О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр.Кюстендил, 29 юли 2019 год.
Кюстендилският окръжен съд, втори състав, в
закрито заседание на двадесет и девети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Йоланда Цекова
ЧЛЕНОВЕ: Надя
Георгиева
Калин Василев
Като разгледа докладваното от младши съдия
К. Василев в.гр.д. №378 по описа за 2019г. на КнОС и, за да се произнесе, взе
предвид:
Производството е по реда на Глава Двадесет и първа "Обжалване на определенията", чл. 274 – чл. 279 от ГПК.
Делото е образувано по въззивна частна жалба с вх. №7794/04.06.2019г. /изпратена по пощата на 03.06.2019г./ от „*******************“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към Агенцията по вписванията с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление: гр. ****************************************(универсален правоприемник на преобразуваното и прекратено без ликвидация дружество „*******************“ ЕООД, ЕИК *******, считано от 15.11.2012г., съгласно вписване в Търговския регистър под №20121115101316), представлявано от ИЛК.Г.Д.М.– Изпълнителен директор и –ЕМ.Д.КР. Прокурист, чрез юрисконсулт Д.ИЦК.АНГ.против Решение, постановено по гр.д. 2526/2018г. по описа на РС – гр. Дупница, в частта, с която е прекратено производството по делото по отношение на искове с правно основание чл.422 от ГПК.
Във въззивната жалба се сочи, че Районен съд – Дупница неправилно е тълкувал ТР 4 от 18.06.2014г. по ТД 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като т.4г от същото следва да се прилага в случаите, когато прехвърлянето на вземането е станало още преди заповедното производство. Настоящият случай, според въззивника, не е такъв – заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено от банка, като установителния иск може да бъде предявен и от субект, който няма специалното качество банка – визирано в нормата на чл.417, т.2 от ГПК. В тази връзка обобщава, че цесионерът, който не притежава качество „банка“ има активната процесуална легитимация да предяви установителен иск по чл.422 от ГПК за установяване на вземане, за което в полза на цедента – банка е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист преди прехвърляне на вземането. Акцентира се, че съгласно чл.290, ал.3 от ГПК, практиката на ВКС по чл.280 ГПК не е задължителна за съдилищата и в този смисъл цитираното от ДРС решение на ВКС не означава непременно, че първостепенния съд да се съобрази с него. Въззивникът на свой ред цитира Решение 204/25.01.2018г. по т.д. 2230/2016г. на ВКС I т.о., в което намира, че и цесионер, който не е банка може да предяви установителен иск. Моли съда да отмени Решение по гр.д. 2526/2018г. по описа на ДРС /в частта имаща характер на определение, с което е прекратено производството по отношение на установителния иск/като неправилно и да се присъдят разноските във въззивното производство, определени в размер на 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
На въззиваемия – Д.П., чрез процесуалния му представител, е изпратен препис от въззивната частната жалба и в срока по чл.276 от ГПК е подал отговор. В него се изразява становище, че атакуваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Добавя се, че същото е постановено при съобразяване с ТР 4 от 18.06.2014г. по ТД 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и след като установителният иск се явява продължение на заповедното производство, то доколкото заявителят в производството по чл.417, т.2 от ГПК има специалното качество „банка“, то същото качество следва да има и ищецът по установителния иск. В случая правоприемникът – „*******************“ ЕАД, по мнение на въззиваемия, не е изпълнил условието за специалното качество. Сочи, че цитираното от въззивника решение на ВКС е неотносимо, тъй като касае установителен иск след заповедно производство, но последното развило се по реда на чл.410 от ГПК. Иска присъждане направените във въззивното производство разноски.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото, намира следното:
Частната жалба е допустима, като подадена в срок, от страна, която има право на жалба и срещу подлежащ на атакуване съдебен акт, в хипотезата на чл.274, ал.1, т.1 от ГПК.
На 25.06.2008г. между „******“ ЕАД, като кредитор, и Н.СТ.СТ., ЕГН: **********, като кредитополучател, е сключен Договор за кредит за текущо потребление в размер на 15 000 лв. със срок за издължаване 120 месеца. На същата дата е сключен и Договор за поръчителство за обезпечаване на задълженията по посочения договор, по силата на който Д.Б.П., ЕГН: **********, е станал поръчител на СТ. за задължението му към „******“ ЕАД. На 13.02.2015г. „******“ ЕАД
е обявила на СТ. остатъка от непогасеното му задължение по договора за кредит за текущо потребление за предсрочно изискуемо. Предсрочната изискуемост е обявена и на поръчителя П.. „******“ ЕАД е предявила заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК, за което е образувано чгд 1216/2015г. по описа на Районен съд - Дупница и се е снабдила със Заповед №709 от 12.08.2015г. за изпълнение и изпълнителен лист от 12.08.2015г. Срещу заповедта за изпълнение възразил длъжникът П.. На 19.02.2016г. „******“ ЕАД по силата на Договор за покупко-продажба на вземания /цесия/ е прехвърлила вземания на „*******************„ ЕАД. Сред тях е и вземането, което има „******“ ЕАД спрямо Н.СТ., по което е поръчител Д.П.. Доколкото било отправено възражение срещу заповедта за изпълнение по чгд 1216/2015г. по описа на ДРС, то на 18.06.2018г. цесионерът – „*******************„ ЕАД, предявил установителен иск против Д.П.. Наред с установителния иск, при условията на евентуалност, е предявен и осъдителен иск. С Решение №328 по гр.д. 2526/2018г. по описа на ДРС е прекратил производството по исковете с правно основание чл.422, вр. с чл.414 от ГПК, вр. с чл.79 и сл ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като е преценил, че производството по тези искове е недопустимо. По отношение на осъдителния иск ДРС го е отхвърлил като неоснователен. С оглед характера на произнасяне в частта относно прекратяване на производството по установителния иск, то същото е определение, което е обжалвано пред Окръжен съд – Кюстендил.
Настоящият съдебен състав намира, че разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните съображения:
Правилно е разрешението дадено с атакуваното
определение – да се прекрати производството по установителния иск, доколкото
ищецът по него няма активна процесуална легитимация да го води. Изводите на
първоинстанционния съд, че ищецът по иска по чл.422 от ГПК следва да има
специално качество – някое от лимитативно изброените в нормата на чл.417 от ГПК, за да се ползва от облекчения ред за снабдяване с изпълнително основание –
банка, община или държавно учреждение, са правилни. Такова качество е имал
заявителят по заповедното производство – „******“ ЕАД. Същото обаче не се
установява за ищеца по установителния иск „*******************“ ЕАД. Последният е
заявил интереса си в исковото производство, бидейки цесионер по Договор за
покупко-продажба на вземания от 19.02.2016г., по силата на който е изкупил
вземането на „******“ ЕАД спрямо Никола Стойнев /произтичащо от Договор кредит
за потребление от 25.06.2008г.,
поръчител по който е Д.П./. Изводът, който се налага, при съобразяване с
разрешението на т.4г от Тълкувателно решение 4/18.06.2014г. по Тълкувателно
дело 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е, че и ищецът в исковото производство трябва да
има някое от изброените в чл.417, т.2 от ГПК специални качества. В настоящия
случай тълкуването и прилагането на т.10б от Тълкувателно решение
4/18.06.2014г. по Тълкувателно дело 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да се
извърши в комплекс с т.4г от същото. В противен случай би се заобиколило
незаконосъобразно условието за специално качество, въведено в нормата на
чл.417, т.2 от ГПК, именно което предпоставя облекчения ред за снабдяване с
изпълнително основание. Връзката между заповедното и исковото производство е
неразривна и не може да се приеме, че след издаване на изпълнителния лист и
преди предявяване на исковата молба по установителен иск заявителят по
заповедното производство може да прехвърли вземането си на субект без специално
качество, измежду изброените в чл.417, т.2 ГПК, и това да доведе до успешен
финал на установителния иск. При тази хипотеза на ищеца липсва активната
процесуална легитимация за завеждане на такъв иск. Тя е съществувала по
отношение на цедента, в случая „******“ ЕАД. Що се касае до предложената от
въззивника практика на ВКС - Решение 204/25.01.2018г. по т.д. 2230/2016г. на ВКС I т.о., то следва да се посочи че разгледаният казус и
постановеното по него разрешение е неотносим към настоящия случай, доколкото
цитираният акт визира установителен иск, предхождан от заповедно производство,
развило се на база заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. При тази процедура законодателят не е поставил
изискване за специално качество на заявителя и такова не може да бъде поставяно
и в установителния иск. Настоящият случай далеч не е идентичен, тъй като
заявителят /по чл.417, т.2 от ГПК/ се е възползвал от облекчения ред за
снабдяване със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, а след това
е инициирал исково производство – чрез установителен иск, без да продължи
условието на чл.417, т.2 от ГПК за специално качество – някое от лимитативно
изброените в същата новела. Ето защо, атакуваното
решение, имащо характер на определение /в тази му част/ е правилно.
На следващо
място трябва да се посочи, че с аргументи от цитираното тълкувателно решение –
т.13, доколкото Районен съд - Дупница прекратява производството по
установителния иск, то е следвало
едновременно с това и да обезсили издадения от ДРС изпълнителен лист от
12.08.2015г. по ч.гр.д. №1216/2015г. по описа на Районен съд – Дупница, както и
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ от
12.08.2015г., издадена по ч.гр.д. №1216/2015г.по описа на ДРС. Както се сочи в
т.13 от тълкувателното решение компетентен да обезсили заповедта за изпълнение,
издадена по чл.410 или по чл. 417 ГПК, както и изпълнителния лист по чл.418 от ГПК при прекратяване на производството по иска по чл.415 ГПК, съответно по
чл.422 ГПК, е съдът в исковото производство, който е постановил определението
за прекратяване. Тази процесуална възможност не идва да дерогира правото на
заповедния съд да обезсили заповедта за
изпълнение по чл. 417 от ГПК, а съществува наред с нея. В случая, тъй като не
се установява заповедния съд да е извършил обезсилването, а и това не е сторено
от исковия съд, постановил прекратяване на производството по установителния
иск, то настоящият съдебен състав намира за безалтернативно решението КОС да
осъществи обезсилването на заповедта и изпълнителния лист по чгд 1216/2015г. по
описа на ДРС. Впрочем, при друг изход на делото пред първостепенния съд,
например - да е налице висящност по предявения в условията на евентуалност осъдителен
иск, то съдът би върнал на първата инстанция за обезсилване на заповедта и изпълнителния лист.
С оглед на така изложеното, въззивният съд намира, че заповедта за
изпълнение и изпълнителният лист, и двете издадени по чгд 1216/2015г. по описа
на Районен съд - Дупница, следва да
бъдат обезсилени, но само срещу длъжника Д.Б.П., подал възражение срещу
заповедта за изпълнение.
По разноските:
С оглед характера на постановения акт и
направените искания от въззивника и въззиваемия искания за присъждане на
разноските, направени от тях в настоящото производство и при съобразяване с
нормата на чл.78 от ГПК, то следва да бъдат присъдени тези сторени от
въззиваемия. Същият е представил по делото договор за правна защита и
съдействие, в което надлежно е посочено, че представляваният е платил на
процесуалния си представител – адв. ИР.ЯН., сума в размер на 200 лв. Поради
това въззивникът - „*******************“
ЕАД ще бъде осъден да плати 200 лв. на ответника в настоящото производство – Д.Б.П..
По обжалваемостта:
С оглед размера на претендираните суми по предявените искове, които сумарно са по-малко от 20 000 лв. и делото по своята същност е търговско, с оглед качеството търговец на една от страните по спора - „*******************“ ЕАД, действащо съгласно предмета си на дейност, то настоящото определение е необжалваемо на основание чл.280, ал.3, т.1, пр.второ, във вр. с чл.274, ал.4 от ГПК, що се отнася до потвърждаването на атакуваното решение, имащо характер на определение, относно прекратяване на производството по установителния иск.
Водим от изложеното, съставът на Кюстендилския окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение, постановено по гр.д. №2526/2018г. по описа на Районен съд - Дупница в частта, с която е прекратено производството по делото по отношение на исковете по чл.422, вр. с чл.414 от ГПК, вр. с чл.79 и сл. ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД от „*******************“ ЕАД, вписано в Търговския регистър към Агенцията по вписванията с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление: гр. ****************************************(универсален правоприемник на преобразуваното и прекратено без ликвидация дружество „*******************“ ЕООД, ЕИК *******, считано от 15.11.2012г., съгласно вписване в Търговския регистър под №20121115101316), представлявано от Изпълнителен директор и Ем.Д.КР.– Прокурист, срещу Д.Б.П., ЕГН: **********, с постоянен адрес:*** за признаване за установено между страните, че „*******************“ ЕАД, ЕИК:********, има вземане към Д.П. за сумите както следва: 9 147, 99 лв. – главница по Договор за кредит за текущо потребление от 25.06.2018г.(сключен между „******“ ЕАД – кредитор, и Н.СТ. – кредитополучател, обезпечен с договор за поръчителство, сключен между „******“ ЕАД и Д.П.) ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.08.2015г. до изплащане на вземането; 2196,06 лв. – редовна лихва за периода от 14.01.2013г. до 11.08.2015г., 120 лв. – дължими такси и разноски, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по чгд 1216/2015г. по описа на Районен съд – Дупница.
ОБЕЗСИЛВА Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 12.08.2015г., издадена по чгд 1216/2015г. по описа на ДРС, в частта с която на Д.Б.П., ЕГН:**********, с постоянен адрес:***, е разпоредено да заплати на „******“ ЕАД, със седалище и адрес на управление: гр*******************************, ЕИК: *********, 9 147, 99 лв. – главница по Договор за кредит за текущо потребление от 25.06.2018г.; 2196,06 лв. – редовна лихва за периода от 14.01.2013г. до 11.08.2015г.; 77, 07 лв. – наказателна лихва за периода 14.01.2013г. до 11.08.2015г.; 120 лв. – дължими такси и разноски; законна лихва върху главницата от 9147,99 лв., считано от 12.08.2015г. до изплащане на вземането; 230,82 лв. – внесена държавна такса; 618,53 лв. –юрисконсултско възнаграждение, както и издадения въз основа на нея изпълнителен лист в частта относно задълженията на Д.П., издаден на 12.08.2015г. по чгд 1216/2015г. по описа на Районен съд – Дупница.
ОСЪЖДА, на основание чл.78 от ГПК, „*******************“ ЕАД, ЕИК:********,
да заплати на Д.Б.П., ЕГН:**********, сума в размер на 200 лв.
Определението не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.