Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 20.12.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Е
състав, в открито съдебно заседание на трети декември, през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
Мл. с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Яна Владимирова в.гр.дело № 2024 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 173166 от 10.08.2021 г. по гр.д. № 26680 по описа за 2019 г.
на Софийски районен съд, 63 състав, е осъден „А.“ ООД да заплати на „Х.Т.“ ООД
следните суми: 4130,80 лв. – неплатено възнаграждение за предоставени
автоуслуги (монтиране на авточасти в сервиз на ищеца) и авточасти, за което има
издадени фактура № ********** от 8.06.2018 г., фактура № ********** от 8.06.2018
г. и фактура № ********** от 23.07.2018 г., ведно със законната лихва от датата
на исковата молба – 14.05.2019 г. до окончателното плащане, 352,61 лв. –
мораторна лихва за периода от 8.06.2018 г. до 7.05.2019 г., както и направените
по делото разноски.
Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба
от ответника „А.“ ООД, в която се съдържат оплаквания за неправилност на
обжалвания акт и се прави искане за неговата отмяна и постановяване на решение
за отхвърляне на предявените от „Х.Т.“ ООД искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от въззиваемия „Х.Т.“
ООД, чрез процесуалния представител адв. Н.С., с който въззивната жалба се
оспорва и се прави искане за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Претендират се разноските за въззивната инстанция.
С определение от 1.10.2020 г. по гр.д. № 26680/2019 г. на Софийски
районен съд, 63 състав, е отхвърлена депозираната от ответника „А.“ ООД молба
за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по реда на
чл. 248 ГПК.
Срещу определението в срок е подадена частна жалба от „А.“ ООД, в която
се съдържат оплаквания за неговата неправилност и се прави искане за отмяната
му и намаляване поради прекомерност на присъденото за първоинстанционното
производство адвокатско възнаграждение в полза на ищеца.
В срок е подаден писмен отговор на частната жалба от ищеца „Х.Т.“ ООД, с
който същата се оспорва.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По
същество същото е правилно, поради което въззивният съд препраща към мотивите
на първоинстанционния на основание чл. 272 ГПК.
В изпълнение на задълженията си да обсъди всички
доводи и възражения на страните, въззивният съд намира следното:
Предявени са искове
с правна квалификация чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 309а ТЗ, във вр. с чл. 86 ЗЗД.
В исковата молба
на „Х.Т.“ ООД се твърди, че ищецът има установени търговски отношения с
ответника „А.“ ООД, като сочи, че е извършвал ремонт на МПС, включващ
продажбата на необходимите артикули и предоставяне на услуга по монтирането им
в автосервиза на ищеца. В изпълнение на задълженията си по договора ищецът е
ремонтирал предаденото от представител на ответника МПС, като е продал авточасти
и ги е монтирал, т.е. извършил е поръчания от ответника ремонт. За дължимото по
договора възнаграждение са издадени три фактури – фактура № ********** от
8.06.2018 г., фактура № ********** от 8.06.2018 г. и фактура № ********** от
23.07.2018 г., като ответникът е направил частично плащане по първата от тях.
Незаплатените по фактурите суми в общ размер от 4130,80 лв. с ДДС. Направен е
опит за извънсъдебно уреждане на отношенията, като в тази връзка е изпратена и
покана за плащане, връчена на ответника на 26.03.2019 г. Поради забавата в
плащанията, ответникът дължал на ищеца и лихва за забава в общ размер от 352,61
лв.
В срока по чл.
131 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, с който същата се
оспорва, като се твърди, че между страните липсва облигационно отношение –
липсвали волеизявления относно съществените елементи на договора, нямало
съгласие, нито индивидуализация на МПС-та, количеството и качеството на
стоката, която ще е необходима за ремонтните дейности, нито за нейната цена.
Приложените по делото фактури не били подписани от представител на ответника и
не представлявали доказателство за сключен договор.
По делото се
установява, че са издадени три броя фактури – фактура № ********** от 8.06.2018
г., фактура № ********** от 8.06.2018 г. и фактура № ********** от 23.07.2018
г. от дружеството ищец за извършвани ремонтни дейности, с описани в тях стоки и
услуги. Съгласно заключението на приетата по делото и неоспорена от страните
съдебно-счетоводна експертиза, фактурите, издадени от ищеца, са осчетоводени в
счетоводството на ищеца. В счетоводството на ответника не е извършвана
проверка, но ответникът е ползвал данъчен кредит по издадените му три броя
фактури през съответните данъчни периоди. В откритото съдебно заседание,
проведено на 31.07.2020 г., вещото лице сочи, че данъчен кредит не може да се
ползва от ответника без фактурите да са осчетоводени и без да бъдат включени в
дневниците по ЗДДС. От показанията на св. Иван Стоянов, служител в ищцовото
дружество, изпълняващ длъжността „автомонтьор“, които показания съдът цени при
условията на чл. 172 ГПК, се установява, че дружеството ответник е възлагало на
ищеца ремонт и техническо обслужване на МПС. Свидетелят сочи, че си спомня за
ремонтни дейности, извършвани от него и други служители на ищеца като същият не
бил запознат с направени от дружеството ответник възражения в тази връзка.
