Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 224
гр. Севлиево
20.07.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският
районен съд, в ОТКРИТО заседание
на шестнадесети юли
през две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: ВАЛЕРИЯ АВРАМОВА
при
секретаря ИВЕЛИНА ЦОНЕВА
като
разгледа докладваното от съдията
АВРАМОВА гр.д. № 1530 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 422, ал. 1 ГПК.
В исковата молба ищецът твърди, че по негово заявление по ч.гр.д.№ 1118/17
г. по описа на РС Севлиево е издадена заповед за изпълнение № 645 от 15.09.2017
г. по чл. 410 ГПК, като ответникът е осъден да заплати посочените суми. Заповедта
е връчена на ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на
заповедния съд в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск
за съществуване на вземането си и моли съда да уважи иска със законните
последици. Твърди, че отношенията между страните са възникнали от Договор за потребителски
кредит № ********** от 03.01.2017 г. и закупен Пакет от допълнителни услуги, по
които ответникът не е изплатил нито една от погасителните вноски. Моли съда да
уважи иска, като претендира и разноските по делото.
Ответникът,
представляван от особен представител адв.Х.Б., не е представил писмен отговор в
законния месечен срок.
По делото се събраха писмени
доказателства.
От съвкупната им преценка съдът намира за установена следната фактическа
обстановка:
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1118/17 г. по описа на РС – Севлиево по
заявление на ищеца е издадена заповед за
изпълнение № 645 от 15.09.2017 г. по чл. 410 ГПК. Заповедта е връчена на
ответника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК и след указание на заповедния съд
в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК ищецът предявява установителен иск за
съществуване на вземането си.
На първо място съдът следва да отбележи, че с
влязло в сила протоколно определение от 21.05.2018 г. – л.99 производството по
делото е прекратено по отношение на предявения иск за мораторна лихва с цена
23,93 лв., поради оттегляне на иска. Поради това съдът следва да обезсили
заповедта в тази част. Действията на съда следва да бъдат съобразени с ТР № 4
от 18.06.2014 г. по тълк.д.№ 4/13 г. на ОСГТК на ВКС и по-конкретно с
разпоредбата на чл.13 ал.2 и 3, съгласно които “Издадената заповед за
изпълнение и изпълнителният лист подлежат на обезсилване при прекратяване на
производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК,
с изключение на случая на прекратяване на производството по делото при сключена
съдебна спогодба или ако исковият съд приеме, че заповедта за изпълнение е
влязла в сила.” и „Компетентен да обезсили заповедта за изпълнение,
издадена по чл. 410, съответно по чл. 417 ГПК, и да обезсили изпълнителния лист
по чл. 418 ГПК при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на
чл. 415, ал. 1, съответно чл. 422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е
постановил определението за прекратяване.”
Предмет на спора остава сумата от 8934,96 лв., посочена в заповедта като
главница по Договор за потребителски кредит № ********** от 03.01.2017 г.
От обстоятелствената част на исковата молба и приложенията към нея става
ясно, че претендираното задължение от ответника като главница се формира по
следния начин:
По договора за кредит ответникът е получил сума 4 000 лв. за срок от
24 месеца при размер на всяка погасителна вноска по 247,29 лв. и падеж – 20-то
число на месеца. Като общо дължима сума по кредита е посочена 5934,96 лв. Т.е.
освен главницата от 4000 лв. между страните е била уговорена
договорна/възнаградителна лихва в размер на 1934,96 лв. Това изрично е посочено
в чл.4 от Общите условия – л.31, като договорното възнаграждение е идентично с
годишния лихвен процент, посочен в договора 41,17 % - л. 26.
Между страните е било сключено и споразумение за Пакет от допълнителни
услуги – л. 28 и 29 и по него ответникът е следвало да заплати сума от 3000
лв., разсрочена за изплащане съгласно погасителния план на 24 равни месечни
вноски, всяка по 125 лв.
По този начин от двете суми 125 +
247,29 = 372,29 лв.се образува месечната погасителна вноска за срока на
договора.
