Р Е Ш Е Н И Е
№ 157
гр. Велико Търново, 28.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, първи
касационен състав, в публично заседание на шестнадесети септември две хиляди
двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЙОРДАНКА МАТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ
ДАНАИЛОВА
РОСЕН БУЮКЛИЕВ
при
секретаря М.Н.и участието на прокурора Весела Кърчева, разгледа докладваното от
съдия Данаилова касационно АХД № 10149/2022 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 208 и сл. от АПК вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС.
С
обжалваното в настоящето производство Решение № 103 от 29.04.2022г. по административно
дело № 13 по описа на Административен съд Велико Търново за 2022г., е осъдена Главна дирекция "Изпълнение на наказанията"
с адрес гр.София, бул.
„Ген. Н. Столетов“ № 21, да заплати на Б.А.А.,
лишен от свобода в Затворническо общежитие „Атлант“ гр. Троян, на
основание чл. 1, ал.1
във връзка с чл. 4 от сума в размер на 950лв.
(деветстотин и петдесет лева), ведно със законната лихва, считано от
23.08.2021г. до окончателното изплащане на сумата, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново
и осъдена Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" с адрес
гр.София, бул. „Ген. Н. Столетов“ № 21 да заплати в полза на органа на
съдебната власт Административен съд Велико Търново, разноски по делото за
държавна такса в размер на 10лв.
Недоволна
от това решение в осъдителната му част e останала Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ ГДИН, чрез ***О., която е
депозирала касационна жалба, въз основа на която е образувано това дело. С
жалбата решението в обжалвана му част се оспорва като неправилно поради
нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.
Касаторът счита, че претендираният от ищеца в депозираната искова молба период
е твърде кратък – от 15.07.2021г. до 23.08.2021г., поради което присъденото
обезщетение от 950лв. е изключително завишено. Изводите на съда за
неосигуряване на нормални хигиенни и санитарно – битови условия, като достъп до
санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, ежедневен едночасов престой на
открито, некачествено здравно обслужване и тай на разговорите с адвокат,
противоречат на събраните по делото доказателства, както и не кореспондират със
съществуващи правни задължения на ответната администрация, които да не са били
изпълнени. Неправилно съдът приемал за служебно известно състоянието на
следствения арест във Велико Търново и се позовавал на показанията на Началник
сектор „Арести“ в ОСИН – В. Търново, дадени пред същия състав по други съдебни
производства. Неправилно съдът приемал, че е нарушение и неналичието на
санитарен възел в арестните помещения, като чл. 20, ал. 2 от ППЗИНС предвиждал
такива да са налице само в арестите на затворите, но не и в самостоятелните
арестни заведения, какъвто е процесния случай. Доразвива съображенията си в
писмена защита вх. № 4664/07.09.2022г. По тези мотиви моли за отмяна на
решението, като претендира за присъждане на разноски за настоящето
производство. Алтернативно, моли да се върне делото за ново разглеждане от друг
състав на ВТАдмС поради необходимост от установяване на факти, за които
събирането на писмени доказателства не е достатъчно.
Ответникът
по касационната жалба - И
Б.А.А. чрез назначения служебен защитник ***К.М. от ВТАК,
оспорва жалбата като неоснователна и излага доводи за правилност на решението в
тази му част.
Представителят
на Окръжна прокуратура – Велико Търново предлага решението да бъде оставено в
сила изцяло като правилно и обосновано, тъй като жалбата против осъдителната му
част е неоснователна.
Настоящият
касационен състав на Административен съд – Велико Търново, като прецени
допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно чл.
218 от АПК, приема следното:
Касационната
жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК,
от надлежна страна съгласно чл. 210, ал. 1 от АПК, приложим в производството по
силата на препращащата разпоредба на чл. 285, ал. 1, изр. ІІ от ЗИНЗС, до
компетентния съд.
Разгледани
по същество и същата е частично основателна по следните мотиви:
Фактите
по делото са правилно установени от първоинстанционния съд въз основа на
събраните доказателства, поради което настоящата инстанция не намира за уместно
преповтарянето им в настоящите мотиви и на основание чл. 221, ал.
2 от АПК препраща към мотивите на първоинстанционния съд в тази им
част.
Изводите
на съда за неосигуряване на нормални хигиенни и санитарно – битови условия, като
достъп до санитарен възел, течаща вода, дневна светлина, ежедневен едночасов
престой на открито, некачествено здравно обслужване и тайна разговорите с
адвокат, кореспондират със събраните по делото доказателства. С нарочно
определение съдът е приел за служебно известно състоянието на следствения арест
във Велико Търново, като е предоставил възможност на ответника да ангажира
доказателства в тази връзка, с които да обори така установените факти.
Действително в разрез с принципът на непосредственост, съдът се позовавал на
показанията на Началник сектор „Арести“ в ОСИН – В. Търново, дадени пред същия
състав по други съдебни производства, но това само по себе си не обосновава
съществено процесуално нарушение, което да обуслови друг краен акт по делото. Както
правилно е посочил касаторът, разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНС предвижда, че
държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода и задържаните
под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат
на нарушения на чл. 3 от ЗИНС, като и ал. 5 на същата въвежда оборима
презумпция за наличие на наимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение
по чл. 3 от ЗИНС, като същата не е оборена от Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ ГДИН.
Правилно
е приложен и материалния закон, а направените в тази насока оплаквания на
касаторите са неоснователни. Претенцията на ищеца пред съда е била предявена с
правно основание чл. 284 от ЗИНЗС, съгласно чиято ал. 1 държавата отговаря за вредите, причинени
на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3. В мотивите на
първоинстанционното съдебно решение са изложени правни изводи за произтичащо от
установените факти наличие на конкретни нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Наред с това и в изпълнение на чл. 284, ал.
2 и 3 от ЗИНЗС
съдът, след като е изискал от ответния специализиран орган по изпълнение на
наказанията да предостави информацията, необходима за правилното установяване
на фактите по делото, е обсъдил и взел предвид кумулативното въздействие върху
ищеца на условията, в които се е изтърпявало задържането през процесните
периоди, продължителността, както и всички други установени обстоятелства,
които имат значение за правилното решаване на спора.
Първоинстанционния
съд е направил анализ, както на приложимите правни норми на ЗИНЗС, така и на
ЕКПЧ. Държавата е отговорна за условията, при които осъдените и задържаните под
стража изтърпяват наказанието, респективно мярката. Тя има задължението да
спазва забраната по чл. 3, ал. 1
от ЗИНЗС, тези лица да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко,
нечовешко или унизително отношение, която е в синхрон с тази по чл. 3 от ЕКПЧ,
че никой не може да бъде подлаган на изтезания или нечовешко или унизително
отнасяне или наказание. Съгласно чл. 3, ал. 2
от ЗИНЗС за нарушение на тази забрана се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Основателността
на иск с правно основание чл. 284, ал.
1 от ЗИНЗС предполага установяване наличие, в кумулативност, на
следните материалноправни предпоставки: 1. акт, действие и/или бездействие на
специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 ЗИНЗС
и 2. настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца в резултат на
нарушението, която се предполага до доказване на противното по силата на
оборима презумпция, въведена с чл. 284, ал.
5 от ЗИНЗС.
Следователно
отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на
жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1), както и при
поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
"лишаване от свобода" или "задържането под стража",
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2).
Видно от
заявените основания на исковата претенция ищецът твърди и съдът е приел за
доказано, че вследствие на лошите санитарни, хигиенни и битови условия в ареста
в гр. Велико Търново той е претърпял неимуществени вреди през периода 15.07.2021г. до 23.08.2021г., общо – 38 дни и за
посочения интервал е налице нарушение на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС и чл. 3 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи на
Съвета на Европа (ЕКЗПЧОС). Тези изводи на съда са правилни, вкл. мотивирани от
събраните по делото доказателства. Европейският съд по правата на човека
установява и прилага по конкретни дела редица общи принципи за преценка дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. ЕСПЧ счита, че чл. 3 от
Конвенцията налага на държавата задължението да гарантира, че всеки затворник е
задържан в условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът
и методът на изпълнение на наказанието или мярката не го подлага на мъки и
изпитания, надхвърлящи неизбежното ниво на страдание, свързано със задържането,
и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро
здравословно състояние е гарантирано по адекватен начин. При преценяване на
условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици
на тези условия и срока на задържането. Такова разрешение на въпроса дава и
разпоредбата на чл. 284, ал.
2 от ЗИНЗС, според която в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора.
В
решението на ЕСПЧ по делото "Нешков и други срещу България" е
посочено, че вече постановените решения, както и решението по конкретното дело
Нешков се отнасят до нарушения на чл. 3 от
ЕКЗПЧОС в различни затвори и общежития в България, но всички те
касаят повтарящи се въпроси за липсата на достатъчно пространство, достъп до
естествена светлина и въздух, ниска хигиена, липса на дискретност и нарушаване
на личното достойнство при използване на тоалетната. В редица решения на ЕСПЧ,
като например Й. срещу България - Решение от 2.02.2006 г. констатацията за
условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския
комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне
или наказание (КПИ), на които се основава и оспорваното решение.
Неоснователно
е позоваването в касационната жалба, че чл. 20, ал. 2 от ППЗИНС не предвижда
наличието на санитарен възел в арестните помещения, а да са налице само в
арестите на затворите. Съгласно чл. 240, ал.
1 от ЗИНЗС, доколкото в тази част не е предвидено друго,
разпоредбите относно осъдените на лишаване от свобода се прилагат и по
отношение на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение "задържане
под стража". В тази връзка неоснователни са всички възражения на касатора,
че съдът анализирал неприложими за конкретната хипотеза норми, доколко същите
касаели лишените от свобода и местата, в които те изтърпяват наказанието си, а
в случая се касае за задържано в арест лице. неналичието на санитарен възел в
арестните помещения. В чл. 20, ал. 2
от ППЗИНЗС е установено, че в спалните помещения се осигурява пряк
достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, а в ал. 3 на
чл. 20 – че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен
възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и в арестите ползването
на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Същото
така е безспорно доказано е, че в килията на А. не е осигурен пряк достъп на дневна
светлина, нито проветрение. Посоченото представлява категорично нарушение на чл.
20, ал. 2 от ППЗИНЗС приложимо в случая на основание чл. 240, ал.1 от ЗИНЗ. На
следващо място, не се оспорва от касатора обстоятелството, че в арестантските
помещения, в които е бил настанен А. не е имало санитарен възел и мивка с
течаща вода в нарушение на изискването на чл. 20, ал. 4 от ППЗДИНЗС.
Правилни
са изводите на съда и за нарушение и на чл. 86, ал.
1, т. 1 от ЗИНЗС, лишените от свобода имат право на престой на
открито не по-малко от 1 час на ден. По аргумент от чл. 240 от ЗИНЗС такова право имат и задържаните лица при изпълнение на мярка
за неотклонение "задържане под стража". В чл. 71, ал. 2
от ППЗИНЗС е записано, че престоят на открито се провежда на
специално определени места в затвора, като по възможност същите предлагат
защита при лошо време. От доказателствата по делото се установява (а и не е
спорно между страните по делото), че престоят на открито, повеждан спрямо
задържаните в Ареста – гр. В. Търново, всъщност се е провеждал на закрито – в
специално обособено помещение. Посоченото помещение, макар и снабдено с
прозорци за пряк достъп на светлина и въздух, не изпълнява изискването за
осигуряване на задържаните лица на не по-малко от един час престой на открито,
тъй като провеждания престой на задържаните лица в това помещение въобще не е
на открито по смисъла на чл. 86, ал.
1, т. 1 от ЗИНЗС.
Липсата на осигурени
елементарни хигиенни и битови стандарти - без осигурен пряк достъп на дневна
светлина и на възможност за достатъчно естествено проветряване на помещението;
без възможност за двигателна активност и престой на открито; липсата на
постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода са обстоятелства, които в
своята съвкупност и преценени с оглед периода на престоя на А., несъмнено водят
до неблагоприятно засягане на личността. По степен и интензитет създаденото на А.
неудобство е такова, което може да бъде квалифицирано като "причиняващо
страдание и унижаващо достойнството". Изпълнението на наложената мярка за
неотклонение "задържане под стража" и статута на задържаното лице при
пребиваването му в ареста, неминуемо водят до ограничения, но в случая
прилагането на нормативно регламентираните в ЗИНЗС и ППЗИНЗС мерки за изолация
и произтичащите от тях ограничения, са довели до необосновано нарушаване на
основни субективни права на А. и общочовешки ценности, защитени от ЕКПЧ (право
на хуманно отношение и на уважение на присъщата на човешката личност
достойнство), като са рефлектирали неблагоприятно върху личната му сфера.
Поставянето на А. в описаните по-горе неблагоприятни материални условия в
ареста за посочените периоди съставлява нечовешко, унизително отношение спрямо
него по смисъла на чл. 3, ал. 1
от ЗИНЗС и чл. 3 ЕКЗПЧОС,
в резултат на което за него са настъпили неимуществени вреди, а именно
емоционално страдание, от степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на
лишаването от свобода. Касационната инстанция намира, че първоинстанциянния съд
е приложил правилно материалния закон, като е приел, че е налице незаконно
бездействие от страна на администрацията на ответника за подобряване на
условията за живот на задържаните в ареста в Търново, така че да бъдат
настанени в помещения, в които да им бъде осигурено необходимото жизнено
пространство и хигиенизирана среда. За
неоснователно е намерено от първоинстанционният съд оплакването на ищеца за
допуснати нарушения на закона при провеждане на телефонни разговори и
свиждания. Видно от представения от ответника дневник на провежданите телефонни
разговори Б.А. е провеждал разговори с роднини, но не и с адвокати. По
отношение на разговорите с лица различни от защитници и повереници липсва
законово изискване за осигуряване на тайна на разговора, поради което и начина
на провеждане на разговорите не представлява нарушение на закона и на правата
на задържаното лице.
В пряка
причинна връзка с установеното бездействие ответникът по касация неминуемо е
понесъл неимуществени вреди, изразяващи се в физически дискомфорт и страдания,
както и в негативни психически преживявания, които вреди подлежат на
компенсиране през парично обезщетение. ЕСПЧ многократно е критикувал подхода на
националните съдилища в редица решения срещу България (виж Й., § 147, И. и други, §
48, и двете цитирани по-горе, и Р. срещу
България (no. 2), № 18382/05, § 39, 10 февруари 2011 г.)
досежно доказването на вредите, като е посочил, че той е ненужно формалистичен
и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а
не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като
необосновани. Ето защо съдът счита, че правилно първоинстанционния съд е
анализирал съществените елементи на различните нарушения спрямо А. и е отчел
значението им поотделно и съвкупност.
При
определянето, на основание чл. 52 от ЗЗД, на размера на дължимото обезщетение,
съдът е анализирал пилотното
решение Нешков и други срещу България на г-н Нешков е присъдено обезщетение от
6 750 евро (13 230лв.) за период от 3 години и 10 дни или 11,97лв. на
ден. Увеличил е обаче прекомерно тази сума 25лв. на ден като се е позовал на
икономическото състояние в страната към момента на увредата (2021г.). Настоящият
състав намира, че това повече от двукратно увеличение на
размера на дължимото обезщетение е необосновано. Естеството и характерът на причиненото
страдание съдът следва да прецени не само от страна на субективното възприятие
и усещане на пострадалия за причинена вреда, но и с конкретните факти, от които
тя произтича и най-вече обезщетението следва да е съобразено с общите схващания
за справедливост, съобразени от съда при приложението на чл. 52 ЗЗД.
В случая изводите на първоинстанционния съд за дължимото се за причинените
вреди обезщетение не съответстват на посочените критерии. Несъмнено е
въздействието на условията при които ищеца е пребивавал върху личността му, при
установеното негово обективно състояние. При преценката на кумулативното
въздействие на тези условия в исковия период, и съобразяване с периода на пребиваване от 38 дни,
настоящият състав приема за справедливо обезщетение от 550 лева.
С оглед гореизложеното решението в частта му, с която е
осъдена ГД "ИН" да заплати на Б.А. обезщетение за причинени
неимуществени вреди в периода от 15.07.2021г. до 23.08.2021г., в размер над 550
лева, до присъдената сума от 950 лева като неправилно следва да бъде отменено,
като вместо него се постанови друго такова по съществото на спора, с което се
отхвърли предявения иск над този размер.
В
останалата му част обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в
сила.
Предвид
тези окончателни изводи на настоящия съдебен състав жалбата е частично основателна,
като обжалваното съдебно решение следва да се измени само в частта относно
присъденото обезщетение.
Направеното искане от касационния
жалбоподател ГДИН за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно.
Приложимите разпоредби на чл. 286, ал.
2 и ал. 3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват
специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК
и чл. 143 АПК.
След като те не предвиждат отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско
възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска му, то
такова в случая не се дължи.
Водим от
горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Административният съд – Велико
Търново, първи касационен състав
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 103/29.04.2022 г. по адм. д. № 13/2022
г. по описа на Административен съд Велико Търново, в частта му, с която е
осъдена Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ – гр. София да плати на
заплати на Б.А.А.,
лишен от свобода в Затворническо общежитие „Атлант“ гр. Троян обезщетение за претърпени от него
неимуществени вреди вследствие бездействието на администрацията за осигуряване
на нормални условия за пребиваване в Следствения арест гр. Велико Търново в периода
от 15.07.2021 г. до 23.08.2021 г. в размер над 550 (петстотин и петдесет лева)
лева до присъдения размер от 950 (деветстотин и петдесет) лева, като вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.А.А., ЕГН **********,
против Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", гр. София иск за
обезщетяване на причинени неимуществени вреди в периода на задържането му под
стража в следствения арест в гр. Велико Търново от 15.07.2021 г. до 23.08.2021
г. за сумата в размер над 550 (петстотин и петдесет) лева до размера от 950 (деветстотин
и петдесет) лева.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.