№ 314
гр. Варна, 14.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Даниела Д. Томова
Членове:Галина Чавдарова
Радостин Г. Петров
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно гражданско дело
№ 20223100500145 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. №5454/01.12.2021г. по описа на ДРС, на В. Г. П.,
ЕГН **********, с постоянен адрес в град Девня, област Варна, подадена чрез
пълномощник мл. адвокат Р.Д., ВАК, срещу решение №200 от 27.10.2021г. на Районен съд -
Девня, 4-ти състав, постановено по гр.д. №496/2021г. по описа на ДРС.
С обжалваното решение е отхвърлен като неоснователен предявения от ищеца В. Г.
П. иск, квалифициран от съда по чл.439, във вр. с чл.124 от ГПК, спрямо ответника „ЕОС
Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр. София, за установяване в отношенията
между страните, че ищецът не дължи сумата 1 654,25 лева, представляваща неиздължена
главница по договор за издаване на кредитна карта „РайКарт” от 10.12.2008г., ведно със
законната лихва от 10.10.2012г. до изплащане на вземането; както и сумата 33,09 лева,
представляваща направени по делото разноски, за които суми по ч.гр.дело №962/2012 г. на
Районен съд - Девня в полза на „ЕОС Матрикс” ЕООД са издадени заповед за изпълнение от
12.10.2012г. и изпълнителен лист №633 от 09.11.2012 година.
Оплакванията във въззивната жалба са за неправилност на решението като се твърди,
че същото е постановено и в противоречие с трайно установената съдебна практика. Като
излага подробно становището си относно спирането и прекъсването на давността в рамките
1
на изпълнителното производство, приложимостта на разрешенията в тази насока, дадени с
ППВС №3/18.11.1980 и TP №2/26.06.2015 г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което
аргументира и със сочена съдебна практика, въззивникът моли въззивния съд да отмени
обжалвания съдебен акт и да постанови ново решение по същество на спора, с което
претенцията му да бъде уважена.
В подадения отговор на въззивната жалба насрещната страна - ответникът „ЕОС
МАТРИКС” ЕООД, гр. София, излага аргументи за нейната неоснователност и моли
обжалваното решение да бъде потвърдено.
В насроченото пред въззивния съд открито съдебно заседание въззивникът В.П. не е
взел участие – лично или чрез процесуален представител. В молба, подадена преди
съдебното заседание от пълномощника на страната адвокат Р.Д., ВАК, заявява, че че
поддържа подадената въззивна жалба, изложените в нея основания и искания, и моли за
нейното уважаване. Приложен е и списък по чл.80 ГПК на претендираните разноски.
Въззиваемата старна „Еос Матрикс” ЕООД чрез процесуален представител адвокат
Р.М. заявява, че поддържа обоснованото с отговора оспорване на въззивната жалба и моли за
нейното отхвърляне като неоснователна.
За да се произнесе по същество на предявените въззивни жалби, съдът взе
предвид следното от фактическа и правна страна:
Производството пред районния съд е образувано по исковата молба на В. Г. П., ЕГН
**********, с която се претендира установяване спрямо „ЕОС Матрикс” ЕООД, ЕИК
*********, че паричните вземания по издадените спрямо него по ч.гр.дело №962/2012г. на
Районен съд - Девня заповед за изпълнение от 12.10.2012г. и изпълнителен лист №633 от
09.11.2012г. понастоящем не са дължими поради погасяването им по давност.
Така предявеният иск се квалифицира правно по чл.439 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК), във вр. с чл.110 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД).
По делото не е налице спор относно фактите от значение за възникване на
процесните вземания и техния размер. Не е спорен и факта, че за тези вземания по ч.гр. дело
№962/2012г. по опис на PC – Девня по реда на чл.410 от ГПК в полза на кредитора „ЕОС
Матрикс” ЕООД е била издадена заповед за изпълнение от 12.10.2012г. Липсва и спор по
отношение на факта, че заповедта за изпълнение не е била оспорена от длъжника и е влязла
в сила, съответно на 09.11.2012 г. в полза на кредитора – заявител е бил издаден
изпълнителен лист. Въз основа на същия е било образувано изп. дело №20137660402473 по
описа на ЧСИ Кръстьо Ангелов, рег. №766, в хода на което на 20.07.2013г. е бил наложен
запор върху трудовото възнаграждение, а на 08.08.2013г. – запор върху негова банкова
сметка. Последващи изпълнителни действия не са извършвани, поради което и
изпълнителното производство е перемирано в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Не е налице и спор, че по нарочна молба на взискателя на 05.01.2018г. съдебният
изпълнител изрично е постановил прекратяване на изп. дело №20137660402473 и е
2
разпоредил изпълнителният лист да бъде върнат на взискателя. Впоследствие по нова молба
от 04.01.2019г. е било образувано изп. дело №20197180400008, в хода на което са
предприети действия по принудително изпълнение.
Спорът е изведен при твърденията на ищеца – длъжник, че от датата на извършване
на последното изпълнително действие по първоначално образуваното изп. дело
№20137660402473 - 08.08.2013г., до 08.08.2018г. е настъпило погасяване правото на
принудително изпълнение на вземането на взискателя в хипотезата на чл.110 от ГПК,
поради което не са налице предпоставки за събиране на вземанията в новообразуваното изп.
дело №20197180400008. Според ответника – кредитор новото изпълнително дело е
образувано преди изтичане на петгодишния давностен срок, считано от прекратяване на
първоначално образуваното изпълнително производство, с това давността е прекъсната и
срока за погасяване на вземанията понастоящем не е изтекъл.
Същината на спора се свежда до прекъсването на давността с предприемането на
действия на принудително изпълнение на спорното вземане от страна на ЧСИ – основание,
въведено с нормата на чл.116, буква “в” ЗЗД. Така повдигнатият от въззивника правен спор
е с фокус върху последиците от прекратяването на изпълнителното производство в
условията на чл.433, ал.1, т.8 ГПК - “бездействие на взискателя в изпълнителния процес в
продължение на две години”. Въззивникът се позовава на установения и безспорен факт на
прекратяване на първоначално воденото срещу него изпълнително производство (изп. дело
№20137660402473) в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК, и по-специално на вдигането на
всички запори и възбрани и обезсилването на всички действия, извършени в прекратеното
на това основание изпълнително производство. В този контекст, въззивникът твърди, че
прекратяването на изпълнителното производство поради двугодишно бездействие на
взискателя е извън хипотезата на чл.116, буква “в” ЗЗД.
Спорът е чисто правен и се отнася до различното тълкуване, което въззивникът дава
на уредбата на чл.116, б. “в” ЗЗД в светлината на чл.433, ал.3 - 5 ГПК.
Преди всичко, за да се отговори на така повдигнатия правен спор, следва да бъде
отчетена разликата между давността като институт на материалното право, уреден чл.110 и
следващите от ЗЗД, и перемцията като институт на процесуалното право с уредба в чл.433
ГПК. Тази разлика произтича от предметния и персонален обхват на тези два правни
института. Перемцията в изпълнителното производство има за адресат дейността на
съдебния изпълнител, докато давността има за адресат поведението на длъжника в
контекста на предоставената му възможност за избор да противопостави на дълга
бездействието на кредитора или да плати дори и след изтеклата давност без това да води до
неоснователно разместване на имущество от неговия патримониум към кредитора. Като
институт на процесуалното право, перемцията действа занапред и се изразява в забраната за
продължаване действията на съдебния изпълнител, както и в задължението за премахване на
ограничителните последици от наложените ограничителни мерки спрямо имуществото на
3
длъжника в изпълнителното производство. С други думи, последиците на перемцията,
уредени в чл.433, ал.3 - 5 ГПК са непротивопоставими на чл.117, ал.1 ЗЗД, която разпоредба
урежда последиците от прекъсването с предприетите от съдебния изпълнител принудителни
действия за събиране на дълга, предмет на принудителното изпълнение. Прекъсването на
давността в резултат на действията по принудително изпълнение не може да бъде заличено
от перемцията на изпълнителното производство. Противното, към каквото се стреми
въззивника, не отговаря на принципа за правна сигурност. Заличаването на действието на
ограничителните мерки, наложени в перемираното изпълнително производство, не може да
бъде разширявано и по отношение на последиците от действията на съдебния изпълнител по
принудително изпълнение.
С оглед горното, обосновано следва да се заключи, че първоинстанционният съд
правилно е приложил разпоредбите на чл.116, б. “в” и чл.117, ал.1 ЗЗД, разглеждайки и
произнасяйки исковия спор съобразно датата на прекратяването ex lege на първоначално
образуваното от ответника – кредитор изп. дело №20137660402473 – 08.08.2015 година.
Безспорно е, че от тази дата до момента на образуване на новото изпълнително
производство и извършените в неговия ход изпълнителни действия (наложен на 15.01.2019г.
запор на банкови сметки на ищеца – длъжник) започналият да тече нов петгодишен
давностен е бил прекъснат, съответно към датата на предявяване на иска новият давностен
срок не е изтекъл. Ето защо и като препраща при условията на чл.272 ГПК към мотивите на
първоинстанционното решение, настоящия въззивен съд намира същото за правилно и като
такова същото следва да бъде потвърдено. Въззивната жалба се преценява като
неоснователна и се оставя без уважение.
Въззиваемата страна не претендира разноски за въззивното производство, поради
което такива не се присъждат.
Въз основа на изложените мотиви и на основание чл.271 от ГПК въззивният
Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение №200 от 27.10.2021г. на Районен съд - Девня, 4-
ти състав, постановено по гр.д. №496/2021г. по описа на ДРС.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл.280, ал.3 от
ГПК.
Председател: _______________________
4
Членове:
1._______________________
2._______________________
5