Общата дължима сума от ответника е образувана от двете суми – 5934,96 лв.
/по кредита/ и 3000 лв./по допълнителните услуги/, което представлява цената на
установителния иск 8934,96 лв., за каквато главница е осъден ответникът със
заповедта за изпълнение.
Всъщност общо дължимите суми по договора за кредит и пакет допълнителни
услуги са изрично посочени и записани в самия Договор за потребителски кредит №
********** от 03.01.2017 г. – л.26.
В първото с.з. особеният представител на ответника направи възражение за
нищожност на договорите, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – противоречие със
закона и посочи конкретно разпоредбата на чл. 22 във вр. с чл. 11, т. 9 и чл.
10 от ЗПК. Алтернативно сочи и друго основание за нищожност – противоречие на
добрите нрави.
Съдът следва най-напред да се произнесе досежно правопогасяващите
възражения за нищожност, направени от ответника, като се посочи и
обстоятелството, че съдът е длъжен служебно да следи за нищожност на договор
и/или клауза.
По отношение на сключения договор за потребителски кредит съдът намира, че
важат разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 22 от този закон договорът е
недействителен, ако не са спазени разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1
т. 7 -12 и 20 и чл. 12 /неприложим в настоящия случай/. На част от тези
текстове се позовава и особеният представител на ответника.
Съдът обаче счита, че не е налице твърдяната недействителност на договора
на посоченото от ищеца основание – чл. 22 във вр. с чл. 11, т. 9 и чл. 10 от ЗПК. Договорът е сключен в писмена форма на хартиен носител и е ясен и
разбираем.
Особеният представител е оспорил и истинността на договорите, като счита,
„че датите на сключване са неистински, различни от посочените, не са в един и
същи момент“. Съдът счита това възражение за напълно голословно и бланкетно.
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги – л. 28 и 29 е
подписано на всеки лист на дата 03.01.2017 г. От тази дата е и договорът за
потребителски кредит, като в него изрично са включени и дължимите суми по
допълнителния пакет. Освен това сумата по кредита – 4000 лв. е била преведена
на ответника. Поради тези обстоятелства не съществува никакво съмнение, че
именно страните са сключили договора и споразумението.
И след като прие, че договорът за кредит е действителен, съдът следва да
разгледа алтернативното възражение за нищожност поради противоречие с добрите
нрави, а в частност – за възнаградителната лихва.
Съгласно чл. 11 от ЗПК задължителен реквизит от договора за кредит е
лихвеният процент по кредита. Именно лихвата по договора е възнаградителна – за
ползване на дадената парична сума. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният
процент на разходите /ГПР/ не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва и клауза, надвишаваща този размер се счита за нищожна. В
конкретния случай в раздел VІ Параметри – л. 26 е уговорен ГПР 49,90 % и
годишен лихвен процент /ГЛП/ 41,17 %. Т.е. не се надхвърля петкратния размер на
законния размер лихва, определен от БНБ като основен лихвен процент 0 % и 10
пункта надбавка. В този смисъл клаузата за уговорената лихва не е нищожна на
осн.чл. 19, ал. 5 от ЗПК.
Съдът обаче е на становище, че тази клауза е нищожна поради противоречие с
добрите нрави, по следните съображения: законодателството не съдържа
определение на понятието „добри нрави“. Добрите нрави са морални норми
и като такива те нямат правно действие. По силата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД обаче на
тях се придава и правно значение, като нарушението им се приравнява по
последици наравно с нарушението на закона. Особеност на добрите нрави е, че те
не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях. Един от тях е принципът на справедливостта, който в гражданските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от нормите на
гражданското право интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите
на отделните правни субекти. Много
съществено е обстоятелството, че преценката накърнени ли са добрите
нрави следва да се прави към момента на сключване на договора, тъй като това е
моментът на заявяване намеренията на страните, съответно на регламентиране на
възможните последици.
В случая на ответника е предоставена сума в размер
на 4000 лв. при уговорен
ГПР 49,90 % и годишен лихвен процент /ГЛП/ 41,17 %. Или възнаградителната лихва
е в размер на 1934,96 лв., т.е. почти 50 % от заетата сума. И тъй като се касае
за потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически и
следва да се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва и да се приеме,
че максимален размер на лихвата /възнаградителна, или за забава/ следва да е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да
бъдат третирани неравноправно и един от субектите да се облагодетелства за сметка
на по-слабия икономически. Поради това в съдебната практика трайно се приема,
че противоречи на добрите нрави уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва /а за обезпечени кредити –
двукратния размер/. Следователно при преценка съответствието на спорната
договорна клауза с добрите нрави следва да се вземе предвид съотношението между
уговорения размер възнаградителна лихва и законната лихва. Към сключване на
договора законната лихва е в размер на 10 % /общоизвестен факт/, а по договора
е 41,17 %, или повече от четирикратно по-висок.
Поради изложеното съдът счита, че уговорката противоречи на добрите нрави и
се явява нищожна. И тъй като нищожните уговорки не произвеждат никакво действие,
следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ищеца.
В заключение – по договора за потребителски кредит ответникът дължи сумата
4000 лв. главница, тъй като той не е погасил нито една вноска и няма твърдение,
че е изплатил част от задължението си чрез представяне на документи.
По споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги, съдът счита следното: видно от съдържанието му – л.
28 в него не е посочена цената, но това е посочено изрично в самия договор и от
него е видно – л. 26, че уговореното възнаграждение е от 3000 лв. и се дължи при
предоставяне от кредитора на една или всички от посочените услуги:
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски; възможност за смяна на падеж и улеснена
процедура за получаване на допълнителни парични средства. От споразумението
обаче не се установява конкретното съдържание на вида, размера и действието, за
което е начислено допълнителното възнаграждение, като единствено за услугата
приоритетно разглеждане на искането за кредит е посочено, че е в размер на 15 %
от общото възнаграждение, но не повече от 300 лв. А се касае за възнаграждение,
което е в размер на ¾ от цената на предоставения кредит и увеличава
задължението на ответника със сума от 3000 лв.
Всъщност в договора и споразумението не е посочено основанието, на което е
уговорено възнаграждение за допълнителни услуги. Съдът счита, че това основание
е по чл. 10а, ал. 1 от ЗПК и този текст гласи: „Кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит“. В същото време обаче чл. 10а, ал. 2 забранява заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Всъщност нито законът,
нито договорът или общите условия дават легално определение на понятието
„управление на кредита“. Съдебната практика обаче приема, изхождайки от
общоприетия смисъл на тези думи, че това е дейност, извършвана от кредитора по
фактическото реализиране на задължението
по договора за кредит, дейност за събиране и осчетоводяване на вземането и
събиране на информация за движението на сумите по сметката на
кредитополучателя, проследяване на постъпленията и др.под.дейности. Или
уговорената като възнаграждение сума от 3000 лв. е такава по управление на
кредита, като се имат предвид конкретно изброените услуги. А събирането на
такси и комисионни за усвояване и управление на кредита са изрично забранени с
нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което прави тази клауза нищожна поради
противоречие със закона.
Необходимо е да се отбележи и друго основание, свързано със споразумението.
Уговаряйки клауза за допълнителен пакет услуги с цена 3000 лв., фактически
кредиторът получава допълнително плащане, дължимо от ответника, като същото се
отразява и на ГПР, макар формално да не е включено в него. Т.е. касае се за
клауза в договора, имаща за цел и резултат да заобиколи изискванията на ЗПК -
чл. 10а, ал. 2, което съгласно чл. 21 ЗПК прави такава клауза нищожна поради
противоречие с императивна правна норма.