Във въззивната
жалба на ответника се сочи, че неправилно се приема от първоинстанционния съд,
че само въз основа на извършено осчетоводяване на фактурите от „А.“ ООД, без
същите да са подписани от представител на дружеството, на основание чл. 301 ТЗ
същият е обвързан от заплащане. Фактурите не представлявали основание за
плащане цената на стоката. По делото не били представени приемо-предавателни
протоколи, които да установяват предаване на стоката или получаване на
услугата.
Тези оплаквания
са неоснователни. С решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно
решение № 114 от 26.07.2013 г. по т.д. № 255/2012 г. на ВКС, I т.о., решение №
166 от 26.10.2010 г. по т.д. 991/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 96 от
26.11.2009 г. по т.д. 380/2008г. на ВКС, І т.о., решение № 46 от 27.03.2009 г.
по т.д. № 546/2008 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 42 от 19.04.2010г. по т.д. № 593/2009
г. на ВКС, ІІ т.о., както и с посочената в първоинстанционното решение съдебна
практика на ВКС, е прието, че фактурата може да бъде приета като доказателство
за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните
доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид стойност, начин
на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по
себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач,
включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по
нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване.
От приетото в решение № 30 от 08.04.2011 г. по т.д. №416/10 на ВКС, І т.о. и
решение № 46 от 27.03.2009г. по т.д. №546/08г. на ВКС, ІІ т.о. също така следва
изводът, че макар и подписите върху фактурите да са положени от лица, за които
не може да бъде установено, че са били упълномощени от търговеца, то последният
е узнал за сделката по смисъла на чл. 301 ТЗ, като това не се презюмира, а е
установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в счетоводството му.
Освен това по делото е установено, че ответникът е извършил частично плащане по
първата фактура – в този смисъл са твърденията на ищеца, както и заключението
на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което „А.“ ООД е
извършило две плащания по първата фактура – в размер от 600,00 лв. на
30.07.2018 г. и в размер от 800,00 лв. на 3.08.2018 г. Направените плащания
представляват признание на задължението и доказват по несъмнен начин наличие на
облигационно правоотношение между страните със съдържанието, твърдяно от ищеца
в исковата молба. Показанията на св. Стоянов също са в този смисъл и следва да
бъдат кредитирани, като кореспондиращи с останалите доказателства по делото.
Следва да се отбележи,
че договорът за изработка е неформален договор, въпреки че по волята на
страните може да бъде сключен и в писмена форма, поради което неоснователни са
възраженията на ответника, че липсват писмени доказателства относно
съдържанието на правоотношението, в това число и приемо-предавателни протоколи
за извършените услуги и вложените в МПС стоки – страните са свободни да
съставят такива документи, но в рамките на гражданския процес доказването по
иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД може да
бъде проведено с всички допустими доказателствени средства, като в настоящия
случай ищецът е ангажирал писмени доказателства – описаните по-горе три броя
фактури, направил е искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза, със заключението
по която се установява осчетоводяване на процесните фактури от ответника, както
и свидетелски показания във връзка с изпълнението на задълженията по договора
от страна на ищеца. С оглед изложеното, проведено е успешно пълно и главно
доказване от ищеца на всички правопораждащи факти, от значение за спорното
право, с оглед разпределената му доказателствена тежест.
Предвид
изложеното, исковете се явяват основателни в пълния предявен размер, с оглед на
което първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено.
Подадената от
ответника частна жалба въззивният съд намира за допустима, но неоснователна.
Неправилно се сочи, че дружеството ответник не е имало възможност да заяви
възражение за прекомерност на претендирания от ищеца адвокатски хонорар преди
приключване на устните състезания по делото. Дружеството е било редовно
призовано за откритото съдебно заседание, но негов представител не се е явил.
Искане за присъждане на адвокатското възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и за разноските в обезпечителното производство, е направено
своевременно с исковата молба, като по
делото са представени и доказателства за размера на претендираните разноски и
доказателства за реалното им извършване. Дружеството ответник не е направило
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение нито с писмения
отговор на исковата молба, нито до приключване на устните състезания пред
първата инстанция. Такова възражение не може да бъде направено за първи път с
молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното, обжалваното определение се
явява правилно.
При този изход
на спора разноски се дължат на въззиваемата страна. Искане за присъждането им е
направено, но не са представени доказателства за техния размер, нито за
реалното им извършване, нито е представен списък по чл. 80 ГПК, поради което
разноски за въззивното производство не следва да се присъждат.
По изложените
съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 173166 от 10.08.2021 г. по
гр.д. № 26680 по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 63 състав.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с
вх.№ 25165964 от 12.11.2020 г., подадена от „А.“ ООД срещу определение №
20213385 от 1.10.2020 г. по гр.д. № 26680 по описа за 2019 г. на Софийски
районен съд, 63 състав.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.