Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
15.01.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 709 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 167730 от 10.07.2017г. по гр.д. № 18259/2015г.
Софийски районен съд, 35 състав отхвърлил като неоснователен предявения от „Р.И.„С.НА
Й.В Б.”, рег. по ф.д. № 1665/2003г. на СГС, срещу Б.Я.Я., ЕГН **********, иск с
правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата 20 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е
осъден да заплати на ответника сумата 500 лв. – разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Р.И.„С.НА Й.В Б.”, който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон. Неправилно първоинстанционният съд приел, че на юридическо
лице не може да се присъди обезщетение за неимуществени вреди, като не взел
предвид правната теория и отдавнашната съдебна практика на „отпускане“ на
такова обезщетение съгласно ЕКПЧОС и съдебната практика на Европейския съд по
правата на човека. ВКС също бил постановил „в свое решение“ /определение №
400/26.11.2013г. по ч.гр.д. № 6155/2013г., ІІ ГО/, че юридическото лице има
право да предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на
правата му по силата на Конституцията и ЕКПЧОС. Религиозните организации имали
право да „получат неимуществени вреди“. ЕСПЧ отдавна бил приел, че юридическите
лица имат това право за нарушаване на правата им съгласно ЕКПЧОС; Постановил
също, че религиозни организации могат да упражняват от името на членовете си
правата, гарантирани в чл. 9 вр. чл. 14 ЕКПЧОС. Поради това неправилно СРС
приел, че ищецът не може да предяви иск за неимуществени вреди за нарушаване на
неговите права и на правата на членовете му, в нарушение на Конституцията и
ЕКПЧОС. Това се потвърждавало от обвързващата практика на ЕСПЧ, цитирана в
жалбата. Единствената защита на ответника била, че изявленията му са израз на
мнение съгласно чл. 10 ЕКПЧОС, което твърдение било погрешно. Действията му
противоречали и на КБР и българското законодателство, в частност ЗЗДискр и НК.
Ако атакуваното решение бъде потвърдено, това щяло да лиши въззивника от
ефективно средство за защита, в нарушение на неговите права по чл. 13 ЕКПЧОС.
Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо него
постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски за двете
инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от
насрещната страна адвокатско възнаграждение. Съображения излага в писмени
бележки от 24.10.2018г.
Въззиваемата страна Б.Я.Я. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва
жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
разноски за въззивното производство. Прави евентуално възражение за
прекомерност на претендираното от въззивника адвокатско възнаграждение.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за
сумата 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди на
ищцовата религиозна организация, причинени й в резултат обидни и клеветнически
твърдения на ответника, излъчени както следва: на 26.08.2014г. в новините по ТВ
„СКАТ“ със заглавие „Карлово – П.Ф.–
НФСБ и ВМРО срещу С.НА Й“; на 02.09.2014г. в новините по ТВ „СКАТ“ с темата „Карлово - П.Ф.– НФСБ и ВМРО на
протест срещу С.НА Й“; на 03.09.2014г. по ТВ „СКАТ“ в предаването „Паралакс“ с темата „С.– Й.
превземат България“, и на 04.09.2014г. в репортаж на Karlovo TV под заглавие „Протестът: С.НА Й са опасни, да се махат от Карлово“. С молба-уточнение
от 05.07.2016г. поддържа, че изразите, които счита за обидни и клеветнически
са: „опасна секта“, която „заплашва живота“ и участва в „незаконен строеж“ в
гр. Карлово, „проповядване на самоубийство“ от религиозната институция,
извършване на измамни практики като изнудване и „промиване на мозъка на
психически слаби хора“, изразите „една от най-опасните и най-арогантните, една
от най-влиятелните в Европа и в света секти“, „смъртни случаи и самоубийства,
отказ от кръвопреливане“ и други, подробно описани в молбата-уточнение. В
резултат поведението на ответника на ищеца били причинени неимуществени вреди,
изразяващи се в уронване на доброто име и репутацията на религиозната
институция, както и на членовете й в България; възпрепятствана била и обществената
образователна дейност на ищеца и било нарушено правото им да упражняват
религията си свободно и безпрепятствено, като някои от зрителите на
предаванията реагирали по насилнически начин, когато били посетени от някой от С.НА
Й, в стремежа си да споделят библейското послание с тях лично; довели и до
увеличаване на насилието, заплахите за насилие и вандализма срещу С.НА Й в Бургас,
Пловдив, Петрич, Благоевград и Гоце Делчев, като само в периода 26.08. –
30.11.2014г. имало 5 акта на вандализъм срещу храмове и/или собственост на С.НА
Й и 8 акта на насилие и/или заплаха за насилие над членове на религиозната
институция, вкл. вандализъм на 08.09.2014г. върху имот в гр. Карлово,
собственост на Д.Д.- член на религиозната институция; в резултат
клеветническите твърдения на ответника ищецът и отделни негови членове се
почувствали обидени и унизени, действията му навредили на достойнството на
ищеца и му причинили болка и психическо страдание.
Съгласно чл. 269 ГПК,
въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в
рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си
само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. №
1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в
жалбата го намира за правилно по следните съображения:
Районният съд правилно е установил
фактическата обстановка по спора, поради което и на основание чл. 272 ГПК
въззивният съд препраща към нея.
Съгласно чл. 45, ал. 1 ЗЗД, всеки е длъжен да поправи вредите, които
виновно е причинил другиму. Предпоставките на деликтната отговорност са:
противоправно деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между
деянието и вредата, вина. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно
и главно доказване твърдяното противоправно деяние, настъпилата вреда и
причинната връзка между деянието и вредата. Вината се предполага до доказване
на противното, като в тежест на ответника е да обори установената в чл. 45, ал.
2 ЗЗД презумпция. Предпоставките следва да са налице кумулативно.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по
реда на чл. 290 ГПК решение № 62/06.03.2012г. по гр.д. № 1376/2011г., ІV ГО, решение № 12/06.02.2013г.
по гр.д. № 449/2012г., ІІІ ГО, решение № 204/12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014г.,
ІV ГО, решение № 85/23.03.2012г. по гр.д. № 1486/2011г.,, ІV ГО и др., за да е
обидно или клеветническо дадено изявление (или засягащо по някакъв друг начин
честта, достойнството или доброто име на някого, дори и да не покрива
състава на чл. 146 или 147 НК), респ. за да съставлява противоправно
деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД, изявлението следва да визира определено физическо
лице. Обидният (унизяващият) израз трябва да е насочен към това определено лице;
разгласеното чрез изявлението позорно обстоятелство трябва да се отнася за
него; това определено физическо лице следва да се сочи като извършител на
приписаното му престъпление. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България прокламира
правото на всеки да изрази мнение и свободно да го разпространи - писмено или
устно, чрез звук или изображение. Ако това право не се използва, за да се
увреди доброто име на другиго (ал. 2), изразяването и разпространяването на
мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена
личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството й.
Ако се касае за лице, чието име се коментира или се предполага във връзка
обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие, изразяването на
мнения с негативна оценка, които са във връзка с този пост, дейност или
занятие, не съставлява противоправно поведение. Ако са разпространени оценъчни
съждения, те не подлежат на проверка за вярност - такива съждения съставляват
коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната
действителност. 3а вярност могат да бъдат проверявани само фактическите
твърдения, но не и оценката на фактите. Не е противоправно поведението при
изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягащи конкретно лице,
когато името му се коментира или се предполага във връзка с обществен въпрос,
свързан с неговия пост, дейност или занятие. Такива оценки не могат да
ангажират отговорността на автора им за обезщетяване на причинени неимуществени вреди на
адресата, ако не засягат достойнството на личността (т.е. ако не
съставляват обида). Наличието на клеветнически твърдения се обосновава с
разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които
са позорни - неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и
предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Освен това те трябва и
да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност.
Неистинността на приписваните обстоятелства обаче има правно значение само ако
те са обективно позорни.
В случая искът е предявен от юридическото лице „С.НА Й.“, което, съгласно
българското гражданско-процесуално право, не може да предявява чужди права пред
съд освен в изрично предвидените в закона случаи. Настоящият не е такъв, поради
което неоснователни са доводите ищецът да можел да претендира обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на отделни негови членове. Съгласно цитираната
по-горе практика на ВКС, както и съгласно правната теория, пострадал (увреден)
от обидни или клеветнически твърдения може да бъде само физическо лице /при
това посочено конкретно/, не и юридическо лице. Неимуществените вреди се
изразяват в накърняването на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Освен болки и страдания в резултат на телесни
увреждания, такива са и нравствените, емоционални, психически, психологически
терзания на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в
обществото. В трайната задължителна съдебна практика - ППВС № № 4/1961г.,
5/1969г., 2/1984г., 4/1968г., е указан кръгът на лицата, които могат да
претендират обезщетение за неимуществени вреди – само физически, и
начинът на определянето му, след установяване на конкретните за увреждането обстоятелства
- на собственото на ищеца здраве, от смърт на негови близки, от накърнени лична
свобода, чест и достойнство. В по-новата практика на ВКС (решение № 197/19.02.1997г.
по гр.д. № 250/1995г., V ГО, решение № 457/13.05.2009г. по гр.д. № 1116/2008г.,
І ГО) също се приема, че няма основание да се присъжда обезщетение
за неимуществени вреди на юридически лица и
по-конкретно - търговци, защото всичките им права са имуществени, вкл. и тези свързани
с маркетинговия имидж, търговски марки и др. подобни. Доброто име в обществото
безспорно е сред обектите, чрез които едно лице би могло да бъде
увредено, но самата вреда се изразява в отрицателните емоции и преживявания,
които са претърпени в резултат от деянието, т.е. неимуществената вреда,
нейното наличие или не, се преценява винаги чрез психиката на увредения. Затова чл. 52 ЗЗД не намира приложение за юридическите лица
- те формират воля чрез органите си, нямат психика, физическа сетивност и здраве,
както физическите, и не могат да търпят морални вреди. Съгласно решение №
47/10.09.2010г. по т.д. № 625/2008г. на ВКС, ІІ ТО, неимуществени вреди са
причинени, когато увреждането е засегнало психическата сфера на пострадалия,
като трайно и продължително състояние, а това житейски и правно е въобще
неприложимо към юридическо лице. Посоченото решение касае юридическо лице –
търговец, но и всички други юридически лица формират воля чрез органите си,
нямат психика и физическа сетивност, поради което те също не могат да търпят
неимуществени вреди – физически и/или психически болки и страдания.
Друг извод не следва и от цитираното от въззивника определение № 400/26.11.2013г.
по ч.гр.д. № 6155/2013г. на ВКС, ІІ ГО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, тъй като това определение е постановено след допускане до касация по
процесуалноправния въпрос за допустимостта на иск за неимуществени вреди,
предявен от юридическо лице, а не по материалноправния въпрос може ли
юридическо лице да търпи неимуществени вреди.
Липсата на вреда, като съществен елемент от състава на непозволеното
увреждане, обуславя извод за неоснователност на иска по чл. 45 ЗЗД.
Във връзка с доводите в жалбата и цитираните решения на ЕСПЧ следва да се
посочи само, че промяната на задължителната за долустоящите съдилища съдебна
практика и въпросите за развитието на правото са от компетентността на
касационната инстанция, а осигуряването на ефикасни правни средства за защита
на нарушени права и свободи, прогласени в ЕКПЧОС е от компетентността на
държавата в лицето на законодателния орган. Към момента на постановяване на настоящото
решение все още няма постановени крайни актове по цитираните от въззивника и
служебно известни на съда гр.д. № 4762/2017г. на ВКС, ІІІ ГО и гр.д.
№5120//2017г. на ВКС, ІV ГО. Освен това цитираните по-горе ППВС представляват
задължителна за съдилищата практика, а постановените по реда на чл. 290 ГПК
решения вече нямат задължителен характер, съгласно новата ал. 3 на чл. 290 ГПК
/ДВ бр. 86/2017г./.
Независимо от дотук изложеното, въззивният съд споделя изводите на
първоинстанционния, че дори да се приеме, че религиозната институция може да
търпи неимуществени вреди чрез своите членове, по делото не се установява
претърпените от отделни членове негативни психически преживявания да са в
причинна връзка с изказванията на ответника в репортаж от 04.09.2014г. по Karlovo
TV /единствено доказаното със заключението на СТЕ от
процесните четири предавания/. Освен това в тази хипотеза показанията на
свидетелите Н., Д. и П. биха били недопустими, доколкото и тримата свидетели са
членове на религиозната институция и не биха могли да доказват претърпени от
самите тях неимуществени вреди. Напълно недоказани са и твърденията за
увеличени случаи на насилие и вандализъм, и то в причинна връзка с изявленията
на ответника на 04.09.2014г.
Крайните
изводи на двете инстанции съвпадат, поради
което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При
този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на
въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 1 130 лв. -
заплатено адвокатско възнаграждение. Възнаграждението е в минималния размер,
определен по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения съобразно обжалваемия интерес от 20 000
лв., поради което възражението на въззивника за прекомерност по смисъла на чл.
78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 167730 от 10.07.2017г., постановено по гр.д. № 18259/2015г. на
Софийски районен съд, 35 състав.
ОСЪЖДА
„Р.И.„С.НА Й.В Б.”, рег. по ф.д. № 1665/2003г. на СГС, БУЛСТАТ ********, с
адрес: гр. София, бул. „********, да
заплати на Б.Я.Я., ЕГН **********, на основание чл. 78 ГПК сумата 1 130.00 лв. /хиляда сто и
тридесет лева/, представляваща разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.