№ 66
гр. Велико Търново, 25.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети май през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно гражданско дело
№ 20224000500083 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 260134/ 04.11.2021 г. по Гр.д. № 551/ 2021 г. по описа на ОС – Русе
съдът е осъдил ЗД „Бул Инс“ АД да заплати на Г. М. М. обезщетение за претърпени от
него неимуществени вреди от ПТП на 06.09.2016 г. в размер на 59 500 лв. и
обезщетение за претърпени имуществени вреди от същото ПТП в размер на 1 173 лв.,
ведно със законната лихва, считано от 06.09.2016 г. до окончателното изплащане, като
е отхвърлил исковете му за разликата над 59 500 лв. за неимуществените вреди до
претендираната сума от 120 000 лв. и за разликата над 1 173 лв. за имуществени вреди
до претендираната сума от 1 380 лв.
Производството пред ВТАС е по депозирана от М. въззивна жалба срещу
решението в частта, с която съдът е отхвърлил исковите претенции за обезщетение за
неимуществени вреди за разликата над 59 500 лв. до 100 000 лв. и за обезщетение за
имуществени вреди за разликата над 1 173 лв. до 1 380 лв. Счита решението за
неправилно като постановено в нарушение на чл.52 ЗЗД. За да определи обезщетение
за неимуществени вреди 70 000 лв., съдът не отчел в достатъчна степен всички факти и
обстоятелства, относими към преценката за определянето на справедлив размер на
обезщетението – интензитета на претърпените болки и страдания, протеклият лечебен
и възстановителен процес и остатъчните последици, вкл. предстоящите му оперативни
интервенции, ценовата конюнктура в страната към датата на ПТП и понастоящем и
1
съдебната практика по сходни казуси, която за увреди при ПТП, настъпили години
преди процесното, при различна икономическа обстановка, присъждала много по-
високи обезщетения. Неправилно и необосновано съдът приел за основателно
направеното от ответното дружество възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат поради управление на автомобила с превишена скорост и ненамаляване на
скоростта преди настъпване на ПТП. Вещото лице по приетата автотехническа
експертиза дало категорично заключение, че за М. ударът, настъпил в неговата лента за
движение, по която той правомерно се движел, бил неизбежен, т.е. ПТП е щяло да
настъпи независимо от неговите действия и бездействия. Отделно, сочената от вещото
лице скорост на управление от него на автомобила му пренебрежимо незначително
надвишавала разрешената за пътния участък скорост и граничела с допустимата
грешка в изчисленията. Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено и
съдът да уважи изцяло исковата му претенция. Процесуалният представител на
жалбоподателя претендира присъждането на адвокатско възнаграждение на основание
чл.38 ал.2 ЗАдв.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна ЗД „Бул
Инс“ АД. Счита за правилно и законосъобразно постановеното от ОС – Русе решение,
а оплакванията на жалбоподателя във въззивната му жалба – за неоснователни. Съдът
съобразил всички обстоятелства, установено от събраните доказателства, за
действително претърпените от ищеца вреди и му присъдил справедливо обезщетение.
Правилен бил и изводът на съда за наличие на принос от пострадалия, за който счита,
че с оглед констатираните от експертизата допуснати нарушения от М. е в размер по-
висок от приетия от съда 15 %. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира
разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, в съответствие с предметните предели на въззивното производство,
очертани с жалбата, намира следното:
Страните не правят оплаквания срещу възприетата от първоинстанционния съд
фактическа обстановка, при което ВТАС намира за ненужно детайлно да я преповтаря.
2
Чрез събраните пред ОС – Русе доказателства по делото са безспорно установени като
обективни факти от действителността релевантните за спора обстоятелства, изложени в
исковата молба: На 06.09.2016 г. на републикански път II-51 /гр. Бяла – гр. Попово/ е
настъпило ПТП между управлявани от Пламен П. и ищеца леки автомобили, в резултат
на което П. е загинал, а ищецът е получил телесни увреждания. Механизмът на ПТП е
установен от заключението на приетата съдебна автотехническа експертиза – водачът
П. е управлявал автомобила си със скорост над 96 км/ч, при което излизайки от
кривата на завой, автомобилът изгубил напречната си устойчивост и навлязъл в
насрещната лента за движение на около 1.5 – 2 м и макар водачът да задействал
спирачната система и да намалил скоростта до 61 км/ч, се е осъществил челен удар с
насрещно движещия се със скорост 94 км/ч автомобил на ищеца. Вещото лице сочи, че
разрешената за пътния участък скорост е 90 км/ч, пътната настилка по време на ПТП е
била мокра вследствие на метеорологичната обстановка, но геометричната видимост е
била добра – около 300 м за всеки от водачите. Дава заключение, че водачът М. при
избраната скорост на движение не е имал техническа възможност да избегне удара чрез
спиране, но е имал техническа възможност в момента на възникване на опасността за
движението да започне намаляване на скоростта, в който случай ударът би се
осъществил при по-ниска скорост. За управлявания от П. автомобил има сключена със
ЗК „Бул Инс“ АД и валидна към датата на ПТП задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“. Пострадалият М. е отправил искане до
този застраховател за изплащане на застрахователно обезщетение, но такова му е
отказано.
ВТАС напълно споделя формираните въз основа на така изяснената фактическа
обстановка правни изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявения
иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ, поради което на основание чл.272 ГПК
препраща към изложените в тази насока мотиви. Доказани са изискуемите от закона
предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на
вредите, настъпили вследствие на конкретното ПТП: Налице е виновно противоправно
поведение на водач, чиято отговорност е предмет на валидно застрахователно
правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с
ответното застрахователно дружество. Той е допуснал нарушение на ЗДвП – чл.21,
като е управлявал автомобила с превишена, несъобразена с пътната обстановка скорост
и това е довело до загуба на контрол върху управлението му. В пряка причнно-
следствена връзка с това поведение са причинени вреди на ищеца и при наличието на
застрахователно събитие по см. на §1 т. 4 от ДР на КЗ застрахователят следва да
заплати застрахователно обезщетение. Застрахователят не е упражнил правото си да
обжалва решението във връзка с така формирания извод, при което страните са
преустановили спора по този материалноправен въпрос. Спорът по делото пред
въззивния съд е сведен само до справедливия размер на дължимото обезщетение при
3
преценяване обема и степента на засягане на телесния интегритет на пострадалия ищец
и относно наличието на принос от негова страна за настъпване на вредоносния
резултат.
Обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост
съгласно чл.52 ЗЗД, при съобразяване начина на получаване на уврежданията,
претърпените болки и страдания, тяхната интензивност и продължителност,
проведеното лечение, отражението върху бита, социалния и професионален живот,
степента на възстановяване и цялостните последици за здравето. Справедливостта
изисква то да служи единствено за репариране на вредите, а не да представлява
средство за повишаване на стандарта на живот на пострадалия, което налага при
определяне на размера му да бъде отчетена и икономическата обстановка в страната. В
тази връзка, съобразно указанията, дадени с Постановление № 4/68 г. и с
Постановление № 17/63 г. на Пленума на ВС и съдебната практика по сходни случаи,
съдът в настоящия казус отчете следните фактори:
Към датата на ПТП ищецът М. е бил на 46 г. Съгласно заключението на вещото
лице по съдебно-медицинската експертиза са му причинени няколко травматични
увреждания на двата долни крайника – многофрагментно счупване на лява бедрена
кост, вътреставно счупване на лява голямопищялна кост в областта на колянната става,
изтръгване на латералната колатерална връзка на дясното коляно със счупване на
фрагмент от латералния фемурален кондил и счупване на дясната малкопищялна кост.
Първоначално двата крайника са имобилизирани в ортези за една седмица и му е
проведено медикаментозно лечение, включващо антибиотици, антикоагуланти и
обезболяващи. Във връзка с многофрагментно счупване на лявата бедрена кост на
12.09.2016 г. му е направена операция при спинална упойка с репозиция и поставена
метална остеосинтеза, фиксирана с кортикални и заключващи винтове. Издаден му е
болничен лист за временна нетрудоспособност за 46 дни – до 21.10.2016 г. След
изписването му с подобрение от 21.09. до 28.09. 2016 г. е проведена рехабилитация. В
приложената епикриза е отразено, че двата му долни крайника са имобилизирани в
колените стави чрез ортези, че ходи с проходилка на къси разстояния и има
контрактура на лявата тазобедрена става, като след завършване на рехабилитационната
програма кинезиологичният му статус е подобрен, болката е намаляла, увеличил се е
обемът на движение в лявата тазобедрена става и се е подобрила възможността за
придвижване, което вече се осъществява с патерици. Според експерта при
установените травматични увреждания е възможно пълно функционално
възстановяване на крайниците, а анатомичното такова зависи от желанието на ищеца и
преценката на специалист по ортопедия и травматология за премахване на металните
тела от лявото му бедро. Т.е. в настоящия казус се установява, че на ищеца са
причинени няколко средни телесни повреди по дефиницията на чл.129 ал.1 НК, които
не са застрашили живота му, но са довели до трайно затруднение на движенията на
4
двата му долни крайника. Безспорно тези травми са засегнали ежедневието, социалния
и професионален живот на ищеца, лишавайки го от възможността да се самообслужва
и свободно да се придвижва, да полага труд и съответно да участва в грижите и
издръжката за семейството си. Видно от показанията на св. Ф. А. – негова съжителка,
той е много жизнен, активен и отговорен човек, но състоянието му го отчаяло и
потиснало, още повече че за семейството му започнали финансови проблеми, не
признали социалните му осигуровки и се наложило да вземат заеми, за да закупят
импланта, тревожел се и за сина си, който пострадал в същото ПТП и също се лекувал
от травмите си. Описаното от свидетелката емоционално състояние е обичайно за хора,
пострадали при такива инциденти и търпящи лечението и последиците от получени
травми и не се характеризира с някаква специфика, различаваща го от сходните
житейски казуси. На ищеца е проведена една оперативна интервенция и лечението и
възстановяването му са приключили успешно в обичайния срок. Логично търпените
болки са били с най-голям интензитет около месец и половина след ПТП, когато за
ищеца са били най-сериозни и ограниченията и неудобствата в ежедневния му живот.
Няма доказателства той да е търсил лекарска помощ с оплаквания от травмите и да му
е предписвано някакво лечение в рамките на периода след изтичане на разрешения му
болничен – 21.10.2016 г. до датата на предявяване на исковата му молба и до
приключване на устните състезания. По делото не са ангажирани доказателства за
настъпили усложнения и за актуалния здравословен статус на ищеца във връзка с
получените травми – няма медицинска документация извън представените две
епикризи, анализирани от вещото лице, по негово собствено желание не му е
извършван и преглед за нуждите на експертизата. При това положение следва да се
приеме, че ищецът е напълно възстановен от травмата, каквато възможност според
вещото лице обективно съществува. В подкрепа на този извод са и показанията на
съжителката му, че той е успял да се справи, „да стъпи на крака“ и в момента работи.
Изводът на съда не се променя от изложеното от нея, че той все още има болки в двата
крака, поради обстоятелството, че тези й твърдения не кореспондират с други събрани
по делото доказателства в тази насока. Дори и ищецът да търпи някакви остатъчни
последици от получените травматични увреждания, то те, при липса на доказателства
за противното, очевидно не влошават качеството му на живот.
При съвкупния анализ на така обсъдените обстоятелства и при съобразяване на
ценовата конюнктура в страната към 2016 г., ориентир за която са лимитите на
застрахователно покритие по чл.492 КЗ, минималната работна заплата – 420 лв., и
средната брутна по данни на НСИ – около 970 лв., както и на съдебната практика по
сходни казуси, съдът в настоящия му състав счита, че обезщетение в размер на 70 000
лв. е годно да обезщети причинените на М. неимуществени вреди. Изводът на
въззивния съд съвпада с този на първоинстанционния съд, при което оплакването на
жалбоподателя, че определеният размер не съответства на принципа за справедливост,
5
са неоснователни.
Окончателният размер на дължимото обезщетение е обусловен от
основателността на възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния
резултат от ищеца, изразяващо се според застрахователя в управление на автомобила с
несъобразена с пътната обстановка скорост, без упражняване на непрекъснат контрол
върху МПС. Съдът не споделя тезата на жалбоподателя, че той няма принос за
настъпването на процесното ПТП и намира за неоснователно оплакването му, че
изводът на първоинстанционния съд в обратния смисъл е неправилен и необоснован.
Съдебната практика е категорична, че изводът за наличие на съпричиняване по
смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а намаляването на
дължимото обезщетение за вреди от деликт на соченото основание изисква доказвани
по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той
обективно е способствал за настъпването на вредоносния резултат, като е създал
условия или е улеснил неблагоприятните последици. Той може да е допринесъл за
самото ПТП, а може приносът му да е само за настъпване на вредите спрямо него.
Съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с позоваване на него цели
намаляване на отговорността си към увреденото лице. В настоящия казус е доказано по
категоричен начин от заключението на вещото лице по автотехническата експертиза,
което съдът кредитира като обосновано и компетентно дадено, годно въз основа на
него да бъдат формирани крайните му изводи, че М. е релевирал поведение, в
причинно-следствена връзка с което са настъпили вредите. Ищецът също като
застрахования при ЗД „Бул Инс“ АД деликвент е допуснал нарушение на чл.21 ЗДвП,
като е управлявал лекия автомобил със скорост, превишаваща максимално
допустимата, при което сам се е поставил в невъзможност адекватно да реагира на
обстоятелствата. Дори и да се приеме тезата на жалбоподателя, че той е управлявал с
максимално разрешената скорост, а соченото превишение от 4 км е в рамките на
допустимата математическа грешка, то скоростта му в този случай следва да се счита за
несъобразена с конкретната пътна обстановка – мокра пътна настилка, отлична
видимост към другите участници в движението, движение в участък на завой. Това
съставлява нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП. Водачите са длъжни да преценят пътната
обстановка и да изберат такава скорост на движение, която да им позволи да спрат
пред всяко предвидимо препятствие, каквото безспорно се явяват другите участници в
движението, както и са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да
спрат, когато възникне опасност за движението. Установено е, че ищецът въобще не е
реагирал на опасността, която за него е възникнала в момента на отклоняване на
насрещно движещия се автомобил в неговата лента. Вещото лице сочи, че макар ПТП
да е било непредотвратимо от ищеца, ако той е използвал спирачната си уредба и е
започнал спиране, ударът между двата автомобила би се осъществил при по-малка
скорост, съответно кинетичната му енергия не би била толкова голяма и последиците
6
толкова сериозни. Приетият от първоинстанционния съд обем съпричиняване е
минимален, съобразен именно с обстоятелството, че ПТП е било неизбежно за ищеца.
Предвид съвпадането на изводите на ВТАС с тези на първоинстанционния съд,
решението на ОС – Русе следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход на спора на ответника по жалбата следва да
бъдат присъдени направените от него разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение – сумата 2 160 лв. с ДДС. Неоснователно жалбоподателят счита, че
разноски, заплатени на адв. М. Г. не се дължат, тъй като той не е представлявал
ответното дружество. Видно от представените на л.86 от първоинстанционното дело и
л.24 от въззивното дело договори за правна защита, именно адв. М. Г. е упълномощен
да представлява ЗД „Бул Инс“ АД, а той от своя страна е извършил
преупълномощаване на адв. Т. Д., участвал в производството като процесуален
представител на ответника.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260134/ 04.11.2021 г. по Гр.д. № 551/ 2021 г. по
описа на ОС – Русе.
ОСЪЖДА Г. М. М. с ЕГН ********** от гр. Шумен, ************, да заплати
на ЗК „Бул Инс“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София,
********, сумата 2 160 /две хиляди сто и шестдесет/ лв. – направени разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение за производството по В.гр.д. № 83/ 2022 г. по
описа на ВТАС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7