Производството е по реда
на глава ХХІ от НПК.
С присъда от 19.08.2019г., постановена
по НОХД №9496/2019г., СРС, НО, 115-ти състав, е признал подсъдимия Д.И.В.
за НЕВИНОВЕН в това, на 17.05.2018г. около 12.40 ч. в гр. София, ж.к. „Красна
поляна“, бул. „Възкресение“ до блок 235 да е отнел чужда движима вещ - златна
верижка на стойност 564 лева от владението на С.О.А., с цел противозаконно да я
присвои, като употребил за това сила, поради което на основание чл.304 НПК, е ОПРАВДАЛ
подсъдимия по обвинението за извършено от него престъпление по чл.198 ал.1 НК.
Срещу тази присъда е подаден протест и допълнение към него от прокурор
при СРП, в които се излагат пространни съображения досежно неправилност на
атакуваната присъда, прави се обстоен анализ на събраните по делото
доказателства като се изразява несъгласие с
оценката на доказателствата, направена в мотивите на първостепенния съдебен
състав. Иска се акта на първата инстанция да бъде отменен и да бъде постановена
нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по предявеното му
обвинение.
Постъпило е и възражение срещу протеста, от служебния защитник на
подсъдимия – адв. В.Й., в което се излага, че протестът е неоснователен, прави
се разбор на част от доказателствата по делото като основно се акцентира на
извършените разпознавания, за които защитата също като районната инстанция,
счита че са опорочени, че не са проведени в съответствие с правилата на НПК за това ПСД. Иска се
присъдата на първостепенния съд да бъде потвърдена като правилна и
законосъобразна.
Въззивният съд в разпоредително заседание от 04.03.2021г., по реда на чл.327 от НПК, е преценил, че за
изясняване на обстоятелствата по делото, е необходимо да бъде допуснат
допълнителен разпит на свидетеля С.А.Г., както и
да бъде допуснат разпит и на вещото лице – С.З.С., изготвила СОЕ,
тъй като същата не е изслушана в хода на първоистанционното съдебно следствие.
Пред
въззивния съд прокурорът поддържа протеста. Сочи, че по делото са налице
достатъчно доказателства, подкрепящи обвинителната теза, както и че
първостепенният съд погрешно е анализирал съвкупността от гласни
доказателствени средства, като не е кредитирал показанията на пострадалата А.и
на свидетеля С.Г. в частта им относно възприятията и описанието на извършителя.
Изтъква, че и в разпита на свидетеля Г., проведен в хода на въззивното съдебно
следствие, свидетелят изрично сочи, че е видял подсъдимия Д.В. и в съдебната
зала пред първата инстанция, че същият е бил в дясно от него и той категорично
го е разпознал отново. Предвид на всичко това, моли да бъдат кредитирани
показанията на свидетелите Г. и А., които счита, че доказват извършеното от
подсъдимия деяние.
Служебният
защитник на подсъдимия – адв.Й., пледира за потвърждаване на
първоинстанционната присъда, като сочи, че същата е правилна, законосъобразна и
добре мотивирана. Счита, че по делото няма нито едно доказателство, което да
свърже подсъдимия с инкриминираното
деяние. Намира, че показанията на свидетеля С.Г. са разнопосочни, имайки
предвид показанията на този свидетел, дадени и в хода на досъдебното
производство. Навежда, че свидетелката А.е споделила пред районната инстанция,
че три пъти е разпознавала заподозрения, което според защитника означава, че тя
многократно е гледала различни албуми, което обаче не е разпознаване.
Акцентира, че самата прокуратура не е позволила да бъде извършено разпознаване
на живо, както е записано в закона, а разпознаване по снимки се допуска само по
изключение. Намира за интересен факта, че подсъдимият, бидейки толкова време в
ареста, не е имало време да бъде разпознат. Във връзка с предявяване на албум
от разпознаване във въззивното съдебно следствие на свидетеля Г., отбелязва, че
този албум е съставен на 18.09, а датата на разпознаването е поправена на
07.01.2019г., тъй като някой е видял, че на тази дата е правено това
разпознаване. По тези съображения и по съображенията, изложени във възражението
срещу протеста, иска присъдата на първия съд да бъде потвърдена.
Подсъдимият
Д.И.В. не се явява
пред въззивния съд, не изразява становище по протеста на СРП и по съществото на
делото.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите в протеста‚ както и тези,
изложени от страните в съдебно заседание‚ и след като в съответствие с чл.314 от НПК провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че са налице основания за нейното отменяване изцяло и
постановяване на нова присъда поради следните съображения:
Фактическата обстановка, при която е постановена
първоинстанционната присъда, е неправилно установена, което се дължи на погрешен анализ и оценка на събраните
доказателства, а това е довело и до
погрешни правни изводи. Събраните от първия съд доказателства са тълкувани
погрешно, не са обсъдени в съвкупност, в съответствие със закона и с правилата
на логиката. Първата инстанция е направила произволни изводи досежно
авторството на деянието. Посочените пропуски в дейността на първия съд, са довели
до постановяването на един неправилен и незаконосъобразен акт, изложените
аргументи за оправдаването на подсъдимия са неубедителни и противоречат на
установеното от доказателствата по делото.
При преценката на доказателствата, които са били
събрани по време на съдебното следствие в първата инстанция, както и на
събраните в хода на въззивното съдебно следствие, и на основание чл.316 от НПК,
въззивният съд намери основания за промяна във фактическата обстановка по
делото и прие следното:
От
фактическа страна:
На
17.05.2018г., около 12.30ч., свидетелка С.А.и сестра й С.А., се намирали в
района на бл. 235 в ж.к. „Красна поляна“ в София. Двете се движели по бул.
„Възкресение“, като С.А.бутала детска количка, а сестра й вървяла до нея.
