Р
Е Ш Е Н И Е
№
…….../…….. 2020г.
гр.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на втори септември
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН М.
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
Мл.
с. ИВЕЛИНА ЧАВДАРОВА
при
секретар Христина Атанасова
като разгледа
докладваното от мл. съдия И.
Чавдарова
въззивно търговско дело № 875 по описа за 2020г.,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба с вх. №31817/28.05.2020г.,
депозирана от Д.М.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез адв. Т.Т. –
особен представител, срещу Решение № 1482/18.03.2020г., постановено по
гражданско дело № 8593/2019г. по описа на РС Варна, в частта, с която е прието за установено, че Д.М.Д. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 2632,81
лева – неизплатена главница с настъпил падеж към 20.02.2020г., ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по реда на
чл. 410 ГПК в съда – 01.03.2019г. до окончателното ѝ изплащане, както и сумата
от 3223,40 лева –договорно възнаграждение,
дължими по Договор за потребителски кредит №**********/23.01.2018г., сключен
между въззивника и „Профи Кредит България“ ЕООД, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч. гр. д. № 3410/2019г. по описа на ВРС.
В жалбата се навеждат твърдения за неправилност на решението
в обжалваната част поради необоснованост. Оспорва се ответникът да е уведомяван
за настъпването на предсрочната изискуемост на кредита. Твърди се, че е налице
хипотезата на чл. 146, ал. 1 и 2 от ЗЗП. Направено е искане за отмяна на
решението в обжалваната част и постановяване на ново, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор от „Профи Кредит
България“ ЕООД, чрез процесуалния представител на дружеството – юрисконсулт
Радина Илиева, в който се поддържа, че всички възражения, изложени във
въззивната жалба са вече направени с отговора на исковата молба и взети предвид
от първоинстанционния съд. Изразява се становище за правилност на атакуваното
решение в обжалваните части и се прави искане за потвърждаването му.
В проведеното открито
съдебно заседание въззивникът се представлява от адв. Т.Т., която поддържа жалбата.
Въззиваемото дружество, редовно призовано,
не изпраща представител. Депозирало е молба, в която оспорва въззивната жалба,
моли атакуваното решение да бъде потвърдено в обжалваната част и претендира
разноски, които са инкорпорирани в молбата.
За да се
произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Производството
по гр. д. № 8593/2019г. на ВРС е образувано по предявени от "Профи Кредит
България" ЕООД, срещу Д.М.Д., обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът
дължи на ищцовото дружество сумата от 5000,00 лв. – непогасена главница по
сключен между страните Договор за потребителски кредит №**********/23.01.2018г.,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявлението в съда – 01.03.2019г. до окончателното ѝ изплащане, сумата от
3783,28 лв. – договорно възнаграждение, както и сумата от 4403,52 лв. – възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги по горепосочения договор, за които суми
е издадена Заповед № 1897/07.03.2019г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3410/2019г., по описа на ВРС, 26-ти състав.
В исковата молба се излага, че на 23.01.2018г.
страните са сключили Договор за потребителски кредит №**********. Отпуснатата
на длъжника сума била 5000,00 лв., при срок на кредита от 36 месеца и размер на
вноската от 243,98 лв. Уговореният ГПР – 49,89%, а ГЛП – 41,17%. Общата дължима
сума по кредита възлиза на 8783,28 лв., като страните са уговорили и
закупуването на допълнителен пакет от услуги за сумата от 4403,52 лв. Твърди
се, че ответникът се е запознал с условията по договора и не е имал забележки
към тях. Излага се, че ищецът е изпълнил в срок задължението си, като е
предоставил сумата от 5000,00 лв. по посочена от длъжника банкова сметка, ***.
Застъпва се, че сключването на споразумение за предоставяне на пакет от
допълнителни услуги не е задължително за отпускане на кредит. Твърди се
настъпила предсрочна изискуемост на кредита на 15.05.2018г.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор
на исковата молба от особения представител на ответника, в който се оспорват
така предявените искове. Твърди се, че по отношение на ответника не е настъпила
предсрочна изискуемост, доколкото същият не е уведомяван за това от никого.
Сочи се, че уговореният пакет от допълнителни услуги противоречи на
разпоредбите на ЗПК.
С
обжалваното решение претенциите за главница и договорно възнаграждение са
уважени частично, съответно за 2632,81 лева и за 3223,40 лева, а в останалата отхвърлителна
част, касаеща горницата над тези суми и възнаграждението за пакет от
допълнителни услуги, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Настоящият
съдебен състав на ОС-Варна, като взе предвид доводите на
страните, събрания и
приобщен по делото доказателствен материал, и като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание чл. 12
и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
Не е
спорно между страните, а и от представените в хода на исковото производство
писмени доказателства – Договор за потребителски кредит №**********/23.01.2018г.
и преводно нареждане /документ
с банкова референция: 067029970016828/ от 24.01.2018г., се установява по
несъмнен начин, че по силата на правната сделка “Профи Кредит България“ ЕООД е
предоставило на Д.М.Д. сумата в размер на 5000,00 лева със срок на кредита - 36
месеца. Размерът на вноската по кредита е 243,98 лева при годишен процент на
разходите 49,89% и годишен лихвен процент 41,17%, лихвен процент на ден 0.11%,
като дължимата сума по кредита е 8783,28 лева. Страните са уговорили и
закупуването на допълнителен пакет от услуги за сумата от 4403,52 лв. Уговорената
дата на погасяване е всяко 5-то число от месеца.
Длъжникът,
въззивник в настоящото производство, не е погасил нито една вноска по кредита.
Видно от
представените по делото писмени доказателства – уведомително писмо с дата
16.05.2018г. и обратна разписка, кредиторът е изпратил уведомление на
жалбоподателя, касаещо настъпването на предсрочната изискуемост по кредита, но
същото не е получено от Д..
На
01.03.2019г. “Профи Кредит България“ ЕООД е подало пред Районен съд - Варна
Заявление с вх. № 15817 за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, против длъжника Д.М.Д., за сумите, както следва:
5000,00 лева – главница по договор за потребителски кредит №
**********/23.01.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата
на депозиране на заявлението пред съда до окончателното погасяване на
задължението; 3783,28 лв. – договорно възнаграждение; 4403,52 лв. –
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; 30 лв. – такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени за периода 06.03.2018г.
- 15.05.2018г.; 22,20 лв. – мораторна лихва за периода 06.03.2018г. - 15.05.2018г.
Заповедният
съд, с Разпореждане № 9924/07.03.2019г., е постановил издаването на заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК в полза на заявителя
„Профикредит България“ ЕООД срещу длъжника Д.М.Д. за горепосочените суми, ведно
със сумата от 314,78 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски, сторени
пред заповедния съд.
На
07.03.2019г. е издадена процесната заповед № 1897 за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК. Същата е връчена на длъжника по реда на чл. 47,
ал. 5 от ГПК, което от своя страна е обусловило предявяването в законоустановения
едномесечен срок на установителния иск по чл. 422 от ГПК от кредитора против
длъжника.
При така
изложената фактическа обстановка, въззивният съд достига до следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно производство, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението
е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните
такива, поради което е и допустимо в
обжалваната част.
По
отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в
хипотезите на нарушение на императивна правна норма.
В тази
връзка настоящият съдебен състав намира наведените в жалбата оплаквания за
неоснователни.
На първо
място следва да се отбележи, че уговореният годишен процент на разходите в
размер на 49,89% не противоречи на забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният
процент на разходите да надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България, с оглед на което клаузата, която го
урежда, не е нищожна.
На второ
място, по отношение на възражението, че клаузите в Договора за потребителски
кредит и общите условия към него не са уговорени индивидуално и поради това е
налице хипотезата на чл. 146, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, следва да се има предвид, че липсва
законова забрана за сключване на договор при общи условия с потребител.
Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП не провъзгласява за нищожни
неиндивидуално уговорените клаузи по принцип, а само неравноправните такива. В
този контекст неравноправна се явява уговорката, предвиждаща заплащането на
възнаграждение за предоставен пакет от допълнителни услуги, доколкото
твърдените като предоставени на кредитополучателя престации не могат да бъдат
квалифицирани като допълнително благо, за което е обосновано насрещно
възнаграждение и то в размер над уговореното такова за същинската престация –
ползване на заети парични средства за определен период от време. Доколкото в
частта относно това възнаграждение първоинстанционният съдебен акт като
необжалван е влязъл в сила и не е предмет на настоящата въззивна проверка, безпредметно
се явява излагането на допълнителни мотиви в тази насока.
Съставът на ВОС намира, също така, че предсрочна изискуемост не е
настъпила към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение, тъй като, видно от материалите по делото, ответникът
– въззивник в настоящото производство, не е уведомен за обявената предсрочна
изискуемост на вземанията по договора за кредит в момент, предхождащ датата на
подаване на заявлението пред заповедния съд. С оглед на
тази констатация и тълкувателната практика на ВКС, обективирана в ТР № 8/2017г.
на ОСГТК на ВКС, предявените искове за главница и договорно възнаграждение следва
да се уважат единствено за вноските с настъпил падеж към момента на приключване
на съдебното дирене в производството пред ВРС – 20.02.2020г.
Според т. 1 от цитираното тълкувателно решение при вземане, което
произтича от договор за кредит, чиято предсрочна изискуемост не е надлежно
обявена на длъжника преди подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, съществуващата валидна облигационна връзка между страните не може
да се игнорира. Това е така, защото доказването на настъпилата предсрочна
изискуемост на договора за кредит е определящо единствено за размера, в който
ще бъде признато вземането на кредитора. Последното произтича от договор за
кредит с определени срокове за плащане на отделните вноски, като размерът и
падежът на всяка вноска са определени в договора. Липсата на точно изпълнение
по погасителния план, приложен към договора, трябва да се съобрази в исковото
производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, дори когато не са настъпили
последиците на надлежно обявена предсрочна изискуемост на цялото задължение по
договора за кредит. В този случай длъжникът - ответник по иска, също дължи
изпълнение, макар и само за онази част от дълга, по отношение на която е
настъпил падежът, договорен от страните. Т.е. съществуването на вземането не
може да се отрече, дори когато предсрочната изискуемост не е предявена редовно.
Поради това искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК не може да бъде отхвърлен изцяло, както
се претендира с въззивната жалба, а трябва да се уважи за вече падежиралите
вноски към датата, към която се формира сила на пресъдено нещо – момента на
приключване на съдебното дирене в производството.
Предвид изложеното и поради съвпадане на крайните изводи
на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната част следва да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните
разноски:
При този изход от делото въззивникът
- ответник няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени сторените във
въззивната инстанция разноски в размер на 392,12 лева, от които 242,12 лева –
внесен депозит за особен представител на въззивника и 150 лева – юрисконсултско
възнаграждение, определено съобразно чл. 25 от Наредбата за правната помощ, при
съобразяване на сравнително невисоката фактическа и правна сложност на спора.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№1482/18.03.2020г., постановено по гражданско дело № 8593/2019г. по описа на РС
Варна, в частта, с която
е прието за установено, че Д.М.Д. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата от 2632,81 лева – неизплатена главница с настъпил падеж към
20.02.2020г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
заявлението по реда на чл. 410 ГПК в съда – 01.03.2019г. до окончателното ѝ
изплащане, както и сумата от 3223,40
лева – договорно възнаграждение, дължими по Договор за потребителски кредит
№ **********/23.01.2018г., сключен между въззивника и „Профи Кредит България“
ЕООД, за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 3410/2019г. по описа на ВРС.
В останалата част решението не е обжалвано и
е влязло в сила.
ОСЪЖДА Д.М.Д.,
ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на "Профи кредит
България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. "България" № 49, бл. 53Е, вх. В, сумата
от 392,12 лева /триста деветдесет и два лева и
дванадесет стотинки/, представляваща
съдебно-деловодни разноски за въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.