Р Е Ш Е Н И Е
№……....………./……....……….2020г.
гр.
Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен състав, в открито съдебно
заседание, проведено на десети юни през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА П.
ЧЛЕНОВЕ: НАТАЛИЯ
НЕДЕЛЧЕВА
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при
секретаря Галина Славова
като разгледа докладваното от младши съдия Н. Исмал
въззивно гражданско дело
№ 808 по описа за 2020 година на ОС-Варна,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба с вх. № 8915/02.12.2019 г., депозирана от Г.А.А., ЕГН **********,
с адрес: ***, против Решение № 4269/14.10.2019 г., постановено по гр. д.
№ 3759 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 14-ти съдебен състав, изменено в
частта за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, с Определение №
2160/03.02.2020 г., в частта, в
която е отхвърлен предявеният по чл. 124, ал. 1 от ГПК положителен
установителен
иск за признаване за установено по отношение на В.П.П., ЕГН **********, с
адрес: ***, че въззивникът е титуляр на субективното материално вещно право на собственост за горницата над приетите за установени
2/8 ид. ч. до предявените 4/8 ид. ч. от поземлен имот
с площ 288 кв. м., представляващ имот с идентификатор 10135.1501.1076 по кад.
карта на гр. Варна, находящ се в град Варна, ул. „Поп Харитон“ № 21, при
съседи: имоти с идентификатори: 10135.1501.1073, 10135.1501.1074, 10135.1501.1075,
10135.1501.1078, 10135.1501.1079, 10135.1501.1070, 10135.1501.1080, на основание
договор за замяна на недвижими имоти по нот. акт № 81,
том II, рег. № 4765,
дело № 252/2008 г. по описа на нотариус А. Г., вписан в НК под рег. № 194, с район на действие РС-Варна на
и договор за продажба по нот. акт № 156, том V, рег. № 10706, дело № 818/2016
г.
по описа на нотариус В.Г., вписана в НК под рег. № 549, с район на
действие РС-Варна.
Във
въззивната жалба
се навеждат доводи, за това че атакуваният съдебен акт е постановен в нарушение
на материалния и процесуален закон. Твърди се, че приетите за установени
фактически положения не съответстват на събрания и приобщен по делото
доказателствен материал. Въззивникът
оспорва изводите на първоинстанционния съд касателно притежаваните от него и от
въззиваемия идеални части върху спорния недвижим имот. Излага подробни доводи
за това, че ответникът не е титуляр на ½ идеална част от дворното място
с площ от 288 кв. м. нито на деривативно правно основание, нито на оригинерно –
чрез придобиване в резултат на законосъобразно давностно владение. Сочи, че
свидетелските показания не са обсъждани поотделно и в съвкупност с останалите
доказателства. Твърди, че от представените писмени доказателства се установява
по несъмнен начин, че е притежател на 4/8 ид. ч. от процесния недвижим имот,
поради което моли настоящият съдебен състав да отмени решението в атакуваната
част и вместо него постанови ново решение, с което да уважи исковата претенция
в пълния предявен размер, както и да присъди сторените съдебно-деловодни
разноски.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил
писмен отговор единствено
от въззиваемата страна В.П., като съищците С. и Г. С. не вземат становище по
наведените във въззивната жалба доводи.
В
отговора въззиваемият твърди, че решението е
правилно и законосъобразно в обжалваната му
част, което обуславя неоснователността на въззивната жалба. Моли за оставянето
и́ без уважение и за
потвърждаване на първоинстанционното решение.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, чрез адв. В.П. поддържа въззивната жалба
и моли за уважаването ѝ и присъждане на сторените разноски в хода на
производството.
Необжалвалият
другар С.С. в хода на устните състезания поддържа, че решението в частта, в която е прието за
установено, че той и брат му Г.С. – другият необжалвал другар – са титуляри на
по 1/8 идеална част от процесния недивижим имот, е правилно и като такова
следва да бъде потвърдено.
Въззиваемият,
редовно призован за същото съдебно заседание, чрез адв. Д.П. поддържа отговора на
въззивната жалба, моли за присъждане на сторените разноски, като инвокира
възражение за прекомерност на уговореното в полза на процесуалния представител
на въззивника адвокатско възнаграждение.
За да се произнесе по спора, съставът на
Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 3759 по
описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, е образувано по предявени в условията на
първоначално активно субективно съединяване положителни установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК
от Г.А., С.С. и Г.С. против В.П., за приемана за установено със сила на
пресъдено нещо в отношенията между страните, че Г.А. е титуляр на 4/8 ид. ч. от
поземлен имот с идентификатор № 10135.1501.1076; С. и Г. С. на по 1/8 ид. ч. от
процесния имот, а ответника В.П. – на 2/8 ид. части.
В исковата молба са изложени твърдения,
че правото на собственост е придобито по наследяване и с правни сделки. Сочат, че ответникът оспорва правото им на собственост, тъй като се легитимира
с документ за собственост за ½ ид. част,
а в действителеност притежава само ¼ ид. част от описания имот,
поради което за тримата ищци е налице правен интерес от признаване на правото им
на собственост за същия имот по
съдебен ред.
В
срока по чл. 131 от ГПК ответникът оспорва изцяло предявеният иск и моли
за отхвърлянето му. Оспорва правото на собственост на ищцата Г.А.А.. Твърди, че
е закупила ½ ид. част от имота през 1995 г.
и от тогава упражнява непрекъсната фактическа власт. В евентуалност заявява
придобивно основание за правото й на собственост изтекла давност с начален
момент 1995 г. до подаване на молбата.
Настоящият съдебен състав, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен
материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически
положения:
От представения нотариален акт № 158, том II, дело № 449/1956 г. по описа на М. В. – сталински
/варненски/ народен съдия се установява, че през 1956 г. С. М., С. Р. и И. Т.
заедно със съпруга си Д. М. са продали на Х. В. и З. Д. от собствения си недвижим
имот, находящ се в гр. Сталин /гр. Варна/, ул. „Поп Харитон“ № 21 само една
стая, салон, и едно избено помещение под тях, намиращи се към улицата, оградени
с червена краска по плана, който съставя неразделна част от н.а., заедно с
½ /една втора/ идеална част от клозета, намиращ се в задната част на
сградата и ½ /една втора/ идеална част от цялото застроено и незастроено
място от 288.00 /двеста осемдесет и осем/ кв. м., съставляващо парцел VII в кв. 447 по плана на гр. Сталин /гр. Варна/ при съседи: Р. С.,
Ф. Д., Б. Ч., С. С., П. П. и улица „Поп Харитон“ срещу цена от 9000.00 лева.
От удостоверението за наследници с
изх. № АУ104256ОД/22.10.2019 г. се установява, че Х. В. е починал
на 13.11.1973 г., като негови наследници са преживялата го съпруга З. В. и
синът му И. Д.
Видно от удостоверението за
наследници с изх. № АУ104257ОД/22.10.2019 г., на 04.04.1980 г. е починала З. В.,
като същата е оставила като наследник И. Д. – нейният син.
От удостоверението за наследници с
изх. № АУ104259ОД/22.10.2019 г. се установява, че И. Д. е починал на 18.02.1996
г., като същият е оставил за наследници П. Д. – преживяла съпруга и З. С. –
дъщеря.
Видно от нотариален акт № 144, том IXV, дело № 17025/1997 г. по описа на С. С. – нотариус
при РС-Варна, на 30.10.1997 г. П. Д. е дарила на З. С. собствените ѝ
½ /една втора/ ид. част от жилище, състоящо се от една стая, салон, и
едно избено помещение под тях, намиращо се към ул. „Поп Харитон“, заедно с 1/4
/една четвърт/ идеална част от клозета, намиращ се в задната част на сградата и
¼ /една четвърт/ ид. част от цялото застроено и незастроено място с площ
от 288 /двеста осемдесет и осем/ кв. метра, съставляващо имот планоснимачен № 7
в кв. 332 по плана на IX-ти микрорайон гр. Варна.
От нотариален акт № 81, том II, рег. № 4765, дело № 252 от 2008 г. по описа на А. Г.
– нотариус с район на действие – РС-Варна, вписан в НК под рег. № 194 се
установява, че на 18.03.2008 г. Г.А. и Т. А. са прехвърлили своя собствен
недвижим имот, подробно описан в цитирания нотариален акт, на З. С., като в
замяна на това последната е прехвърлила от своя страна на Г.А. и Т. А.
собствените ѝ жилище, състоящо се от една стая, салон, и едно избено
помещение под тях, намиращо се към ул. „Поп Харитон“, заедно ½ /една
втора/ идеална част от клозета, намиращ се в задната част на сградата и
½ /една втора/ ид. част от цялото застроено и незастроено място с площ
от 288 /двеста осемдесет и осем/ кв. метра, съставляващо имот планоснимачен № 7
в кв. 332 по плана на IX-ти микрорайон гр. Варна.
Видно от нотариален акт № 156, том
5, рег. № 10706, дело № 818 от 2016 г. по описа на В. Г. – нотариус с район на
действие РС-Варна, вписана в НК под рег. № 549, на 16.11.2016 г. Т. А. е продал
на Г.А. собствените му ½ /една втора/ идеална часта от придобития чрез
замяна недвижим имот с идентификатор № 10135.1501.1076.1, разположен в поземлен
имот с идентификатор № 10135.15.01.1076, представляваща жилище, находящо се в
гр. Варна, община Варна, област Варна, ул. „Поп Харитон“ № 21, състоящо се от
една стая, салон и едно избено помещение под тях, което жилище е разположено
откъм, ул. „Поп Харитон“, с разгърната застроена площ от първия етаж 61.75 кв.
м. и с разгърната застроена площ на избеното помещение 61.76 кв. м., ведно с
¼ ид. част от тоалет, намиращ се в задната част на сградата и заедно с ¼
идеална част от позеления имот, в който е построена сградата, съставляващ
поземлен имот с идентификатор № 10135.1501.1076, целият с площ от 288 кв. м., номер
по предходен план 7, квартал 332, парцел IV, при съседни поземлени имоти с идентификатори:
10135.1501.1073; 10135.1501.1075, 10135.1501.1078, 10135.1501.1079,
10135.1501.1070, 10135.1501.1080 и 10135.1501.1074.
От
нотариален акт № 159, том II, дело № 449/1956 г. по описа на М.В. – сталински народен съдия, се
установява, че през същата 1956 г. С. М., С. Р. и И. Т. със съгласието на
съпруга си Д. М. са продали на Х. П. и П. Г. от собствения си недвижим имот,
находящ се в гр. Сталин /гр. Варна/, ул. „Поп Харитон“ № 21 само една стая,
салон, две сутеренни помещения и една паянтова барака, намиращи се в дъното на
двора, оградени със синя краска по плана, който съставя неразделна част от
нотариалния акт, заедно с ½ една втора/ ид. част от клозета, намиращ се
в задната част на сградата и ½ /една втора/ ид. част от цялото застроено
и незастроено място от 288 кв. м., съставляващо парцел VII в кв. 447 по плана на гр.
Сталин при съседи: Р. с., Ф. Д., Б. Ч., С. С., П. П. и улица „Поп Харитон“.
Видно от нотариален
акт № 62, том I, дело № 98/1970 г. по описа на С.
С. – нотариус при Варненски народен съд, на 19.01.1970 г. Х. П. е продал на И.С.И.
собствената си ½ /една втора/ ид. част от къща състояща се от външно
антре, външно стълбище, две избени помещения, салон, стая, две лятни кухни,
навес, ½ /една втора/ ид. част от клозет, находящ се в гр. Варна, ул.
„Поп Харитон“ № 21, ведно с 72 кв. м. /1/4 една четвърт/ ид. част от дворно
място цялото от 288 кв. м., представляващо парцел 7 в кв. 7 по плана на 9
подрайон на гр. Варна.
От представеното
удостоверение за наследници с изх. № 62643/16.01.2019 г. се установява, че на
24.08.1999 г. И. С.И. е починал, като е оставил за наследници преживялата го
съпруга Т. И. и двамата му синове – С.С. и Г.С..
От удостоверение за
наследници № 120325/16.01.2019 г. се установява, че на 25.03.2012 г. е починала
и преживялата съпруга на И. И., като нейни наследници са ищците С.С. и Г.С..
Видно от нотариален
акт № 39, том XI, дело № 4329/1972 г. по описа на С. С. ***, П. Г. е продал на Г. К. и
С. Д. собствените си идеални части от процесния недвижим имот, които са
½ /една втора/ идеална част от къща, находяща се в гр. Варна, ул. „Поп
Харитон“ № 21, състояща се от входно антре, салон, стая, две сутеренни
помещения, кухня, стая, навес, два клозета, заедно с ¼ /една четвърт/ ид.
част от дворното място цялото от 288 кв. м. представляващо парцел № 7 в кв. 332
по плана на 9 подрайон гр. Варна.
От нотариален акт №
/не се чете/, том IX, дело № 2997/1988 г. по описа на С. Ч. – нотариус при РС-Варна се
установява, че на 27.07.1988 г. Г. К. и С.Д. са прехвърлили на С. Л.
придобитите през 1972 г. идеални части.
През 1995 г. С. Л. на
два пъти е продала на В. К. собствените ѝ идеални части придобити през
1988 г., а именно с нотариален акт № 26, том VII, дело № 2176/1995 г. по
описа на Д. С. при РС-Варна и нотариален акт № 129, том XXIX, дело №
8919/1995 г. по описа на нотариус О. С. при РС-Варна.
От показанията на
свидетелите Г., Д., Ж. и Ц. се установява, че ответникът преди време е
забелязан да влиза и да излиза в имота, но не живее постоянно там. Ищците Г. и С.
също са влизали и излизали в имота през портата на Г.. Установява се още, че Г.
живее и стопанисва имота от повече от 10 г. Процесното дворно място е разделено
с телена ограда, но не по средата. Последните години вътрешната част на двора е
бил ползван от други лица, които са били наематели на С.. Свид. Д. – съсед на
спорния имот – заявява, че не познава С. Л., Г. К., С. Д. и П. Г. и не ги е
виждал да стопанисват имота. Лелята на ответника сочи, че когато са сложили
тапетите в сградата последният се е нанесъл да живее там за малко, но не знае
сега кой ползва спорния имот, като преди две години имотът е бил празен.
Излага, че има ограда с платнища, но където е мястото на ответника не е
заградено. Синът на ответника в показанията си също заявява, че ищецът си е
заградил своето дворно място с високи тенти, като това е в унисон с
представената нотариална покана от 2017 г. /л. 64/ и жалба от 2017 г. /л. 65/.
Установява се още от свидетелските показания, че ответникът не живее в имота от
1995 г.
При
така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до следните правни изводи:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се
произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на допустимостта
– в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният
акт е постановен при наличието на всички положителни процесуални предпоставки
за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и допустимо в обжалваната част.
По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания, като съгласно указанията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, служебно следи за приложението на императивни правни норми.
Предявени са положителни
установителни искове за
собственост с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, за приемане за установено по отношение
на В.п., че Г.А. е титуляр на правото
на собственост върху 4/8 /четири осми/ ид. част, на основание
договор за замяна и продажба, Г.С. и С.С. – на по 1/8 /една осма/ ид. част от недвижим имот, на основание
наследяване, с
идентификатор № 10135.1501.1076, находящ се в гр. Варна, ул. „Поп Харитон“ № 21
по кадастралните карти и кадастралните регистри, одобрен със Заповед
РД-18-98/10.11.2008 г. на изп. директор на АГКК, целият с площ от 288 кв. м.,
трайно предназначение на територията: Урбанизирана, начин на трайно ползване:
ниско застрояване /до 10 м/, номер по предходен план: 7, квартал 332, парцел
IV, при съседи: 10135.1501.1073; 10135.1501.1075; 10135.1501.1078;
10135.1501.1079; 10135.1501.1070; 10135.1501.1080; 10135.1501.1074.
Искът
по чл. 124, ал. 1 от ГПК е претенция на
собственика на имота да установи със сила на пресъдено нещо правото си срещу
лице, което му го оспорва или го смущава. Целта на защитата е разрешаването на
спора за материално право, като бъде установено действителното правно положение
в отношенията между страните във връзка с конкретния имот, като се осуетява
занапред възникването на нов спор за материалното право на същото основание.
Уважаването на иска предполага установяването от страна на ищеца по несъмнен
начин в условията на пълно и главно доказване, с оглед доказателствената му тежест, че той е собственик на
процесния имот в претендирания обем идеални части на соченото правно основание, както и интерес
от установяването му. В процесния случай съдът намира, че ищците, избрали да се
защитят с положителни установителни искове за собственост, са имали интерес от
предявяването им, предвид оспорване правото на собственост от страна на
ответника.
Решението
в частта, в която е прието за установено със сила на пресъдено нещо, че С.С. и Г.С.
са носители на правото на собственост върху 1/8 /една осма/ ид. част от
процесния недвижим имот, е влязло в сила, доколкото не е обжалвано, поради
което не е предмет на разглеждане от настоящия съдебен състав.
Досежно иска
за собственост предявен от Г.А., въззивният съд намира, че същият е основателен
до предявения размер от 4/8 /четири осми/ ид. части по следните съображения:
С договора за продажба, обективиран в
нотариалния акт № 158, том II, дело № 449 от
1956 г., С. М., С. Р. и И. Т., действаща със съгласието на съпруга си Д. М., са
прехвърлили ½ идеална част от процесния недвижим имот на Х. В. и З. Д. /В./. Така двамата приобретатели
са получили общо ½ ид. ч. или по ¼ ид. част от недвижимия имот –
арг. от чл. 30, ал. 2 от ЗС.
След
смъртта на Х. В. през 1973 г. неговите
¼ ид. ч. са наследени, на основание чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗН, от сина му И. Д.в и преживялата го съпруга З. В., т.е. И. Д. е наследил 1/8
ид. част, а З. Д. е прибавила към своите ¼ ид. ч., придобити по
продажба, наследените 1/8 ид. част, така последната е станала титуляр на 3/8
/три осми/ ид. ч. от спорния недвижим имот.
Доколкото наследството на Х. В. е открито при действието
на стария Семеен
кодекс /в сила от
1968 г., отм. 1985
г./, то съгласно чл. 14, ал. 7 от СК /от 1968 г./ при
прекратяване на имуществената общност поради смърт на единия от съпрузите се
прилагат разпоредбите относно наследяването и делбата. Когато
преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия съпруг обаче, той не получава дял от
частта на починалия съпруг от общото имущество. Настоящият
съдебен състав не може да подведе фактите по конкретното дело под хипотезата на
цитирания законов текст от стария Семеен кодекс, доколкото липсват данни за
това дали придобитите през 1956 г. идеални части са СИО, както и досежно това
дали имуществената общност е прекратена поради смъртта на Х. В., поради което
приема, че при смъртта на последния преживялата го съпруга е наследила дял
равен на дела на сина му – арг. от чл. 9, ал. 1 от ЗН.
Независимо
от горните изводи на съда, следва да се отбележи, че доколкото З. В. /съпруга/
и И. Д. /син/ са единствени наследници по закон на Х.В., то след смъртта на
преживелия съпруг – З. В. през 1980 г., всички притежавани ид. части от
родителите на И. Д., а именно ½ ид. част от имота, се придобиват по
наследство от сина им – И. Д., който по този начин се легитимира като
собственик на 4/8 ид. ч.
След
смъртта на И. Д. през 1996 г. неговите 4/8 ид. част се наследяват от
преживялата го съпруга П. Д. и дъщеря ѝ З. С., като двете придобиват по
наследство 4/16 /четири шестнадесети/ ид. ч. или по ¼ ид. ч. от спорния
недвижим имот.
От
договора за дарение, обективиран в нотариален акт № 144, том IXV, дело № 17025,
се установява, че през 1997 г. П. Д., на основание чл. 225, ал. 1 от ЗЗД, е
прехвърлила наследените от нея ¼ /една четвърт/ ид. част на своята
дъщеря З. С. Така З. С. е станала носител на 4/8 ид. ч. от правото на
собственост върху процесното дворно място, на основание наследство и дарение.
С
договор за замяна на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 81, том II, рег. № 4765,
дело № 252/2008 г., З.С. е прехвърлила собствените ѝ 4/8 ид. част от
процесния недвижим имот в патримониума на Г.А. и Т. А., в замяна последните са
прехвърлили на З. С. жилище № 70, подробно индивидуализиран в нотариалния акт
/л. 21/.
Така Г.А.
и Т. А. общо са придобили 4/8 ид. част от дворното място, т.е. по ¼
/една четвърт/ - чл. 30, ал. 2 от ЗС.
С
договор за покупко-продажба на недвижим имот, материализиран в нотариален акт №
156, том 5, рег. № 10706, дело № 818, Т.А.е прехвърлил на Г.А. придобитите от
него по договора за замяна ¼ ид. ч. от процесния недвижим имот.
Ето защо
въззивният съд приема, че към настоящия момент ищецът Г.А. е титуляр на правото
на собственост върху 4/8 ид. ч. от спорното дворно място, придобити на
основание договор за замяна и договор за покупко-продажба.
Досежно
притежаваните от ответника В.П. идеални части от процесния недвижим имот съдът
приема следното:
През същата 1956 г. С. М., С. Р. и И.
Т., действаща със съгласието на съпруга си Д. М. са прехвърлили останалата
½ идеална част от процесния недвижим имот на Х. П. и П. Г.. Така двамата приобретатели са
получили общо ½ ид. ч. или по ¼ ид. част от недвижимия имот –
арг. от чл. 30, ал. 2 от ЗС.
С
договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 39, том XI, дело № 4329, през
1972 г. П. Г. е продал на Г. К. и С. Д. ½ ид. част от процесния имот. Настоящият съдебен състав счита, че П. Г. е
прехвърлил повече идеални части, отколкото е придобил през 1956 г., а именно
¼ ид. ч. Основен принцип в гражданскоправните отношения е, че никой не
може да прехвърля повече права отколкото притежава. В конкретния случай Г.
е титуляр на ¼ ид. част от спорното дворно място и е легитимиран да
прехвърли точно толкова. Продажбата на чужда вещ/идеални части от вещ не е
нищожна, но не поражда целения вещнопрехвърлителен ефект, т.е. приобретателите
Г. К. и С.Д. са придобили в своя патримониум ¼ ид. част от недвижимия
имот – толкова, колкото П. Г. е придобил от С. М., С. Р.и И. Т. през 1956 г.
На
27.07.1988 г. Г. К. и С. Д. са прехвърлили, придобитите по гореописаната
продажба ¼ ид. част от дворното място на С. Л.
Така
през 1995 г. С. Л. е прехвърлила на ответника В. Костова собствените ѝ
¼ ид. част от спорното дворно място, въз основа на материализирания в
нотариален акт № 26, том VII,
дело
№ 2176/1995 г., договор за покупко-продажба на недвижим имот. При това
положение и с оглед на изложените по-горе принципи, въззивният съд намира, че
ответникът е придобил ¼ ид. ч. в своя патримониум, като вторият договор
за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 129, том XXIX, дело 8919/1995
г., не е породил целения вещнопрехвърлителен ефект, доколкото праводателят не е
бил носител на вещните права – предмет на разпоредителната сделка. Ето защо се налага крайният извод, че в
резултат на транслативната сукцесия В. К. е придобила ¼ ид. част /2/8
ид. ч./ от процесния недвижим имот на основание договор за покупко-продажба.
По евентуално наведеното оригинерно придобивно основание по чл. 79 от ЗС за горницата над 2/8 ид. част,
придобити въз основа на договор за покупко-продажба, до 4/8 ид. част, съдът намира следното:
Нормата
на чл. 79 от ЗС регламентира
фактическия състав на придобивната давност при недобросъвестно и добросъвестно
владение, включващ като елементи изтичането на определен в закона период от
време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС в хипотезата на чл.79,
ал. 1 от ЗС и допълнително
добросъвестност и юридическо основание в хипотезата на чл. 79, ал. 2 от ЗС. Правната последица –
придобиване на вещното право – е нормативно свързана само с тези юридически
факти. Това обаче не означава, че правната последица – придобиване на правото
на собственост или на друго вещно право – настъпва автоматично с изтичане на
установения в закона срок, т.е. да има действие ex lege. Фактическият състав на
владението съгласно чл. 68,
ал. 1 от ЗС включва както
обективния елемент на упражнявана фактическа власт, така и субективния елемент
вещта да се държи като своя. След като владението е съзнателен акт, то следва,
че придобивната давност е сложен юридически факт от категорията на правомерните
юридическите действия, които по определение обхващат като свой елемент
наличието на представи и желания, насочени към установяването, придобиването,
прехвърлянето, изменението и погасяването на права и задължения /представляващи
субективния елемент от предметното им съдържание/, както и тяхното обективиране
чрез волево изявление, насочено към сетивното му възприемане от други с цел да
се разкрият тези преживявания и представи /представляващо обективния елемент от
предметното им съдържание/ - в този смисъл са и мотивите на ТР № 4/2012 г.,
постановено на 17.12.2012 г. по т. д.
№ 4
по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС.
За да се
придобие една вещ по давностно владение, е необходимо владението да е
законосъобразно, т.е. да е непрекъснато, постоянно/трайно, явно и спокойно.
Владението е непрекъснато, когато упражняваната фактическата власт върху имота не
е загубена за повече от шест месеца; постоянно е, когато владелецът може да
послужи с вещта по всяко време; явно е, когато намерението за своене е външно
изразено и доведено до знанието на трети лица, като не на последно място е
необходимо и владението да бъде спокойно, т.е. да не бъде смущавано чрез
отправяне на претенции досежно субективното материално право на собственост
върху вещта предмет на упражняваната фактическа власт.
В
конкретния случай от депозираните гласни доказателства пред РС-Варна се
установява, че Г.А. живее в имота от над 10 г., като същата дори е изградила
ограда в дворното място, като е оградила половината от него. Ответникът В.П. е
видяна отдавна да влиза и да излиза в имота. От показанията на свид. Дуров се
констатира, че дворното място е с два входа и не е разделен по средата с телена
ограда. Същият заявява, че е виждал В.П. отвреме-навреме, но последната не
живее в имота постоянно. Последните години вътрешният двор е бил ползван от
лицето В., но сега отново живее друго лице там. Сочи, че В. и другото лице са
живеели в постройката срещу стълбите и срещу стаята, намираща се под тях и на
която собственик е С.С.. Свид. Ж. – племенница на В.П. – заявява, че ответникът
се е нанесъл в имота за малко, като преди две години имотът е бил празен, а
сега кой живее там не може да отговори. Сочи, че не е забелязала да има
вътрешна ограда в имота, когато за първи път е отишла там, но сега има ограда и
дори платнища, за да не се вижда, но мястото на ответника не е заградено.
Показанията на свид. Ж. касателно последващото ограждение са подкрепени и от
свид. Ц. – син на ответника – който излага, че ищецът е заградил с едни големи
тенти двора. Съдът кредитира свидетелските показания, доколкото същите са
последователни, вътрешнонепротиворечиви, взаимнодопълващи се и обективни, като
показанията на свид. Ж. и свид. Ц.
са преценени от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има
предвид възможната тяхна заинтересованост.
При тези
факти съдът намира, че не се установява по несъмнен начин в условията на пълно
и главно доказване, че ответникът е упражнявал явно и непрекъснато фактическа
власт върху процесното дворно място в претендирания обем идеални части в
продължение на законовия срок, доколкото ищецът Г.А. е оградила половината от
дворното място, а С. и Г. С. са ползвали имота чрез наематели. Има
доказателства, че дворът е бил ограден, но липсват данни за това ответникът да
е оградил половината от спорния недвижим имот, за да манифестира своето
намерение за своене и досежно горницата над притежаваните от него 2/8 ид. част
от дворното място. Отделно В.П. не е упражнявала фактическа власт лично,
доколкото има данни за лица, които живеят в имота, но липсват доказателства, от
които да бъде установено учреденото наемно или заемно правоотношение между него
и наемателите, за да бъде прието, че фактическата власт с намерение за своене е
упражнена чрез държателите – арг. от чл. 68, ал. 1, предл. 2-ро от ЗС, което
разколебава и непрекъснатостта на владението, имайки предвид и данните за това,
че ответникът не е посещавал постоянно имота.
Ето защо настоящият съдебен състав намира
наведеното възражение за изтекла придобивна давност в полза на ответника за
горницата над 2/8 ид. ч. до 4/8 ид. ч. за неоснователно, поради недоказаност на
обективния елемент от фактическото състояние.
Предвид
изложеното съдът намира за ненужно да коментира наличието на останалите
елементи от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 и ал.
2 от ЗС.
Предвид
гореизложеното, настоящият състав намира предявения от Г.А. против В.П. положителен
установителен иск за собственост за основателен до предявените 4/8 ид. ч. и
като такъв същият следва да се уважи изцяло.
Поради
несъвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции атакуваното
първоинстанционно решение следва да се отмени в обжалваната част, като
въззивникът бъде признат за собственик и за горницата над приетите за
установени 2/8 ид. части до 4/8 ид. части от процесния недвижим имот, на
основание договор за замяна и договор за покупко-продажба.
Относно съдебно-деловодните разноски:
При този изход от
делото отговорността за разноски следва да бъде ревизирана, като решението в
тази част бъде отменено изцяло.
Доколкото исковата претенция е изцяло
основателна, в полза
на въззивника-ищец следва да се присъдят сторените съдебно-деловодни разноски.
Обективираното от въззиваемия искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК е частично неоснователно. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4
от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения, минималният адвокатски
хонорар при интерес от 10 000.00
лева до 100 000.00
лева е 830 лева плюс 3 % за горницата над 10 000.00 лева. В конкретния случай
материалният интерес се определя от данъчната оценка на недвижимия имот,
доколкото се търси защита на вещно право на собственост – арг. от чл. 69, ал.
1, т. 2 от ГПК. Имайки предвид, че Г.А. е предявила установителния иск до
½ /една втора/ ид. част от процесния недвижим имот, то въззивният съд намира,
че материалната база, върху която следва да се изчисли минималният адвокатски
хонорар е половината от данъчаната оценка на процесния недвижим имот, а именно
24109.70 лева. При това положение минималният адвокатски хонорар е 1253.29
лева. Претендираният от въззивника хонорар,
видно от представения списък по чл. 80 и договор за правна помощ и съдействие от 28.11.2019 г., имащ
характер на разписка – арг. от т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, е
2500.00 лева, т.е. двойно по-голям от минималния размер. Настоящият съдебен
състав счита, че в конкретния случай делото се отличава както с фактическа,
така и с правна сложност, доколкото процесните правоприемства, от една страна,
датират от 1956 г., от друга – въззивникът се е защитавал и по наведеното от
въззиваемия възражение за придобивна давност, посредством което последният е
упражнил свое субективно материално право. Въззивният съд, като съобрази тези
обстоятелства и като взе предвид и процесуалните действия, извършени от адв. П.,
счита, че хонорар в размер на 2000.00 лева в най-пълна степен съответства на
обема на оказаната правна помощ и съдействие в хода на въззивното производство.
Така в полза на въззивника следва да се присъди сумата в общ размер на 2650.48
лева, от които – 2000.00 лева адвокатско възнаграждение за въззивното
произовдство; 300.00 лева – адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство и 350.48 лева – държавна такса.
Водим
от изложените мотиви, СЪДЪТ
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 4269/14.10.2019 г.,
постановено по гр. д. № 3759 по описа за 2019 г. на РС-Варна, ГО, 14-ти съдебен
състав, изменено в частта за разноските, на основание чл. 248, ал. 1 от ГПК, с
Определение № 2160/03.02.2020 г., В
ЧАСТТА, в която е отхвърлен предявеният от Г.А.А., ЕГН **********, с адрес:
*** против В.П.П., ЕГН **********, с адрес: *** положителен установителен иск
за собственост по чл. 124, ал. 1 от ГПК за приемане за установено със сила на
пресъдено нещо по отношение на В.П.П., ЕГН **********, че Г.А.А., ЕГН **********
е титуляр на вещно право на собственост за
горницата над приетите за установени 2/8 ид. ч. до предявените 4/8 ид. ч.
от поземлен имот с площ 288 кв. м., представляващ имот с идентификатор
10135.1501.1076 по кад. карта на гр. Варна, находящ се в град Варна, ул. „Поп Харитон“ № 21, при
съседи: имоти с идентификатори 10135.1501.1073, 10135.1501.1074,
10135.1501.1075, 10135.1501.1078, 10135.1501.1079, 10135.1501.1070,
10135.1501.1080, на основание договор за замяна на недвижими имоти по нот. акт № 81,
том II, рег. № 4765, дело № 252/2008 г. по описа на нотариус А. Г., вписан в
НК под рег. № 194, с район на действие
РС-Варна и договор за продажба по нот. акт № 156, том V, рег. № 10706,
дело № 818/2016
г. по описа
на нотариус В. Г.,
вписана в НК под рег. № 549, с район на действие РС-Варна, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В.П.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, че Г.А.А., ЕГН **********,
с адрес: *** е титуляр на субективното материално вещно право на собственост
върху още 2/8 /две осми/ ид. част от поземлен имот
с площ от
288 кв. м., представляващ имот с идентификатор 10135.1501.1076 по кад. карта на
гр. Варна, находящ се в град Варна, ул. „Поп
Харитон“
№ 21, при съседи: имоти с идентификатори 10135.1501.1073, 10135.1501.1074,
10135.1501.1075, 10135.1501.1078, 10135.1501.1079, 10135.1501.1070,
10135.1501.1080, на основание договор за замяна на недвижими имоти по нот. акт № 81,
том II, рег. № 4765, дело № 252/2008 г. по описа на нотариус А. Г., вписан в
НК под рег. № 194, с район на действие
РС-Варна и договор за продажба по нот. акт № 156, том V, рег. № 10706,
дело № 818/2016
г. по описа
на нотариус В.Г., вписана
в НК под рег. № 549, с район на действие РС-Варна, представляваща горницата
над приетите за установени 2/8 /две осми/ ид. части до предявените 4/8 /четири
осми/ ид. части от описания недвижим имот.
РЕШЕНИЕТО
Е ВЛЯЗЛО В СИЛА в останалата необжалвана част, в която е прието за
установено по
отношение на В.П.П. с ЕГН **********, че Г.А.А. с ЕГН ********** е титуляр на
субективното материално вещно право на собственост върху 2/8 /две осми/
идеална
част от поземлен имот с площ 288 кв. м., представляващ имот с
идентификатор 10135.1501.1076 по кад. карта на гр. Варна, находящ се в град
Варна, ул. „Поп
Харитон“ № 21,
при съседи: имоти
с идентификатори 10135.1501.1073, 10135.1501.1074, 10135.1501.1075,
10135.1501.1078, 10135.1501.1079, 10135.1501.1070, 10135.1501.1080, на основание
договор за замяна на недвижими имоти по нот. акт № 81,
том II, рег. № 4765,
дело № 252/2008 г. по описа на нотариус А. Г., вписан в НК под рег. № 194, с район на действие РС-Варна и
договор за продажба по нот. акт № 156, том V, рег. № 10706, дело № 818/2016
г.
по описа на нотариус В. Г. вписана в НК под рег. № 549, с район на
действие РС-Варна, КАКТО И
че С.И.С.
с ЕГН ********** и Г.И.С. с ЕГН ********** поотделно са титуляри на субективното материално
вещно право на собственост върху 1/8 /една осма/ идеална част всеки от двамата от
поземлен имот с площ 288 кв. м.,
представляващ имот с идентификатор 10135.1501.1076 по кад. карта на гр. Варна, находящ се в град
Варна, ул. „Поп
Харитон“ № 21,
при съседи: имоти с идентификатори 10135.1501.1073, 10135.1501.1074,
10135.1501.1075, 10135.1501.1078, 10135.1501.1079, 10135.1501.1070,
10135.1501.1080, придобити
по наследство от И. С.И..
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, В.П.П., ЕГН **********,
с адрес: ***, ДА
ЗАПЛАТИ на Г.А.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в общ размер на 2650.48 лева,
представляваща сторените пред двете инстанции съдебно-деловодни разноски, включваща 300.00 лева – адвокатско
възнаграждение пред РС-Варна, 350.48 лева – държавна такса и 2000.00 лева –
адвокатско възнаграждение пред ОС-Варна.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от съобщението при условие, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал.
2 от ГПК.
ПРЕПИС от решението да се връчи
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: