Решение по дело №2874/2019 на Софийски градски съд

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 26.07.2019 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                                 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №2874 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 30.04.2018 год., постановено по гр.дело №71606/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу З.Г.К. искове, че ответницата дължи на ищеца сумата от 266.03 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.юли 2013 год. до м.април 2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №41155/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в – 22.07.2016 год. до окончателното й изплащане и сумата от 44.27 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 31.08.2013 год. до 28.06.2016 год., като ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 625 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 325 лв.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата З.Г.К.. Жалбоподателката поддържа, че в процесния апартамент нямало радиатори и не ползвала услугата отопление на имота. Не следвало да бъдат кредитирани заключенията на вещите лица, тъй като в тях нямало данни дали в имота има отоплителни тела и същите били изготвени въз основа на предоставени от ищеца данни. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.

Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

 Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато  нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че ответницата е собственик на процесния апартамент №65, находящ се в гр.София, ж.к.“*******/а и това обстоятелство не е спорно във въззивното производство/, поради което следва да се приеме, че същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 13 от ДР на Закона за енергетиката и енергийната ефективност – ЗЕЕЕ /отм./, респ. § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.

Според разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.

Установено е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства – индивидуални справки за отопление и топла вода и документи за главен отчет – последните са подписани от ответницата и /като авторството им не е оспорено и надлежно опровергано в процеса/ и обективират извънсъдебното й признание, че в банята на процесния имот има отоплително тяло, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК с оглед останалите обстоятелства по делото следва да се приеме, че отговаря на истината, както и  заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че делът на ответницата за отопление, сградна инсталация и битово горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба /в спалнята и хола на процесния имот не е имало отоплителни, като е бил монтиран 1 бр. водомер за топла вода/. Общият топломер в абонатната станция бил преминал през метрологични проверки на всеки две години, като резултатът от проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че ищецът е  отчитал за своя сметка технологични разходи.

В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че е доказана по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответницата топлоенергия в определено количество за исковия период. При определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и остойностяването е по нормативно определените цени, поради което и възражението на жалбоподателката, че дяловото разпределение е било извършено неправилно, респ. че не дължи стойността на топлинната енергия за отопление, се явява неоснователно.

На следващо място, установено е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, което следва да бъде кредитирано /чл. 202 ГПК/, че за периода от м.юли 2013 год. до м.април 2015 год. стойността на доставената топлинна енергия възлиза на 243.71 лв., стойността на услугата дялово разпределение – на 22.32 лв. /виж чл. 139, ал. 2, чл. 139а – 139в ЗЕ и чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца/, или общо 266.03 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода от 31.08.2013 год. до 28.06.2016 год. – на 74.16 лв., от които 71.18 лв. – върху главницата, представляваща стойност на топлинната енергия и 2.98 лв. – върху главницата, представляваща стойност на услугата дялово разпределение – 2.98 лв.

В този смисъл в съответствие с нормата на чл. 155, ал. 1 ЗЕ, липсата на спор между страните, че ответницата е в забава по отношение на задълженията си за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия и услугата дялово разпределение и при съобразяване на диспозитивното начало в гражданския процес, първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че релевираните претенции се явяват основателни в претендираните размери и подлежат на уважаване, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                                 

Р    Е    Ш    И    :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.04.2018 год., постановено по гр.дело №71606/2016 год. по описа на СРС, ГО, 150 с-в.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1/                           2/