Съдът е на становище, че клаузата за заплащане на сума 3000 лв., като
предоставен пакет от допълнителни услуги, категорично накърнява и принципа на
справедливост и противоречи на добрите нрави. Тази сума ответникът е бил длъжен
да заплати за негови бъдещи действия във връзка с кредита, които не е ясно дали
въобще ще бъдат приложени. Очевидно е, че той е бил принуден да сключи
споразумението за допълнителния пакет само и единствено за първата посочена
услуга – приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит.
В заключение съдът приема, че противоречат на закона и добрите нрави
клаузите в договора, с които е уговорена лихва в размер на 1934,96 лв. и
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3000 лв.
В този смисъл ищецът установи вземането си по заповедта за изпълнение до
размер на сумата 4000 лв. – главница по договора за кредит ведно със законната
лихва върху нея, начиная от 15.09.2017 г. до окончателното й изплащане.
Предявеният установителен иск до размер на 8934,96 лв. съдът отхвърля като
неоснователен и недоказан.
На осн.чл. 11г, ал. 2 от ТР № 4/14 г. на ВКС съдът
следва да се произнесе по разноските от заповедното и исково производство, с
оглед изхода на спора. Разноските се дължат съразмерно с уважената част, поради
което по заповедното производство ответникът ще дължи разноски в размер на 147 лв. от
първоначално определените 329 лв.
Искане за заплащане на разноски по делото е направил ищецът, по представен списък
на разноските по чл. 80 ГПК – л.96. Разноските са в общ размер на 1257,40 лв. и
са документирани. Представляват д.т. 178,22 лв., възнаграждение за особен
представител 450 лв. и минимален размер юрисконсултско възнаграждение 300 лв. С
оглед уважената част на иска и на осн.чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът ще дължи разноски в размер на 561 лв.
Водим от гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНИ следните клаузи
от раздел VІ „Параметри“ от Договор за потребителски кредит № ********** от 03.01.2017 г. и Споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 03.01.2017 г., сключени
между Д.А.Н. ЕГН ********** *** и „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД със седалище
гр.София и адрес на управление бул.България № 49, бл.53 Е, вх. В: за договорени ГПР 49,90 % и годишен лихвен процент /ГЛП/ 41,17 % и
заплащане на договорна/възнаградителна лихва в размер на 1934,96 лв., поради накърняване на добрите нрави и на
осн. чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и за заплащане на възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 3000 лв./три хиляди/, поради
противоречие със закона и накърняване на добрите нрави и на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д.А.Н.
ЕГН ********** *** че „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД със
седалище гр.София и адрес на управление бул.България № 49, бл.53 Е, вх. В, е установило съществуване на вземането си
по заповед за изпълнение № 645 от 15.09.2017 г. по ч.гр.д.№ 1118/17 г. по описа
на РС Севлиево до размер на сумата 4000
лв./четири хиляди/ – главница, ведно със
законната лихва върху нея, начиная от 15.09.2017 г. до окончателното й
изплащане и до размер на 147 лв./сто четиридесет и седем/ - разноски, на осн.чл. 422, ал. 1 ГПК.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск по чл. 422 ГПК до
размер на 8934,96 лв. главница и за разноските – над сумата 147 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение № 645 от
15.09.2017 г. по ч.гр.д.№ 1118/17 г. по описа на РС Севлиево В ЧАСТТА за
мораторна лихва в размер на 23,93 лв., поради оттегляне на предявения
установителен иск и прекратяване на производството с влязло в сила определение.
ОСЪЖДА Д.А.Н. ЕГН ********** *** да заплати на
„ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД със седалище гр.София и адрес на управление
бул.България № 49, бл.53 Е, вх. В направените по делото разноски в размер на 561 лв. /петстотин шестдесет и един/, на осн. чл. 78, ал. 1 във вр. с ал. 8 ГПК.
Препис от решението, след влизането му в сила, да се приложи по ч.гр.д.№ 1118/17
г. на Рс – Севлиево.
На осн.чл. 416 ГПК, след влизане на решението в сила, да се издаде
изпълнителен лист по заповед за изпълнение № 645 от 15.09.2017 г. по ч.гр.д.№
1118/17 г., съобразно решението.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Габровския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: