателя за заплащане на възнаградителната
лихва за исковия период както е заявен обаче - считано от 07.04.2016 г. до 16.08.2016
г. обхваща непогасения остатък от лихвата с падеж на 07.05.2016 г. /което
плащане е съобразено от кредитора съгласно ССчЕ/ и с падеж на 07.06.2016 г. в
размер на 18 лв. Ето защо установителният иск с предмет вземането на ищеца за договорна
лихва е основателен за сумата 36 лв., а за разликата над тази сума до пълния му
предявен размер от 54 лв. и за периода 07.04.2016 г. – 07.07.2016 г. следва да
бъде отхвърлен.
Обезщетението
за забава върху просрочените задължения за връщане на главница по кредита,
дължимо на основание чл. 9. 1 от приложимите към процесния договор Общи условия
на към договорите за предоставяне на потребителски кредит, при съобразяване
размера на падежиралите вноски за исковия период на претенцията, считано от 07.06.2016
г. до 16.08.2016 г., възлиза на сумата от 8,54 лв. Същият е предявен за сумата
от 7,54 лв., с оглед което следва да бъде изцяло уважен.
Поради
изложеното въззивната жалба е частично основателна, като решението е неправилно
в частта, в която са уважени предявените искове за признаване за установено
съществуването на вземането за главница за сумата над 403,08 лв. до разликата
от 450 лв., ведно със законната лихва от 17.08.2016 год., за сумата над 36 лв.
- договорна лихва, до разликата от 54 лв. и за периода от 07.04.2016 г. до
07.07.2016 г., както и за сумата от 193,08 лв., представляваща договорна такса
„гарант“ за периода 07.04.2016 г. – 16.08.2016 г. При съвпадение на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд в останалата част от решението,
с която исковете са уважени, следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С
оглед изводите, до които съдът достигна, първоинстанционното решение, изменено
по реда на чл. 248 ГПК с определение от 31.10.2018 г., следва да бъде
ревизирано и в частта за разноските. Следващите се на ищеца на основание чл.
78, ал. 1 ГПК за производството по ч.гр.д. № 46290/2016 г. по описа на СРС разноски
са в размер на 47,54 лв., следователно решението на СРС, изменено по реда на чл.
248 ГПК, следва да бъде отменено за разликата над посочения размер до
присъдения такъв за сумата от 75 лв. Досежно разноските за исковото
производство, на страната се следват разноски в размер на 237,69 лв., а
решението следва да бъде отменено за горницата над тази сума до присъдения
размер от 375 лв. По делото не са представени доказателства за сторени от
ответника разноски в тази фаза на производството, с оглед което такива не му се
следват.
За
въззивното производство, предвид частичната основателност на въззивната жалба, право
на разноски имат и двете страни. Въззивникът е освободен от заплащане на
държавна такса за въззивното производство и доколкото не се установява да е
извършил други разходи, разноски не следва да му бъдат присъждани в въззивното
решение. Въззиваемият претендира разноски и представя доказателства за
заплащането на адвокатско възнаграждение в минимален размер от 300 лв.
Съобразно изхода от спора, следващите се на тази страна разноски съобразно
частта от исковете, които въззивният съд е намерил за основателни, са в размер
на 190,15 лв., която сума следва да се възложи в тежест на въззивника. На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, въззиваемото дружество следва да бъде осъдено да
заплати и държавна такса за въззивното обжалване, съответстваща на частта, за
която жалбата е основателна – сумата от 13,73 лв.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 463006 от 02.08.2018 г., постановено по гр.д. № 67987/2016 г.
по описа на СРС, 150 състав, в частта, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е
признато за установено, че Й.А.Й. дължи на „К.И.“ ООД /заменен в хода на
производството от „К.И.“ АД/, сумата над 403,08 лв. до присъдения с решението
размер от 450 лв. – главница по договор за кредит „Екстра“ № 56404/07.04.2016
г., сумата над 36 лв. до присъдения с решението размер от 54 лв. и за периода
от 07.04.2016 г. до 07.07.2016 г., представляваща вземане за договорна лихва, както
и за сумата от 193,08 лв., представляваща договорна такса „гарант“ за периода
07.04.2016 г. – 16.08.2016 г., както и в частта за разноските, в която
решението е изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 261942/31.10.2019
г., за сумата над 47,54 лв. до присъдената сума от 75 лв. – разноски за
производството по 46290/2016 г. по описа на СРС, за които ответникът е осъден
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и за сумата над 237,69 лв. до присъдената
сума от 375 лв. – разноски за исковото производство, за които ответникът е
осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „К.И.“ АД, ЕИК ********, като правоприемник на „К.И.“ ООД,
ЕИК ********, срещу Й.А.Й., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, както следва:
за сумата над 403,08 лв. до пълния предявен размер от 450 лв. – главница по
договор за потребителски кредит „Екстра“ № 56404/07.04.2016 г.; за сумата над
36 лв. до пълния предявен размер от 54 лв., както и за периода от 07.04.2016 г.
до 07.07.2016 г., представляваща вземане за договорна лихва, дължима за периода
от 07.07.2016 г. до 16.08.2016 г., както и за сумата от 193,08 лв.,
представляваща договорна такса „гарант“ за периода 07.04.2016 г. – 16.08.2016
г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 463006 от 02.08.2018 г., постановено по гр.д. № 67987/2016 г.
по описа на СРС, 150 състав, в частта, с която по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е
признато за установено, че Й.А.Й. дължи на „К.И.“ ООД /заменен в хода на
производството от „К.И.“ АД/, сумата от 403,08 лв. – главница по договор за
кредит „Екстра“ № 56404/07.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 17.08.2016 г. до окончателното плащане;
сумата от 36 лв., представляваща вземане за договорна лихва за периода от 07.07.2016 г. до 16.08.2016 г.; сумата от
7,54 лв., представляваща мораторна лихва за периода 08.06.2016 г. – 16.08.2016
г., както и в частта за разноските, в която решението е изменено по реда на чл.
248 ГПК с определение № 261942/31.10.2019 г., за сумата до 47,54 лв. – разноски
за производството по 46290/2016 г. по описа на СРС, за които ответникът е
осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, както и за сумата до 237,69 лв. –
разноски за исковото производство, за които ответникът е осъден на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК
ОСЪЖДА Й.А.Й., ЕГН **********, да заплати на „К.И.“ АД, ЕИК ********, като
правоприемник на „К.И.“ ООД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 190,15 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивното производство.
ОСЪЖДА „К.И.“ АД, ЕИК ********, като правоприемник на „К.И.“ ООД, ЕИК ********,
на основание чл. 78, ал. 6 ГПК да заплати по сметка на СГС сумата от 13,73 лв.
– държавна такса, съразмерна на частта от исковете, приети за неоснователни с
въззивната жалба.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.