№ 2791
гр. София, 13.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100502084 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 12.10.2022 г., постановено по гр. дело №46750/2019 г., по
описа на Софийския районен съд, 54 състав, е отменено по иск с правно
основание по чл. 357,ал. 1, вр. чл. 188, т. 2 КТ наложеното на ищеца И. П. от
ответника – работодател Н.и.м. дисциплинарно наказание „предупреждение
за уволнение“, наложено със заповед №РД-18-19/10.07.2019 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Н.и.м., с
която обжалва същото като неправилно и необосновано. Поддържа се, че в
хода на първоинстанционното производство са допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в съставения от
районния съд непълен доклад и нарушение на правото на защита на
ответника, както и при събиране на доказателствата. Излага се становище, че
на ищеца му е наложено процесното дисциплинарно наказание за това, че не
е изпълнил задължението си да пази и съхранява поверените му културни
ценности. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд за това, че
двуседмичният преклузивен срок за налагане на наказанието е изтекъл на
30.06.2019 г., тъй като срокът за налагането му според въззивника е започнал
да тече от 10.06.2019 г. На следващо място се сочи, че ищецът не е оспорил
резултата от инвентаризацията и констатираните липси на ДКЦ. Излагат се
доводи, че първоинстанционният съд не е съобразил тежестта на
нарушението. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното
решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде
1
отхвърлен като неоснователен. Претендират се съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл. 263 ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от
въззиваемия И. П..
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от правна
и фактическа страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Производството е образувано по иск на служител срещу работодател за
отмяна на наложеното му дисциплинарно наказание „Предупреждение за
уволнение“, със заповед №РД-18-19/10.07.2019 г.
Неоснователни са оплакванията на въззивника за допуснати съществени
процесуални нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с
изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото. С доклада по
делото, обявен за окончателен с протоколно определение от 02.04.2021 г.,
съдът изрично е указал на ответника, че е в негова тежест да докаже, че
законосъобразно и при спазване на материалноправните разпоредби на
Кодекса на труда е упражнил правото си да наложи на ищеца процесното
дисциплинарно наказание. На същия му е предоставена възможност да сочи и
да ангажира доказателства в подкрепа на тези обстоятелства, поради което
неоснователно се явява и оплакването за нарушение на принципа за
равнопоставеност и правото на ефективна правна защита.
Дисциплинарното нарушение като вид правонарушение е установено от
разпоредбата на чл. 186 КТ и се определя като виновно неизпълнение на
трудовите задължения. Елементите на фактическия състав на
дисциплинарното нарушение, които го характеризират като вид
правонарушение са: деяние/действие или бездействие/, противоправност и
вина. Обект на дисциплинарното нарушение като основание за
дисциплинарната отговорност са трудовите задължения на работника и
служителя, които трябва да бъдат изпълнявани точно и добросъвестно.
Техният обем произтича от съдържанието на конкретното индивидуално
2
трудово правоотношение като при изпълнението им работникът и служителят
е длъжен да спазва законните нареждания на работодателя. Нормативно
установено трудови нарушения, съгласно чл. 187,ал. 1 КТ са: 1. закъснение,
преждевременно напускане на работа, неявяване на работа или неуплътняване
на работното време; 2. явяване на работника или служителя на работа в
състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му
задачи; 3. неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и
технологичните правила; 4. произвеждане на некачествена
продукция; 5. неспазване на правилата за здравословни и безопасни условия
на труда; 6. неизпълнение на законните нареждания на
работодателя; 7. злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на
предприятието, както и разпространяване на поверителни за него сведения; 8.
увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали,
суровини, енергия и други средства; 9. неизпълнение на други трудови
задължения, предвидени в закони и други нормативни актове, в правилника за
вътрешния трудов ред, в колективния трудов договор или определени при
възникването на трудовото правоотношение.
В настоящия случай работодателят се е позовал на нарушение на
трудовата дисциплина по т.3, т.7, т.9 и т. 10.
Изчерпателно посочени в закона са и дисциплинарните наказания,
които може да бъдат наложени от страна на работодателя. Съгласно чл. 188
КТ това са : 1. забележка; 2. предупреждение за уволнение; 3. уволнение.
На работника с процесната заповед е наложено дисциплинарно
наказание по чл. 188,т. 2 КТ „предупреждение за уволнение“.