Докато вървели така, двете сестри се разминали с подсъдимия Д. И.В., който огледал
свидетелката С.А.. Именно това обстоятелство привлякло вниманието на
свидетелката и тя също огледала подсъдимия. Докато вървели със сестра й по
тротоара, подсъдимият се върнал обратно и ги задминал, след което се спрял пред
магазин „Била“, находящ се в ж.к. „Красна поляна“. Когато свидетелката С.А.и
сестра й подминали подсъдимия, той в гръб хванал С.А.за косата, дръпнал я силно
назад, след което издърпал и скъсал
златната верижка с тегло 12 грама, която пострадалата носела на врата си и
побягнал с нея към бл. 235 на кв. „Красна поляна“.
По
същото време свидетелят С.Г., който работел в района на бл.235, чул виковете на
свидетелката С.А.. Виждайки подсъдимия, който тичал, започнал да го гони. Докато
гонел подсъдимия, последният се обърнал, когато двамата били на разстояние от около
метър един от друг и така свидетелят Г. успял да възприеме в лице подсъдимия В..
Когато подсъдимият видял, че свидетелят го гони, започнал да тича още по-бързо,
а това накарало С.Г. да се откаже от преследването, тъй като дистанцията между
двамата се увеличавала.
Свидетелят
Г. се върнал при пострадалата С.А.и й съобщил, че нападателят е избягал. С.А.сигнализирала
по телефона полицейските власти за случая. След около 15 минути на място
пристигнали полицейски служители, които я упътили да подаде жалба в 03 РУ-СДВР,
което свидетелката и сторила. Заедно с нея в полицейското управление отишъл и
свидетелят С.Г., тъй като той също бил видял извършителя.
В
хода на извършените оперативно издирвателни мероприятия, постъпила информация
за задържането на подсъдимия по повод друго разследване за извършен по сходен
начин грабеж. Свидетелите Р.С., В.П.и колегата им З.Т.– полицейски служители в
03 РУ-СДВР, посетили подсъдимия по време на задържането му в ареста и провели с
него беседа с цел получаване на информация за извършителя на нападението над
свидетелката А.. В тази беседа с полицейските служители, подсъдимият признал,
че той е извършил нападението над пострадалата и заявил, че отказва да участва
в разпознаване на живо, за което попълнил и писмена декларация. Такива
декларации подсъдимият подписал на 08.06.18г. и 13.02.2019г., с които декларирал,
че отказва да участва в разпознаване на живо.
На
07.01.2019г. и на 13.02.2019г. били извършени разпознавания по снимки с
участието на свидетелите С.Г. и С.А., при които и двамата свидетели с
категоричност разпознали подсъдимия като лицето, което е извършител на нападението
над свидетелката А..
Съгласно
заключение на ВТЕ, изготвено в хода на досъдебното производство, с предмет на
изследване запис на охранителна камера от района на бл. 235 в кв. „Красна
поляна“ от дата 17.05.2018г., заснетите изображения не позволяват извършване
чрез експертно изследване на идентификация на заснетото лице.
Съгласно
заключение на ВТЕ, изготвено в хода на първоинстанционното съдебно следствие,
което също е имало за предмет на изследване запис на охранителна камера от
района на бл. 235 в кв. „Красна поляна“ от дата 17.05.2018г., лицата, заснети
на изследваните видеофайлове, са годни за евентуално разпознаване от
очевидци/свидетели, но не отговарят на изискванията за провеждане на
сравнително лицево-идентификационно изследване.
Според
заключение на СОЕ, изготвено в досъдебната фаза на производството, стойността
на отнетия от владението на свидетелката С.А.златен синджир с тегло 12 гр., 14
карата, възлиза на сумата от 564 лв. към датата на деянието.
Приобщен
бил към доказателствата по делото и протокол от 13.02.2019г. за доброволно
предаване от подсъдимия на ръкописно писмо, изготвено от него, предназначено за
родителите му.
По
доказателствата:
Посочената
фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите: С.А., депозирани
пред районни съд, С.Г., дадени в хода на първоинстанционното и въззивното съдебно
следствие /частично/ и приобщените по реда на чл. 281, ал. 5 вр. ал. 1, т. 1 и
т. 2 от НПК, Р.С., В.П., З.Т., В.С./частично/, Р.Х./частично/ и Т.Х./частично/,
протоколи за разпознаване на лица и предмети по фотоснимки, ведно с приложени
към тях фотоалбуми, заключението на изготвената СОЕ, заключения на ВТЕ,
декларации от 08.06.2018г. и от 13.02.2019г., протоколи за доброволно предаване,
справка за съдимост на подсъдимия Д.В..
От най-голямо значение за
предмета на делото и най-вече за установяване авторството на деянието, са
показанията на свидетелите С.А.и С.Г., както и извършените от тях разпознавания.
Тези свидетели лично и непосредствено са възприели външността на извършителя на
инкриминираното деяние. В показанията на свидетеля Г., събрани в хода на
първото съдебно следствие и тези от досъдебното производство се съдържат
известни противоречия основно във връзка с описанието, което свидетелят е дал
на дееца. Тези противоречия въззивният съд намери, че са преодолени посредством
разпитите на свидетеля пред първия и въззивния съд. Липсват съществени
противоречия между показанията на свидетелите Г. и А., което даде основание на
въззивния съдебен състав да цени показанията на тези свидетели в по-голямата им
част като правдиви и достоверни.
От посочените показания на тези
свидетели се установява времето и мястото на извършване на деянието,
установяват се външните белези на извършителя на деянието. От показанията на
свидетеля С.Г., приобщени по реда на чл.281, ал.5 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, се установяват датата и времето
на извършване на деянието. От показанията на свидетелката С.А.се установява
механизма, по който е извършено инкриминираното деяние.
Свидетелката С.А.е и пострадала
от деянието, поради което би могла да е заинтересована от крайния изход от
делото. По тази причина нейните показания бяха преценявани със завишено
внимание. Въпреки евентуалната й заинтересованост от изхода на делото,
показанията й бяха оценени като правдиви в цялост от въззивния съд. Разказаното
от тази свидетелка относно начина, по който е извършено деянието и относно
личността на дееца, намира пълна подкрепа в показанията на свидетелите
полицейски служители – Р.С., В.П.и З.Т., а също и в показанията на свидетеля С.Г. досежно
външността на дееца. Изнесеното от свидетелката А.пред първостепенния съд е подробно, последователно, не съдържа
вътрешни противоречия, не е в противоречие и с останалите доказателства по
делото. Тази свидетелка подробно описва действията на извършителя преди
деянието, по време на извършването му и след това. Изложеното от нея за
причината, поради която тя е възприела дееца визуално в лице още преди да я
нападне и да откъсне намиращия се на врата й златен синджир, е напълно логично.
Свидетелката сочи, че преди подсъдимият да я нападне в гръб, дърпайки я за
косата, са се разминали и той я е оглеждал. Именно това е причината
свидетелката да го забележи и да му обърне по-голямо внимание, което й е дало
възможност да запомни чертите на лицето и външния му вид като цяло, което се
отразява на даденото от нея описание. Описанието, което свидетелката А.дава на
извършителя в хода на съдебното следствие пред първия съд, е доста подробно.
Описва го с кръгло лице, бял, с леко кестенява коса, с черен суитчър със сиви
ръкави и черни къси панталони. Тези изявления на свидетелката за външността на
извършителя са намерили отражение и в извършеното с нейно участие разпознаване
по снимки, при което свидетелката с категоричност е разпознала подсъдимия Д.В.
като лицето, което е издърпало синджира от врата й, като е посочила, че го е
разпознала по формата на лицето и късата коса. При преценка показанията на тази
свидетелка първостепенният съд си е позволил да обсъжда и съпоставя изложеното
от нея във връзка с описанието на дееца в хода на първото съдебно следствие и
депозираното в досъдебното производство, без показанията й от предходната
процесуална фаза да са били прочетени и приобщени към доказателствата по делото
по предвидения за това процесуален ред. Подобен анализ на свидетелски
показания, които не са събрани по реда на НПК е недопустим, показанията
на свидетел, които не са събрани по съответния ред от съда /чрез непосредствен
разпит на свидетеля или чрез прочитане на показанията по реда, предвиден в
чл.281 от НПК/, не могат да бъдат третирани като годно доказателство, съответно
не могат да бъдат подложени на анализ и преценка от съда, тъй като не са
събрани по предвидения в процесуалния закон ред. В конкретния случай
проверяваният съдебен състав е коментирал, обсъждал и подложил на анализ
съдържанието на показанията на свидетел, обективирани в протокола за разпит,
проведен в досъдебната фаза на процеса, без да са прочетени неговите показания
по реда на чл.281 НПК, съответно без да са приобщени към доказателствената маса
по делото. Тази дейност на съда е в разрез с правилата на процесуалния закон,
указващи реда за събиране и приобщаване на доказателствата в наказателния
процес, поради което представлява съществено нарушение на процесуалните
правила, което обаче не е от категорията на тези, които налагат отмяна на
постановения съдебен акт и връщане на делото за разглеждане от друг състав на
съда, защото допуснатото процесуално нарушение може да бъде отстранено от
въззивния съд без да се налага делото да бъде връщано в предходната му
процесуална фаза. Първостепенният съд изобщо не е следвало да взема предвид съдържанието
на показанията на С.А., дадени в досъдебното производство, след като не ги е
прочел и приобщил по реда на чл.281 НПК, още по-малко пък да ги съпоставя с
останалите доказателства и доказателствени средства по делото. В конкретния
случай подлежат на преценка и обсъждане единствено показанията на свидетелката А.,
събрани в първоинстанционното съдебно следствие, тъй като те са депозирани
устно и непосредствено пред съдебния състав, разгледал делото и това е сторено
по предвидения в процесуалния закон ред за събиране на гласни доказателствени
средства.
Другият свидетел, който лично е
възприел външния вид на дееца, е свидетелят С.Г.. Този свидетел във време на
извършване на деянието се е намирал в близост до мястото, на което са е развило
процесното събитие. Свидетелят Г. е косял трева пред блок 235 в кв. „Красна
поляна“, когато
подсъдимият е издърпал синджира от врата на пострадалата. Поради шума от
машината и работата, която е вършел в този момент, Г. не е възприел действията
на подсъдимия по отнемане на инкриминираната вещ. С.Г. е видял обаче бягащото
момче и пострадалата, която в този момент викала за помощ. Това го е накарало
да спре машината, при което разбрал, че момчето, което изтичало покрай него е
взело синджира на свидетелката А.. Свидетелят Г. също дава подробно описание на
извършителя на деянието. Пред районния съд го описва с къса пострижка, с къс
панталон и тениска, докато в досъдебното производство, в разпит, обективиран на
л.23 от ДП, го описва с бръсната глава, леко мургава кожа, висок около 175 см.,
облечен с къси черни панталонки и сив суитчър. В разпита на свидетеля Г.,
извършен непосредствено преди разпознаването по снимки, проведено с негово
участие, свидетелят описва извършителя като мъж на видима възраст около 20
години, с бръсната глава, висок около 180 см., с нормално телосложение,
българин, с обло лице, правилен нос. Във връзка с тези на пръв поглед различни
описания, които свидетелят С.Г. дава на извършителя, първостепенният съд е
приел, че показанията на този свидетел са недостоверни. Въззивният съдебен състав
не споделя тази констатация на районната инстанция. И в двата проведени в
досъдебното производство разпита, свидетелят описва извършителя с бръсната
глава, като в единия случай го описва с леко мургава кожа, а във втория изрично
сочи, че е българин. Пред районния съд уточнява, че мъжът е бил с къса
пострижка. Всичко това наложи в хода на въззивното съдебно следствие да бъде
проведен допълнителен разпит на свидетеля Г.. Именно при този разпит на
свидетеля бе установено, че същият е с много нисък интелект, борави с ограничен
брой вербални изразни средства, няма представа за собствения си ръст и тегло,
още по-малко за теглото и ръста на извършителя, който лично е възприел. Въпреки
това, свидетелят сполучливо описва дееца, като съпоставя себе си и него. Пред
въззивния съд свидетелят Г. описа извършителя като по-едър от него, като
уточнява, че не знае собственото си тегло, няма представа дали е дебел или
слаб, но извършителя определя като по-едър от себе си. По отношение на косата,
посочва че не си спомня цвета, защото е било отдавна, но е бил много късо подстриган,
като посочва върха на пръста си, за да онагледи дължината на косата на дееца и
подчертава, че е бил много по-късо подстриган от самия него. За цвета на кожата
на извършителя уточнява, че е бил по-бял от него и че не е бил от ромски
произход, а той самият е ром. Посочва още, че е разпознал подсъдимия, когато го
видял в съдебната зала при разглеждането на делото от районната инстанция. Всичко
това даде основание на въззивния съдебен състав да прецени показанията на
свидетеля от досъдебното производство като правдиви, защото очевидно описанието
на дееца, обективирано в тях, не е било дословно записано с изразните средства,
които свидетелят използва, а е било перифразирано от органа, извършил това ПСД.
При съпоставяне описанието на дееца, направено от свидетеля Г. пред въззивния
съдебен състав, с това, което свидетелката А.дава на извършителя в хода на
първото съдебно следствие, се установява, че двамата свидетели описват
извършителя по сходен начин. И двамата свидетели го описват с много къса коса,
бял, не от ромски произход. Тук следва да се посочи, че въззивният съдебен състав
се разграничава от приетото от районния съд, че двамата свидетели дават
противоречиво и общо описание на извършителя, без да сочат особени белези. Видно
от приложените по делото фотоалбуми към протоколите за разпознаване на лица,
подсъдимият няма особени белези. При липсата на такива, необосновано се явява
изискването на първоинстанционния съдебен състав, разпознаващите да посочат и
особени белези на извършителя. По изложените
по-горе съображения въззивният съд намери, че описанието, което свидетелите Г.
и А.правят на дееца е сходно по множество признаци – дължина на коса, цвят на
кожата, произход и облекло.
И въззивният съдебен състав не се
довери на изложеното от свидетеля Г. в разпита му от 07.01.2019г. /л.25 от ДП/,
в който е заявил, че извършителят преди деянието се е въртял в района, в който той
е работил, защото и след прочитане на показанията му от досъдебното
производство, свидетелят не е възвърнал спомен за това обстоятелство, а и
такива твърдения не е изложил в първия си разпит, който е проведен на
05.06.2018г. – дата много по-близка до датата на деянието. Този съдебен състав
прецени като недостоверно заявеното от свидетеля Г. в хода на въззивното
съдебно следствие, че е видял подсъдимия да дърпа синджира от врата на пострадалата
и да бяга. Тези изявления на свидетеля Г. са в противоречие с казаното от него
в хода на досъдебното производство и в първото съдебно следствие, че е работел
с машината за косене на трева, когато е видял пострадалата да вика, изключил
машината и чул, че тя вика за помощ, след което тръгнал да гони бягащото момче.
Въззивният съд намери, че заявеното от Г., че е видял подсъдимият да откъсва
синджира от врата на пострадалата, се дължи не на реални, а на създадени
впоследствие спомени в резултат от многократно проведените с него разпити и
разговорите му с пострадалата във връзка със случая. Освен това, показанията му
в досъдебното производство и тези, дадени пред районния съдебен състав, са
много по-близки по време до датата на деянието, когато спомените на свидетеля
във връзка с процесния случай са били много по-ярки, поради което този съдебен
състав прие за правдиви и истинни показанията на свидетеля от досъдебното производство
и съдебното следствие в първата инстанция досежно обстоятелствата, които
свидетелят лично и непосредствено е възприел.
Въззивният съдебен състав не
споделя и изводите на районния съд за твърденията на защитата за
незаконосъобразност на извършените с участието на свидетелите А.и Г.
разпознавания. Според въззивния съд протоколите за разпознаване на лица и
предмети трябва да се ценят с пълно доверие. Посредством тях безспорно се
установява авторството на деянието в лицето на подсъдимия В..
Първото разпознаване е извършено
на 07.01.2019г. – седем месеца след деянието. Въпреки това, свидетелят С.Г. с
категоричност е разпознал подсъдимия като лицето, което е видял да бяга
непосредствено, след като е ограбил момичето. Разпознаването с участието на пострадалата е
извършено на 13.02.2019г. – осем месеца след деянието, но и това не е станало
пречка свидетелката С.А.с категоричност да разпознае подсъдимия като лицето,
което е издърпало синджира от врата й. Въззивният съд не сподели съображенията
на първостепенния състав, поради които не е ценил с доверие извършените
разпознавания. В тази насока е необходимо да се каже, че пострадалата е имала
близък, пряк и непосредствен визуален контакт с подсъдимия, който разминавайки
се с нея, я е огледал продължително време, което е провокирало пострадалата и й
е позволило и тя да го огледа добре на външен вид. Свидетелят С.Г. пък е видял
подсъдимия в лице и от близко разстояние /от около метър/, когато последният се
е обърнал, за да види на какво разстояние е преследвачът му. Не на последно
място, двете разпознавания са извършени в разстояние на повече от месец едно от
друго, двамата свидетели не са имали никакъв контакт в деня на разпознаването,
за да могат да обменят каквато и да било информация за външността на лицето,
което всеки от тях е разпознал или е предстояло да разпознае. Всеки от тях
независимо един от друг е разпознал именно подсъдимия В. като лицето, което е
избягало със синджира на пострадалата А.. Относно сходството в даденото от двамата свидетели
описание на извършителя, по-горе бяха изложени подробни съображения, които не е
необходимо да бъдат преповтаряни и тук. Всичко това сочи, че пострадалата и
свидетелят Г. са имали съхранени ясни спомени за външността на подсъдимия към
датите, на които са били извършени съответните разпознавания. Самите
разпознавания са извършени при спазване на всички изисквания на процесуалния
закон за извършване на това ПСД. Разпознаването е извършено по снимки, каквато
възможност е предвидена в чл.171, ал.4 НПК. Причината за това е, че и в двата
случая подсъдимият е отказал да участва в разпознаване на живо, за което е
депозирал съответните саморъчно написани декларации /едната от 08.06.2018г., а
другата от 13.02.2019г./. Изискването на закона в тези случаи е да се
представят пред разпознаващия снимки на 3 или повече лица със сходна външност.
Видно от приложените към протоколите за разпознаване фотоалбуми, на С.А.и на С.Г.
