Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV „В“ въззивен състав,
в публичното съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и
втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
РОЗАЛИНА БОТЕВА
мл. с. ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от
съдия Десислава Алексиева гр. дело №
3838 по описа за 2021 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 20010891 от 13.01.2021 г. по гр.д. № 81607/2018 г. по описа на СРС,
178 състав е осъдена Република България , представлявана от Министъра на
финансите, с адрес: гр. София, ул. ******да
заплати на „Д.-Е.****“ ЕООД, ЕИК ******със седалище и
адрес на управление:*** Д.4 , на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 7 КРБ, сумата от 9370,78 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа
енергия в периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от
42-то Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г., чрез приемане на
разпоредбата на § 6, т. 2 и т. 3 от ЗР на Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл.
35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона
за възобновяемите енергийни източници, обявена за противоконституционна с
Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Република България,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 31.12.2018
г. до окончателното плащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от
1334,83 лв., представляваща разноски по делото.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от Държавата, представлявана от Министъра на
финансите срещу първоинстанционното решение. Сочи се недопустимост, евентуално
неправилност поради противоречие с материалния закон и съществени нарушения на
съдопроизводствените правила. Счита, че надлежен ответник следва да бъде НС.
Поддържа, че НС притежава самостоятелна правосубектност като държавен орган.
Твърди, че не са налице елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Твърди,
че държавата не носи отговорност за противоконституционни закони. Поддържа, че
моментът в който един закон престава да бъде приложимо право е считано от
момента на влизане в сила на решението на КС. С решение на КС по съединени дела
№ 5 /2019 и 12/2019 е прието, че действието на решението на КС е занапред. Позовава
се на чл. 151, ал. 2 КРБ. Счита, че неправилно първоинстанционният съд приел,
че е налице противоправно действие. Твърди, че не е налице противоправно
бездействие от страна на НС, доколкото няма задължение да преуреди правните
последици по чл. 22, ал. 4 ЗКС. Въз основа на горното, моли първоинстанционното
решение да бъде обезсилено, евентуално отменено. Претендира присъждане на
разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Д.– Е.-***ЕООД.
Счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно като излага
подробни съображения. Поддържа, че по делото е доказан фактическия състав на иска
по чл. 49 ЗЗД. Изтъква, че доколкото липсва механизъм претърпялото вреди от
противоконституционен акт лице да задължи НС да преуреди отношенията, предмет
на противоконституционна уредба, то същият е легитимиран да търси репариране на
вредите си по общия ред – чл. 49 ЗЗД и чл. 7 КРБ. Отправя искане за
потвърждаването на първоинстанционното решение и претенция за разноски.
Софийският градски съд, като
прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. По доводите във въззивната жалба, настоящият състав намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7
КРБ. С исковата молба, „Д.– Е.-****“
ЕООД твърди, че е собственик на фотоволтаична електроцентала, която е
присъединена към електроразпредителната мрежа на „ЧЕЗ Електро България“ АД на
основание договор за присъединяване на обект на производителя на електрическа
енергия към електроразпределителната мрежа. Дружеството е сключило договор за
изкупуване на електрическа енергия с „ЧЕЗ Електро България“ АД, по силата на
който „ЧЕЗ Електро България“ АД изкупува произведената от дружеството
електрическа енергия. Съгласно условията и сроковете, описани в сключения
договор по преференциална цена, определена от ДКЕВР. Сочи, че с ПЗР на ЗДБРБ за
2014 г. е изменен ЗЕВИ, като са създадени нови чл. 35а, чл. 35б и чл. 35в и чл.
73, с които е въведена такса от 20 %, считано от 01.01.2014 г. Така от този
момент до обявяването на тези разпоредби за противоконституционни с решение на
КС от 31.07.2014г., в сила от 10.08.2014 г. на ищеца са удържани такси в размер
на 20 % при плащане на произведената от ищеца електрическа енергия всеки месец
в общ размер на 9370,78 лв. Счита, че тази сума се явява претърпяна от ищеца
имуществена вреда във формата на пропусната полза и предявява осъдителен иск
срещу ответника за парична сума в горепосочения размер.
С
отговора на исковата молба, ответникът оспорва иска по допустимост и
основателност. Счита, че не е налице фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Моли
искът да бъде отхвърлен.
Установява
се по делото, че на 26.04.2011 г. между "ЧЕЗ Разпределение България“ АД и
"Д.-Е.-****“ ЕООД – производител е сключен договор за присъединяване на
обект на производител на електрическа енергия към разпределителната мрежа на „ЧЕЗ
Разпределение България“ АД, а именно фотоволтаична електрическа централа с
местонахождение УПИ ХХ-77, кв. 50, по плана на село Подем, община Долна
Метрополия, област Плевен ( накратко ФтЕЦ „Подем“).
Установява
се също, че на 29.02.2012 г. между "ЧЕЗ Електро България АД" като
купувач и "Д.-Е.-****“ ЕООД в качеството си на производител на
електрическа енергия от ФтЕЦ „Подем“ като продавач, е сключен договор за
изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен
източник. По силата на чл. 3 от договора купувачът се е задължил да заплаща на
производителя произведената електрическа енергия в определените с договора
начини и срокове, а производителят се е задължил да достави електрическа
енергия на купувача съгласно договорените показатели за качество.
По
делото са представени удостоверения за удържана такса по чл. 35б, ал. 1 ЗЕВИ от
„ЧЕЗ Електро България“ ЕАД за произведена от ФтЕЦ „Подем“ и изкупена от „ЧЕЗ Електро
България“ АД електрическа енергия в исковия период и удържаната такса по чл.
35а, ал. 2 ЗЕВИ за всеки месец от този период и съставените в тази връзка
фактури, видно от които удържаната такса по чл. 35б от ЗЕВИ е в размер на
9370,78 лева.
Съгласно
разпоредбите на чл. 35а, ал. 1-3 ЗЕВИ, приети с точки 2 и 3 от § 6 от
заключителните разпоредби на ЗДБ на РБ за 2014 г., на пленарно заседание на 42-рото
Народно събрание, проведено на 04.12.2013 г., за производството на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена в ал. 2, а
производителите на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия са
задължени за таксата по ал. 1. В Решение № 13 от 31.07.2014 г. на КС на РБ,
постановено по конституционно дело № 1/2014 г. е прието: че разпоредбата на,
ал. 1 на чл. 35а ЗЕВИ противоречи на чл. 60, ал. 1 от КРБ, съгласно който
гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно
техните доходи и имущество; че разпоредбата на чл. 35а, ал. 3 ЗЕВИ противоречи
и на чл. 19, ал. 2 и 3 от КРБ, съгласно които законът създава и гарантира на
всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска дейност,
като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и
защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и чуждестранни
граждани и юридически лица се закрилят от закона; че разпоредбите на чл. 35а и
35б от ЗЕВИ сами по себе си не са противоконституционни, но те са свързани и
обслужват разпоредбите на чл. 35а, ал. 1 и 3 ЗЕВИ, които са
противоконституционни и поради обусловеност с тях са също
противоконституционни, защото самостоятелното им съществуване влиза в
противоречие с принципа на правовата държава.
При
така установената фактическа страна, от правна страна, съдът намира, че в
случая са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на
Държавата.
Налице
е фактическия състав на чл. 49 ЗЗД поради кумулативното наличие на следните
предпоставки: 1/ правоотношение по възлагане на работа, 2/ осъществен
фактически състав по чл. 45 ЗЗД от прекия изпълнител на работата с необходимите
елементи /деяние, вреда - имуществена и/или неимуществена, причинна връзка
между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3/ вредите да са причинени
от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа - чрез
действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона,
техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия,
които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него
/така - ППВС № 9/1966 г./. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се
предполага до доказване на противното /чл. 45, ал. 2 ЗЗД/, като в тежест на
ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин
липсата на вина на прекия извършител. Останалите елементи от фактическия състав
трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест.
По
въпроса за правното основание на исковете за заплащане на удържаната такса по
противоконституционната разпоредба на чл. 35а от ЗЕВИ вече е постановено задължителна
съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ съдебна практика, обективирана в Тълкувателно
решение № 1 от 20.04.2023 г. по т.д. № 1 от 2022 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е,
че правното основание на предявен срещу Държавата иск за заплащане на сума –
платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по силата на чл. 35а
ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна и неизпълнение на
задължението на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 ЗКС да отстрани настъпилите
от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни последици, e
непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. ВКС приема, че отговорността на Държавата е
деликтна, обективна, безвиновна, има гаранционно-обезпечителен характер и се
реализира, без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението на
съответните длъжностни лица. Държавата е възложила на народните представители
да упражняват държавни функции / съгласно чл. 62 и чл. 63 КРБ/, доколкото законодателната
власт е възложена на Народното събрание, което е колективен орган, състоящ се
от 240 народни представители/ и се явява възложител на тяхната работа. Няма
правно значение съставът на Народното събрание, нито как са гласували отделни
народни представители, защото правно обвързващо е решението на мнозинството, а
това е решение на държавния орган, осъществяващ законодателната власт. Ето защо
неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя, че Държавата не е легитимиран
ответник по делото.
Съгласно
чл. 7 КРБ, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица. Съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 62, ал.
1 КРБ Народното събрание е длъжно да приема закони, които не противоречат на
Конституцията на Република България. Основно задължение на народните
представители, което поемат под клетва на основание чл. 76, ал. 2 КРБ при конституирането
на всяко новоизбрано Народно събрание, е да спазват Конституцията. Приемането на противоконституционен закон е
неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява
деликт, тъй като е противоправно действие /виж Тълкувателно решение № 1 от
20.04.2023 г. по т.д. № 1 от 2022 г. на ОСГТК на ВКС/. Предвид изложеното, в
разглеждания случай е установено по делото безспорно, освен възлагане от
Държавата, така и противоправност на деянието на длъжностните лица, съставящи
колективния държавен орган - НС, изразяващо се в приемането на
противоконституционен закон - чл. 35а, чл. 35б и чл. 35в от ЗЕВИ (арг. чл. 5,
ал. 1 и чл. 62, ал. 1 КРБ).
Противен
извод не следва от доводите на жалбоподателя,
че до прогласяване на противоконституционността на закона извършените
действия /по събиране на таксата/ са законосъобразни. Със задължителни
разяснения, дадени в ТР № 1 от 20.04.2023 г. по т.д. № 1 от 2022 г. на ОСГТК на
ВКС е прието, че действието на решението на Конституционния съд за в бъдеще,
уредено от конституционния законодател като проявление на принципа на правната
сигурност, не може да дерогира действието на принципа за примат на правовата
държава, който е от по-висш порядък. Всяко действие, което противоречи на Конституцията,
е противоправно, без значение кога е извършено и кой е неговият извършител –
физически лица, юридически лица или държавата в лицето на нейните органи. Ето
защо възражението на въззивника е неоснователно.
Наличието
на вреда, настъпила в причинна връзка с установената с противоконституционната
разпоредба такса, също се доказва по делото. Съобразно разпоредбата на чл. 35а,
ал. 2 и чл. 35б ЗЕВИ размерът на таксата е 20 % от цената на количеството
изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните
снабдители, която такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно
от крайния снабдител. В конкретния случай, за периода 01.01.2014 г. -
09.08.2014 г. ищецът е пропуснал да получи в цялост дължимата му се цена на
произведена електрическа енергия, тъй
като за посочения период му е била удържана сумата от 9370,78 лева,
представляваща удържана такса по чл. 35а, ал. 2 и чл. 35б ЗЕВИ. Ако горе
посочените норми не бяха приети горепосочената сума би била получена от ищеца.
Следователно, вследствие поведението на законодателя, в имуществената сфера на
ищеца е настъпила имуществена вреда, изразяваща се в пропусната възможност да
реализира приход от цена на ел. енергия в размер на 9370,78 лева за периода от
01.01.2014 г. до 09.08.2014 г.
Ето
защо въззивният съд намира, че в полза на ищеца е налице вземане срещу
ответника за обезщетение на причинените му вреди в претендирания размер. Правилно
искът е уважен изцяло от първоинстанционния съд , като върху сумата следва да
бъде присъдена и законната лихва от предявяване на иска до погасяване на
задължението.
По
разноските:
При
този изход на спора във въззивното производство на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има въззиваемата страна „Д.– Е.-****“ ЕООД. Същевременно,
по делото са представени доказателства за това, че от страна на въззиваемата
страна действително са направени разноски за въззивното производство, които
възлизат в размер на сумата от 960 лева за адвокатско възнаграждение. Направено
е възражение за прекомерност, което на осн. чл. 78, ал. 5 ГПК настоящият състав
приема за неоснователно. Минималният размер на адвокатското възнаграждение,
изчислен по чл. 7, ал. 2, т. 2 от НМРАВ в приложимата редакция / изм. - ДВ, бр.
68 от 2020 г. / е в размер на 798,50 лева, върху която сума на осн. §2 от ДР на
НМРАВ е начислено ДДС. Ето защо, претендираният от въззиваемата страна размер
на адвокатско възнаграждение е в минималния размер по НМРАВ. Налага се извода,
че Република България чрез министъра на финансите следва да бъде осъдена на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на „Д.- Е.-****“ ЕООД сумата от 960 /деветстотин
и шестдесет/ лева, представляваща направени във въззивното производство
разноски. По тези мотиви, съдът,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 20010891 от 13.01.2021 г. по гр.д. № 81607/2018 г. по описа на СРС,
178 състав.
ОСЪЖДА
Република България , представлявана от Министъра на финансите, с адрес: гр. София, ул. ******да заплати
на „ Д.-Е.****“ЕООД, ЕИК ******със
седалище и адрес на управление:*** Д.4 основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
960.00 /деветстотин и шестдесет/ лева, представляваща направени във въззивното
производство разноски.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.