Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 09.10.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на двадесет и девети септември, две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 518 по описа на съда за 2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на Част Втора – Общ исков процес от Гражданския процесуален кодекс.
Образувано е по искова молба, депозирана от С.М.П.,
ЕГН: **********, адрес: ***, чрез адв. Д.Ф. от САК, адрес *** против „Профи Кредит България“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, р-н „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е,
представлявано винаги от двамата управители С. Н., Я. В. и Д. Х..
В исковата молба и допълнителната
такава се сочи, че ищцата била солидарен длъжник по договор за револвиращ заем
№ **********/06.12.2012г., сключен между ищцовото дружество и А. М. А. (като
главен длъжник), по силата на който договор последната получила в собственост
сума в размер на 6100 лв., като се задължила да
заплати обща сума в размер на 7617,24 лв. След изплащането на дълга по главницата, главният длъжник
Ангелова преустановила обслужването на кредита, поради което кредиторът
предприел действия за извънсъдебно уреждане на спора. В тази връзка изпратил на
ищцата уведомително писмо от 22.10.2014 г. и Оферта за извънсъдебно
преструктуриране на дълга от 05.06.2015 г. Впоследствие процесното вземане било
прехвърлено на „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“ ЕАД, като за извършената цесия
ищцата била уведомена с уведомление изх. № 38346/19.10.2018 г. Въпреки горното
пасивно легитимиран по иска в настоящото производство оставало „Профи Кредит
България“ ЕООД, тъй като било носител на материалноправната легитимация и
продължавало да е титуляр на задължението, както и страна по кредитното
правоотношение.
Срещу ищцата
ответното дружество се снабдило с изпълнителен лист по т.д. № 3312/2015 г. по
описа на СГС, ТО, 22 с-в, въз основа на арбитражно решение № 164/26.03.2015 г.
на арбитър Б. Г., което решение впоследствие било прогласено за нищожно с решение № 13/03.02.2020 г. по т.д. №
1394/2019 г. по описа на ВКС, 1 т.о.
Претендираните от
кредитора срещу ищцата материални субективни права били недължими. Отношението
между страните имало характер на поръчителско такова, поради подробно изложени
в тази връзка аргументи, ето защо доколкото бил изтекъл (на 06.06.2017 г.)
6-месечният преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД, в рамките на който срок
кредиторът не заявил претенциите си към главния длъжник, то същите били
погасени.
Евентуално, ако не се приеме
отношението между страните за такова, което има характер на поръчителство, то
се претендира нищожност на кредитната сделка, като съгласно правилата на ЗПК, в
тази хипотеза се дължало възстановяване само на чистата стойност на кредита,
което задължение главният длъжник бил изпълнил. Нищожността на кредитната
сделка имала за свое основание наличието на неравноправни клаузи, а и такива
противоречащи на добрите нрави. Така, уговорената възнаградителна лихва в
размер на 46.77 % надхвърляла над 4 пъти законната лихва и в разрез с
установената съдебна практика, противоречала на добрите нрави като критерии за
норми на поведение. И доколкото потребителският кредит бил уреден като
възмезден такъв, то липсата на сочения
задължителен реквизит от съдържанието му имало за последица недействителност на
цялото заемно отношение и породените в тази връзка последици на чл. 22 ЗПК, а
именно – връщане само на чистата стойност по кредита. Неприложима в тази връзка
била разпоредбата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД, доколкото процесният договор,
уговорен именно като възмезден такъв, не би бил сключен без определено
възнаграждение за предоставената за ползване на кредитополучателя сума.
Отделно, липсвали и повелителни норми на закона, които да заместят
недействителната част от правоотношението и да запазят действието на
последното.
Предявените пред арбитражния
съд вземания срещу главния длъжник били както следва: 11 169.06 лв.
номинална стойност на задължението, 28.34 лв. лихви и 1959,28 лв. неустойка. От
претендираното първоначално номинално възнаграждение на стойност 11 169.06
лв., съпоставено с общия размер на задължението по договора за потребителски
кредит от 13 717,24 лв. било видно, че кредиторът признава настъпил
погасителен ефект за част от задължението в размер на 2 548,18 лв.