са представени снимки на 4 лица, като всички са със сходна външност.
Разпознаването е извършено в присъствие на поемни лица, протоколът е подписан
от всички присъствали лица. Непосредствено преди разпознаването е проведен
разпит на разпознаващия, в който същият е посочил по какви белези би могъл да
разпознае дееца. Всичко това сочи, че разпознаването е извършено при стриктно
спазване на процесуалните правила, което го прави годно доказателствено
средство и въззивният съд не намери причина да не го цени с пълно доверие. От
извършените разпознавания по неоспорим начин се установява, че именно
подсъдимият В. е автор на инкриминираното деяние.
Въззивният съд не може да се
съгласи с извода на проверявания съдебен състав, че разпознаванията не са
извършени в присъствието на поемни лица, както и че същите не са разбрали какво
са подписали, не са разбрали в какво действие са участвали. Като свидетели по
делото в първата инстанция са разпитани В.С.– помено лице при разпознаването с участието на пострадалата, Р.Х.и Т.Х.– поемни лица при извършеното с
участие на свидетеля С.Г. разпознаване.
Свидетелят Сандов в показанията
си първоначално отрича да е участвал в разпознаване, след което потвърждава, че
е имало някакво момиче, което е разпознавало някакви снимки. По-нататък
свидетелят не отрича да са му били разяснявани права в тази връзка в 03 РУ,
единствено засвидетелства липса на спомен за това, липса на спомен демонстрира
и за изявления на това момиче във връзка със снимките, които е разглеждало, но
има съхранен спомен, че на това момиче са му дали някакви албуми да види, а от
полицията са му казали да гледа, че някакви албуми се разгръщат. Въззивният съд
кредитира с доверие в по-голямата част заявеното от свидетеля в проведения му
пред съда разпит. Не оцени като правдиво единствено заявеното от свидетеля, че
е стоял в коридора, а момичето е било в стаята, защото това противоречи на
заявеното от Сандов, че са му казали да гледа, докато се разгръщат албуми.
Липсва житейска логика в това, на поемното лице изрично да се каже, че трябва
да гледа, като едновременно с това същото е извън помещението, в което се
извършва съответното действие. Очевидно свидетелят не е съхранил точни спомени
за собственото си местонахождение във време на извършване на действието.
Причината според въззивния съд се корени в обстоятелството, че свидетелят е бил
задържан към момента на разпознаването и съзнанието му е било ангажирано със
собствените му проблеми, поради което не е отдал особено значение на
допълнителната роля, която му е отредил разследващият орган. С оглед на това,
този съдебен състав намери, че свидетелят Сандов е участвал при извършеното от
пострадалата разпознаване и е участвал именно в качеството на поемно лице.
Липсата на спомен у свидетеля за това, че са му били разяснени правата и
задълженията в качеството му на поемно лице, не означава, че това не е сторено
от разследващия орган, както и липсата на спомен у него за изявления на
разпознаващия, не означава, че пострадалата А.не е направила такива, доколкото
същите са надлежно отразени в протокола за разпознаване на лица. Ето защо
въззивният съдебен състав намери, че разпознаването от пострадалата С.А.е
извършено при стриктно спазване на процесуалните правила и с участието на
помени лица, на които са били разяснени правата и задълженията, разпознаването
е извършено в тяхно присъствие и те са подписали съответния протокол,
обективиращ извършеното разпознаване.
По отношение възражението на
защитата, направено както в писменото възражение срещу протеста, така и в хода
на съдебните прения пред въззивния съд, че пострадалата А.три пъти е участвала
в разпознаване, следва да се каже, че това възражение е неоснователно. В
показанията си, изнесени пред районната инстанция, свидетелката А.е заявила, че
три пъти е ходила в полицията да разпознава извършителя, като първите два пъти
са й показвали албуми със снимки, от които тя не е разпознала никого. Едва
третия път, в показания й албум, който е бил с много по-малко снимки, е видяла
подсъдимия и го е посочила на разследващия орган. Въззивният съд намери, че
свидетелката говори за т.нар. оперативно разпознаване, при което на свидетеля
се показват албуми със снимки на криминално проявени лица, за да се установи в
каква насока трябва да се провежда разследването. Това действие не се извършва
от разследващ орган, а от оперативни работници и не представлява „разпознаване“
по смисъла на НПК. Този съдебен състав прие, че от доказателствата по делото с
категоричност се установява, че пострадалата е участвала в едно единствено
разпознаване, извършено на 13.02.2019г., което е проведено при стриктно
спазване на процесуалните правила и при което С.А.е разпознала подсъдимия В.
като лицето, което е издърпало синджира от врата й.
С доверие бяха кредитирани и част
от показанията на свидетелката Р.Х.– помено лице при извършеното от свидетеля С.Г.
разпознаване. Свидетелката Р.Х.заявява, че в 03 РУ не са им обяснили нищо, дали
са им да подпишат някакви документи, като същевременно излага, че са ги викали
за нещо като свидетели. Посочва още, че е ставало въпрос за един синджир и че
вътре е имало едно момче и едно момиче. Излага, че първо са били в коридора,
след което са ги извикали в стаичка, отрича да им е било разяснявано нещо,
както и да е имало разпознаване по снимки, заявява липса на спомен да са
подписвали нещо.
Свидетелката Т.Х.е другото поемно
лице, участвало в разпознаването, извършено от свидетеля С.Г.. И тя подобно на
свидетелката Р.Х., отрича да е участвала в разпознаване по снимки, но споделя,
че в стаята е имало момче и момиче, като е чула момчето да разказва, че е
гонило някакво друго момче, което е откраднало синджир. Въззивният съд цени с
доверие показанията на свидетелката Р.Х.в частта, в която посочва, че са ги
извикали в 03 РУ да участват в нещо като свидетели, както и да подпишат някакви
документи. Изявлението на тази свидетелка, че са взели участие като свидетели
сочи, че на тях им е била разяснена функцията на поемните лица, които
изпълняват ролята именно на свидетели в съответните ПСД, в които е предвидено
да участват. Този извод се подкрепя и от заявеното от нея, че е ставало въпрос
за някакъв синджир. Тези нейни твърдения намират опора в изложеното от свидетелката
Т.Х., че момчето в стаята е казало, че е гонило друго момче, което е
откраднало синджир. Това сочи, че двете
свидетелки пряко и непосредствено са възприели изявленията на свидетеля Г., че
е разпознал момчето, което е видял да бяга, след като е ограбил момичето. Видно
от протокола за разпознаване, на това процесуално следствено действие не е
присъствало лице от женски пол, освен двете поемни лица – свидетелките Х., а и
двете свидетелки в показанията си, депозирани пред първия съд, говорят за момче
и момиче, което сочи, че те и двете са възприели изявлението на свидетеля С.Г.,
че е разпознал момчето, което е избягало след като е ограбило момичето.
Очевидно двете поемни лица нямат детайлни спомени за участието си като поемни
лица и възприетото от тях изявление на разпознаващия пресъздават като реално
присъствие и на момиче, каквото там не е имало.
Всичко това сочи, че свидетелките са участвали именно в ПСД
„разпознаване“, но не са запазили подробни спомени за това. Протоколът за
разпознаване на лица и предмети съдържа всички необходими реквизити,
включително и подписи на двете поемни лица, които нямат спомен и да са се
подписвали някъде, но това не означава, че реално не са присъствали на
разпознаването и не са подписали нужните документи. След предявяване на
протокола за разпознаване, двете свидетелки разпознават положените от тях
подписи. Ето защо въззивният съд в този случай даде приоритет на съдържанието
на протокола за разпознаване на лица, находящ се на л.26 от ДП, а не на
показанията на двете свидетелки, които кредитира с доверие единствено в онези
части, които са съответни на съдържанието на протокола от това ПСД, а в
останалата част не ги цени като правдиви, защото не намират опора в посочения
протокол. В некредитираните с доверие части, показанията на двете свидетелки са
резултат от липсата на спомени от една страна, от друга, на липсата на
способност на свидетелките да разбират естеството на извършените с тяхно
участие действия, което се дължи на ниското им интелектуално равнище и тяхната
необразованост.
Тук е мястото да бъде обсъдено
възражението на защитата, направено пред въззивния съд, че на фотоалбума от
разпознаване, извършено от свидетеля С.Г., е поправена датата на разпознаване.
Действително такава поправка е налице. Видно от корицата на фотоалбума, същият
е изготвен на дата 18.09.2018г., но датата на разпознаването е поправена на
07.01.2019г. Протоколът за разпознаване на лица е от дата 07.01.2019г., от тази
дата е и разпита на свидетеля Г., проведен непосредствено преди разпознаването.
Поправката върху корицата на фотоалбума по никакъв начин не опорочава ПСД, за
което е използван този фотоалбум. Няма никаква пречка албумът да е изготвен на
друга дата, различна от датата на разпознаването. Очевидно върху албума
погрешно е била посочена датата на разпознаването, което е наложило нейното
поправяне, но за съда не остава никакво съмнение, че самото разпознаване е
извършено на дата 07.01.2019г., която е посочена както в протокола за разпит на
свидетеля, така и в протокола за разпознаване на лица, поради което и така
посочената поправка върху корицата на албума не се отразява по никакъв начин на
законосъобразността на извършеното разпознаване.
По изложените съображения
въззивният съдебен състав цени с пълно доверие протоколите от разпознаване на
лица, както и резултата от тези ПСД.
Свидетелите Р.С., В.П.и З.Т.са
полицейски служители в 03 РУ-СДВР. През лятото на 2018г., те са били на
посещение при подсъдимия, който е бил задържан в следствения арест във връзка с
друго наказателно производство. От показанията на тези свидетели се установява
механизма на инкриминираното деяние, мястото на извършването му, както и
авторството на деянието в лицето на подсъдимия. Показанията на посочените свидетели
не са пряко доказателствено средство, те са косвено такова, защото свидетелите
не са възприели пряко и непосредствено обстоятелствата, за които дават
показания. Техните показания са производни от разказаното им от свидетелите С.А.и
С.Г., и от подсъдимия Д.В.. За разлика от първия съдебен състав, въззивният съд
прецени показанията на полицейските служители като годно доказателствено
средство, защото подсъдимият не е бил задържан във връзка с настоящето
наказателно производство, в този смисъл В. е имал свобода на волята да
преценява какви факти да изложи пред полицейските служители и изобщо дали да
излага каквото и да е било. Подсъдимият по собствена воля е разказал на
полицейските служители за извършения от него грабеж, а не защото е било
ограничено свободното му придвижване и не защото е била ограничена волята му да
се изявява свободно във връзка с настоящия случай. Той, освен че е признал, че
е извършил грабежа, е посочил и причините за извършване на това престъпление.
Макар и изложеното от него да няма силата на дадени обяснения, няма пречка
показанията на полицейските служители да бъдат ценени като косвено гласно доказателствено
средство за обстоятелствата, които са възприели посредством разказаното им от
подсъдимия. Въззивният съд се довери в цялост на показанията на свидетелите С.,
П.и Т., защото изложеното от тях кореспондира напълно с показанията на
свидетелите С.А.и С.Г., както и с резултата от извършените от тях
разпознавания. Не се споделят изводите на контролираната инстанция, че тези
свидетели са били заинтересовани от изхода на делото, единствено поради
качеството им на полицейски служители. Доказателствата и доказателствените
средства нямат предварително определена сила, свидетелските показания не могат
да бъдат преценявани единствено с оглед евентуалната заинтересованост на
свидетелите. За да бъде дадена оценка на доказателствата, събрани в едно
наказателно производство, те следва да бъдат преценявани както поотделно, така
и съвкупно, да бъдат съпоставени едно с друго, едва след което може да се
преценява наличието или липсата на заинтересованост от страна на един или друг
свидетел. В настоящия случай, посочените свидетели, макар и полицейски
служители, дават показания, които съответстват изцяло както на показанията на
пострадалата и другия свидетел-очевидец, така и на протоколите за разпознаване
на лица, а също и на резултата от тези процесуално следствени действия. По тези
съображения показанията на свидетелите С., П.и Т. бяха кредитирани с доверие от
въззивния съд и бяха ценени като годно доказателствено средство.
В хода на първоинстанционното
съдебно следствие подсъдимият е дал частични обяснения, които касаят най-вече
причината, поради която същият е подписал декларация за отказ от участие в
разпознаване на живо. За да бъдат оценени обясненията на подсъдимия, трябва да
се има предвид, че те могат да бъдат както източник на доказателства, така и
средство за защита. Изхождайки от посоченото, въззивният съд прецени дадените
от подсъдимия Д.В. обяснения като средство за защита, а не като доказателствено
средство. В обясненията си В. посочва, че при посещението в ареста, когато е
проведена с него беседата, за която дават сведения полицейските служители,
последните са го мотивирали да подпише декларация за отказ от участие в
разпознаване на живо, като той всъщност е искал да участва в разпознаване. Тези
изявления на подсъдимия бяха преценени като негова защитна позиция, защото по
делото са налице две декларации – едната е от 08.06.2018г., а другата е от
13.02.2019г. Ако за първата декларация подсъдимият е бил мотивиран от
полицейските служители да я състави, то каква е причината да подпише втората
декларация, която е съставена осем месеца по-късно и с която също е отказал да
участва във второто разпознаване, извършено от пострадалата? На този въпрос
подсъдимият не дава отговор в своите обяснения. По тази причина и поради това,
че тези негови твърдения за оказан му психологически натиск от страна на
полицейските служители, се опровергават от наличието на втора такава
декларация, изготвена осем месеца след първата, въззивният съд прецени изявленията
му, че първата декларация е съставена под натиск от полицейските служители, за
несъстоятелни и неотговарящи на истината. По отношение на заявеното, че няма
как да признае нещо, което не е извършил, въззивният съд също го прецени като
израз на защитната му теза, а не като доказателствено средство, защото това
твърдение се оборва от показанията на свидетелите А., Г., С., П.и Т., от
извършените разпознавания, при които свидетелите А.и Г. с категоричност са
разпознали именно подсъдимия като автор на инкриминираното деяние.
Предаденото
от подсъдимия с протокол за доброволно предаване от 13.02.2019г., ръкописно
писмо, изготвено от него, предназначено за родителите му, въззивният съд не
цени като доказателство, подкрепящо обвинителната теза. Действително в него се
съдържат изявления за два грабежа в кв.“Красна поляна“, но липсва пряко и
изрично признание на подсъдимия, че именно той е автор на процесното деяние.
От изготвеното заключение на СОЕ
в хода на ДП, се установява стойността на инкриминираната вещ към момента на
деянието, която възлиза на сумата от 564 лева.
Посредством
заключението на ВТЕ, изготвено в хода на досъдебното производство, с предмет на изследване запис на охранителна
камера от района на бл. 235 в кв. „Красна поляна“ от дата 17.05.2018г., се
установява, че заснетите изображения не позволяват извършване чрез експертно
изследване на идентификация на заснетото лице.
От
заключението на ВТЕ, изготвено в хода на първоинстанционното съдебно следствие,
което също е имало за предмет на изследване запис на охранителна камера от
района на бл. 235 в кв. „Красна поляна“ от дата 17.05.2018г., лицата, заснети
на изследваните видеофайлове, са годни за евентуално разпознаване от
очевидци/свидетели, но не отговарят на изискванията за провеждане на
сравнително лицево-идентификационно изследване.
Въззивният
съд прецени като достоверни и писмените доказателства по делото – декларации от
08.06.2018г. и от 13.02.2019г., протоколи за доброволно предаване, справка за
съдимост на подсъдимия Д.В..
От декларациите от 08.06.2018г. и от 13.02.2019г.
се установява, че подсъдимият доброволно, по своя воля, се е отказал от
възможността на участва в разпознаване на живо, за което е съставил
собственоръчно посочените декларации, в резултат от които за разследващия орган
не е останала друга възможност, освен да приложи разпоредбата на чл.171, ал.4 НПК и да извърши разпознаванията по снимки.
От протоколите за доброволно
предаване се установяват вещите, които са предадени с тях и лицата, които са ги
предали –СD със записи от охранителна камера на бл.235 в кв.“Красна поляна“ и
ръкописно писмо, написано от подсъдимия и предназначено за родителите му.
От справката за съдимост се
установява, че подсъдимият Д.В. е осъждан за престъпления от общ характер,
както и че към датата на инкриминираното деяние, същият е бил с необременено
съдебно минало.
От посочените по-горе
доказателства, кредитирани с доверие от въззивния съд, може да се направи
единствения извод, че е извършен грабеж на 17.05.2018г., около 12.40ч., в гр.
София, ж.к. „Красна поляна“, бул. „Възкресение“ до блок 235, при който е отнета
златна верижка на стойност 564 лева от владението на С.О.А., като деецът е
употребил за това сила – издърпал синджира от врата на С.А.и че грабежа на
посочената вещ е извършен от подсъдимия Д.И.В., като за въззивния състав не
остана съмнение, че именно подсъдимият В. е автор на деянието, за което е
предаден на съд.
По изложените съображения
въззивният съд прие описаната фактическа обстановка и въз основа на тази фактическа
обстановка ангажира наказателната отговорност на подсъдимия Д.В..
От
правна страна:
При така изложената фактическа
обстановка съдът счете, че подсъдимият Д.И.В. е осъществил от обективна и
субективна страна състава на престъплението по чл.198, ал.1 от НК.
За това престъпление е имало съответно обвинение
пред първата инстанция, което е било поддържано в съдебното заседание на
районния съд по време на съдебните прения по делото и за него има съответен
протест по смисъла на чл.336, ал.2 вр. ал.1, т.2 от НПК. Поради посочените
обстоятелства на основание чл.334, т.2 от НПК, присъдата на първата инстанция
следва да се отмени и да се осъди подсъдимият Д.В. за извършения от него
грабеж.
От обективна страна - на 17.05.2018г., около 12.40 ч.,
в гр. София, ж.к. „Красна поляна“, бул. „Възкресение“, до блок 235, е отнел
чужда движима вещ – златна верижка на
стойност 564.00 лв. /петстотин шестдесет и четири лева/ от владението на С.О.А.,
с цел противозаконно да я присвои, като употребил за това сила – издърпал
синджира от врата на С.А., след което избягал в неизвестна посока.
Инкриминираната вещ се е намирала във владението
на С.А., която била и неин собственик.
От субективна страна – подсъдимият е действал при
пряк умисъл, като е знаел, че отнема вещ, която е чужда собственост /не е негова
вещ/, съзнавал е обстоятелството, че отнемането не е въз основа на закона и е
без съгласието на владелеца на вещта – С.А.и за това отнемане подсъдимият Д.В. е
използвал сила – издърпал
синджира от врата на С.А., като е отнел вещта с намерението
да я присвои и да се разпореди с нея, като със своя вещ. Подсъдимият
е съзнавал общественоопасния характер на деянието си, предвиждал е настъпването
на общественоопасните последици от това свое деяние и е искал настъпването на
тези последици – да присвои предмета на престъплението и да се разпореди с него.
По вида и размера на
наказанието:
За престъплението по чл.198, ал.1 от НК, законът предвижда наказание "лишаване от
свобода" от три до десет години.
Съдът счете с оглед на обстоятелствата в
конкретния случай, че не са налице предпоставките за прилагане на чл.55 от НК, доколкото
не са налице многобройни смекчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, нито
такова изключително смекчаващо обстоятелство, което да води до налагане на
наказание под предвидения от закона минимум.
При определяне размера на наказанието на
подсъдимия В., съдът взе предвид като отегчаващи вината му обстоятелства,
дързостта, с която е извършено деянието – в светлата част на денонощието, на
оживено място, както и обстоятелството, че нападнатото лице е жена, която е
бутала детска количка и в този момент не е имала възможност да се защити и да
окаже съпротива на нападателя. Като смекчаващи вината обстоятелства, съдът прие
невисоката стойност на вещта, предмет на деянието, чистото съдебно минало на
подсъдимия към датата на деянието, младата му възраст – едва 20 годишен към
момента на извършване на деянието. Наказанието бе отмерено при условията на
чл.54 от НК и в границите, предвидени от законодателя за този вид деяния, но
при превес на смекчаващите над отегчаващите вината обстоятелства. Наложеното на
подсъдимия наказание за срок от 3 години, бе определено в минимума, предвиден в
нормата на чл.198, ал.1 от НК, тъй като се касае за деяние, извършено от млад
човек, върху който до този момент не е било оказвано въздействие с методите на
наказателната принуда, младата му възраст предполага, че при него по-лесно може
да се постигне възпитателен и поправителен ефект. Съдът намери, че са налице
предпоставките на чл.66, ал.1 от НК – наложеното наказание е 3 години,
подсъдимият към датата на деянието не е бил осъждан на наказание „лишаване от
свобода“ за престъпление от общ характер и за поправянето му, както и за
постигане целите на наказанието, не е необходимо неговото ефективно
изтърпяване. Изпитателният срок бе определен в неговия максимум от 5 години, считано
от влизане на присъдата в сила, тъй като към датата на постановяването й
подсъдимият вече е осъждан на наказание „лишаване от свобода“ за други
престъпления, налице са данни и за други негови противообществени прояви,
поради което съдебният състав счете, че изпитателният срок трябва да бъде
максималният възможен, за да възпира в продължителен период от време подсъдимия
от последващи противоправни прояви, като по този начин същият да бъде
превъзпитан към спазване на законосъобразно поведение. С това наказание
съдебният състав намери, че ще бъде постигната както личната, така и
генералната превенция по отношение на останалите членове на обществото.
С определение, постановено по НОХД
№12369/2018г. на СРС, влязло в сила на 24.07.2018г., на подсъдимия В.
е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 години и 6 месеца, за
деяние, извършено в периода от 12.00ч. на 14.04.2018г. до 12.30ч. на
20.05.2018г. С определение от 07.08.2018г., влязло в сила на същата дата,
постановено по НОХД №13248/2018г. на СРС, на подсъдимия е наложено наказание
„пробация“ за срок от 6 месеца, за деяние, извършено на 10.11.2017г. Деянията
по посочените дела, както и по настоящето дело, са извършени преди да е имало
влязла в сила присъда за което и да е от тях, т.е. за всички осъждания на В. са
приложими нормите на чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 от НК, поради което и на
посоченото основание, съдът наложи на подсъдимия Д.В. едно общо най-тежко
наказание измежду наказанията, наложени му по НОХД №12369/2018г. на
СРС, по НОХД №13248/2018г. на СРС и наказанието по настоящето дело, а именно „лишаване
от свобода“ за срок от 3 години. За определеното общо
най-тежко наказание също са налице предпоставките на чл.66, ал.1 НК, поради
което съдът счете, че изпълнението на така определеното общо най-тежко
наказание по делата в съвкупността трябва да бъде отложено за изпитателен срок
от 5 години, считано от влизане на присъдата в сила, по съображенията, посочени
по-горе във връзка с наказанието, наложено по настоящето дело.
На основание чл.59, ал.1 от НК, от така
наложеното общо най-тежко наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, при
евентуалното му изпълнение, съдът приспадна времето, в
което подсъдимият В. е бил задържан по
реда на ЗМВР, с постановление на прокурор по реда на НПК, както и времето, в
което е бил с МНО „задържане под стража“ по групираните дела.
По всички тези съображения съдът наложи посоченото
по-горе наказание на подсъдимия.
С оглед изхода
от делото и на основание чл.189, ал.3 от НПК, подсъдимият бе осъден да заплати
по сметка на СДВР – сумата от 154.31
лв., представляваща направените в ДП разноски, по сметка на СРС – сумата от
136.17 лв., представляваща направените в първоинстанционното съдебно
производство разноски, по сметка на СГС – сумата от 30.00 лв., съставляваща
сторените във въззивното производство разноски, както и сумата от по 5.00 лв.,
представляваща държавна такса за всеки служебно издаден изпълнителен лист.
С оглед
на всичко изложено въззивният съд постанови своята присъда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.