При определяне на дисциплинарното наказание се вземат предвид
тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и
поведението на работника или служителя. Работодателят е длъжен преди
налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя
или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените
доказателства. Дисциплинарните наказания се налагат не по-късно от 2
месеца от открИ.е на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването
му. Съгласно чл. 195 КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана
писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е
извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.
Заповедта за дисциплинарно наказание се връчва срещу подпис на работника
или служителя, като се отбелязва датата на връчването.
Тези норми са императивни и съобразяването им при преценка на
правомерността на заповедта по чл. 188, т. 1 КТ се осъществява от съда,
разглеждащ спора по същество, като въззивната инстанция не е ограничена от
посоченото във въззивната жалба.
Във въззивната жалба е изложено оплакване, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че не са спазени сроковете за налагане на
дисциплинарно нарушение, съобразно разпоредбата на чл. 194 КТ. В
разпоредбата е разписано, че дисциплинарните наказания се налагат не по-
късно от два месеца от открИ.е на нарушението и не по-късно от една година
3
от извършването му. Сроковете са преклузивни.
„ОткрИ.е на нарушението", по смисъла на чл. 194, ал. 1 от КТ, означава
узнаване от субекта на дисциплинарната власт на нарушаването на трудовата
дисциплина, установено в съществените му признаци - субектът на
нарушението, времето и мястото на извършването му, съществените
индивидуализиращи признаци на деянието от обективна и субективна страна,
които го квалифицират като нарушение. Именно в рамките на този
двумесечен срок работодателят следва да извърши съответните необходими
допълнителни проверки за пълното изясняване на случая, като в тази връзка
следва и да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му
обяснения и да събере посочените от него доказателства, да прецени дали да
наложи дисциплинарно наказание и да определи вида му, както и да връчи
заповедта за дисциплинарно наказание на работника или служителя. След
изтичането на двумесечния срок по чл. 194, ал. 1 от КТ, субективното
потестативно право на работодателя да наложи дисциплинарно наказание, ако
не е упражнено, се преклудира /Решение № 256 от 18.05.2012 г. по гр. д. №
1036/2011 г. на Върховен касационен съд/.
Предвид така изложеното не може да се сподели становището на
въззивника, че срокът за налагане на дисциплинарно наказание е започнал да
тече на 10.06.2019 г. – от датата, на която работникът-ищец е дал обяснения
по реда на чл. 193 КТ, а не от 10.04.2019 г., както е приел
първоинстанционният съд.
В случая по несъмнен начин се установява от представените по делото
писмени доказателства, че носителят на дисциплинарна власт е узнал горните
обстоятелства най-късно с Протокол за извършена пълна инвентаризация от
30.04.2019 г. Това обстоятелство е посочено и в отговор на исковата молба,
депозирана от ответника, че при извършена пълна инвентаризация е била
констатирана липсата на процесните културни ценности. На служителя /ищец
по настоящото дело/ му е бил даден срок до 10.06.2019 г. за тяхното намиране
или за обосноваване на липсата им. А процесното дисциплинарно наказание
му е наложено едва със заповед №РД-18-19/10.07.2019 г., т.е. след изтичане
на преклузивен двумесечен срок.
Предвид горното заповед №РД-18-19/10.07.2019 г. за налагане на
дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ се явява
незаконосъобразни и следва да бъде отменена.
По изложените съображения и поради съвпадение на крайните изводи
на двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде
потвърдено, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна.
По разноските:
Предвид изхода от делото право на разноски има въззиваемата страна,
която претендира адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. на
основание договор за правна защита и съдействие от 20.02.2023 г., срещу
4
който размер своевременно е релевирано възражение за прекомерност по чл.
78,ал. 5 ГПК. На съда е служебно известна практиката на Съда на европейския
съюз по дело C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на
Върховния касационен съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда
/Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за
2022 г. на ВКС/. Съдът, като взе предвид правната и фактическа сложност по
делото, броя на проведените съдебни заседания, обема на събрания
доказателствен материал, намира, че претендираният размер не е прекомерен,
поради което не следва да бъде намален на основание чл. 78,ал. 5 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 12.10.2022 г., постановено по гр. дело
№46750/2019 г., по описа на Софийския районен съд, 54 състав в цялост.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал.1 ГПК Н.и.м., БУЛСТАТ: ****, със
седалище и адрес на управление: гр. София, кв. „Бояна“, ул. **** да заплати
на И. Г. П., ЕН **********, с адрес: гр. София, ул. „****“, №**** сумата от
700 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5