Посочената сума следвало да се отнесе, при последиците на чл. 23 от ЗПК, към
погасяване на главницата. Ето защо остатъчният размер на главничното
задължение, след погасяването, възлизал на 3 551. 82 лв. Така,
претендираната за заплащане от ищцата сума била, както следва: 3 551.81
лв. остатъчна главница; 7 617, 24 лв. – възнаградителна лихва; 1959.28 лв.
неустойка.
Ето защо се поддържа искане да бъде признато за установено
в отношенията между страните, че С.М.П., ЕГН: **********, адрес: ***, не дължи
на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Средец“, ж.к. „Мотописта“,
бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, сумите, както следва: 3 551.81 лв. остатъчна
главница по договор за револвиращ заем № **********/06.12.2012 г.; 7 617,
24 лв. – възнаградителна лихва; 1959.28 лв. неустойка.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът не е упражнил
правото си на отговор.
Депозирано е становище вх. №
15683/28.07.2020 г. и пощ. клеймо от 27-07-2020 г. (след срока за отговор по
чл. 131 от ГПК, изтекъл на 23.07.2020 г.), като ответникът, базирайки се на
съдебна практика на върховната инстанция, сочи, че въпреки пропускането на
едномесечния преклузивен срок за отговор, може да се брани срещу наведените в
исковата молба твърдения и обстоятелства чрез чисто правни съображения, без да
сочи нови факти и доказателства, които не фигурират в исковата молба, респ. в
доклада по чл. 146 ГПК и които са извън хипотезата на чл. 147 от ГПК.
В открито съдебно
заседание исковата молба се поддържа от ищеца (чрез предварително депозирано в този
смисъл становище, в което се излагат контрааргументи досежно възраженията на
ответната страна, обективирани в становище вх. № 15683/28.07.2020 г.).
Ответната страна не изпраща представител в
съдебно заседание.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна
следното:
Видно
от приетия като доказателство по делото и неоспорен Договор за револвиращ заем
№ **********/06.12.2012г. (л.9) между ответното дружество и А. М. А. е възникнало
облигационно отношение, като С.М.П. – ищца в настоящото производство, е солидарен
длъжник по него. Отпуснатият заем е в размер на 6100 лв. със срок на
издължаване – 48 месеца, при ГПР 56,30 % и ГЛП 46,77 %, като общото задължение
възлиза на сумата 13 717,24 лв.
Представени
са и общите условия към процесния договор на стр. 10 от делото, a така
също и погасителен план (стр. 16 и 17)
С
Уведомително писмо от 22.10.2014 г. ответното дружество е обявило на ищцата, в
качеството й на солидарно задължена по процесния договор, едностранното
прекратяване на същия поради неизпълнение, както и настъпилата в тази връзка
предсрочна изискуемост.
С
оферта за извънсъдебно преструктуриране на дълга от 05.06.2015г. ответната
страна е предоставила възможност на ищцата за сключване на извънсъдебно
споразумение за процесното вземане при определени условия и параметри.
От
представеното на л. 14 от делото Уведомление за прехвърляне на вземания,
адресирано до ищцата и получено от нея на 14.11.2018г. (спр. л. 15 ), се
установява, че тя е уведомена за извършената цесия, станала с Договор за
прехвърляне на вземания от 08.08.2018 г. с посочване новия кредитор по
правоотношението, а именно – „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“, ЕАД.
Видно
от Решение № 164/26.03.2015 г. на арбитър Б. Г. по арбитражно дело № 164 от
описа за 2015 г., е че главният длъжник и съдлъжникът по процесния договор
(настоящ ищец) са осъдени да заплатят солидарно на ответното дружество сумата
от 13 156,68 лв., ведно със законната лихва от постановяване на съдебното
решение до окончателното погасяване на задължението.
С
Решение № 133/03.02.2020 г. на ВКС по т.д. № 1394 от описа на съда за 2019 г.,
горепосоченото решение на арбитър Б. Г. № 164/26.03.2015г. по арб. д. №
164/2015г., в частта, в която ищцата по настоящото производство е солидарно
осъдена с главния длъжник по процесния договор да заплати посочените в него
суми, е прогласено за нищожно.
За
изясняване на делото от фактическа страна е допусната и приета изготвената по
делото съдебно-счетоводна експертиза, от която се установява, че съгласно
изложената История на плащането и справка за извършените плащания, са внесени
17 вноски, като от тях само три са в размера, определен като месечна вноска по
договора – 283 .00 лв.; осем вноски са с размер по-малък от 283.00 лв, а четири
вноски – с размер по-голям от месечната вноска. В погасителния план е посочена
„дата на реално погасяване“ на цялата месечна вноска в размер на 283.00 лв.,
както и дни в просрочие. В о.с.з., проведено на 29.09.2020 г., в.л. прави
уточнението, че не може да направи категоричен извод за това редовно ли е
водено счетоводството, но от представените по делото доказателства и
хронологични записвания, може да се направи извод за това. В заключението си
експертът сочи още, че общият размер на
извършените по процесния договор плащания възлиза на 3490.00 лв., като в
табличен вид са посочените датите, на които са извършвани погасявания и
съответно размера на сумите. Сочи се още, че законната лихва през процесния период
е определена с Постановление № 100 от 29.05.2012 г. на МС. За задълженията в
левове – основният лихвен процент на БНБ, в сила от 1 януари, съответно от 01. юли
на текущата година плюс 10 процента (в сила от 01.07.2012), като отново в
табличен вид е посочен основния лихвен процент на БНБ за периода 01.01.2012 г.
– 31.12.2015 г.
Горната фактическа обстановка съдът прие за
безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на събраните по
делото писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
Останалите, събрани по делото доказателства не
променят крайните изводи на съда, поради което не следва да се обсъждат
подробно.
При така установените фактически обстоятелства по делото,
съдът приема от правна страна следното:
По допустимостта:
Предявен е отрицателен установителен иск за
установяване недължимостта на вземания към ищцата за главница, лихва и
неустойка в качеството й на солидарен длъжник по договор за револвиращ заем №
**********/06.12.2012 г., сключен с Атанаска Младенова Ангелова (като главен
длъжник).
Съдът приема, че претенцията е допустима, като
насочена против надлежна пасивно легитимирана в процеса страна, а именно „Профи
Кредит България“ ЕООД, в качеството си на цедент по Договор за прехвърляне на
вземания от 08.08.2018 г., която цесия е надлежно съобщена на ищцата на
14.11.2018 г. и последната е уведомена за смяната на кредитора по
облигационното отношение. Така Решение № 127 от 30.07.2018 г. по т.д. №
1103/2017 г. на ВКС
Налице е и установим правен интерес, т.к. се
цели да бъде установено действителното
правно положение в отношенията между страните, във връзка с конкретно
притезание, както и за осуетяване на
възникването на нов спор на същото основание. В т.см. са представените по
делото доказателства, установяващи активното поведение на ответното дружество
(както извънсъдебно, така и в условията на разглеждане на спора от арбитраж),
насочено към реализиране на паричното притезание, предмет на процесния договор
и засягане имуществената сфера на ищцата. При това положение и доколкото при уважаване
на настоящата претенция би се формирала сила на пресъдено нещо по въпроса
относно дължимостта на кредиторовото вземане,
при което кредиторът не би могъл повече да претендира това вземане по съдебен ред в исково или заповедно
производство, то безспорно и категорично, именно тази забрана, обуславя и
интереса от завеждане на настоящото производство, имащо за предмет именно
установяване недължимостта на вземането на ответното дружество.
По
основателността:
Съгласно чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви
иск, за да установи несъществуването на едно правно отношение или на едно
право, когато има интерес от това.
Безспорно по делото е, че по силата на Договор
за револвиращ заем № **********/06.12.2012 г. възникнали облигационни отношения
между „Профи Кредит България“ ЕООД от една страна и А. М. А. (като клиент) и С.М.П.
(солидарен длъжник) – от друга.
Спорно е обстоятелството дали ищцата се е
задължила по процесния договор в качеството си на поръчител, а не на солидарен
длъжник по чл. 121 и сл. от ЗЗД.
По своята същност
солидарната отговорност е вид лично обезпечение, тъй като позволява на
кредитора да се обърне срещу повече от един длъжник
за една и съща престация, с което се гарантира интересът му, че ще бъде
удовлетворен. Поръчителството е също
лично обезпечение, тъй като поръчителят
отговаря за чужд дълг. Съгласно нормата на чл. 141, ал. 1 ЗЗД
договорът за поръчителство е основание за
възникване на солидарна отговорност между поръчителя
и главния длъжник, но между поръчителството и солидарната отговорност са
налице и съществени различия. Поръчителството
е договор, различен от юридическия факт, пораждащ главното задължение, докато солидарността по принцип възниква от един и същ
юридически факт. Отговорността на поръчителя
е акцесорна, тъй като отговаря за чужд дълг и е обусловена от неговия обем,
докато отговорността на солидарния длъжник
е самостоятелна. Поръчителят отговаря за
всички последици от неизпълнението на главния дълг, докато солидарния длъжник само за собственото си виновно
поведение. Погасяването по давност на главния дълг освобождава поръчителя от задължението му, докато
погасяването по давност на едно от солидарните задължения не погасява другите. В случаите, когато едно
лице желае да обезпечи изпълнението на чужд дълг, той има право да избере по
какъв начин да направи това – като поръчител,
като солидарен длъжник или като встъпи в дълг по реда на чл. 101 ЗЗД,
в който случай също възниква солидарна отговорност.
При тези разрешения на закона и при тълкуване
разпоредбите на договора и общите условия с оглед критериите, установени в
разпоредбата на чл. 20, ал. 1 ЗЗД,
настоящият съдебен състав приема, че ищцата, посочена в договора като "солидарен длъжник",
е поела задължение спрямо кредитора именно в това си качество. Наред с главния длъжник - заемател, тя
е приела да отговаря за една и съща престация към кредитора - заемодател, който
може да поиска изпълнение от всеки един от тях. В клаузите на Общите условия
към процесния договор са посочени конкретните задължения на солидарния длъжник към кредитодателя, като изрично е предвидено, че първият следва да
отговаря за погасяване на задължението на кредитополучателя – чл. 6 от същите. Упоменати
са не само задълженията на кредитополучателя – главен длъжник, но и тези на съдлъжника, което налага извод, че ищцата е поела задължение при сключването на договора -
да отговаря солидарно с кредитополучателя при условията на чл. 121 и следващите
от ЗЗД (чл. 6.1 от ОУ) за изпълнението на задълженията на кредитополучателя,
сред които погасяване на заема, вкл. всички отпуснати на клиента револвинги,
евентуално наложените договорни санкции и следващи евентуални задължения,
произтичащи от процесния договор или във връзка с него. Кредиторът запазва
правата си по отношение на солидарния длъжник и след отпускане на револвинга по
заема. В чл. 6.2 от ОУ недвусмислено е посочено, че задълженията на всички лица
– солидарни длъжници спрямо кредитора и произтичащи от договора или общите
условия, са приети при условията на солидарност и кредиторът има правото да
изисква изпълнение от което и да е от тях, а правата и задълженията на клиента,
посочени в общите условия, както и направените декларации и дадените съгласия
от клиента се отнасят съответно и за солидарните длъжници.
Всичко изложено води до категоричния извод, че ищцата се е
задължила по процесния договор самостоятелно и отговорността й не е
функционално обусловена от тази на главния длъжник и не е акцесорна нему
такава. Или, отговорността й се
подчинява на института на солидарната отговорност, регламентиран в разпоредбите
на чл. 121 и сл. от ЗЗД до чл. 127 от с.з., а не на правилата, относими към
отговорността на поръчителя. В т.см. възражението за изтеклия 6-месечен срок по
чл. 147 от ЗЗД и наведените в тази връзка правни изводи ще останат необследвани
от настоящия състав.
По доводите дали е налице недължимост на процесните вземания и на
другите посочени в молбата основания (нищожност на процесното правоотношения
при условията на чл. 22 от ЗПК с произтичащите от чл. 23 от с.з. последици), по
който въпрос впрочем съдът е длъжен да се произнесе и без изрично сезиране от
страна в производството, съставът приема следното:
Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД
заемателят по договор за заем дължи на заемодателя възнаградителна лихва, в
случай че такава е уговорена. Към момента на сключване на процесния договор в
действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва
по договорите за заем. При уговарянето на същата страните са ограничени
единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД,
според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то
не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на
неприсъщ резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се
обогатява неоснователно за сметка на другата, използвайки икономически
по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския и търговския
оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна
лихва представлява насрещна престация на
заемателя, която е възнаграждение за
заемодателя за това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва
представлява граждански плод и уговореният лихвен
процент следва да бъде такъв, че да компенсира заемателя за това, че се е лишил
временно от съответната парична сума, предоставяйки я на трето лице, но да не
води до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по
договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с
добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се
съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката
(Решение 906/ 2004 г. по гр. д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006
г. по гр. д. 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г. по ч. гр. д.
6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е прието, че противоречи на добрите нрави
уговорката за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва
е уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната
лихва. Настоящият състав намира, че това
правило следва да бъде взето предвид като ориентир за преценка дали атакуваната
от ищеца клауза, регламентираща размера на възнаградителната
лихва, противоречи на добрите нрави, като
бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема, a и като се вземе
предвид, че постановките на чл. 19, ал.4 от ЗПК са неотносими към настоящия
спор, доколкото не са влезли в законна сила към датата на сключване на
процесния договор (последният от 2012 г., а нормата на чл. 19, ал. 4, с посочените
в същата ограничения досежно максималния размер на ГПР – в сила от 2014 г. ).
В процесния случай дължимата възнаградителна
лихва е в размер на 7617,24 лева, дължима
за периода на процесния договор от 06.12.2012 г. (датата на сключване на
договора) до 21.10.2014 г., а законната лихва
върху сумата 6100.00 лева за този период възлиза на 1164.13 лв. (изчислена чрез
общодостъпния калкулатор за изчисляване на законна лихва в интернет).
Следователно уговорената лихва като възнаграждение за отпуснатия кредит многократно
надвишава законната лихва, като освен
това същата надвишава с повече от 100 % размера на целия отпуснат заем
(главницата по договора).
Отделно, видно и от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която
съдът кредитира като компетентно и обективно изготвена, се установява, че
уговорената възнаградителна лихва надвишава и като процентно съотношение
законната такава за процесния период с размер, противоречащ на установеното в
съдебната практика относно съобразяването му с добрите нрави. В този смисъл
уговорения в процесния договор размер на възнаградителна
лихва от 46,77 % надхвърля с повече от
два пъти (налице е обезпечен кредит) размера на законната лихва, който към датата на сключване на
процесния договор е бил около 20%. Сумата по кредита, от
която ответното дружество се е лишило, не е голяма от гледна точка на самата
финансова институция (6100 лева), макар същата, с оглед размера й, да е
отпусната за един сравнително по-дълъг срок на издължаване (48 месеца). Като
съобрази тези обстоятелства, както и че дружеството е икономически по-силна
страна, която извършва дейността по предоставяне на заеми по занятие, съдът
намира, че клаузите от договора за заем, предвиждащи задължение за заплащане на
възнаградителна лихва при годишния лихвен
процент от 46.77 % е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
като накърняваща добрите нрави.
В същото време са договорени допълнителни
плащания – сума за револвинг от 4788 лв., договорено възнаграждение при
револвинг 5400 и общо дължимо по револвинг 10188 лв., без да е ясно дали изобщо
услугата по тях е ползвана, с което кредитът се е завишил в пъти, а уговореното е
във вреда на потребителя накърнява правилата на добросъвестността, с което,
сделката е НИЩОЖНА. В този смисъл е Решение № 4/2009 г, по т. д. № 395/2008 г, Решение
№ 1270/2009 г. по д. 5093/2007 г, Определение № 877 по т.д.№ 662/2012 г,
Решение № 202/27. 02. 2015 г. по д. 4123/2013 г. и др. на ВКС.
Като накърняваща правилата за добросъвестност се възприема и клаузата,
предвиждаща начисляване на неустойка при прекратяване на договора. (Съдът
следи служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза - виж решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№
1050/2011 год. на II т.о. на ВКС, т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС
и др.). Единствената цел,
за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции по см. на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и следва да се приеме за нищожна. Тъй като
противоречието с добрите нрави е налице още при сключването на договора, не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1
във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно
действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за
неустойка.
Предвид горното и на основание чл.
23 от ЗПК се дължи връщане само на чистата стойност на кредита.
Видно от заключението на вещото лице, общият
размер на постъпилите по процесния договор за заем плащания възлиза на 3490
лв., поради което именно до този размер искът ще бъде уважен като основателен
поради недължимост на посочената сума, като за горницата до общия посочен в
петитума на молбата размер от 3551.81 лв. същият следва да се отхвърли като
неоснователен и недоказан.
По
разноските:
Разпоредбата на чл. 81 ГПК
предвижда, че съдът се произнася по исканията на страните за разноски във всеки
акт, с който приключва делото в съответната инстанция. Отговорността в т.см. е
функционално обусловена от изхода на спора. Ето защо и на основание чл. 78, ал.
3 ГПК в случая разноски се дължат единствено на ищцовата страна съразмерно на
уважената част от исковата претенция. По делото са ангажирани доказателства за
заплатена държавна такса в размер на 525.12 лв. (л. 31 от делото) и заплатено
адвокатско възнаграждение в размер на 941.52 лв. (л. 7 и 8 от делото), а така
също и платен депозит за вещо лице в размер на 250.00 лв. С оглед изхода на
спора на ищеца се следва сумата от 1700,51 лв.
Досежно възражението по см. на чл. 78 ал. 5 от ГПК:
Според нормата на чл. 7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1/2004 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за осъществено процесуално представителство на
процесуалния представител на ищеца се следва минимално възнаграждение от 923,85
лв. договорено е изплатено такова в размер на 941,52 лв. То не е прекомерно,
заради което възражението в т.см. се възприема за неоснователно.
При този изход на спора на ответника също се
следва юрисконсултско възнаграждение. Размерът му е определим по указанията в разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК „в полза на юридическите лица и едноличните
търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са
били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл.37 от Закона за правната помощ”. От това следва, че при определяне на
дължимите разноски за юрисконсултска защита, съдът се ръководи от размерите
посочени в Наредба за заплащането на правната помощ, към която разпоредбата на
чл.37 от ЗПрП препраща. Съгласно разпоредбите на чл.25, ал.1 и ал.2 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, за защита по дела и определен
материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв., а ако делото е
продължило повече от три съдебни заседания или когато материалният интерес е
над 10000 лв. (какъвто не е този случай), възнаграждението може да бъде
увеличено с до 50 на сто от максималния размер от 300 лв. При тези условия
съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., но с оглед
изхода на спора ще присъди в полза на ответника такова в размер на 0,94 лв.
Двете
насрещни вземания за разноски не могат да бъдат компенсирани поради липса на
искане в т.см.
Водим от
гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че С.М.П., ЕГН: **********, адрес: ***,
не дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Средец“, ж.к. „Мотописта“,
бул. „България“ № 49, бл. 53 „Е“, вх. „В“ сумите, както следва: 3490.00 лв. (три хиляди четиристотин и деветдесет лева и нула
стотинки) - остатъчна главница по договор за револвиращ заем №
**********/06.12.2012 г.; 7 617, 24
лв. (седем хиляди шестстотин и седемнадесет лева и двадесет и четири стотинки) –
възнаградителна лихва по договора; 1959.28
лв. (хиляда деветстотин петдесет и девет лева и двадесет и осем стотинки) -
неустойка по договора, като ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията за установяване недължимостта
на остатъчна главница по договор за револвиращ заем № **********/06.12.2012 г. за
горницата над 3490.00 лв. до пълния предявен размер от 3551.81 лв., КАТО
НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА „Профи
Кредит България“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, р-н „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“
№ 49, бл. 53 Е, вх. В, ДА ЗАПЛАТИ на С.М.П., ЕГН: **********, адрес: *** сума в общ
размер на 1700,51 лв. (хиляда и седемстотин лева и петдесет и една
стотинки) - сторени разноски в производството.
ОСЪЖДА С.М.П., ЕГН: **********, адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Профи Кредит България“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Средец“, ж.к. „Мотописта“, бул.
„България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, сума в общ размер на 0,94 лв. (нула лева и
деветдесет и четири стотинки) - сторени разноски в производството.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд -
Кюстендил в двуседмичен срок от съобщаването му.
Препис от
настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд -
Кюстендил: