Решение по дело №1386/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 261708
Дата: 12 март 2021 г. (в сила от 12 март 2021 г.)
Съдия: Димитринка Иванова Костадинова- Младенова
Дело: 20191100501386
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 31 януари 2019 г.

Съдържание на акта

                                

 

 

 

 

                            Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 12.03.2021 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесета и първа година в състав:                                                      

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. Симеонова         

                                                                      ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

                                                                           Мл. съдия Димитринка Костадинова-

                                                                                        Младенова

 

при секретаря Нина Светославова, като разгледа докладваното от младши съдия Костадинова – Младенова в.гр.дело №1386 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 402663 от 08.05.2018 год., постановено по гр.дело №1606/2017 год. по описа на СРС, ГО, 67 състав, е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Т.П.П., ЕГН **********, иск с правно основание чл.  422ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1, ЗЗД във вр. с чл. 149 ЗЕ за установяване съществуването на вземане за сумата от 2449.16 лв., представляваща дължима главница за потребена топлинна енергия за периода от м. 05.2014г. до м. 04.2016г., доставена до топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*****за което е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 57310/2016г. по описа на СРС, 67 състав. С посоченото решение ответникът Т.П.П. е осъдена  да заплати на ищеца „Т.С.” ЕАД сумата от 50 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение в исковото производство и сумата от 50 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че между страните било сключено споразумение за всички вземания  на ищеца от длъжника. В жалбата се сочи, че на 12.12.2016г. е сключено споразумение за разсрочено плащане на задължението, съгласно което страните са уговорили плащане на вземането по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 12 равни месечни вноски. Изрично в споразумението било посочено , че в предмета му не са включени разноските за заповедното производство. По изложенте съображения обжалва частта от решението, с която са отхвърлени предявеният от ищеца иск за сумата от 164.54 лв. главница, ведно със законната лихва ог 13.10.2016г. до окончателното изплащане на вземането, представляваща остатък от незаплатена главница от потребена топлинна енергия за период от м. 05.2013г. до м. 04.2016г. ведно със законната лихва от 13.10.2016г.  до окончателното плащане на вземането. Обжалва се и решението в частта да присъдените разноски. Ето защо моли решението да бъде отменено в ожалваната част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата Т.П.П. не взема становище по въззивната жалба.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр.  с чл. 149 ЗЕ и 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, разгледано по същество е правилно.

Безспорно е във въззивното производство, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, че ответницата е собственик на процесния апартамент № 4, находящ се гр. София, ж.к. „*****, за който е била открита клиентска партида №128197 и има качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на доставената топлинна енергия през периода от м.юли 2014год. до м.април 2016 год., заедно със законната лихва, считано от 13.10.2016г. до окончателното й плащане.

Не се спори също така, че на 12.12.2016 год. – след образуване на заповедното производство по ч.гр.дело №57310/2016 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в /13.10.2016 год./, страните са сключили споразумение, с което било прието, че ответницата има непогасени задължения в размер на 2 939.08 лв. – главница, стойността на доставената топлинна енергия през периода от м.юли 2014год. до м.април 2016 год., заедно със законната лихва, считано от 13.10.2016г. до окончателното й плащане. Ответникът се е задължила да заплати посочените суми при спазване на погасителен план /обективиран в чл. 2/ – на 12 вноски, дължими на 12-то число от месеца през периода от м. януари 2017 год. до м.декември 2017 год. Според договореното между страните незаплатено и дължимо е и присъединеното юрисконсултско възнаграждение, съгласно издадена заповед за изпълнение по гр.д. № 57310/2016г. по описа на СРС, 67 състав, като то  не е предмет на постигнатото между страните споразумение. Съгласно клаузата на чл. 4 от споразумението, страните постигнали съгласие, че при неизпълнение на което и да е парично задължение по погасителния план по чл. 2 или при забавено плащане на дължима сума от страна на длъжника повече от 5 календарни дни, ищецът има право да предприеме действия по принудително събиране на дължимите суми, ведно със законната лихва върху дължимите суми от деня на изпадането в забава на изпълнението по погасителния план до окончателното изплащане на задължението. По делото са представени от ответника доказателства за извършено от нея плащане – 12 брой фискални бона. От тях се установява, че ответникът е погасил дължимата сума  за главница 2774.54 лв. и сумата от 171.30 лв.  за дължими разноски.  От представените платежни документи се установява, че ответникът е погаси изцяло и в срок задълженията си към ищеца, така както  договорено в подписаното между тях споразумение.

Основният спорен между страните въпрос е свързан с това дали с извършеното плащане съгласно постигнатото споразумение е погасено изцяло задължението на ответника без дължимите разноски за юрисконсултско възнаграждение или от него е останала непогасена част от 164.54 лв.

По делото е несъмнено, че между страните е сключено споразумение относно дължимите от ответника суми по ч.гр.д. № 57310/2016г. по описа на СРС, 67 състав. От страните не се спори, че ответникът е заплатил цялата договорена сума в сроковете на постигнатото споразумение от 12.12.2016г. То няма характера на обективна новация. По свята правно същност подписаното между страните споразумение е способ за преструктуриране на съществуващо парично задължение. Разсрочването му и изменението на сроковете за плащане не променят същността на задължението и не са индиция за наличието на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някой от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Поради това няма новация ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, изменили са размера на договорната лихва, изменили са сроковете за плащане, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието. Когато страните уговорят констатирано изискуемо парично задължение да бъде погасено по нови графици, на траншове на посочени падежи, отсъства основание да се приеме намерение за обективна новация, тъй като съществуващият дълг не е погасен и няма изменение в предмета и основанието му. Волята на страните за възникването на нов дълг, на мястото на съществуващия, с ново основание или предмет, следва да е ясна и изрично изразена – в този смисъл виж например Решение № 138 от 22.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 27/2012 г., II т. о., ТК, Решение № 136 от 6.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2483/2014 г., II т. о., ТК, Решение № 110 от 17.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1568/2014 г., I т. о., ТК.

В контекста на изложеното се налага изводът, че сключеното между страните споразумение от 12.12.2016 год., което е несъмнено, че обхваща и задълженията, предмет на издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №57310/2016 год. по описа на СРС, ГО, 67 състав, респ. на настоящото производство, няма характера на договор за новация, тъй като с него страните само са определили нов падеж и в размера на задължението за главница /която не е променяна/ са добавили дължимата лихва за забава – не са променени съществени елементи в правоотношението, което да е довело до погасяване на старото задължение по договора за доставка на топлинна енергия за битови нужди и замяната му с ново, различно правоотношение. Изменението на размера на задължението с включването на лихви и на падежа на задължението не променят нито предмета, нито основанието на задължението, затова не водят до погасяване на старото задължение и замяната му с нов дълг.

На следващо място въззивният съд приема, че сключената между страните спогодба не може да заличи с обратна сила факта, че между тях е възникнало правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Спрямо спорното право договорът за спогодба има конститутивен характер, само дотолкова, доколкото чрез взаимни отстъпки, които страните си правят, тя внася промени в пределите на допустима от закона договорна свобода в заварените от него отношения, дали повод и за настоящия спор. По всички останали въпроси, по които спогодбата не внася такива промени, за отношенията между страните продължава да важи правоотношението, дало повод за спогодбата – в случая договорът за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Така регулиращото действие на договора за спогодба се прибавя към това на първоначалния източник на правоотношението, предмет на спогодбата, без да го изключва или замества.

Доколкото в разглеждания случай е несъмнено установено по делото, че ответникът е заплащал всяко от договорените вноски в срок и в уговорения размер, съгласно представените платежни нареждания, то следва да се приеме, че същият е погасил изцяло задължението си към ищеца. При постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е взел предвид изявлението на страните, обективирано в подписаното споразумение, че в него не се включват дължимите суми за юрисконсулство възнаграждение за ищеца в заповедното и исковото производство и е постановил осъдителен диспозитив за тези суми. Обстоятелството, твърдяно във въззивната жалба, че с извършеното първо плащане от ответника са счетоводно са погасени първо задълженията за разноски е неотносимо към правни спор. По делото са представени достатъчно доказателства, че ответникът е изпълнил задължението си за плащане в срок. Поради изложеното исковата претенция се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне, както правилно е постановил първоинстанционния съд.

С оглед на изложеното поради съвпадане на правните изводи на двете инстанции възивната жалба следва да бъде оставено без уважение като неоснователна, а решението потвърдено в обжалваната му част като правилно.

 

 

По отношение на разноските:

С оглед изхода от настоящия спор въззвникът няма право на разноски.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

             

                                            Р    Е    Ш    И    :  

 

ПЪТВЪРЖДАВА Решение № 402663 от 08.05.2018 год., постановено по гр.дело №1606/2017 год. по описа на СРС, ГО, 67 състав в обжалваните части.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                   

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

2/