Р Е Ш Е Н И Е
№
260327 11.09.2020 г. гр.
Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН
СЪД ПЛОВДИВ, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XV състав, в публично съдебно заседание
на пети август две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: КАТЯ БОЕВА
при
участието на секретаря: Катя Янева,
като разгледа докладваното от съдията
гр. дело № 7285 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова
молба от Н.К.Л., ЕГН: **********, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК:
*********, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 423,29
лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва
по договор за паричен заем № ***** г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на исковата молба в съда – 10.05.2019 г., до окончателното изплащане
на сумата.
В исковата молба се посочва, че между
страните е сключен договор за паричен заем № ***** г., по силата на който
ищцата получила в заем сумата в размер на 1400 лева, като била договорена
възнаградителна лихва в размер на 134,06 % и ГПР 792,53 %. Ищцата следвало да
върне сумата в размер на 2651,25 лева на 9 броя месечни вноски за периода
20.12.2013 г. – 17.08.2014 г.
Излагат се съображения, че така
сключеният договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
доколкото не са посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент,
не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя се разпределя във времето с изплащането на
всяка от месечните вноски в погасителна план. Също така, уговорена по този
начин, договорната лихва противоречала на добрите нрави, доколкото надвишавала
трикратния размер на законна лихва. Възразява се и че не е посочен начинът на
изчисляване на ГПК и липсва яснота по какъв начин е формулиран същия. Отделно,
в погасителния план не било посочено разпределението на вноските измежду дължимите
суми, като същата включвала главница, възнаградителна лихва, ГПР и неустойка.
Поради изложеното предявява посочената
претенция.
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран
отговор на искова молба от „Изи Асет Мениджмънт“ АД. В същия се излагат
съображения за неоснователност на предявения иск, тъй като в договора бил
посочен размерът на лихвения процент, който бил фиксиран. Разпоредбата на чл.
11 т.9 ЗПК не въвеждала изискване да се посочва как лихвата да се разпределя
във времето с изплащането на всяка от вноските. Възразява се и че лихвата не е
уговорена в противоречие с добрите нрави. Посочва, че в чл. 3 т.14 от договора
изрично е посочен ГПР, който е съобразен с отстъпка, ползвана от ищцата. Също
така в чл. 7 ал.1 т.3 от договора било посочено, че ищцата може по всяко време
с писмена молба до ответника да получи погасителен план за извършените и
предстоящите плащания. Изрично се възразява за изтекла погасителна давност за
паричните вземания, чиято изискуемост е настъпила в периода 10.05.2014 г. –
10.05.2016 г., доколкото се касаело за периодични вземания. Поради изложеното
моли предявеният иск да бъде отхвърлен.
С отговора на исковата молба е предявен
насрещен иск от „Изи Асет Мениджмънт“ АД срещу Н.К.Л. за заплащане на сумата в
размер на 1463,67 лева, представляваща дължимо от ищцата обезщетение за забава върху
главницата по договора за кредит в размер на законната лихва за периода
20.12.2013 г. – 28.08.2019 г.
От ищцата е постъпила отговор на
предявения насрещен иск, в който се посочва, че всички вноски от ищцата са
заплатени, като за забавата за изпълнение на посоченото задължение, от
ответника били начислени лихви, които Л. отново заплатила. Поради изложеното
моли предявеният насрещен иск да бъде отхвърлен.
След преценка на събраните по делото
доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа
страна установява следното:
За основателността на предявения
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
изр.1 ЗЗД за
връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили
следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил
процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.
Между страните не е спорно, че на 20.12.2012
г. е сключен процесният договор за паричен заем № *******, по силата на който
ответникът, заемодател е предоставил на ищцата заемател, сумата в размер от 1400
лв., която следвало да се върне на 9 равни седмични вноски, всяка в размер на 303,00
лв., с изключение на първата – в размер на 227,25 лв., последната с падеж - 17.08.2014
г.
Установява се по делото, по отношение на
факта на плащане, че ищцата е заплатила на ответното дружество по договор за
паричен заем № ***** от 20.12.2012 г. за лихви, сумата от общо 1251,25 лв.,
съобразно приетата по делото съдебносчетоводна експертиза, която съдът
кредитира като компетентно изготвена, с необходимите знания и умения. С посоченото
доказателство, фактът на плащането на процесната сума, се установи по делото.
За да е основателен предявеният иск
обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална
липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за
недействителност на договора по чл.22 ЗПК или
защото уговорената договорна лихва е нищожна като противоречаща на добрите
нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС,
съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен
иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца
основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно
задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери
действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните
хипотези:
1) при нарушение на добрите нрави - така
изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение №
229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252
от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2) при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г.
на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС,
II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3) при нарушаване на императивни правни
норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при
положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на
доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. №
3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014
г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I
г. о.
Затова с оглед изложените принципни
постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди
наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и
да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в
кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно
основание чл.55 ЗЗД,
следи служебно. Следва да се отбележи, че доколкото договорът за кредит е
сключен на ***** г., то приложените по отношение на него ще имат разпоредбите
на ЗПК,
действали към този момент (момента на сключването), а именно - ЗПК в
редакцията, преди измененията и допълненията, ДВ бр. 35 от 22.04.2014 г., в
сила от 23.07.2014 г.
По отношение на твърденията за нарушение
на разпоредбите на чл. 22 ЗПК (ред.
ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима към процесния
договор), във вр. чл. 11, ал.2 ЗПК, чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК,
във вр. чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК,
във вр. чл.11, ал.1,
т.11 ЗПК:
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред.
ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК договор
за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен
процент и условията за прилагането му. В процесния договор в чл.3, ал.1, т.6 е
посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер
на 134,06 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсва
уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху
целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още
по-съществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има
отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да
се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително
прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата
на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит. Съдът
не възприема доводите на ответната страна, че за спазване на законовото
изискване по чл.11, ал.1,
т.9 ЗПК е
достатъчно да е посочен цифров израз в проценти. Напротив, за да се обезпечат
правата на потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в
последния следва на ясен и достъпен език да е описаното визираното в законовата
норма на чл.11
ЗПК съдържание.
Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора
на специалните основания по чл.22 ЗПК (ред.
ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), последица от което е връщане
само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита.
От това следва, че неизпълнението на
задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция),
който по занятие осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и
като такъв е и по-силната страна в правоотношението, да предостави на
потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи
възнаграждението по договора.
На следващо място, ищецът се позовава на
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК (ред.
ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че
годишният процент на разходите е 770,03 % - чл.3, ал.1, т.14. Липсва обаче,
каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент.
Посочената годишна фиксирана лихва от 134,06 % не е ясно как точно се съдържа и
как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят -
кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът
на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Бланкетното посочване в
чл.3, т.1 от Общите условия, че заемателят се задължава да върне на заемодателя
изцяло и в срок заемната сума заедно с договорения годишен процент на разходите
(ГПР), които заедно представляват общия размер на всички плащания, също не
изпълнява законовото изискване. От тълкуване на разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК следва,
че простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за
да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото
следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1,
т.10 от ЗПК,
в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да
разбере действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка
една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за
яснота, въведено с чл. 11, ал.1,
т.10 ЗПК.
В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в себе си и задължение за
изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането му е и
трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по
гр. д. № 45 / 2016 г. на Окръжен съд - Пловдив, VI състав, решение № 1561 от
30.11.2016 г. по гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив,
решение № 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на
Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/ 2017
г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив.
С оглед приетите по-горе принципни
постановки и доколкото, както вече се констатира в процесния договор липсва
уточнение кои разходи включва посоченият процент на ГПР, то следва да се
приеме, че договорът е нищожен и на това самостоятелно основание.
По изложените по-горе съображения, съдът
намира, че процесният договор за паричен заем № № ***** от ***** г. е
недействителен на основание чл.26 ЗЗД,
във вр. чл.22 ЗПК (ред.
ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл.11, ал.1,
т. 9, т.10 и т.11 ЗПК.
Съгласно чл.23 ЗПК,
когато договорът за кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Видно от приетата по делото експертиза, ищцата е заплатила общо сумата в размер
на 2424,00 лева, договорна лихва в размер на 1251,25 лева.
Поради изложеното предявеният осъдителен
иск за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 423,29 лв. е
доказан по своето основание.
По
възражението за давност:
На първо място съдът намира, че следва
да посочи, че предявеният иск касае обезщетение за неоснователно обогатяване,
който иск се погасява с изтичане на 5-годишен давностен срок – от
предоставянето на сумата /в тази връзка ППВС 1/1979 г./, не и периодични
плащания, които да се погасяват с изтичане на 3-годишен срок. Така от приетата
по делото експертиза се установява, че ищцата е извършила осем плащания, с
които е погасила начислената по договора за заем лихва: на 20.12.2013 г. в
размер на 10,60 лева, за която сума давността изтича на 20.12.2018 г., респ.
същото е погасено по давност; на 20.01.2014 г. в размер на 220,56 лева, за която
сума давността изтича на 20.01.2019 г., респ. същото е погасено по давност; на
20.02.2014 г. в размер на 217,00 лева, за която сума давността изтича на
20.02.2019 г., респ. същото е погасено по давност; на 24.03.2014 г. в размер на
200,05 лева, за която сума давността изтича на 24.03.2019 г., респ. същото е
погасено по давност; на 22.04.2014 г. в размер на 179,75 лева, за която сума
давността изтича на 22.04.2019 г., респ. същото е погасено по давност. За
останалите суми в общ размер на 423,29 лева, обезщетението не е погасено по
давност, респ. същите се явяват дължими. До този размер бе изменен и
предявеният иск от ищцата, респ. същият следва да бъде уважен в пълен размер.
По насрещния иск:
В хода на настоящото производство е
приет за съвместно разглеждане насрещен иск предявен
от Изи Асет Мениджмънт АД за осъждане на З.Д.Д. да заплати на ищеца
суми, произтичащи от същия Договор, а именно: обезщетение за забава върху
предоставената главница в размер на 1463,67 лева за периода 20.12.2013 г. –
28.08.2019 г.
Така предявеният иск съдът намира за
неоснователен. Съобразно изложените по - горе мотиви, съдът счита, че процесния
договор за заем е недействителен. По аргумент от чл. 23 от ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит бъде обявен за недействителен,
потребителят дължи връщането само на чистата стойност на получения кредит,
която в настоящия случай се равнява на сумата от 1400 лева. По делото няма
спор, че заемополучателят е заплатил сумата от общо 1400 лева, който факт се
установява и от заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна
експертиза. Следователно потребителят е възстановил получената в заем сума.
Други суми не са дължими, поради което и насрещния иск като неоснователен
следва да се отхвърли.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора, право на
разноски има ищцата на основание чл. 78 ал.1 ГПК. Доказателства за такива са
представени за сумата в размер на 100 лева – за държавна
такса и назначена по делото ССчЕ. Следва да бъде определено и възнаграждение за
процесуално представителство от един адвокат в размер на 300 лева по чл. 38
ЗАдв. съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. К..
Така мотивиран, Съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА
Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на Н.К.Л., ЕГН: **********, по предявен иск с правно основание чл.
55, ал.1 предл. първо ЗЗД, сумата в размер на 423,29 лв. /четиристотин двадесет
и три лева и двадесет и девет стотинки/, представляваща недължима платена по
клауза за възнаградителна лихва съгласно чл. 3 т. 6 от договор за паричен заем
№ ***** г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба
в съда – 10.05.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният
от Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, срещу Н.К.Л., ЕГН: **********,
насрещен иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 1463,67
лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата по договор за
паричен заем № ***** г. за периода 20.12.2013 г. – 28.08.2019 г.
ОСЪЖДА
Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на Н.К.Л., ЕГН: **********, сумата в размер на 100 /сто/ лева,
представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА
Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, ДА
ЗАПЛАТИ на адв. ************ със съдебен адрес:***, в качеството й на
пълномощник на ищцата Н.К.Л., ЕГН: **********, адвокатско възнаграждение за
осъществено на страната безплатно представителство в настоящото производство за
един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Катя Боева
Вярно
с оригинала!
КЯ